Йордан Йовков
Обикновен човек (3) (Драма в четири действия)

Второ действие

 

ЛЮБЕН (влиза с чанта. Облечен е в също такава униформа като Рашко).

РАШКО. Къде си понесъл тази чанта?

ЛЮБЕН. Отивам на пощата.

РАШКО. Рано е още за пощата. Само гледаш да се откачиш оттука и да се разхождаш. Почакай да слезе Аничка, може да ти даде нещо да занесеш. И директорът не е дошел.

ЛЮБЕН. Докато доде директора, аз ще се върна, майсторе.

РАШКО. И после пак ще идеш.

ЛЮБЕН. И после пак ще ида. Че нали тъй правя всеки ден, майсторе.

РАШКО. Много си умен. И току ми викаш: майсторе, майсторе. Четири месеца вече как служим в таз банка, не можа да се отучиш. Майсторе… Какъв майстор те патило? Ще ни чуе някой и ще каже — тез не са чиновници, а обущари…

ЛЮБЕН. Все забравям… бай Рашко.

РАШКО. И бай Рашко не чини. Ако сме сами, иди-доди, може. Но ако има хора, ще ми кажеш: г-н Рашко. Или: г-н Рафайле…

ЛЮБЕН. Много дълго.

РАШКО. Дълго, но прилично, благородно.

ЛЮБЕН. Г-н Рафаиле…

РАШКО. Какво се хилиш? Хайде върви, където ще ходиш, махай се от главата ми. (Любен излиза; Рашко продължава да чисти.)

АНИЧКА (влиза в разкошен тоалет, със скъпа кожа, която оставя на закачалката).

АНИЧКА. С кого приказваше, бай Рашко?

РАШКО. С Любена. Още съмнало-несъмнало, той на пощата отива. (Приближава се до бюрото на Аничка, дето тя вече е седнала.) Аничке, виж таз сметка, дето съм купувал едно-друго за банката. Давал съм мои пари. Насъбраха се доста, трябва да ми се платят, че нямам.

АНИЧКА (разглежда сметката). Кибрит, червен восък, мастило, пера, пликове и т.н., всичко туй разбирам, но що е туй: вали дъжд — 6 лева, вали дъжд — 6 лева, вали дъжд — 6 лева…

РАШКО. Хъм… Нали г-н директора ми каза, кога ходя някъде, да се качвам на трамвай само когато е лошо времето. Е, аз съм писал там, че е валяло дъжд и съм дал 6 лева за трамвай.

АНИЧКА. А, туй ли било! (Смее се.) Че много често валяло дъжд?

РАШКО. Е, там аз не мога да му заповядам. Не съм господ.

АНИЧКА. Добре, бай Рашко. Ще дам сметката на г-н директора.

РАШКО. И, Аничке… Кажи там — да можем да получим и заплата, четири месеца как служим, за двата получихме, а за другите два не сме. Закъсахме я съвсем.

АНИЧКА. Малко търпение, бай Рашко, сега и държавните чиновници не получават редовно.

РАШКО. Не знам… (Свива рамене и излиза.)

АНИЧКА (разглежда книжата на масата си. Струмски влиза тихо и се доближава до нея).

СТРУМСКИ. Добър ден, моя птичко!

АНИЧКА. Ах, Саша… уплаши ме. Толкоз рано!

СТРУМСКИ. Додох да те видя. Преди да започна работа, преди да вляза, тъй да се каже, в сражението, искам да те видя. Да получа вдъхновение. (Смеешком сяда до нея и я целува.)

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. Бързам, но ще остана една-две минути.

АНИЧКА. Къде ще ходиш, Саша? Какво сражение?

СТРУМСКИ. Днес ще покажа какво мога. Днес аз ще нанеса един неочакван, смел, съкрушителен удар. (Стиска юмрук.) Нека видят какво мога. Да ме разберат.

АНИЧКА (плахо). Саша, какво има?

СТРУМСКИ. Ти се уплаши. Плашливо зайче. Не бой се, нищо опасно няма: днес ще спечеля 300–400 хиляди лева, това е.

АНИЧКА. 300–400 хиляди? Как, Саша?

СТРУМСКИ (усмихнат; галено). Обвиняваше ме, че не съм бил работел. (Заплашва я с пръст.)

АНИЧКА. Саша, Саша… Кажи, как ще спечелиш тия пари?

СТРУМСКИ (разхожда се). Много престо… Много просто. Парите изобщо се печелят лесно, стига да знаеш как. Ето сега например аз какво ще направя днес… Да, много лесно е да спечелиш.

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. У един евреин има 100 хиляди килограма… овес, т.е. не овес, а… фасул — сух боб, проста стока. Е добре, но аз купувам тоя фасул, продавам го още днес, тъй да се каже — на крака, телеграфически, и печеля по 4 лева на килограм…

АНИЧКА. 100 хиляди по 4.

СТРУМСКИ. 400 хиляди.

АНИЧКА. Саша! Най-напред ще изплатим заплатите на чиновниците. Два месеца не са получавали. Бай Рашко ми се оплака.

СТРУМСКИ (прави недоволен жест. След късо мълчание). Парите се печелят лесно… Стига да знаеш как… (Звъни.) Даа…

МАЛЧЕВА (влиза). Заповядайте.

СТРУМСКИ. Дохожда ли някой да пита за служба?

МАЛЧЕВА. Да, дохождаха четирма души.

СТРУМСКИ. Внесоха ли гаранция?

МАЛЧЕВА. Само единият внесе 10 хиляди лева. Другите — не.

СТРУМСКИ. Добре, свободна сте. (Малчева излиза.) Да, за какво приказвахме? Да, да… Днес аз като купя ориза от евреина…

АНИЧКА. Какъв ориз?

СТРУМСКИ. Т.е. фасуля. Дявол да го вземе, името му е такова, че не ти се ще да го произнесеш. 100 хиляди килограма по 4 лева печалба — 400 хиляди. Без да стане нужда да го плащам. Без да го дигам дори оттам, дето си е.

АНИЧКА. Не разбирам тогаз, защо тоя търговец не си го продаде сам, защо да не спечели той, а друг.

СТРУМСКИ. Е, там е работата. Тук е тайната. Но ако взема да ти обяснявам, тя е дълга и широка. Аз искам да знаеш едно: че аз не стоя, че аз работя…

АНИЧКА (замислена, със светнали очи). Саша, ще ти кажа какво съм си мислила някога, но няма да ми се смееш…

СТРУМСКИ (гледа я любопитно).

АНИЧКА. Не трябва да мислим само за себе си, трябва да направим нещо добро, особено сега, в това тежко време. Ходих в квартала, дето живеех по-рано — каква беднотия, Саша!… Обещах да дам нещо за дружеството „Гладно дете“.

СТРУМСКИ. Питаш ме как съм успял да убедя търговеца да продаде овеса… т.е. боба. Обърках го, омагьосах го, пратих му една фалшива телеграма, че уж цените падат.

АНИЧКА. Саша… Нали трябва честно, открито…

СТРУМСКИ (маха с ръка). Честност в търговията? Ти искаш нещо да подариш? Колко? Много? Ти ме разоряваш с твоите благодеяния. Но аз ще ти дам, всичко ще ти дам. Не отказвам нищо на моята малка птичка. (Целува я.) Да вървя. (Става.) Отивам и купувам акциите на евреина.

АНИЧКА (гледа го учудено).

СТРУМСКИ. Т.е. фасуля. Но има и акции, има и акции… То е друга сделка, с друг евреин, тя трябва да се обмисли добре. (Звъни. С вид на човек, който е забравил какво е казал.) Добре да се обмисли…

МАЛЧЕВА (влиза).

СТРУМСКИ. Малчева, кажете на касиера да ми даде за личната ми сметка 10 хиляди лева. Да ги тури в един плик и да ми ги даде. Вие ги донесте. Моля!

МАЛЧЕВА. Сега, г-н директоре.

СТРУМСКИ. Трябват ми малко пари за разноски, за гербови марки, такси и т.н. Вземам 10 000, за да донеса 400 000. Аз няма да се бавя много, ей сега ще се върна.

РАШКО (влиза. На Аничка). Г-н Борис Бранков иска да ви говори.

АНИЧКА. Сега. Да почака една минута.

СТРУМСКИ. Кой? Твоя приятел ли е? Той още мъкне ли се тук?

АНИЧКА. Саша…

СТРУМСКИ. Ти трябва да скъсаш с него. Аз не искам да го виждам повече тук. Той проявявал подозрително любопитство: отде вземам, отде давам. Да не дохожда тук.

АНИЧКА. Но, Саша… Той е един… обикновен човек, простичък, но добър.

СТРУМСКИ. Не искам да го виждам.

АНИЧКА. Щом искаш… Заради тебе, ще му кажа.

МАЛЧЕВА (влиза и подава плика с парите на Струмски). Заповядайте, г-н директоре. Проверете.

СТРУМСКИ (усмихнат). Няма нужда, аз ви вярвам.

МАЛЧЕВА. Благодаря. (Излиза.)

СТРУМСКИ. Поговори с твоя приятел. Аз ще чакам оттатък и после ще дода да ми кажеш. (Излиза.)

АНИЧКА (звъни). Добре. (На Рашка.) Нека доде Борис.

БОРИС (влиза, облечен в много елегантен пътнишки костюм). Аничке, здравей! Не можах да замина, без да ти се обадя. Отивам в Германия. Какво ме гледаш? Да, сега го правих тоя костюм, за път. Е, няма що, Аничке, добре съм сега, върви ми търговията. Аз сега имам друга кантора, много по-хубава. И склад имам. Сега пак отивам в Германия. С аероплан.

АНИЧКА. Нима?

БОРИС. Да, с Луфт-Ханза, ето билета. (Търси билета, но не го изважда.) Отивам да продавам сушени сливи и ако успея… Това лято аз спечелих пак от сливи, но от пресни. Спечелих, макар че раздадох на населението безплатно 800 стълби, за да берат сливите с ръце — за да се запази синкавия мъх, той прави сливата прясна, хубава, това се цени в странство. Главното е друго: ще продавам и едно голямо количество тютюн. И ако успея, ако успея, Аничке, аз ставам много богат човек. Да… Най-напред на тебе, Аничке, ще ти купя един много хубав подарък.

АНИЧКА (хладно). Няма нужда.

БОРИС. Как? Защо?

АНИЧКА. Не искам нищо. Никакви подаръци.

БОРИС. Но, Аничке… ти защо не си тъй весела, защо ме гледаш тъй? Какво има?

АНИЧКА (след късо колебание). Борьо, ти повече не трябва да дохождаш при мене.

БОРИС. Да не дохождам при тебе? Защо? Може ли да не дохождам? Кога не съм дохождал? Аничке, ти знаеш моите чувства към тебе. Каквото и да върша, аз не мога да не мисля за тебе.

АНИЧКА (прави нетърпеливо движение).

БОРИС. И сега, като заминавам, пак мисля. Аз искам да спечеля и ще спечеля зарад тебе. Искам да се върна и да ти кажа: „Искай каквото желаеш! Всичко ще направя за тебе!“

АНИЧКА. Безполезно е. Ний сме говорили и ти знаеш решението ми.

БОРИС. Ти ще го измениш, Аничке!

АНИЧКА. Никога. Добре ще бъде да не се виждаме вече.

БОРИС. Аничке, ти не говориш от себе си. Друг иска това. Е добре, аз съм длъжен да те предупредя: пази се от тоя човек, внимавай!

АНИЧКА. От кого? От Саша ли? От Струмски?

БОРИС. Да. Аз се движа между търговския свят, аз зная с какво име се ползува той. Искрено те съветвам да се пазиш. Струмски може да ти направи голямо зло.

АНИЧКА. Не е вярно. Ти говориш тъй… Вий говорите тъй от завист, от злоба. Вий не познавате Саша. Саша е тъй чист, тъй благороден! Колко високо стои той над вас… търговците!… (Гневно.) И защо ми говориш всичко туй? С какво право?

БОРИС. Аничке, нали сме… нали сме приятели.

АНИЧКА. Не сме приятели.

БОРИС (учуден). Но ти сама каза…

АНИЧКА. Не, между нас и приятелство не трябва да има.

РАШКО (от вратата). Г-н Борисе, викат ви долу.

БОРИС. Сега.

АНИЧКА. Ний трябва да бъдем чужди. Всеки да върви по своя път.

БОРИС. Разбирам… т.е. нищо не разбирам. Ето какво ми се случи. (Прави движение с ръка около яката си.) Да имах време поне, да не заминавах. (Отчаян.) Аничке, всичко разбирам. Всичко разбирам, но те моля да не правиш тъй.

АНИЧКА. Не.

БОРИС. Аничке, аз не вярвам, че си ти. Друг да иска това, както и да е. Аничке, аз все едно, че не съм чул нищо, и ти все едно, че не си казала нищо, А като се върна, тогаз пак ще говорим.

АНИЧКА. Не, Борисе, не настоявай.

БОРИС. Виж какво ми се случи. (Прави същото движение около яката си.) Не, Аничке, ти няма да постъпиш тъй с мене. Спомни си. Аз съм бил винаги…

РАШКО (от вратата). Г-я Борисе, шофьора бърза. Казва, че няма време.

БОРИС. Сега. Аничке, обещай… за да бъда спокоен сега, когато имам такваз важна работа. Обещай ми, все едно, че нищо не е станало, нищо не си казала, а като се върна, пак ще говорим. Моля ти се, Аничке.

АНИЧКА (нерешително). Добре.

СТРУМСКИ (влиза, поглежда високомерно Борша). Г-це, бях ви дал една работа.

АНИЧКА. Да, сега. (На Бориса.) Довиждане.

БОРИС (възторжено). Довиждане, Аничке! (Поглежда Струмски, като че иска да му каже нещо, и излиза.)

СТРУМСКИ. Много мека беше с него.

АНИЧКА. Но аз му казах. Той разбра. (Замисля се.)

СТРУМСКИ. Ти съжаляваш? (Сяда до нея.)

АНИЧКА. О, не. (Гледа пред себе си и мълчи. Изведнъж се обръща, прегръща Струмска и го целува, без да каже дума. След туй бавно се обръща и остава все тъй замислена.)

СТРУМСКИ. Аз да вървя, че трябва да свърша с оная работа. Довиждане, миличка.

АНИЧКА (кимва му и се усмихва. Струмски излиза. Няколко мига Аничка остава усмихната, на мястото си).

ЛЮБЕН (влиза). Г-це Аничке, баща ви… (Струва път да мине Боров, а след туй си излиза.)

БОРОВ (влиза).

АНИЧКА. Тате!

БОРОВ. Додох да те видя, Аничке, да ти кажа сбогом. Заминавам сега.

АНИЧКА. Сега? Днес всички заминават, сега изпратих едного. Но нали довечера щеше да заминеш, тате?

БОРОВ. Довечера, да… но свърших си работата, какво да правя, не ми се седи. Де е г-н Струмски?

АНИЧКА. Излезе, тате. Излезе по много важна работа. (С гордост.) Днес ний очакваме голяма печалба.

БОРОВ. Голяма печалба? Добре, добре… Добре. Аз искам да си ида, та да си гледам работата. Нали ме знаеш? Аз докато не си ида на лозето…

АНИЧКА. Че нали обрахте лозята, тате?

БОРОВ. Обрахме ги, но все има работа. В лозето има работа, докато падне сняг. Като падне сняг, тогаз… Е, ти какво ще кажеш? За себе си какво ще кажеш?

АНИЧКА. Нали ти казах, тате, аз съм добре. За мене няма какво да мислиш. Аз съм добре, аз съм щастлива…

БОРОВ (поклаща глава, замислен).

АНИЧКА. Какво? Не вярваш ли?

БОРОВ. Исках да поговоря още веднъж с г-н Струмски. (Мисли.) Ний сме свои и аз мога да ти кажа. Няма защо да крия от тебе…

АНИЧКА. Какво има, тате?

БОРОВ. Чух нещо… За г-н Струмски говорят нещо не добро. Аз затуй се отбих.

АНИЧКА. Какво говорят?

БОРОВ. Говорят… Няма да седна да повтарям точно думите, както съм ги чул! Те, думите, са таквиз, че… Пък и хората преувеличават. Както и да е… Говорят, че г-н Струмски харчел много, пръскал пари по гуляи, отдето вземал, не връщал — с една реч, отивал към… Отивал към фалит, ха!…

АНИЧКА. Това не е вярно!

БОРОВ. И аз знам, че той сега се нарежда, сега, дето се казва, започва… А да говорят за фалит…

АНИЧКА. Не е вярно! Това е лъжа! Това е клевета! Тъй могат да говорят само хора, които не познават Саша. Нима и ти, тате? И ти ли мислиш тъй за него.

БОРОВ. Аз казвам какво съм чул. А то не е добро. Ти ме знаеш, че аз на какви да е приказки не обръщам внимание.

АНИЧКА (по-разпалено). Лъжа е, тате, уверявам те. Аз познавам Саша, аз пиша писмата му, зная плановете му. О, само да знаеш какво мисли той да прави! Те му завиждат, те чувствуват, че той не е като тях. Тате, Саша не е само търговец, не е само банкер, в него има нещо друго, има идеализъм…

БОРОВ. Идеализъм?

АНИЧКА. Да, тате. Ти си бил учител, ти разбираш. Днес Саша… Например днес Саша ми обеща, че ще даде помощ за едно благотворително дружество, за дружеството „Гладно дете“. Той мисли също, говорили сме друг път за това — мисли да уреди трапезария за бедни ученици.

БОРОВ. Трапезария за бедни ученици?

АНИЧКА. Да, тате. И още други работи. Саша не забравя бедните, иска да им помогне. О, Саша… Саша е благороден човек!

БОРОВ. Добре, добре… Добре. Може да е тъй. (Става.) А аз трябва да си ходя. Сега на лозето знаеш ли какво правя? Там, откъм Костакевото лозе, дето брегът се ронеше, там сега нравя укрепителна стена. Сам я работя, аз съм майстора. Та ще трябва да си ходя. Хайде, сбогом!

АНИЧКА. Аз ще дода да те изпратя, тате…

БОРОВ. Няма нужда да ме изпращаш. Стой си ти тук, имаш работа.

АНИЧКА. Поне до трамвая ще дода, тате, близко е…

БОРОВ. Е, ела тогаз.

АНИЧКА (на Рашко). Бай Рашко, излизам да изпратя тате. Ей сега ще се върна.

РАШКО. Добре. На добър час, г-н Боров!

БОРОВ. Благодаря, благодаря. Сбогом! (Излизат. Рашко сяда на бюрото на Струмски, туря очилата си и започва да чете оставения там вестник. Вратата е открехната, влиза тихо Павлина и, като вижда Рашка, обръща се и прави знак на другите да влязат и те. Николачко, г-жа Антонина и Пончев влизат един след друг.)

ПАВЛИНА. Сабахайрусун ей, г-н директоре!

НИКОЛАЧКО и Г-ЖА АНТОНИНА. Добър ден! Добър ден!

РАШКО. А-ха! Вие отде додохте, кой ви пусна! Я гледай! Цялата наша махала!

ПАВЛИНА (оглежда се наоколо).

Г-ЖА АНТОНИНА. Тук ли е директора? Де е директора?

РАШКО. Директора излезе.

ПАВЛИНА. Че ний не го видяхме да излиза. В коридора бяхме, не го видяхме.

РАШКО. О-хо! Колко коридори има. То да е само един…

Г-ЖА АНТОНИНА (сърдито). Значи, може да се излиза и от други врати. Значи, бягат… (На Николачка.) Видя ли, аз не ти ли казах? Работата им не е чиста. Банка, уж банка! Разбра ли ти каква е банка?

НИКОЛАЧКО (клати загрижено глава).

ПАВЛИНА. Бай Рашко, познати сме, приятели сме — нашите сиромашки пари ли трябваше да изядете?

РАШКО. Какво приказваш… Ти луда ли си? (Сърдито.) Слушайте, излезте си! Таквиз приказки аз не мога да слушам тук… в кабинета на директора. Излизайте!

Г-ЖА АНТОНИНА. Чакай, Рашко, не бързай, защо се сърдиш? Не беше ли ти, дето ни заведе при директора? Пак бяхме трима — аз, Павлина, Николачко. Не каза ли директора ти: моята банка дава най-голяма лихва. Ако ми дадете хиляда лева, след шест месеца ще ви ги върна хиляда и петстотин, след година — две. Тъй рече. Нали, Павлино? А, бай Николачко?

ПАВЛИНА и НИКОЛАЧКО (кимат утвърдително).

Г-ЖА АНТОНИНА. И аз дадох осем хиляди лева, Павлина — две, а Николачко?

НИКОЛАЧКО. Петнайсет.

РАШКО. Е, та какво?

Г-ЖА АНТОНИНА. Какво ли? Тез пари как са печелени, сиромашки пари са! За тез пари децата ми горят накрай света.

ПАВЛИНА. С каква мъка съм спестила тез две хиляди, та да си купя крачна машина! Какво съм аз? Една бедна жена, вдовица…

НИКОЛАЧКО. И аз рекох: ще си помогна да направя етажа. Откога съм турил плочата, три години има.

РАШКО. Е, какво искате сега? Парите ви са пари. Не сте ги хвърлили на вятъра, в банката сте ги турили. Лихвата им тече. Какво претендирате?

 

НИКОЛАЧКО. Там е работата, че нещо такова се носи във въздуха… Казват, че някои обстоятелства неблагоприятно се слагат, т.е. че банката…

Г-ЖА АНТОНИНА. Банката ви фалира! Туй е! Кажи му го направо. (По-троснато.) Банката ви фалира!

РАШКО. Какво, какво?… Слушай, таквиз приказки не мога да слушам. Вий прекалявате! Вий не знайте как да се държите в едно учреждение. Не може, не позволявам. Ако ще говорите тъй, излезте си…

Г-ЖА АНТОНИНА. А-а-а! Тъй ли? Де е директора? Да доде директора тук! (Тропа с крак.)

ПАВЛИНА. Като ви е наред банката, от колко месеца не си получавал заплата?

РАШКО. Кой ти каза, че не съм получавал заплата?

ПАВЛИНА. Буля Стаменка каза.

РАШКО. Знай ти тебе буля ти Стаменка. Аз може да съм си оставил заплатата като влог, сиреч на съхранение, за да получавам лихва. Какво мислиш… Банка е туй… Какво мислиш?

НИКОЛАЧКО (прави отчаян жест).

Г-ЖА АНТОНИНА. Хайде да си излезем. (На Рашко.) Ний пак ще додем. Кажи на директора, че ще додем.

РАШКО. Добре, добре. Елате утре.

Г-ЖА АНТОНИНА. Не, подир малко ще додем.

НИКОЛАЧКО (клати замислено глава; излизат).

ПОНЧЕВ (остава последен до вратата). Дай двайсет лева назаем.

РАШКО. Нямам пари, излизай.

ПОНЧЕВ. Дай двайсет лева за едно питие.

РАШКО. Нямам, ти казвам, отивай си.

ПОНЧЕВ. И туй било банка! (Излиза.)

РАШКО (вратата се притваря за малко и пак се отваря). Заповядайте, г-жо… Заповядайте…

Г-ЖА ЖЕНИ (влиза, оглежда кабинета).

РАШКО. Заповядайте, г-жо, седнете. Г-н директора сега ще доде. Почакайте, ще доде. Ей сега ще доде. (Излиза.)

Г-ЖА ЖЕНИ (сяда; все продължава да оглежда кабинета).

СТРУМСКИ (още от другата стая). Аничке! Забравих нещо… А… (Сепва се.) О, Жени… кога си дошла? (Отива към нея с намерение да а целуне ръка.)

Г-ЖА ЖЕНИ (спира го). Моля! Няма нужда. Стой си там. Няма нужда от любезности. Мина се времето на лъжите.

СТРУМСКИ. На лъжите?

Г-ЖА ЖЕНИ. Да, на лъжите. Аз съм дошла по работа. Искам да се обясним сериозно… за последен път. Не се опитвай да ме залисваш, излишно е… (Показва му кресло.) Седни!

СТРУМСКИ (сяда). Добре, Жени. Кажи, аз слушам.

Г-ЖА ЖЕНИ. Искам си парите. Не ща да чуя за никакви причини, извинения и пр. Сита съм на туй. Парите си искам, това е. Още сега, още днес.

СТРУМСКИ. Жени, как ми говориш… Като че сме чужди. Като че не знаеш чувствата ми към тебе.

Г-ЖА ЖЕНИ. Без преструвки, без преструвки. Искам си парите.

СТРУМСКИ. Е, добре, Жени, може ли такава голяма сума да се върне изведнъж? Коя банка може да го направи? И най-силната банка не може да го направи. Те са 800–850 хиляди лева — цял милион.

Г-ЖА ЖЕНИ. Да, цял милион! Цял милион! Ти ме ограби… Ти ме разори.

СТРУМСКИ. Успокой се, Жени. Въпросът е там, че никоя банка не държи парите си в касите. Парите се влагат в акции, в търговия, в предприятия. Как мога да върна отведнъж парите ти, когато и те също тъй са вложени в предприятия.

Г-ЖА ЖЕНИ. Предприятия? Ти да се занимаваш с предприятия? Ти само пилееш пари. Туй можеш ти. Но аз ли все да плащам лудориите ти? Аз ли да издържам любовниците ти…

СТРУМСКИ. Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ. …Аз? С мои пари?

СТРУМСКИ. Жени… никоя друга жена, освен тебе, не съм обичал и не обичам.

Г-ЖА ЖЕНИ (смее се истерично). А горе кой живее? Коя е тая Аничка? Мислиш, че не зная? Искам да си вървя. Върни ми парите и да си вървя.

СТРУМСКИ. Жени!

Г-ЖА ЖЕНИ. Аз съм била сляпа, аз съм била без ум! Да ти повярвам, че ме обичаш, че ще се ожениш за мене! Ти ме разори, ограби ме… Без средства оставам, без нищо оставам на улицата, сама… (Плаче.)

СТРУМСКИ. Жени… Успокой се, Жени. Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ. Последен въпрос: ще ми върнеш ли парите?

СТРУМСКИ. Но, Жени…

Г-ЖА ЖЕНИ (става). Отивам при следователя. (Спира се близо до вратата.) И знай, че ще му предам и оная полица, на която ти фалшифицира моя подпис и която аз платих, за да те отърва от съд.

СТРУМСКИ. Жени, почакай малко… Жени… (Отива към нея и отведнъж грабва чантата й и отстъпва навътре)

Г-ЖА ЖЕНИ. Не е там полицата…

СТРУМСКИ (оставя чантата и се спуща към Жени с дигнати ръце да я души).

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще викам! Моят адвокат е тук!

СТРУМСКИ (спира се и се връща). Жени… Каква си! Тъй ли трябва да се обясняваме? Най-после аз мога да ти върна част от парите. Имаме пари в касата. Почакай да видя колко мога да ти дам. Ела, ела. Ела поседни!

Г-ЖА ЖЕНИ. Това е нова игра.

СТРУМСКИ. Не, Жени, ще ида до касата и ще дода. Бъди тъй добра да ме почакаш една минута. Сега!

Г-ЖА ЖЕНИ (връща се, сяда, после става и се разхожда).

АНИЧКА (влиза весела; изненадва се, като вижда г-жа Жени).

Г-ЖА ЖЕНИ. Вий бяхте на разходка?

АНИЧКА. Не, долу бях…

Г-ЖА ЖЕНИ. Тук ли работите? Тоя кабинет нали е на директора? Наедно ли работите с него?

АНИЧКА. Г-жо, не разбирам защо са тези въпроси. Какво обичате?

Г-ЖА ЖЕНИ. Защо са тия въпроси? Какво обичам ли? Мене ме ограбват, лъжат ме, разоряват ме.

АНИЧКА. Не разбирам какво става с вас.

Г-ЖА ЖЕНИ. Ще разберете, ще разберете… (Обръща се с лице към Аничка.) Парите, с които е отворена тая банка, са мои. С мои пари е купено всичко туй, тия мебели, тия килими. Затуй ръката на г. Струмски е тъй широка. Той ви прави скъпи тоалети, назначава приятелите и познатите ви на служба, дава ви квартира горе в банката — всичко туй е примка, за да ви измами. Той пръска луди пари, защото не са негови… Собствено аз с вас нямам работа. Мене ми трябва г-н Струмски.

АНИЧКА (развълнувано). Какво говорите вий… Г-н Струмски излезе… Срещнах го на стълбата.

Г-ЖА ЖЕНИ. Излезе? А на мене каза да чакам. (Гневно.) Измамник! Лъжец! Добре, аз зная какво да правя. (От вратата.) Кажете на приятеля си…

АНИЧКА. Г-жо, какъв приятел…

Г-ЖА ЖЕНИ. Кажете на директора си, че оттук отивам право при следователя! (Излиза.)

АНИЧКА (сяда и се замисля. Чува се шум, караница. Аничка звъни).

ЛЮБЕН (влиза).

АНИЧКА. Какво има? Кой вика?

ЛЮБЕН. Някакви хора искат да влязат, пък майстора… пък бай Рашко не ги пуща. Те и отзарана дохождаха.

АНИЧКА. Отиде ли си г-жата, която беше тук?

ЛЮБЕН. Отиде си.

АНИЧКА. Слушай, Любене… Не, бай Рашко да доде. Кажи на бай Рашка да доде още сега при мене. (Любен излиза; чува се шум, после утихва.)

РАШКО (влиза). Какви хора бе… не разбират от дума!

АНИЧКА. Какво има?

РАШКО. Двама души… едвам ги изкарах навън. Искат да влязат насила. Искат да се разправят с директора.

АНИЧКА. Но какво има?

РАШКО (с колебание). Тия двамата… дали заявление за служба, г-н Струмски им взел по 10 000 лв. за гаранция и сега ни на служба ги назначава, ни гаранцията им връща. Затуй го търсят. Заканят се, заплашват. Едвам ги изтласках навън.

АНИЧКА. Боже мой, какви работи стават! (Стои, мисли.) Аз трябва да намеря Саша. Трябва да му кажа. (Излиза.)

РАШКО (поклаща глава, туря очилата си и се готви да седне на бюрото. Влиза Малчева).

МАЛЧЕВА. Директора иде!

 

СТРУМСКИ (влиза). Малчева, ще ви продиктувам едно писмо, пригответе се. (Разхожда се.) Пишете: „Г-да, в отговор на последното ви писмо… имаме чест… да ви съобщим… съобщим… следното“… Писахте ли? „Да ви съобщим следното“… (Звъни. Чува се разговор.)

СТРУМСКИ. Какво има? Кой говори там?

ЛЮБЕН. Искат да влязат.

СТРУМСКИ. Кой иска да влезе?

ЛЮБЕН. Павлина, г-жа Антонина, Николачко и Пончев.

СТРУМСКИ. Кажи им да си вървят! Аз имам работа. Човек не може да погледне работата си от посетители. Кажи им да си идат! Днес не приемам, да додат други път… Чакай! Да кажеш на портиера да заключи вратата и да не пуща никого, разбра ли? Никого! Хайде, върви си! (Любен излиза. На Малчева.) Докъде бяхме стигнали?

МАЛЧЕВА… „Имаме чест да ви съобщим следното.“

СТРУМСКИ. Да, „имаме чест да ви съобщим следното“. (Ходи, мисли.) Я остави! Ще го напишем друг път. Не ми се работи сега. (Сяда.)

МАЛЧЕВА. Вие изглеждате уморен.

СТРУМСКИ (прозява се). Да, уморен съм. Не съм спал.

МАЛЧЕВА. Имате много работа тези дни.

СТРУМСКИ (гледа я усмихнат). Каква работа? Гулял съм нощес до четири часа. Работа, казвате. Да, доста се поизмъчихме от ядене и пиене.

МАЛЧЕВА. Трябва да е било весело.

СТРУМСКИ. Щеше да бъде още по-весело, ако бяхте и вие там.

МАЛЧЕВА. Аз? Г-н директоре…

СТРУМСКИ. Вие никога не сте дохождали с мене. Елате сега с мене. (Сяда до нея.) Да отидем сега… Колата е долу. Ще се разходим… ще бъдем сами. (Прегръща я.)

МАЛЧЕВА. Оставете ме. Ще доде някой. Г-ца Аничка иде.

СТРУМСКИ (става, поглежда през вратата). Да продължим писмото. Седнете, г-це, на мястото си. Докъде бяхме стигнали?

МАЛЧЕВА. Сега ще видя. (Чете.) „Имаме чест да ви съобщим следното“…

СТРУМСКИ. Да, пишете: „Цените, които ни искате… са много високи… и не отговарят… и не отговарят на днешните… на днешните пазарни цени“… (Отива и сяда до Малчева.) Вий толкова ли се боите от мене? Защо се боите от мене?

МАЛЧЕВА. Не се боя, но…

СТРУМСКИ. Кажете…

МАЛЧЕВА. Вие обичате друга. Вие обичате г-ца Аничка.

СТРУМСКИ (пръхва да се смее). Кажете, че обичам и г-жа Жени! Тя също беше тук.

МАЛЧЕВА. Аз казвам за Аничка. Тя е хубава и…

СТРУМСКИ. И?

МАЛЧЕВА. И образована.

СТРУМСКИ. Ах, тия учени жени, тия учени жени! Омръзнали са ми учени жени, те са, как да ви кажа, костелив орех. Не мога да ги търпя. (Сяда пак при Малчева.) Аз отдавна съм намислил да ви кажа нещо… Елате да се разходим… Ще бъдем сами, ще пуснем автомобила с най-голяма бързина. Аз искам да се позабравя. Ще караме лудо… ще летим. И тогаз аз… и тогаз (прегръща я) ще ви кажа… ще ви кажа колко ви обичам.

АНИЧКА (влиза бързо, сепва се). Ах! (Струмски става, туря ръце в джобовете си и отива настрана. Малчева един миг стои като вцепенена и гледа Аничка. След туй става и все като продължава да я гледа плахо, смутено излиза.)

АНИЧКА (сяда на мястото си).

СТРУМСКИ. Аничке… виж какво… аз ще ти обясня… Аничке… (Отива към нея.)

АНИЧКА. Махнете се! Ще викам!

 

СТРУМСКИ. Най-после човек може да се пошегува. Аз често обичам да се шегувам тъй. Нищо не е станало, Аничке, слушай моля ти се! (Тръгва пак към нея.)

АНИЧКА. Оставете ме! (Струмски се отстранява. Аничка гледа като по-рано.)

ЛЮБЕН (втурва се в стаята). Г-н директоре, полицията иде!…

ЛЮБЕН. Съдебният следовател. Бай Рашко ме прати да ви кажа. Той им отвори, идат.

СТРУМСКИ. Добре, нека додат.

 

СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ (влиза). Где е директора? (На Рашко.) Где е директора?

РАШКО. Той тук беше.

СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ (на агента). И другия изход заварден ли е?

АГЕНТЪТ. Да. Всички изходи са завардени… Той не може да избяга.

СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Де е касата? Запечатайте и това бюро.

АНИЧКА (като унесена, гледа плахо). Защо? Какво ще каже Саша? Саша го няма…

СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Вий чиновничка ли сте? Кой е тоя Саша?

РАШКО. Г-н Струмски.

СЪДЕБНИЯТ СЛЕДОВАТЕЛ. Запечатайте бюрото! (На Аничка.) Г-це, г-н Струмски е мошеник!