Йордан Йовков
Жетварят (10)

Глава 10

Дружеството в Люляково беше спестовнокооперативно. Отначало то малко успяваше. Недоверието на селяните един към друг, страхът им от всеки по-голям риск, упоритата им привързаност към изпитаното и старото — всичко това спъваше работата и често докарваше до отчайване поп Доча. Нравствената основа на такова едно дружество трябваше да бъде преди всичко в сговора и взаимната помощ. А тъкмо тия добродетели липсваха на люляковчани. Ползата и хубавата цел им бяха ясни, но те не можеха изведнъж и тъй лесно да променят нрава си, да забравят довчерашното си минало. Те си оставаха хора от едно и също село и гоненията и ежбите помежду им скоро се пренесоха и в дружеството.

Могъществото на Вълчана се почувствува и тука. Той знаеше добре, много добре кой беше му запалил саплъците. Неведнъж Гроздан беше се заканял, че някоя нощ в двора му ще пропее „червен петел“, а в езика на злосторниците това значеше пожар. Тъй и стана. Ударът беше много жесток. И то не толкоз зарад загубите, колкото зарад ужасите и страхотиите, които трябваше да се преживеят. Цялата челяд на Вълчана беше изплашена, по-младата от снахите му се разболя, децата дълго време трябваше да ги весят за страх. Не по-леко прекара тая напаст и сам Вълчан. Стреснат в съня си, уплашен и объркан, той тичаше насам-нататък, викаше като луд, вземаше едно, оставяше друго, или пък с отчаяна храброст се спущаше сред дима и пламъците, за да гаси и това, което вече не можеше да се спаси. Насила почти трябваше да го изведат настрана. Припърлен тук-таме от огъня, изморен и отчаян, той се качи на пруста, изкопчи се из ръцете на близките си и се обърна: още по-голямо му се стори огненото зарево, обляло целия двор, стихийното море на пожара бучеше и поглъщаше стоката му. Ужас и невъобразима болка се появи в погледа му, изгуби свяст, полюля се и като сноп се завали на земята. Жените изпискаха и заплакаха над него като над мъртвец. Разкопчаха дрехите му, търкаха го със сняг и не без мъка го свестиха.

Вълчан се съвзе скоро. Със стиснати зъби той мислеше за деня, когато и неговият юмрук с всичката си сила щеше да се сложи върху главата на Гроздана. Той чакаше решението на съда за нивите. Но дотогава той не изпущаше и най-малката възможност да му напакости. Имаше няколко души от най-бедните селяни, които още вървяха след Гроздана и го слушаха. Трябваше да се премахне влиянието му и сред тях. Един по един и те бяха приети в дружеството, получиха заеми, но се задължиха, че повече няма да се събират с него.

Все по това време дружеството предприе и похода си против пиянството. Това, разбира се, най-много засегна Къня, но той нито се уплаши, нито се обиди, само поклати глава и се усмихна. Старият кръчмар добре познаваше хората си. Имаше други причини, неизбежни и силни, като природните закони, които докарваха и прекратяваха сами това периодично зло. И наистина, пиянството трая, докато трая зимата и докато имаше сняг. Щом времето се поправи и земята изсъхна, хората излязоха на работа, започнаха да орат и да сеят и никой повече не мислеше, нито пък имаше време да ходи на кръчмата и да се напива. Там можеха да се видят сега само Гроздан, Тачката и сегиз-тогиз и дядо Недко. Всички бяха почнали да странят и да избягват Гроздана. Той се видя сам и изоставен. Но това, както и прекратяването на пиянството, се взе като успех на дружеството, а Вълчан от своя страна го приписа на себе си.

Гроздан не зася нищо тази година. Той продаде кола, плуг, добитък — всичко, което беше му останало още. Никому той не се оплакваше и нищо не говореше за положението си. Беше станал мрачен, мълчалив и зъл. Но ходеше все тъй напето и чисто. Някаква грижлива ръка не беше се отказала още да позакърпва и почиства износените му инак дрехи. Единственият му и неразделен другар беше Тачката. Те бяха все наедно. Губеха се понякога по цели дни и седмици, но какво правеха и где ходеха — никой не знаеше. И когато отново се появяха в Люляково, започваха непрекъснати веселби в кръчмата. Гроздан проявяваше щедростта на цар, пилееше пари с широка ръка, черпеше всички наред. В същото това време от околните села, по-близки или по-далечни, идеха слухове за големи и смели кражби на коне.

Гроздан почти нищо не говореше за разправиите си с Вълчана. Но ясно беше, че тая вражда разяжда и гложди душата му, тай се и расте, готова всяка минута да избухне. Нещо повече можеше да се долови от Тачката. Голям хитрец и бъбрица, той правеше, както всякога, акробатските си фокуси, смееше се, пущаше уж невинни шеги, докато в тях влагаше най-зловещи намеци и заплашвания против Вълчана и против други селяни. Никой не смееше да се обади, да се спречка или скара с тях. Отмъщението им никога не закъсняваше. Като някаква неотвратима орис, то постоянно тежеше върху Вълчана. Делото за нивите беше насрочено веднъж, но се отложи по искането на Гроздана. Наскоро след това Вълчан намери една сутрин лозето си изсечено до последния чукан, изсечени бяха и всички фиданки. Чивгарите на плуговете му, оставени в полето, бяха надробени на парчета, а железните синджири липсваха. В селската чърда се появиха няколко биволици и крави на Вълчана, разсечени с брадва по хълбоците или с изрязани до дъно опашки — нечовешка жестокост, тъй обикновена по селата. От яхърите на Вълчана липсаха и няколко коня. Една невидима и безмилостна ръка слагаше върху му удар след удар. Но той знаеше чия е тая ръка, почна да се пази, прибираше добитъка и стоката си, а всяка нощ синовете и слугите му караулеха из двора с пушка в ръка.

В Люляково не обичаха Гроздана, но не бяха и откъм страната на Вълчана. Той искаше да вземе със съд ниви, които — всички знаеха това — не бяха негови. Той постъпваше също тъй жестоко, както и Гроздан. Съвестта на стария чорбаджия не беше съвсем спокойна. Той всякак гледаше да направи нещо добро, да се издигне в очите на селяните, да поприкрие греховете си. Стана отстъпчив и мек, отзоваваше се на всяка молба, правеше по-големи или по-малки услуги. Най-много той почна да заляга и да се грижи за новото дружество. Поп Дочо нечакано намери силен и ревностен помощник. Името и богатството на Вълчана не само подигаха престижа на дружеството, но премахваха всяко колебание у членовете, улесняваха и най-трудното решение. Поп Дочо хитро подмамваше Вълчана. Той знаеше голямата му суетност, хвалеше го, допитваше се за всичко до него, всичко отдаваше на него, като му приписваше и собствените си заслуги дори.

Дружеството заработи добре, купуваха сол, въжа, коси, яби, вили и всякакви други стоки, които раздаваха на членовете на евтини цени. Доставяха различни семена — рапица, люцерна, лен, — доставяха всякакви земледелски машини, било за продай, било за обща работа. Освен това, когато напролет дойдоха пак търговците на вълна, те намериха селото единодушно и недостъпно. Не можаха, колкото и да се мъчиха, да откъснат нито един лековерен продавач. Всичката вълна се прибра и продаде на много по-висока цена от дружеството. Отсега нататък всяка по-крупна продажба или покупка, всяка обща работа, било в самото село, било спрямо външни хора, трябваше да се уговори, да се реши и изпълни от дружеството.

Плановете на поп Доча отиваха много по-далеч. Той мечтаеше за едно дружество, което щеше да направи от цялото село едно общо, голямо и многобройно семейство и, както в едновремешните задруги, наред с труда и грижите, щеше да зацари в него и сговорът, взаимното доверие и любовта. Едно такова дружество щеше да прероди и пречисти издъно живота. То щеше да съсредоточи и въплъти в себе си и върховната власт, и ума, и съвестта на общежитието. Оттам щеше да изхожда всеки почин и всяко решение, щеше да се дава всяка цел, оттам щяха да се съгласуват усилията и трудът, еднакво щяха да се разпределят и грижите, и благата. Дружеството щеше да бъде и училище, и народно събрание, и съд, и всичко. Един жизнеспособен и здрав организъм, трайно и хармонично споен, превъзпитал душите, примирил много противоречия, убил много пороци. И тоя организъм, свързан с широката мрежа на много други като него, ще видоизмени съвсем живота, ще доведе царството божие на земята. Поп Дочо искрено вярваше в това. Макар и твърде практичен, заробен от дребни интереси и сметки, нему все пак не му липсваше ентусиазмът и чистият идеализъм, присъщи на всеки народен учител. А такъв поп Дочо беше дълги години подред.

Той беше доволен от работата си. Най-после основата беше положена, пътят беше ясно начъртан. Имаше вече полза, доверието към новото дружество беше спечелено. Оставаше да се работи по-нататък и да се догражда започнатото. Поп Дочо не криеше радостта си, но още по-доволен от него беше Вълчан, който беше убеден, че всичко се дължеше нему. Да се занимава с дружествените работи, да се допитват до него, да го хвалят, да чувствува, че е облечен с някаква власт всичко това стана привичка и необходимост на стария чорбаджия. Синовете му отдавна бяха поели цялата работа и от него нямаха твърде нужда. Той имаше много време и го посветяваше изцяло на дружеството. Неговата суетност растеше всеки ден. Преследван, измъчван и обиждан от Гроздана, несправедливо според него, той търсеше хора, които да го почитат и уважават. За дружествените работи говореше като за свои собствени, дружеството сякаш не беше нищо друго, освен едно лично негово дело, решил да ощастливи с него селото. Разбира се, че истинската пружина, която движеше всичко, беше поп Дочо, но налице беше Вълчан. Донасяха някаква стока. Пръв известяваше за това Вълчан. Той отиваше в кръчмата, но не бързаше, а чакаше да се съберат повече хора. Новината, която таеше в себе си, го разполагаше най-благодушно и той красноречиво и надълго разказваше някой епизод из живота на своя любим герой — полския генерал Бем. Разказваше и много други анекдоти, все тъй забавителни и сладки. Вниманието към него вече е общо. Тогава той става, започва да се разхожда насам-нататък, доволен, сияещ, спира се пред някого и като го подръпва за ухото, или пък го почуква по носа, казва тъй, че да бъде чут от всички:

— Да оставим това. Друго има, друго! Купил съм ви малко газ. Ще я раздавам тез дене. Влашка е, стока первий сорт!

Той избираше някой по-доверен човек, сядаше при него и, сега вече като голяма тайна, разказваше колко много труд и какви хитрини е трябвало да употреби, за да вземе стоката на сметка. Дружеството никога не споменаваше, говореше всякога от свое име и за себе си.

Дружеството купи една редова сеячка Работиха общо с нея всички.

— Е, какво ще речете сега? — говореше тогава Вълчан. — Разбира ли дядо ви Вълчан или не? Машината е чудо. И сее го, и го заравя, реди го все еднакво тъй, като че брои зърната с ръка. От Америка е таз машина. Не, не е от Америка, а от Соединените щати.

— Че то е все едно — обажда се някой млад човек. — Дето Америка, там са и Съединените щати.

Вълчан се обижда, но взема работата на шега, пристъпва гордо, усмихва се снизходително и улавя младия човек за ухото.

— Не знаеш ти землеописанието, муле — говори му той. — Ти дяда си Вълчаналище учиш? Америка е едно, Соединените щати — друго!

Въпреки тия налудничеви постъпки на Вълчана, селяните виждаха, че дружеството работи добре, имаха полза от него, и бяха доволни. Но истинска радост обзе всички, когато дружеството реши да купи обща вършачка за селото. Люляково се развълнува. Поръчката беше направена вече, но мнозина още не можеха да повярват, че това е възможно. Неволно погледите на всички се обръщаха пак към Вълчана. Питаха го постоянно наистина ли е поръчана машината и кога ще дойде. Вълчан чувствуваше силата си и скъпеше думите си. И някой, било, за да го поядоса, било, за да го накара да се изкаже по-ясно и да ги увери по-добре, престорено се съмняваше в цялата работа около вършачката и просто на просто казваше, че тя никога няма да дойде.

— Може и да не дойде пък! — ядосваше се наистина Вълчан. — Воля ми е най-после. Ако искам — ще дойде, ако не — няма да дойде.

Тия думи огорчаваха всички. Вълчан скоро се смиляваше, или пък разбираше, че се шегуват, и като мушкаше доста силничко неверния Тома, добродушно говореше:

— Потрай, человече, потрай Ще дойде. Ще ви купи дядо ви Вълчан и една вършачка, че да го споменавате.

Той даваше и най-големи подробности. Поръчката в направена в Германия. Фабриката работи бързо, но пренасянето било трудно. От Германия в Австрия, и после в Сърбия, по Дунава, по море, по железници.

— Дълъг път — завършваше Вълчан. — Време трябва за туй. И аз бързам, ама няма що, ще трябва да се почака. Но за харман аз ще ви я докарам, не бойте се!…

Едно особено събитие се случи наскоро и всички трябваше да повярват, че наистина вършачката ще дойде И ще дойде скоро. Пролетните сеитби отколе бяха привършени и по Гергьовден настъпиха по-свободни дни. Един популярен курс по земледелие и скотовъдство беше уреден в Люляково от дружеството. Това също беше плод на безшумната, но усърдна работа на поп Доча. Видни агрономи бяха поканени и четоха лекциите си. Разбира се, селяните не останаха без полезни упътвания и съвети, макар че прилагането им, както всякога, отложиха за по-добро време. Но не това беше най-важното. Гостите бяха известни хора, имената на които често се срещаха из вестниците. Да напуснат разкоша и удобната на столицата и да дойдат чак в далечното им и затънтено село нарочно за тях и за дружеството им — ето кое най-много поласка и зарадва люляковчани. Освен това, те бяха влиятелни хора, можеха да издействуват по-голям кредит на дружеството им, да улеснят доставките им. Всичко това поп Дочо обясни много добре. Курсът тогава се забрави и остана на заден план. Гостите бяха всичко. Обкръжиха ги с най-голямо внимание и гостоприемство. На отиване пък им беше дадена една такава гощавка, че за дълго време остана паметна за Люляково.