Рудолф Ерих Распе
Приключенията на барон Мюнхаузен (7) (Преразказани от Ангел Каралийчев)

Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Baron Münchhausens Erzählungen seiner wundersamen Reisen, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране и коригиране
Victor
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Рудолф Ерих Распе

Приключенията на барон Мюнхаузен

Немска

Шесто издание

Редактор Нина Иванова

(c) Ангел Каралийчев, автор, 1955

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Първо морско приключение

Първото морско пътуване, което направих през живота си, преди да замина за Русия, беше едно пътуване по море.

Още бях „жълтурче“, както често обичаше да ме нарича моят чичо, чернобрадият кавалерийски майор. Още не можеше да се разбере ще се превърне ли белият мъх под устата ми в брада или ще си остане все мъх, когато замислих да пътувам. По цели дни и нощи все тая мисъл се въртеше в главата ми и аз все пътувах мислено над морета и земи.

Моят баща беше прекарал голям дял от младостта си в пътуване и обичаше през зимните вечери да разказва истински разкази за своите приключения. Затуй моята страст към пътуванията беше не само вродена, но и внушена от бащиния пример. Аз използвах всеки удобен случай, за да утоля безграничното си желание да видя нови светове. Но моите усилия винаги отиваха на вятъра.

Ако сполучех по някакъв начин да склоня баща си, майка ми и леля ми оказваха по-силна съпротива и след няколко минути губех завоюваните възможности за пътуване. Най-сетне случайно у дома пристигна един от моите роднини по майчина линия. По-рано аз бях негов любимец. Той често пъти ми казваше, че ако бъда послушно и добро момче, ще направи всичко, което зависи от него, за да изпълни желанието ми.

Неговото красноречие беше много по-силно от моето и след много молби, възражения, противоречия и обсъждане за голяма моя радост всички се съгласиха най-сетне да замина с него в Цейлон. Там чичо му от много години бил управител.

Тръгнахме от Амстердам с важна държавна мисия. Нашето пътуване не се отличаваше с никакви изключителни събития. Прекарахме само една страшна буря, която имаше големи последици — затова съм длъжен да кажа няколко думи за нея. Бурята се разрази тъкмо в оня миг, когато хвърлихме котва край един остров, за да си набавим вода за пиене и дърва. Тя върлуваше така силно, че изтръгна грамадни дървета с корените и ги понесе във въздуха. Макар че дърветата тежаха хиляди килограми, стихията ги въртеше на огромна височина и те изглеждаха като ония малки перца, които понякога трепкат във въздуха.

Но щом стихията утихна, всяко дърво падна на земята точно на същото място, където е било, и бързо пусна корени. Никой не можеше да забележи и следа от опустошенията на стихията. Само едно дърво правеше изключение. Тъкмо когато се разрази бурята, в клоните му се бяха покачили двама души — мъж и жена. Те беряха краставици. Трябва да ви кажа, че в оная прекрасна земя краставиците растат по дърветата. С голямо търпение мъжът и жената направиха въздушната си разходка. Но тежестта на техните тела промени посоката на дървото и наместо отвесно, както падаха другите, то падна на земята хоризонтално. Великият кацик на острова (господар на страната и главнокомандващ на войските) в началото на бурята беше побягнал от колибата си, защото се боеше да не бъде смазан под развалините. Когато бурята утихна, той пожела да се върне в двореца през градината. Тъкмо в туй време дървото падна върху него и за щастие му свети масълцето.

— Как за щастие? — учудено ще попитате вие. Да, именно за щастие, защото този кацик беше жесток тиранин и жителите на острова теглеха голямо тегло. Те бяха най-нещастните създания на света. В складовете на кацика гниеха изобилни хранителни стоки, а в туй време народът здравата гладуваше.

Макар че никой не нападаше острова, неговият военачалник вземаше за войник всеки момък, обучаваше го и сетне го правеше герой. От време на време той изнасяше за продан герои и ги харчеше по околните пазари на добра цена. Самият той имаше една цел: да умножи до безкрайност милионите, които беше наследил от баща си.

От признателност към двамата краставичари, които беряха на дървото краставици, техните съотечественици ги настаниха на царския престол.

Тия добри хора през време на своето въздушно пътуване, бяха видели толкова отблизо лика на слънцето, че блясъкът на небесното светило беше донякъде ослепил очите им и помрачил умовете им. Но въпреки всичко те управляваха тъй добре своята страна, че всеки поданик, щом почнеше да яде краставици, задължително изговаряше такива думи:

— Да са живи и здрави нашите кацики!

Като поправихме пострадалия от бурята кораб и се простихме с новите кацики на острова, ние потеглихме при благоприятен вятър през морето и след шест седмици стигнахме Цейлон.

Минаха четиринайсет дни от нашето пристигане. Веднъж големият син на управителя ми предложи да ида с него на лов. Аз приех предложението с голямо удоволствие. Моят другар беше човек едър, силен и навикнал на горещия климат. Аз още не можех да свикна с жегата в новия край. И затуй, макар че не бяхме извървели дълъг път, бързо се уморих и изостанах назад, когато навлязохме в гората.

Тъкмо се гласях да сляза към брега на близката река, когато изведнъж чух зад гърба си голям шум. Обърнах се и почти се вкамених, като видях един огромен лъв. Той пристъпваше към мене и по рева му ясно разбрах, че желае да закуси с моята личност, без да ми иска за това позволение. Пушката ми беше пълна със сачми за зайци. Нямах време, нито самообладание за мислене, затова реших веднага да гръмна. Ако не улуча лъва, поне ще го изплаша. Но тъкмо когато се прицелих, звярът сякаш разбра намерението ми, превари ме и се хвърли отгоре ми. По-скоро без да ща, отколкото съзнателно, аз избрах най-невъзможния начин за спасение — хукнах да бягам. Но ето че налетях от трън, та на глог. Като си спомня, цял почвам да треперя: напреде ми, на няколко крачки, разтворил страшната си уста, чакаше един още по-огромен крокодил, готов да ме налапа.

Моето положение беше ужасно: отзад лъв, отпред крокодил, отляво бистра вода, а отдясно пропаст, пълна, както после узнах, с отровни змии.

Поразен, изгубил способност да разсъждавам в един такъв миг — навярно и самият Херкулес би постъпил като мене, — паднах по очи на земята.

Една мисъл остана само в главата ми — кога ще се намеря в зъбите на свирепия лъв или в страшното гърло на крокодила. Но само след няколко мига чух ужасени в същото време страшен шум, и то без да усетя най-мъничка болка. Бавно повдигнах главата си и какво да видя: лъвът, както се беше засилил, наместо да скочи върху мене, връхлетял право в зиналото гърло на крокодила. Главата му беше заседнала в крокодилското гърло и д вата звяра се бъхтеха и се мъчеха да се освободят един от друг. Аз бързо скочих, измъкнах ловния си нож и отрязах главата на лъва. Неговото тяло се сгърчи в краката ми. След това почнах да набивам с приклада на пушката още по-дълбоко лъвската глава в гърлото на крокодила. Крокодилът скоро се задави и умря.

Минаха няколко минути. Аз стоях до труповете на страшните си врагове, упоен от бляскавата победа. Ето го и моя другар пристига, разтревожен от закъснението ми. Той ме поздрави радостно и двамата хванахме да мерим дължината на крокодила. Излезе дълъг четирийсет метра и четири сантиметра. Възхитен, моят другар ме сграбчи и почна да ме целува горещо.

Когато разказахме на управителя за необикновената случка, той изпрати една кола и хора да докарат двете животни. Най-изкусният местен кожухар ми направи от лъвската кожа десетина чанти, които раздадох на своите познати в Цейлон, а една донесох на амстердамския кмет. Кметът искаше да ми се отплати сетне, като ми поднесе хиляда жълтици. С голям труд отклоних подаръка му. Не обичам жълтиците.

От кожата на крокодила цейлонският кожухар направи плашило, което и до ден днешен е едно от най-хубавите украшения на Амстердамския музей. Пазителят на музея и днес разказва на посетителите за моето приключение. Но1 трябва да забележа, че той прибавя от себе си по нещо, което не отговаря на истината, и разказът му изглежда измислен. Така например той разказва, че лъвът уж минал през цялата дължина на крокодила и „господин прославеният барон — така ме нарича пазителят, — щом се показала главата, замахнал с ловния си нож и я отсякъл заедно с един къс от опашката на крокодила, три метра дълъг“. „крокодилът — добавя разказвачът, — дълбоко оскърбен от това осакатяване, се обърнал, захапал ловния нож от ръцете на господин барона и го глътнал. Ножът пробил сърцето на страшилището и то мигом умряло.“ Няма да ви казвам колко ми е неприятно безсрамието на музейния пазител. В нашия век на недоверие и съмнения мнозина, които не ме познават добре, подведени от такава лъжа, няма да повярват и на истинските мои приключения. А от това, разбира се, всеки честен човек е длъжен да се чувства дълбоко засегнат.