Даниел Апостолов
Te deum laudamus (6)

5. Смърт

Утринният час бе тих и сив, въздухът — прохладен и влажен, диханието излизаше на облачета. Улиците на града — пусти. Светът си доспиваше в последни минути на спокойствие, затова и суетнята около казармите, звънът на оръжие, подвикванията и тропотът на крака изглеждаха неуместни и дразнещи. Войниците и волните отряди се строяваха и биваха проверявани от водачите си. Скоро след това групите поемаха в различни посоки.

Гражданите, които бяха излезли навън за да гледат, започнаха да се прибират и скоро улиците отново опустяха.

Измина половин час. Дрезгавината се превърна в светлина.

Тишина.

Влагата се превърна в лека мъгла.

Тишина.

Сенките по ъглите и в дворовете, под каруците и в мазетата се превърнаха в забулени фигури.

Тишина.

Тишината се превърна в писък.

Черни закачулени фигури се носеха като духове в утринта, бледите им ръце се сливаха със сгъстяващата се мъгла. Далечните им сенки за миг изскачаха пред замаяната жертва и остри нокти се впиваха в очите й.

Няколко мига, преди болката, слепотата и лудостта да се стоварят в главата на жертвата и съзнанието й да се пръсне на хиляди парченца, преди да се изключи, тя виждаше качулка, покрила мрак вместо лице. Виждаше ръце, събрани пред гърдите в широки черни ръкави. След това ръцете излитаха мълниеносно и жертвата нищо повече не виждаше.

Стъклата на къщите се пръскаха и мъглата се изсипваше все по-плътна в помещенията, където спяха хората. С нея идваше и по една фигура. След нея фигурата се оттегляше сред хор от писъци.

Утринта се бе превърнала в психиатрична кланица.

Някъде там, сред забуления ад в Милет бе и Серафима.

Иван Менестрел знаеше това. Знаеше също и за похода на порочните свещеници, предвождани от висш демон, висок, силен, огненочервен, с гладка димяща кожа и бездънни черни отвори наместо очи. Макар и да не се бе срещал с демона преди, той изпита дива омраза в мига, в който го зърна — въпреки очевидните разлики, водачът на тъмната орда твърде много приличаше на адското изчадие от Черния лес.

През изминалите месеци Иван Менестрел бе пребродил много земи. Далеч от Милет, далеч от всякакъв хорски взор, бе посетил никому неизвестни места, бе разговарял със странни създания, бе отпивал от изворите на древни сили. Освен това беше успял да се слее със звяра, чието тяло обитаваше, и да постигне хармония между интелект и инстинкт.

Накратко, беше станал изключително могъщ. (Споменавам това, за да бъде ясно на всички — демоните имат шанс срещу Иван Менестрел, но той не е голям.)

Истинската битка се състоя в собственото му съзнание. Разкъсван между желанието да се хвърли върху демона и да го унищожи и да открие и закриля Серафима, Иван стоеше на нисък хълм до града и наблюдаваше мъглата, плъзгаща пипала по улиците, все едно беше жива. Демонът настъпваше с прокълнатото си войнство от другата страна на Милет.

Първият писък като че задейства някакъв механизъм в тялото му и Иван се раздвижи целеустремено. Заобикаляйки отряд от хайката, определен да охранява периметъра града, той се стрелна през мъглата.

Серафима спеше.

Стъклото на прозореца й избухна навътре, обсипвайки със стъклени късове помещението. Момичето отвори очи и се вторачи неразбиращо в гъстите кълба влага, които сякаш се изливаха през отвора. Цялата й кожа настръхна от страх и тя, все още полузаспала, се отдръпна от ръба на леглото, където се беше извъртяла на сън и прегърна несъзнателно възглавницата пред себе си. Мъглата покри целия под и ледените й пипала се плъзнаха по краката на леглото и започнаха да обвиват завивките. Студ близна краката й и тя ги придърпа до тялото си. Очите й втренчено следяха най-дългото пипало.

Светлината внезапно помръкна и Серафима стрелна поглед към прозореца.

Черната закачулена фигура влетя безшумно и стъпи на пода.

Молитвата сама се появи в мисълта й. Серафима си пое дъх и от устните й се откъснаха несигурни думи. Порочният свещеник спря рязко на място. Гласът на Серафима укрепна и речта й стана отчетлива и решителна. Порочният свещеник отстъпи крачка назад. Ръцете му се разделиха и след като напуснаха ръкавите, оформиха черна топка и тя излетя без звук през прозореца.

Мъглата се оттичаше обратно навън в прихлупения свят. Библията до леглото на Серафима беше обградена от слаб ореол и по кръста на корицата й пробягваха искри. Книгата се беше издигнала на няколко сантиметра във въздуха и с всяка дума се придвижваше още нагоре.

Кожата на Серафима настръхна още повече, но този път от силата, която я изпълваше. Очите й се бяха разширили и бяха станали почти кръгли. Вече не беше пълен господар на тялото си, а го чувстваше като съд, в който свръхестествени сили се събираха, за да дадат отпор на злото, лъхащо като кисела смрад от порочния свещеник.

Свещеникът бе отстъпил до стената до прозореца и беше залепил за нея гръб, но удържаше на словата на момичето. След няколко удара на сърцето през прозореца влетя със скок и онзи, когото очакваше — Червеният демон, изчадието на Всеизгарящия адски огън.

Демонът се приведе, за да не опира в тавана и отворите на мястото на очите му се извърнаха към Библията. От тях блъвна тъмнина, която със съскане се понесе през стаята и избухна в мига, в който се докосна до божествения ореол около книгата. Серафима се разтърси като ударена и се задави. Малко по малко тъмнината погълна Библията и я изплю смачкана и обгорена.

Серафима се срина на една страна и остана така, докато Червеният демон не я хвана с огромната си ръка през кръста и не я отнесе.

След две минути Иван Менестрел влетя през счупения прозорец в празната стая и я огледа. Рогата му глава се извърна наляво. Очите му се впиха в унищожената Библия. Рогата му се наклониха надясно. Погледът му се спря на разхвърляното легло. Главата му се наведе надолу. Дървеният под в краката му беше обгорял. Без да се обръща, Иван се преметна назад и се приземи в двора под прозореца. След което се наведе ниско, ноздрите му се разшириха няколко пъти и той побягна след Червения демон.

Писъци замираха в мъглата, въздухът се раздвижваше, закачулени силуети се отдалечаваха и изчезваха без следа.

Иван проследи миризмата на демона до градския площад. Там, в самия център, дирята прекъсваше. Иван се взря в камъните на настилката и в нарисуваната с кръв пентаграма отгоре. Във върховете й стояха угаснали черни свещи.

Мъглата се разреди и под ласкавите лъчи на изгряващото слънце се разпръсна. Иван Менестрел, застинал като статуя в центъра на пентаграма, изгаряше от отчаяние и болка. Животинските му инстинкти се гърчеха под ударите на чувството за загуба и за вина. Неописуем хаос от емоции, мисли и импулси го сковаваше. Така го завариха и гвардейците, които обезумели от кървавите сцени по улиците (пълзящи и стенещи ослепени същества, които с гърчове се предвижваха сред припаднали и притихнали ослепени същества) се бяха добрали до площада. Стрелите, които се забиха в тялото му и мечовете, които го посякоха, бяха твърде много дори за неговата издръжливост. Иван рухна на колене, после падна напред и остана да лежи насред пентаграма.

Отец Петър се зададе, пребледнял като платно, на кон. Без да спира, оценявайки обстановката, той се приближи до падналия Иван, вдигна високо копието си и го заби в гърлото на рогатия звяр. Бликна червена кръв и няколко хрипливи стона известиха последните мигове на Евевулвар и на Иван Менестрел.

Войниците стояха сковано в кръг около мъртвия демон. Отец Петър, слязъл от коня си, четеше молитва и се кръстеше. Жени в бели дрехи се движеха зад гърбовете им и помагаха на ослепените, които бяха останали живи. Стонове се смесваха с песните на птиците. Слънцето жизнерадостно огряваше кървавите петна по калдъръма.

Когато Червеният демон се появи сред пламъци и дим насред пентаграма, всички отстъпиха крачка назад, но втора не успяха да сторят, той като страхът скова ума и краката им. Когато до него сред дим и пламъци се появи Черният демон, отец Петър изпусна Светото писание и се разтрепери. Двата демона огледаха тялото в краката си, Черният го нарами и сред пушек и огън адските твари изчезнаха, а през присъстващите премина тръпка и много от тях се строполиха на земята и останаха да лежат там.

От този ден нататък Милет вече не беше същия.

Късна вечер. Мрак се стеле на талази. В Мраконегра е съвсем нормално тъмнината да се стеле, също така съвсем нормално е смъртта да дебне зад всеки завой, под всяка скала, в клоните на всеки уродлив храст. В Мраконегра са нормални много ненормални неща, включително и лудият магьосник Гнусал, който точно в този момент пробива с чук и пирон дупка в крака си, за да се провеси на кука от върха на Черната Кула за през нощта.

В Мраконегра е съвсем в реда на нещата очи да те гледат от гъсталака и да се окаже, че те просто си растат там. На място е и лигавата дупка в земята под краката ти, която те засмуква за да те изяде, докато си се навел за да разгледаш очите.

В Мраконегра с падането на нощта повечето неща се събуждат и тръгват нанякъде за да убият или да бъдат убити. А онези, които не могат да ходят чакат някой да мине. Тук смъртта не е занимание самотно^[1].

Мраконегра, това е лава, черни скали, криви полуизпепелени храстовидни израстъци, очи, зъби, нокти и кости. В много от цепнатините в скалите живеят прозрачни твари с отровен нрав. Слънцето денем свети през пепеляв въздух, добивайки мръсен кървав оттенък. Луната нощем се превръща в сцена за вампирските танци на огромните Мраконегренски прилепи.

Мраконегра привечер — ето декора на събитието, което всеки миг ще се случи и към което сме отправили поглед.

Западно от Милет се намираше Велъш планина. Тя скриваше зловещото туловище на Мраконегра, предлагайки една не чак толкова страшна, но за сметка на това доста по-близка алтернатива. Изоставената крепост Велъш бе нейде из склоновете на планината и блатската твар Вревозар стопанисваше непрогледния лес по склоновете. Именно от там за пръв път дойдоха вестите за тъмната сила. Това бе и мястото, от което заприиждаха демони.

Така изглеждаше за хората от Милет.

В действителност злото идеше много по-отдалеч. То бе пресякло Мраконегра, за да навлезе в Стария Свят. Велъш бе само незабележим хълм по пътя на неговия поход.

Там, където се бе пръкнало, бе Адът.

(„Какво има на Юг?“ питат онези, които обикновено вече са си спечелили всеобщото презрение за други, по-малки провинения. Други разсъждават: „Мраконегра лежи на Края на Света на запад. А какво се намира отвъд Мраконегра? Да си го кажем направо — какво представлява Края на Света?“. Тях обикновено ги спохождат мъже, облечени в черни роби с качулки, носещи факли, с които да палят къщи и клади, остри метални предмети, с които да бодат и късат месо и най-често заповеди за арест и разобличаване, издадени направо от Върховенството на Светата Инквизиция. Това е така, защото Върховенството на Светата Инквизиция знае какво представлява Края на Света. Прочетете по-нагоре и ще разберете.)

Адът е недостижим за човешките представи в пълната си същност. Когато по-късно Серафима се събуди в Ада, тя ще види нещо като проекция на това кошмарно място върху неспособната да мисли петизмерно човешка психика. Мястото никак няма да й хареса. То ще се отнесе твърде грубо с нея. Но в резултат на сложна поредица от събития тя ще оцелее.

Да се върнем към човешкия свят и към Милет.