Николай Лилиев
Луната висне като плод…

ЛУНАТА висне като плод,

забравен в есенни градини,

и буди сънния живот

на туй, което в сън ще мине.

 

Аз виждам светлия възход

на първата любов, изгряла

като надежда за живот,

като печал преди раздяла.

 

И две протегнати ръце,

които искат и не могат

да стоплят мразното сърце

на вси низвъргнати от бога.

 

Аз чувам гордите слова

на своята душа безгласна,

но пак безпаметно зова

и в шеметна забрава гасна

 

по две замислени очи,

окъпани в златисто вино.

И моята любов звучи,

и като звук ще ме отмине.