Роберт ван Хюлик
Мотив с върба (9)

ГЛАВА VIII

Четиримата войници оставиха седящата носилка на съдията Ди пред входната врата на кулата и той се озова заедно с Тао Ган на мъртвата пуста улица. В горния край на огромно каменно стълбище съзряха висока двойна порта, обкована в желязо. На дясното крило се виждаше тясна вратичка, колкото да мине един човек.

— Много пъти съм се чудил — обърна се съдията Ди към Тао Ган — защо това имение, разположено в центъра на града, е построено като крепост.

— В стари времена, господарю, преди около век, тук е започвал градът. Маркиз Йи, тогава всевластен, не ограничен владетел на тази част от империята, е събирал такса от всеки васал, минаващ по моста Полумесец. Тогава каналът е бил защитен ров на града.

Малката вратичка в желязната порта се отвори и пред тях се появи Цяо Тай, следван от вратаря.

— Убийство е, господарю, няма съмнение — докладва Цяо Тай. — Йи е бил ударен по главата в галерията, която опасва цялата задна част на къщата, точно над канала. На това момче майка му, прислужничка на възрастната госпожа, го намерила там. Претърсих навсякъде, но няма следа от убиеца. Изглежда, е дошъл отвън и се е измъкнал през същата тази врата, понеже друг изход няма — и като посочи високата назъбена стена, продължи: — Имението е оградено от три страни. Четвъртата е защитена от канала — той ги поведе през просторен вътрешен двор, осветен от един-единствен фенер, закачен на вратата на вратар ската къщичка вдясно от входа. — Вратичката в главната порта — продължи Цяо Тай — се затваря с резе. Отвън се отваря само с ключ, но отвътре всеки може да повдигне мандалото и с кутре. Когато вратата се затваря, резето само си пада на мястото и заключва.

— Това означава, че убиецът е бил пуснат вътре от някого — вметна съдията Ди и като се обърна към младежа, попита: — Какви посетители имахте тази нощ?

— Никакви, господарю! Но аз през цялото време бях в кухнята. Господарят сам може да е пуснал някого вътре.

— Колко ключа има за вратичката в портата?

— Само един, господарю. И аз винаги го нося със себе си.

— Ясно — в слабата светлина съдията трудно можеше да разгледа лицето на вратаря, но му се стори, че момчето е доста притеснено. Реши по-късно да го разпита подробно. — Заведи ни на местопрестъплението — обърна се той към Цяо Тай.

Полковникът се поколеба за миг, после каза внимателно:

— Струна ми се, че ще е по-добре първо да се видите с госпожа Йи. Прислужничката й ми каза, че възрастната господарка била много разстроена и искала да говори с вас.

— Добре. Момчето ще ни отведе при нея. А ти се върни в кабинета ми, Цяо Тай, там те чака Ма Жун.

Вратарят взе един фенер от къщичката и поведе съдията и Тао Ган през обширното мрачно преддверие. Светлината хвърляше причудливи отблясъци по алебардите и копията, наредени отляво и отдясно в пирамиди, покрити с червен лак. Накрая видяха табела на прът, на която пишеше с големи черни йероглифи „Освободете пътя“. Такива носеха стражниците пред процесиите с важни личности.

— Тези символи на власт трябва да бъдат прибрани — обърна се ядно към Тао Ган съдията. — Вече от цял век родът Йи не представлява изпълнителната власт, а и тази в миналото е била узурпирана.

— Това са само едновремешни реликви, господарю.

— Такива и трябва да си останат.

Минаха по множество виещи се коридори, като стъпките им отекваха глухо под високите сводести тавани.

— Обикновено тук има близо осемдесет души слуги, господарю — с горчивина изрече младият вратар. — Когато дойде този мор, много от тях поискаха да напуснат, но господарят не им разреши. Ала когато десет души умряха, той се изплаши и прати всички служители в планината. Останахме двамата с майка ми.

Прекосиха малка градина между високи зидове с прекрасни цветни храсти, чийто сладък аромат насищаше влажния застоял въздух. Момчето повдигна фенера си и почука леко на лакирана в златно врата, украсена с пищна дърворезба. Отвори им висока кокалеста жена на около петдесет години. Носеше дълга кафява роба, разрошената й сива коса бе прибрана със синя панделка. Тя сковано се поклони и съдията попита:

— Кога откри убийството?

— Преди час — отговори жената с дрезгав стържещ глас. — Отивах в галерията с кошничката с чайника.

— Пипала ли си нещо там?

Тя погледна съдията с блесналите си хлътнали очи, в които се четеше необикновена твърдост.

— Само китката му. Беше умрял, но тялото още беше топло. Оттук моля.

Съдията Ди и Тао Ган я последваха по тесен коридор. Синът й остана отзад, до градинската врата. Прислужничката ги отведе в зала със сводест таван, едва осветена от висок сребърен свещник и от тлеещите въглени в огромен меден мангал в дъното. Над него бе поставен железен триножник с глинено гърне за варене на билки. В топлия влажен въздух, наситен с острата миризма на лекарства, едва се дишаше.

Съдията се взираше поразен във високата абаносова платформа с дърворезба в другия край на помещението, близо до сребърния свещник, и в огромния трон от позлатено дърво върху нея.На една камара червени копринени възглавници отгоре му седеше вдървено слаба жена. Беше безмълвна и неподвижна — само мършавите й бели пръсти си играеха с кехлибарената огърлица в скута й. Носеше разкошна роба от жълт брокат, извезана със зелени и тъмночервени феникси. Сивите й коси бяха прибрани на висок сложен кок, от който стърчаха златни игли с проблясващи скъпоценни камъни. Срещу трона на стената бе окачен копринен свитък, шест стъпки дълъг, на който бяха изобразени два пъстроцветни феникса. От двете страни на платформата се издигаха грамадни ветрила на високи, лакирани в червено стойки.

Съдията многозначително погледна Тао Ган. Фениксите бяха свещените символи на императрицата, докато драконите с пет лапи символизираха императора. Двете ветрила бяха привилегия на хора с императорска кръв. Тао Ган сви устни. Прислужничката заситни чевръсто по каменния под и прошепна нещо на неподвижната фигура в трона.

— Приближете се! — едва доловимо изрече потреперващ глас.

Съдията Ди пристъпи към платформата. Едва сега забеляза пустотата в очите на госпожа Йи. Тя едва ли беше на повече от петдесет години, но красивото й лице бе съсипано от мъка и страдания. Забеляза също, че цветовете на робата бяха излинели, на две-три места имаше нескопосани кръпки. По свитъка се виждаха грозни петна и следи от плесен, напуканият лак на трона бе излющен на доста места.

— Редно беше канцлерът на правосъдието да дойде, за да разследва лично ужасното убийство на маркиза — произнесе тя с безжизнен глас.

— Просто изпълнявам дълга си, госпожо — отвърна спокойно съдията. — Изказвам ви най-искрените си съболезнования. И тъй като искам да започна търсенето на убиеца веднага, моля ви да забравим задължителните протоколни фрази — тя наклони глава и съдията запита: — Имате ли някаква представа, кой може да е убил съпруга ви?

— Разбира се — отвърна старата дама. — Маркиз Йе, нашият най-зъл враг. Още преди много години е замислил да порази дома на Йи.

Като забеляза учуденото изражение на съдията, Тао Ган побърза да пристъпи до него и прошепна:

— По време на междуцарствието, преди сто години, имението на маркиз Йе се е издигало отвъд реката. Родът им е изгаснал още преди шейсет години.

Съдията погледна въпросително прислужничката, но тя само сви рамене и отиде при мангала. Наведе се и започна внимателно да разбърква билките с две медни пръчки.

— Маркиз Йе идвал ли е тук снощи? — попита съдията Ди.

— Разговорите и делата на мъжете в заседателната зала не са моя работа — заяви възрастната дама с каменно изражение. — Попитайте маршал Ху.

Ъглите на устните й започнаха да се изкривяват. Кехлибарената броеница се изниза от скута й и изтрака на пода със стъклен звук. Тя се изправи, слезе от платформата със сковани механични движения, опипвайки всяко стъпало с връхчетата на малките си из бродирани обувки. Приближи се до съдията и падна на колене, вдигна умолително ръцете си, скрити в широките ръкави, и промълви с внезапно благозвучен и мек глас:

— Отмъстете за моя съпруг, ваше превъзходителство! Той беше велик и благодетелен мъж. Моля ви!

По хлътналите й бузи потекоха сълзи. Прислужничката се завтече към нея и й помогна да се изправи. После й подаде малка порцеланова купичка, от която възрастната дама отпи няколко глътки. Тя прокара почти безплътната си бяла длан по лицето и отново заговори с безизразен глас:

— Наредих на маршал Ху и неговите доблестни воини да ви окажат съдействие. Можете да се оттеглите.

Съдията се вгледа с болка в съсипаното лице, по което все още се долавяха чертите на изискана красота. Когато се обърна към вратата, забеляза, че прислужничката нервно му прави знаци зад гърба на възрастната жена и сочи към Тао Ган. Вероятно искаше помощникът му да остане. Съдията Ди му кимна и напусна залата.

— Заведи ме в галерията — обърна се той към вратаря.

Момчето го поведе през тъмни и мрачни, глухи като пещери коридори с потъмнял от времето гредоред. Съдията изведнъж бе завладян от необяснимо безпокойство. Срещата със злочестата възрастна дама, болна духом и телом, която водеше почти безплътно съществуване сред реликвите от едно призрачно минало, го бе разстроила дълбоко. Още повече го притесняваше обаче загадъчната и застрашителна атмосфера на това старо запуснато имение. За миг му се стори, че нереален е самият той, нашественик в един съвсем реален свят от преди сто години, от зловеща епоха на брутално насилие и ужасяващи кръвопролития. Нима миналото завладяваше настоящето? Нима мъртвите от векове се надигаха, за да се присъединят към блуждаещите души на жертвите на чумата? Нима тези призрачни орди щяха да завладеят притихналата безлюдна императорска столица? Дали това не бе същото странно чувство на страх и злокобно предчувствие, което го бе обзело по-рано тази вечер, докато се взираше в замрелия град от високата тераса?

Той се сепна и се опита да си възвърне самообладанието, избърса студената пот от лицето си и закрачи по-решително след момчето, което се качваше по тясно стълбище. Водачът бутна една двойна врата и въведе съдията в едва осветеното помещение.

— Можеш да се върнеш при госпожа Йи.

Съдията затвори вратата и се вгледа в облечения в сива домашна роба мъж, проснат в креслото до масата, точно в средата на галерията. Светлината от припукващата свещ хвърляше призрачни отблясъци върху жестоко смазаното лице. Съдията все още стоеше с гръб към вратата и разглеждаше необичайната обстановка. Галерията представляваше тесен правоъгълник с дължина около шейсет стъпки и покрит с червени плочки под. В стената срещу вратата, пред която бе застанал съдията, на равни промеждутъци имаше тесни бойници, обикновено използвани от стрелци с лък, държащи под око враговете отвън. По цялото протежение на тази стена се издигаха редица лакирани в червено колони. Точно в средата, зад масата, до която беше убитият, четири високи прозореца образуваха нещо като еркер. Срещуположната стена бе покрита с ламперия от тъмно дърво. Навътре срещу масата се виждаше тесен подиум, издигнат на не повече от стъпка над пода. Съдията реши, че вероятно е бил предназначен за свирачи, въпреки че изглеждаше доста странно и не на място в тази галерия за стрелци. Зад платформата имаше ниско легло, покрито с плътна рогозка, без стъпала към него или балдахин отгоре. Очевидно се използваше по-скоро за сядане, отколкото за спане. Освен пет-шест стола, поставени между колоните, в галерията нямаше нищо друго. Това говореше, че в миналото мястото е играело важна отбранителна роли. Еркерните прозорци и колоните вероятно са били добавени по-късно, за да превърнат галерията в салон.

Съдията Ди пристъпи към масата. Видът на мъртвия мъж отблизо го накара да потръпне. Беше срещал смъртта в най-различни форми, но този път стомахът му се обърна. Лявата част на лицето беше смазана от страхотен удар, избил лявото око, което висеше пред бузата на някакви червени нишки. Другото беше замръзнало в неизразим ужас. Устата беше широко отворена, сякаш крещеше безгласно. На лявото рамо тъканта на домашната роба бе покрита със спечена кръв. Съдията отпъди няколко тлъсти мухи, чието нахално жужене единствено нарушаваше мъртвешката тишина.

Ръцете на убития висяха отпуснати в дългите ръкави, краката му бяха широко разкрачени. Изглежда, бе седял до масата, когато е бил ударен, и задната част на черепа му се бе разбила в масивната абаносова облегалка на стола. Тялото още не бе вкочанено. Съдията опипа ръцете, дланите и краката. Запретна ръкавите високо, за да се увери, че по ръцете няма други синини или признаци на насилие. Ди се изправи. Регистраторът на смъртните случаи щеше да свърши останалото.

На пода до черната шапка на мъжа лежеше камшик с къса дръжка и дълги тънки езици. Между тях се виждаха увехнали цветя и отломки от вазата или съда, в който са били поставени. Порцеланът беше бял, със сини шарки. На масата до свещта имаше голяма делва с джинджифилова напитка и чиния с джинджифилови сладки. Гъстият сироп беше почернял от лакоми мухи. Освен подплатената кошничка за чай на масата стояха и две порцеланови чаши. В едната имаше малко чай, другата беше чиста. Едно кресло беше придърпано плътно до срещуположния ръб на масата. Очевидно на него не бе седял никой.

Съдията изправи глава и въздъхна. Бавно поглади дългата си брада, без да откъсва очи от неподвижната фигура. Колко жалко, че никога не се бе срещал с този човек! Сега можеше да разчита само на сведения от втора ръка, за да си създаде някаква по-цялостна пред става за личността на покойника. Но дори и тези сведения нямаше да се набавят лесно. За разлика от Мей Йи винаги се беше придържал строго към порядките на стария свят и не бе общувал с никого освен с Мей и Ху. Съдията не се бе срещал и с Ху. Той напрегна съзнанието си, но не можа да си спомни Мей някога да бе споменавал за Йи и Ху.

— Дали някога ще разбера как точно е изглеждал? — навъсено промърмори съдията.

С тази размазана физиономия нямаше да е лесно. Издължено лице с хлътнали бузи, сиви мустачки, рядка брадица и доста тънки устни — това беше всичко. Като че ли беше малко по-висок от среден ръст и много мършав.

Съдията въздъхна дълбоко. Външният облик нямаше голямо значение. Много по-съществено бе да разбере какъв е бил характерът на умрелия мъж. Това винаги бе най-верният ключ за разгадаването на едно убийство. Взирайки се в обезобразеното лице, съдията се запита дали Йи бе живял главно с миналото.