Роберт ван Хюлик
Привидението от храма (7)

ГЛАВА VI

Съдията Ди предприема търсене в изоставения храм; двамата със сержант Хун срещат една сопната любителка на гъските

 

 

В предния двор вече ги очакваше големият официален паланкин, заобиколен от осем яки носачи. Там беше и началникът на стражата с десетина конници. Съдията влезе в паланкина, по следван от сержант Хун. Докато ги носеха към Източната врата, старецът попита:

— Защо убиецът си е направил толкова труд да отсече главите на жертвите, господарю? Пък и да размени после телата?

— Очевидният отговор, Хун, е че убиецът — или убийците — не е имал нищо против да се разбере самоличността на убития Сенсан, но по някаква загадъчна причина не е желаел тялото му да бъде открито. Същевременно е искал да скрие, че е извършено второ убийство, както и да забули самоличността на втората жертва. Биха могли обаче да съществуват и други, не толкова очебийни обяснения. Както и да е, засега да не си блъскаме главите с това. Първата ни грижа е да открием трупа на Сенсан и главата на втората жертва. Вероятно са заровени някъде в храма или около него.

Когато кортежът излезе от Източната врата, неколцина безделници, шляещи се край малките магазин чета и сергии по пътя, тръгнаха отзад, любопитни да узнаят какво става, но началникът на стражата вдигна заплашително камшик и им изръмжа да се връщат. Малко след вратата една декоративна каменна арка в подножието на гористия склон указваше началото на стълбище. Началникът и стражниците слязоха от конете. Докато носачите полагаха паланкина на земята, съдията Ди каза тихо на своя помощник:

— И внимавай, Хун, другите не бива да узнаят какво точно търсим. Ще им кажа, че е някакъв сандък или нещо подобно — той слезе и отправи колеблив поглед към стръмните стъпала: — Доста мъчително изкачва не за такава жега, нали, началник!

— Около двеста стъпала са, ваше превъзходителство. Но оттук е най-бързо. По задния склон се вие пътека, не толкова стръмна, която започва долу от шосето, съвсем близо до Северната врата. Оттам обаче е най-малко един час път. Само ловци и събирачи на дърва я използват. Скитниците, които нощуват в храма, обикновено се качват оттук.

— Добре тогава — съдията събра полите на робата си и пое нагоре по широкото, доста пострадало от времето каменно стълбище.

В средата на пътя нареди да спрат и да отдъхнат за малко, тъй като забеляза, че старият му помощник съвсем се е запъхтял. Когато излязоха най-горе, пред погледа им се ширна буренясала поляна, обградена с високи дървета. В отсрещния й край се издигаха три те свода на храмовата порта от сив скален камък, от двете й страни започваше висок зид, непристъпен на вид. Върху централния свод изпъкваха три йероглифа от многоцветна мозайка: Храм „Пурпурни облаци“.

— Пътеката край стената надясно води до малкия новопостроен храм, тъй наречения скит, ваше превъзходителство — обясни началникът на стражата. — Там живее игуменката с една прислужничка. Не ми остана време да ги разпитам дали снощи не са видели или чули нещо.

— Първо искам да огледам местопрестъплението — заяви съдията. — Води ни!

Каменният двор пред храма се губеше под буренаци, тук-там стените бяха доста порутени, но централното крило с висок покрив, обграден от две триетажни кули, бе устояло през годините.

— Тази чуждоземска архитектура, Хун — отбеляза съдията Ди, — явно никога не би могла да се мери по изящество с нашия национален стил. Трябва да при зная обаче, че от техническа гледна точка индуските строители са свършили добра работа. Двете кули са съвършено симетрични. Доколкото разбирам, храмът е отпреди триста години и все още е в забележително добро състояние. Къде откри Алю, началник?

Офицерът ги отведе в края на буренясалия двор, вляво от постройката. Надясно пък се виждаше друга дива поляна с разхвърляни по нея едри камъни. Съдията установи, че тук е доста по-хладно, отколкото долу в града. В чистия въздух се носеше неспирното пронизително цвъртене на цикади.

— Този буренак е бил някога просторна, добре под държана градина, ваше превъзходителство — забеля за началникът на стражата. — А сега в тия гъсталаци не смеят да припарят дори негодниците, които се събират в храма и вътрешния двор. Разправят, че гъмжало от отровни змии — той посочи към един грамаден дъб и добави: — Обвиняемият лежеше под това дърво, ваше превъзходителство, с глава на коренището. Смятам, че първоначално е възнамерявал да си плюе на петите след убийството на Сенсан. Но се е препънал в тъмното и както е бил пиян, това окончателно го е срутило.

— Ясно. Нека сега да влезем вътре.

Докато стражниците отваряха шесткрилата храмова врата с декоративна метална решетка, по главите им се посипаха парченца прогнило дърво. Съдията Ди изкачи трите широки каменни стъпала, прекрачи високия праг и с любопитство огледа огромното полутъмно помещение. Отдясно и отляво се виждаха две редици от по шест масивни каменни колони, подпре ли високите дървени греди на покрива, от който висяха прашни паяжини, подобни на многобройни сиви флагове. Пред стената в дъното смътно се очертаваше солидна абаносова олтарна маса, дълга над три метра и висока към метър и половина. В страничната стена имаше малка тясна врата, а над нея високо в стената бе пробит квадратен прозорец с дървени капаци от вътрешната страна. Сочейки към него, съди ята Ди запита:

— Дали твоите хора ще успеят да го отворят, началник? Доста е тъмно.

По знак на офицера двама стражници отидоха до една ниша в стената зад лявата редица колони. Извадиха от нея две алебарди и се опитаха да отворят с тях капаците на прозореца. Докато се трудеха старателно, съдията Ди тръгна към средата на залата, оглеждайки се безмълвно, като бавно поглаждаше дългите си бакенбарди. Застоялият влажен въздух сякаш задръстваше дробовете му. Нищо наоколо не подсказваше за оргиите, разигравали се тук преди години, освен дупките, издълбани на равни разстояния в стена та, за да се закрепят в тях пламтящи факли, и все пак помещението излъчваше нещо тайнствено и злокобно. Внезапно съдията бе завладян от натрапчивото усещане, че отнякъде го следят невидими враждебни очи.

— Казват, че навремето стените били украсени с огромни пъстроцветни изображения, ваше превъзходителство — заговори току до него началникът на стражата. — Голи богове и богини, а също…

— Нямам навик да надавам ухо за слухове — прекъсна го рязко съдията. Но като видя как замръзна усмивката върху лицето на грубоватия мъж, го запита по-дружелюбно: — Откъде, мислиш, е тази пепел по пода зад колоните?

— Зимно време скитниците си палят огън. Идват да нощуват под покрив, особено през студените месеци, тъй като дебелите стени ги предпазват от дъжд и сняг.

— Но тази купчина пепел в средата изглежда съвсем неотдавнашна — отбеляза съдията.

Пепелта бе струпана в малка хлътнатина, специално издълбана в една от каменните плочи, около която бе изваян венец от лотосови цветчета. Плочата се намираше в самия център на пода, а осемте плочи около нея бяха белязани с някакви чуждоземски знаци. В този миг капаците на високия прозорец в дъното паднаха с трясък. От таванските греди се стрелнаха два малки тъмни силуета. Единият прелетя съвсем близо до главата на съдията със зловещ пронизителен писък. След миг прилепите се насочиха към здрачния купол над централния вход. Сержант Хун бе при клекнал пред олтарната маса и изучаваше пода. Из прави се мъчително и заяви:

— Сега вече, когато се вижда по-добре, господарю, ясно личи, че тук се е била събрала истинска локва кръв. Но дебелият слой прах и мръсотия са я попили. Има и множество доста объркани отпечатъци, тъй че е трудничко да се направят точни изводи.

Съдията Ди се приближи до него и също се вгледа в пода.

— Пресвети небеса, какво ли е ставало тук? Началник, прати стражници насам! — Когато мъжете се наредиха пред него в полукръг, той продължи: — Имам сведения, че преди или след убийството в храма или около него е бил заровен дървен сандък. Нека да започнем търсенето оттук. Ние със сержант Хун и трима стражници поемаме лявото крило, а ти, началник, заедно с останалите — дясното. Вероятно става дума за доста голям сандък, затова търсете тайни шкафове, подови плочки, които скоро са били размествани, замаскирани входове и други подобни неща. На работа!

Двама стражници отвориха вратата до нишата с ритуалните оръжия, в която освен дългите алебарди, върнати отново на мястото им, се намери и една татарска брадвичка с двойно острие, същата като онази, с която бе извършено убийството. Влязоха в тесен коридор, дълъг към осем метра, с по четири врати от всяка страна. Зад тях имаше тесни продълговати стаички, осветени единствено от скосени прозорци. Облепени те с хартия решетки бяха доста изпочупени.

— Явно това са били килиите на монасите — отбеляза съдията. — Предполагам, че в дясното крило има още осем стаички, тъй като архитектурният план на храма е съвършено симетричен. Стражник, ела насам! — той посочи към пода: — Опитай се да разместиш тези няколко плочки. Май не прилягат плътно една към друга. Другите двама да огледат в отсрещните килии.

Стражникът провря острието на ножа си в процепа между плочките. Извади с лекота три от тях.

— Я да видим какво е било закопано тук?

Мъжът продължи да дълбае в рохкавата пръст, но отдолу се показаха само масивните камъни на храмовата основа.

— На вярна следа сме, господарю! — възкликна развълнувано Хун. — Някой се е опитвал да зарови тук нещо обемисто, но се е отказал, щом е видял, че не може да изкопае достатъчно дълбока яма.

— Точно така, Хун. В такъв случай няма защо да. търсим в другите килии. Убиецът трябва да е тръгнал после към кулата, за да търси там скривалище. Той…

— Заповядайте да огледате и тук, ваше превъзходителство — повика го един стражник отвън. — Разрових ме половината под на отсрещната килия.

Те веднага го последваха. Шест от плочките в средата на пода бяха извадени и грижливо наредени в ъгъла. Съдията Ди прокара пръст по най-горната. Беше покрита с тънък слой прах.

— Да проверим сега и в съседните килии.

Установиха, че навсякъде някой бе размествал каменната настилка. В някои килии плочките бяха старателно наредени обратно, в други — небрежно на хвърляни в ъгъла.

— А сега към кулата! — нареди съдията.

Той излезе през сводестия вход в края на коридора и се озова в доста обширно осмоъгълно помещение, представляващо приземният етаж на Западната кула. Тук по пода не личаха никакви следи от разместване.

— Напълно обяснимо — промърмори Ди. — Плочките са редени върху цимент и ще е нужна кирка, за да се разкъртят. Да огледаме обаче стените.

Тук-там прогнилите дъски на дървената ламперия над тухлите бяха изкъртени и отдолу се разкриваше кухина, широка около три сантиметра.

— Не разбирам защо… — понечи да запита недоумяващият Хун.

— За мен пък е съвсем ясно — прекъсна го рязко съдията. — Момчета, огледайте внимателно стълбището и двата горни етажа! Хайде, сержант, ще се качим горе да подишаме чист въздух.

Тръгнаха по скърцащите стъпала, като внимателно прекрачваха зеещите на места дупки. Около върха на кулата се виеше тесен балкон, сгушен под надвисналите стрехи на заострения покрив. Съдията Ди се изправи до ниския парапет. Скръсти ръце в широките си ръкави и се загледа в необятната дървесна зелени на отдолу. След малко се извърна към своя помощник и заяви усмихнат:

— Извини ме, че одеве ти се сопнах толкова грубо, Хун. Това наистина е твърде досадно разследване. Попаднахме на първата явна следа, но тя май няма никаква връзка с въпросното убийство. Някой преди нас е претърсил много старателно храма. Но не с цел да укрие трупа и отсечената глава, при това не и вчера, а преди известно време. Като че ли са търсили нещо по-дребно, около двайсетина сантиметра дълго.

Сержант Хун кимна замислено и попита:

— Откъде съдите за големината на предмета, господарю?

— Когато неизвестният засега извършител е откъртил плочките от пода на първата килия и е открил, че пръстта отдолу е не повече от десетина сантиметра в дълбочина, е продължил да търси във всяка следваща стая с надеждата да открие там нещо заровено. После е отпрал и няколко дъски от ламперията, а зад тях до тухлената стена разстоянието е съвсем тясно, както сам се убеди току-що — той се замисли за миг и продължи: — Предполагам, че са тършували двама, независимо един от друг. Единият е бил доста опитен в подобни издирвания и се е постарал да намести обратно изровените плочки. Другият се е отнесъл по небрежно, просто ги е нахвърлял в ъгъла и грубо е откъртил дървената ламперия.

— Казахте, че това търсене на някакъв малък предмет няма връзка с нашия случай, ала знаем със сигурност, че Сенсан често е идвал в храма. Нищо чудно да съществува някаква връзка между убийството му и тършуването, дори и да е станало по-отдавна.

— Тук си прав, Хун. Трябва сериозно да обмислим тази възможност. Не е изключено Сенсан и вторият мъж да са били убити, понеже са открили онова, което и други са търсили — той отново се замисли, поглаждайки дългата си брада. — А що се отнася до липсващия труп и втората глава, едва ли можем да се надяваме, че ще ги намерим вътре. Сигурно си обърнал внимание, че няма и капка кръв, нито дори опит да бъде измита кървава следа — съдията Ди посочи короните на дърветата долу. — Явно човешките останки са някъде там из пущинака. Доста трудно ще е да ги открием в тази огромна градина около храма. Май ще е най-добре да слизаме.

Тримата стражници, които бяха изследвали двата долни етажа, докладваха, че не са открили никакви следи от претърсване. Стените не били облицовани, никъде не личало тухлите да са размествани. Началникът на стражата ги очакваше в централната зала и уморено бършеше прашното си запотено лице с кър па. Подчинените му се бяха насъбрали около него и разговаряха шепнешком.

— Някой е тършувал по подовете и лампериите, ваше превъзходителство — докладва унило той. — Но не открихме следа от сандък.

— Явно е заровен някъде из градината, началник. Впрочем накъде води тази тясна врата до олтара? Не видях изход във външната стена, докато оглеждах сградата от върха на западната кула.

— Към продълговато тясно помещение зад централната зала, ваше превъзходителство. Първоначално там е имало изход,но е бил зазидан отдавна.

— Добре. Изведи хората си в градината. Нека търсят пресни следи от разровена пръст. В това време, сержант, ние с теб ще посетим скита.

Докато прекосяваха предния двор, съдията подхвана:

— Хун, нашият убиец явно е имал съучастник. Едва ли е по силите на сам мъж да извлече трупа на Сенсан навън, да нацапа с кръвта му дрехата на Алю, сетне да зарови тялото му и главата на втория мъж някъде из гъсталака наоколо. Двама убийци и никакъв явен мотив… това никак не ми харесва.

Те минаха през трикрилата врата и поеха по пътечката край външната стена. Съдията продължи:

— Във времена на политически брожения будистки те монаси обикновено заравят златни статуи или други култови ценности, за да ги спасят от грабеж. Ако в този изоставен храм е било заровено съкровище, щяхме да имаме налице силен мотив. Единственият проблем е, че никога не съм чувал нещо подобно във връзка с нашия град.

— А не е ли възможно някой да е попаднал на сведения в стар, забравен ръкопис, господарю?

— Да, в това има известна логика, Хун. А може би същият този човек е наел двама-трима негодници да му помогнат в тайното издирване на закопано съкровище. Ако Сенсан и втората жертва са били сред тях и са се опитали да си присвоят цялата плячка, ето ти причина да ги убият. Такава версия обяснява връзката между търсенето и двойното убийство.

Пътечката навлезе в малката горичка между храма и скита. Съдията спря и се обърна назад.

— Оттук добре се вижда целият храм. Склонът за почва много стръмно надолу веднага зад стената и пътеката прави остри завои. Трябва да научим нещо повече за историята на храма, Хун. Щом се върнем в съдилището, заеми се да прегледаш старите папки в архива. Опитай да разбереш кога точно властите са разгонили монасите и служителите, кой е бил игумен и къде се е преместил впоследствие, а също дали някога се е говорело за заровено съкровище.

След кратък преход през горичката зърнаха красиво боядисаната стена на скита — малък едноетажен храм, построен в класически китайски стил. Украсеният с лакирани зелени плочки покрив беше изящно извит и завършваше с повдигнати стрехи във формата на драконови опашки. Дочу се далечно крякане на гъски — единственият звук освен монотонното цвъртене на цикадите. Сержант Хун потропа с излъсканото медно чукало на лакираната в червено порта. Едва след като повтори няколко пъти, зад железните решетки на малкото прозорче се показа лицето на момиче. То огледа изпитателно двамата посетители с големите си живи очи и попита рязко:

— Какво желаете?

— Ние сме от съдилището — представи се сержантът. — Отворете!

Девойката ги въведе в малък каменен двор. Явно бе прислужничка, тъй като носеше простичък тъмносин жакет и широки панталони от същата материя. Съди ята Ди забеляза, че лицето и е с обикновени, но доста приятни черти, а на пълните и бузи имаше трапчинки. Сивите плочи в двора бяха безупречно чисти и напръскани с вода, за да държат хладина. Отляво се виждаше малка постройка от червени тухли, отдясно — по-обширна, с веранда пред нея. Страничните стени на храма бяха прясно варосани, а колоните, подпиращи извитите стрехи — боядисани в червено. Край кладенеца в ъгъла една над друга имаше две сковани полици: на едната бяха подредени саксии и цветя, а на другата — порцеланови вази с изкусно съчетани букети. Съдията различи познатия стил на подреждане, който бяха усвоили собствените му съпруги, и предположи, че това е кът, стъкмен от самата игуменка. Из въздуха се носеше нежното ухание на орхидеи. Съдията усети облекчение след тягостната гледка на запуснатия храм.

— Е — подкани го нетърпеливо девойката, — с какво мога да ви помогна, господа?

— Отнеси визитната ми картичка на игуменката — отвърна съдията Ди, тършувайки из ръкава си.

— Тя спи — намръщи се момичето. — Тази вечер трябва да слиза до града, за да присъства на тържество в резиденцията на окръжния съдия. Ако обаче много настоявате, ще…

— О, не — възпря я съдията, — дошъл съм само да разпитам дали не сте чули или видели нещо подозрително снощи. Някакви скитници са вдигали към полунощ врява в изоставения храм.

— Полунощ ли? — засмя се тя. Махна с ръка към постройките и заяви: — Всичко това лежи на моите ръце. Поддържам го съвсем сама. Може да не е голям храм, но по олтара има сума дреболии, които редовно трябва да чистя от прах. Мислите ли, че изобщо ми остават сили да седя до късно след толкова бъхтане?

— Сигурно и пазарувате сама? — полюбопитства съдията. — Ако се налага всекидневно да слизате и да изкачвате тези стъпала…

— Ходя на пазар само веднъж седмично, за соя, сол и извара. Не идем месо или риба, за голямо съжаление.

— Но аз чувам крякане на гъски.

Изражението и изведнъж омекна.

— Аз ги отглеждам. Игуменката ми разреши, заради яйцата. А малките гъсета са толкова сладки… — тя се сепна и след миг продължи, вече по-сопнато: — С какво друго мога да ви бъда полезна?

— Засега с нищо. Хайде, Хун, да видим докъде са стигнали в храма.

— Ама че дръзко и невъзпитано момиче! — възмути се сержантът, когато отново поеха през горичката.

Съдията сви рамене.

— Все пак добре, че е тъй привързана към гъските си. Е, радвам се, че поне огледах малкия храм. Изисканата атмосфера на този скит потвърждава още веднъж високото мнение, което съпругите ми имат за игуменката.

Началникът и двама стражници седяха на стъпала та пред централния храмов вход, запотени и раздърпани. Щом зърнаха съдията Ди, веднага скочиха.

— Нищо не открихме, ваше превъзходителство. Готов съм да се закълна, че много отдавна жив човек не е влизал в този прокълнат пущинак. Няма и помен нито от пътека, нито от разкопки. Останалите ми хора ще опитат да се промъкнат навътре, като заобиколят външната стена.

Съдията Ди седна на един голям камък в сянката на зида и започна енергично да си вее.

— Вие споменахте, господарю, че убиецът трябва да е имал съучастник — подхвана след малко старият му помощник. — А кима двамата не са могли да стъкмят някаква носилка и да смъкнат с нея трупа надолу по хълма?

— Възможно, но не много вероятно. Така е съществувал риск да се сблъскат с други разбойници, а тая порода хора са опасно любопитни. Убеден съм, че онова, което търсим, е в градината.

Откъм нея обаче в момента се завръщаха уморени стражници и клатеха разочаровано глава. Съдията се надигна.

— Става късно. По-добре да се връщаме в съдилището. Запечатай входа на храма, началник! Двама стражници да останат на пост, през нощта нека ги сменят.