Христо Фотев
Из „Обещание за поезия“

Когато си отново над морето — и когато

от дъното му се надигне някаква дълбока,

космическа въздишка — и внезапно Скока

изпълни тялото си с тежкото си лято,

скочи — водата ще отнеме тежестта му.

Последвай устрема — замаха на ръцете си,

и чувството, секунда може би, че си крилете

на птица — да вибрира в острото ти рамо.

Очи, във взрива на мехурите разтваряй.

И пресечи със няколко измерени движения

и първото, и второто, и третото движение —

четвъртото е най-опасно — остро — не забравяй

— не си вода… Почти по-съвършено от водата

е тялото ти, голото, надолу устремено,

ще става все по-пълтно, по-опалово студено,

но ти не спирай скока си надолу, по средата.

Не вярвай на средата ти — на онова приятно

усещане за щастие — оранжево — тогава

ти превърни в стомана и най-малката си става,

защото никога не ще те видиме обратно.

 

Ах, твоето спасение е в скока ти надолу.

А дъното се вдига все по-тъмно, по-голямо.

Какво че въздуха… Че те изгаря пепелта му.

В морето ти си целия — на дъното му голо.

Замри — на въздуха си до последната частица.

И в най-последната, коленичи по-ниско от съня ни…

И с устремените си колене, гърди и длани

се изхвърли нагоре, по-нагоре — ти си птица.

…А въздуха — когато той те ослепи отново

и те приеме на живота си в горчивото изкуство —

ти съхрани завинаги внезапното си чувство,

че си в света — във всички ни и всичко, —

че си слово.