Христо Фотев
Мой малък единадесетгодишен…

На Пламен

Мой малък — единадесетгодишен,

ах, как не знаеш ти, че в тая възраст

нещастният е най-нещастен…

Плачеш.

Лежиш под някакъв немилосърден

и тъй далечен залез ти и плачеш.

Изричаш своя плач на оня пясък

от фосфор и седеф… Но ти не знаеш,

че си щастлив, щастлив си, че не помниш

ти своя оскърбител… Някой близък?

Или случаен непознат? Ти плачеш.

За целия — превърнал се във пясък

обиден, обезсмислен свят… Трепериш

от ужас и възторг… Великодушен

(не знаеш ти, че си такъв), прошаваш

със радост… И ти ставаш. Ти си въздух.

Тъй светъл и прозрачен си, че виждам

през теб, мой малък, оня светъл

залез.

 

А твоят поглед е такъв невинен,

че се срамуваш и вървиш с приведен

и тъй далечен поглед ти, и светиш

от фосфор и от плач… Как бих понесъл,

как бих вървял от възраст аз във връзраст

и от любов в любов, ако не носех

на своя глас в най-ранния регистър

един далечен, фосфорен, седефен,

спасителен, всеопрощаващ

плач?