Христо Фотев
Наистина ли си отива лятото…

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Лятото ме гледаше.

С очите си отново ме целуваше.

А вятърът се блъскаше във роклята,

прегръщаше нозете й, докосваше

по устните й сянката на залеза

и цялата неспирно я люлееше —

завиждаха му може би ръцете ми…

Завинаги ли? Лятото ме гледаше.

Очите му отново обещаваха

завръщане, по-хубаво от първото —

ний, влюбените, вярваме на лятото.

Ний, влюбените, винаги потъваме

в очите му дълбоки —

в най-дълбокото,

където са зелените съзвездия

на сълзите… Ний вечно се усмихваме.

И устните ни вечно са уплашени.

И вечно, вечно, вечно искаме

да задържиме за минута лятото.

Наистина ли си отива лятото?

Наистина ли? Бързо се притискаме.

И махаме с ръцете си… И гларуса,

и вятъра, и залеза тържествено

ще съобщят на всеки, че за София

със влака в десет си замина лятото.

 

По дяволите! Всичко е известно.

Известно е. Но все пак оставете ме

да се удавя в погледа на лятото.

Да ме вълнува беглото докосване

на медните й колене…

И в пръстите,

замрежили лицето ми изопнато,

да прозвучат тръстиките созополски.

Какво, че е известно. Оставете ме

да й говоря и да вярвам с някакво

забравено, детинско изумление,

че ме обича, че е много влюбена,

че винаги ще ме обича… Лятото

ми маха дълго със ръка…

Ах, лятото

не искаше да си отиде…