Пейо Яворов
Гоце Делчев (1)

Предговор^[1]

Делото на Каравелова, Ботева и Левски, освобождението на целокупната българска родина чрез революция, беше осуетено, ако не случайно, поне твърде неочаквано. То се знае, апостолите на българската свобода не мислеха, че петвековния роб ще види боева сполука. Но те имаха пред вид сигурен политически успех.

Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си. Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.

Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат — отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.

Ний само ще поменем досегашните съсипателни за народа лутаници на Мизия и Тракия, по-напред всяка отделно, а после съединени, и ще поговорим за областта, която биде оставена под непосредствено турско заповедничество.

Македония, онеправдана от европейската дипломация, протестира твърде смело: Джумайско, Малашевско и Разложко почти цели две години бяха в открито въстание^[2], Прилепско и Охридско, макар за по-кратко време, не останаха надире^[3]. Но шепа хора не можеха да сломят волята на „седем краля“ — мъртвородения 23-и член от берлинските постановления хвърляше прах в очите на цял свят. Най-после те преклониха глава с вяра, че Русия не ще остави делото си наполовина и че „свободните братя“ все ще успеят при благоприятен случай да направят нещо. Прочее населението мирно помъкна стария хомот. И страната отново се превърна в театър на църковно-училищни трагикомедии. Разбира се, твърде случайните хайдушки вироглавства не заслужават внимание.

Тъй минаха ред години, десет и повече, в мъчителни очаквания, в празни сънища. През това време руското правителство употреби всички средства да покаже, че славянството и православието са две овчи кожи върху гърба на един хитър вълк. Официална България се луташе по кривите пътеки на дипломацията — и много естествено, вадеше очи, наместо да изпише вежди. Църквата и училището, при крайно влошеното икономическо положение на областта, губеха първото си обаяние. Наплодената интелигенция, лишена от какво-годе поле за културно приложение на силите си, не можеше да остане спокойна. Трябваше да се поеме знамето на старите български революционери и да се побие на македонска земя.

Трескавата бунтавна работа, която последва, направи от целия народ една могъща революционна организация. Решителната борба, която се поведе, направи от робската страна едно необозримо гробище на светци. Хиляди образи на загинали в цветуща младост ратници греят с непомрачимия блясък на едно безпримерно себеотречение, на едно беззаветно самопожертвувание. Между тях обаче винаги ще заема първо място ликът на човека, най-добра биография комуто един ден ще бъде пространната история на македонското революционно движение отначало досега. Името на тоя човек стои като заглавие на книгата ни.