Робърт Хайнлайн
Врата към лятото (4)

4.

Не изгубих съвсем съзнание. Когато наркотикът й ме атакува, а той действаше по-бързо и от морфин, ми се замая главата, станах апатичен. Но това бе всичко. Майлс изкрещя нещо на Бел и ме хвана през кръста, след като коленете ми се подгънаха. Замъкна ме и ме остави да седна на стола, където изчезна дори замайването.

Но макар и да бях буден, част от мен бе мъртва. Сега знам какво бяха използвали: „зомбиращ“ наркотик — отговорът на Чичо Сам на промиването на мозъци. Доколкото ми е известно, никога не сме го използвали върху пленници, но момчетата го употребяваха при онова разследване на промиването на мозъци и ето ти го тебе — незаконен, но много ефикасен наркотик. Това е същото, което сега се използва при еднодневните психоанализи, но мисля, че дори и на психиатрите им е необходимо разрешение от съда, за да го прилагат.

Един Бог знае как се е сдобила Бел с него. И пак Бог само знае колко още леваци бе навързала тя на синджирчето си.

Тогава обаче не се питах за това; не се питах за нищо. Просто лежах отпуснат, пасивен като водорасло, чувах какво става, виждах всичко пред очите си, но дори и лейди Годива^[1] да бе прекосила стаята без коня си, нямаше да помръдна очи, за да я проследя, след като излезе от полезрението ми.

Освен ако не ми наредяха да го сторя.

Пийт изскочи от чантата си, дотърча до мястото, където се бях отпуснал и попита какво става. След като не му отвърнах, той енергично започна да се търка о пищялите ми, продължавайки да иска обяснение. Тъй като пак не му отговорих, той скочи на коленете ми, вдигна се на задните лапи, опря предните в гърдите ми и ме погледна в очите: искаше да разбере веднага и без никакви увъртания, какво се бе случило!

Аз не отговорих и той започна да вие.

Това принуди Майлс и Бел да насочат вниманието си към него. Когато Майлс ме настани на стола, той се обърна към нея и рече мрачно:

— Сега вече я втасахме! Да не си полудяла?

Бел му отвърна:

— Успокой си нервите, шишко. Ще го подредим веднъж и завинаги.

— Какво? Ако мислиш, че ще ти помогна в едно убийство…

— Млъкни! Това ще е най-логичният ход… но ти нямаш куража да го извършиш. За щастие то не се и налага, след като е инжектиран с това нещо.

— Какво имаш предвид?

— Че той е вече наше момче. Ще прави онова, което му наредя. Няма да създава повече неприятности.

— Но… добри Боже, Бел, не можеш да го държиш дрогиран до безкрайност. А след като веднъж излезе от…

— Престани да говориш като адвокат. Знам какво е въздействието на този наркотик, а ти не знаеш. Когато излезе от наркозата, ще прави онова, което му наредя. А аз ще му кажа да не завежда дело срещу нас. Ще му кажа да престане аа си пъха гагата в нашия бизнес и той ще ни остави на мира. Ще му наредя да замине за Тимбукту и той ще замине. Ще му наредя да забрави всичко това и той ще го забрави… но във всички случаи ще прави онова, което му наредя.

Слушах, разбирах я, но чутото ни най-малко не ме интересуваше. Ако някой бе изкрещял „Къщата гори!“ щях да схвана смисъла, но пак нямаше да се заинтригувам.

— Не вярвам.

— Не вярваш, а? — Тя го погледна по странен начин. — А би трябвало.

— А? Какво искаш да кажеш?

— Остави, няма значение. Това лекарство действа, шишко. Но първо трябва да…

Тъкмо в този момент Пийт започна да вие. Не се случва човек често да чуе котка да вие; може и цял живот да не му се случи. Не го правят, когато се бият, независимо колко тежки са раните им; никога не го правят заради някое просто неудоволствие. Котката вие единствено в случай на крайна опасност, когато ситуацията е съвсем непоносима, извън възможностите й да й влияе, когато не й остава нищо друго, освен да завие на умряло.

Воят й предизвиква усещането, че наблизо витае призракът на смъртта. Трудно се понася — честотата му влияе разрушително върху нервите.

Майлс се обърна и рече:

— Този шибан котарак! Трябва да го изхвърлим оттук.

— Убий го — посъветва го Бел.

— А? Винаги си много крайна, Бел. Дан ще вдигне за това ненужно животно по-голям джангър, отколкото ако го оберем до шушка. Ето… — Той се обърна и вдигна пътната чанта на Пийт.

— Тогава аз ще го убия! — рече яростно Бел. — От месеци ми се иска да убия това животно.

Тя се озърна за някакво оръжие и откри едно — ръженът пред камината; изтича и го грабна.

Майлс взе Пийт и се опита да го пъхне в чантата.

„Опита“ не е най-точната дума. Пийт не обича много да го взема някой друг, освен мен и Рики. А дори и аз не бих рискувал да го взема, когато вие, без преди това да съм го убеждавал внимателно; една емоционално разстроена котка е взривоопасна като живачна бомба. Но дори и да не е разстроен, Пийт определено не би позволил някой да го вдигне, като го хване за врата.

Пийт заби нокти в дланта му и зъби в месестата част на палеца му. Майлс изрева и го пусна.

Бел изписка:

— Пази се, шишко! — и замахна с ръжена.

Намеренията на Бел бяха достатъчно ясни, а освен това имаше и силата, и оръжието. Но не бе достатъчно умела с него, докато Пийт е много сръчен със своите оръжия. Той се гмурна под развъртяния ръжен и я атакува яростно — по две лапи за всеки неин крак.

Бел изпищя и изпусна ръжена.

Не видях много от онова, което последва. Все още гледах право пред себе си и можех да наблюдавам по-голямата част от всекидневната, но не и цялата, а никой не ми бе наредил да помръдна очи. Тъй че проследих останалото най-вече по шумовата картина, освен веднъж, когато на два пъти преминаха през полезрението ми — двама души, които преследват котка и сетне… невероятна изненада: двама души, преследвани от котка. Като изключим това, добивах представа за битката от гюрултията: трошене, тичане, викове, ругатни и писъци.

Не мисля обаче, че изобщо успяха да го докоснат.

Най-лошото за мен онази вечер бе, че във върховния час на Пийт, моментът на най-голямата му битка и най-великата му победа, аз не само не видях подробностите, но и бях в пълна безпомощност да ги оценя. Виждах и чувах, но не изпитвах нищо; в неговия Върховен час на истината, бях напълно безчувствен.

Сега си спомням и изпитвам онази емоция, която тогава не можех. Но не е същото; завинаги съм лишен от това тържество на духа, досущ като наркоман в меден месец.

Блъсканицата и ругатните спряха изведнъж и малко след това Майлс и Бел се върнаха във всекидневната. Задъхана, Бел попита:

— Кой остави онази проклета врата с вдигнато резе?

— Ти, кой друг. И млъкни накрая. Котаракът вече го няма.

Лицето на Майлс бе окървавено, както и ръцете му; той опипа пресните драскотини по лицето си и се намръщи. Сигурно в някой момент се е спънал и е паднал, поне състоянието на дрехите му подсказваше това, сакото му бе разкъсано на гърба.

— Да млъкна ли? Как пък не! Имаш ли пистолет в тая къща?

— А?

— Ще застрелям онзи проклет котарак.

Бел бе дори в по-лошо състояние от Майлс; тя имаше повече незащитена кожа, достъпна за ноктите на Пийт — краката, голите ръце и рамене. Беше ясно, че скоро няма да може да носи рокли с презрамки, а ако не получеше веднага веща помощ, сигурно щяха да й останат и белези. Приличаше на харпия, която се е била с посестримите си без всякакви правила за забранени хватки и удари.

— Седни! — повиши тон Майлс

Тя му отговори кратко и изразително:

— Ще убия онзи котарак.

— Или не сядай. Иди се измий. Ще те почистя с йод и разни други неща, сетне — ти мен. Но забрави котката; добре, че се отървахме от нея.

Бел произнесе нещо несвързано, но Майлс я разбра.

— Ти — също — отговори той, — даже повече. Виж какво, Бел, дори и да имах пистолет — а аз не казвам, че имам, — и ти излезеш и почнеш да го търсиш и да стреляш, независимо дали ще го улучиш или не, полицията ще довтаса тук за десет минути, ще души и ще задава въпроси. — Той се намръщи още по-силно. — Трябва да има закон срещу това да се отглеждат котараци като този. Той е опасен за обществото. Чуй го.

Всички можехме да чуем как Пийт броди около къщата. Вече не виеше; надаваше бойния си рев — приканваше ги да изберат оръжията си и да излязат навън, един по един или всички заедно.

Бел се вслуша и потръпна. Майлс рече:

— Не се безпокой. Не само пуснах резето на онази врата, която бе оставила отворена, но и заключих входната.

— Не съм я оставила отворена!

— Както искаш.

Майлс отиде и провери дали прозорците са добре затворени. После той и Бел излязоха от стаята. Известно време след това замлъкна и Пийт. Не знам колко дълго ги нямаше; за мен времето бе без всякакво значение.

Първа се върна Бел. Гримът и прическата й бяха съвършени; беше облякла рокля с дълъг ръкав и висока яка, бе сменила скъсаните си чорапи. Ако се изключат лепенките лейкопласт по лицето й, последствията от битката изобщо не личаха. И ако изражението й не бе толкова мрачно, можех да приема, че изглеждаше направо възхитително.

Тя дойде при мен и ми каза да се изправя, което и направих. Претърси ме бързо и изкусно, без да пропусне малкото джобче за часовника на жилетката, джобовете на ризата, както и диагонално скроения вътрешен джоб на сакото, каквито повечето костюми вече нямат. Плячката й не бе кой знае каква: портфейла ми с невзрачна сума в брой, документи за самоличност — шофьорска книжка и тям подобни, ключове, дребни монети, флакон-инхалатор срещу смога, разни джунджурийки, както и чекът, който самата тя бе пратила до мен. Тя го обърна наопаки и прочете допълнителните клаузи, които бях записал върху него; изненада се.

— Какво е това, Дан? Мислил си да се застраховаш, така ли?

— Не.

Сигурно бих й казал повече, но така зададен, последният въпрос изискваше от мен прям отговор.

Тя се намръщи и върна чека с всичко останало в джобовете ми. Сетне зърна чантата на Пийт и очевидно се сети за преградката, която използвах за пренасяне на документи, защото я взе и я отвори.

Веднага намери четворните копия на петнайсетината формуляра от Взаимозастрахователната компания, които бях подписал. Седна и ги зачете. Аз стоях прав — там, където ме бе оставила, досущ като шивашко чучело.

Дойде и Майлс, облечен в хавлия и чехли, с доста количество марля и лейкопласт върху себе си. Приличаше на четвърторазреден боксьор средна категория, чийто мениджър му е подредил тайничко една хубавка загуба. Едната му превръзка бе досущ като при свален скалп — обрамчваше плешивата му глава; Пийт сигурно го бе сгащил, докато е бил паднал.

Бел го погледна и му показа с жест да не си отваря устата. Посочи му и купчината книжа, които преглеждаше. Той седна и се зачете през рамото й. Настигна я и приключи заедно с нея четенето на последния документ. Тя рече:

— Това допълнително усложнява нещата.

— Прекалено, меко казано. Датата на призовката е за четвърти декември — това ще рече утре. А той не е на себе си. Трябва да го изведем оттук! — Погледна часовника си. — Още заранта ще почнат да го търсят.

— Майлс, винаги се панираш като шубелия, когато положението стане напечено. Това е шанс, може би най-добрият шанс, на който бихме могли да се надяваме.

— Как си го представяш?

— Тази зомби-„супа“, колкото и да е добра, си има един недостатък. Да предположим, че си натоварил някого с нея и искаш да прави онова, което пожелаеш. Добре, той го прави. Изпълнява заповедите ти; налага му се. Знаеш ли нещо за хипнозата?

— Не много.

— Знаеш ли нещо друго, освен правото, шишко? Липсва ти всякаква любознателност. Същността на проблема е в следното: следхипнотичната заповед може да влезе в противоречие — а е почти сигурно, че ще стане така — с онова, което обектът всъщност иска да направи. В крайна сметка това може да го запрати в ръцете на психиатър. Ако психиатърът е достатъчно опитен, той ще открие каква е причината за раздвоението му. Възможно е Дан да отиде при някой психиатър и той да го освободи от заповедите, които съм му дала. Ако го направи, ще имаме сума неприятности.

— По дяволите, нали ми каза, че този наркотик е сто процента сигурен.

— Добри Боже, шишко, човек трябва да очаква от живота всичко. Нали в това е цялата му прелест! Чакай да помисля.

След малко тя каза:

— Най-просто и най-безопасно ще е да го оставим да предприеме този скок в съня, който е решил да извърши. Няма да ни се пречка повече, отколкото ако е мъртъв, а и няма да се налага да рискуваме. Вместо да му даваме куп сложни заповеди и да се молим да не излезе от наркозното си състояние, единственото, което трябва да направим, е да му наредим да предприеме студеното си спане, след това — да го извадим от хипнозата и по-късно да го разкараме оттук, или обратното — да го разкараме и по-късно да го извадим от хипнозата. — Тя се обърна към мен. — Дан, кога трябва да предприемеш Спането?

— Няма.

— А какво е това? — рече тя и посочи книжата от чантата ми.

— Книжа за студено спане. Договори с Взаимозастрахователната.

— Той не е в ред — изкоментира Майлс.

— Хм… ами да, разбира се. Винаги забравям, че когато са под въздействието му, не могат да мислят. — Тя приближи и ме погледна в очите. — Дан, искам да ми разкажеш всичко за тази сделка със спането. Започни от началото и разкажи всичко. Ти разполагаш тук с всички книжа, за да го направиш; очевидно си ги подписал днес. А сега заявяваш, че няма да го направиш. Разкажи ми всичко, защото искам да узная защо искаше да го направиш, а сега казваш, че няма да го сториш.

И така, аз се разбъбрих. При така поставен въпрос, можех да отговарям дълго. Необходимо ми бе доста време докато свърша, защото изпълних точно указанията й, изложих всичко най-подробно.

— Значи си седеше в онзи крайпътен ресторант и реши да се откажеш, така ли? И вместо това ти хрумна да дойдеш тук и да ни създадеш неприятности?

— Да.

Бях склонен да продължа, да й разкажа за пътуването, да й кажа за това какво казах на Пийт и какво ми отвърна той, да й кажа как спрях пред една дрогерия и се погрижих за акциите си в „Наето момиче“, как после стигнах до дома на Майлс, как Пийт не искаше да чака в колата, как…

Тя обаче не ми даде тази възможност. Рече:

— Ти отново промени решението си, Дан. Ти искаш да предприемеш това студено спане. Ти ще го направиш. Няма да позволиш нищо на този свят да ти попречи да предприемеш студеното спане. Разбираш ли ме? Какво ще направиш?

— Ще предприема студеното спане. Искам да предприема…

Залюлях се. Комай цял час стоях щръкнал като семафор, без да мръдна и мускулче, защото никой не ми бе наредил да го сторя. Започнах бавно да се свличам към нея.

Тя отскочи назад и заповяда рязко:

— Седни!

И аз седнах.

Бел се обърна към Майлс.

— Това е достатъчно. Ще му го набивам в главата, докато не съм сигурна, че няма да се отметне.

Майлс погледна часовника.

— Каза, че лекарят искал да се яви по обяд.

— Имаме достатъчно време. Но най-добре ще е да го откараме там, просто за да… Не, по дяволите!

— Какво има?

— Времето е прекалено малко. Инжектирах му конска доза „супа“, защото исках да му въздейства бързо, преди да ме е ударил. Към обяд ще е достатъчно изтрезнял, за да убеди повечето хора. Но не и лекаря.

— Може би прегледът ще е съвсем повърхностен. Основният вече е бил направен и документите са подписани.

— Нали чу какво му е казал лекарят? Щял да го провери дали не е пил. Това означава, че ще пробва рефлексите му, ще се взре в очите му и… още маса неща, които не искаме да му прави. Неща, които не можем да си позволим един лекар да направи. Майлс, това няма да сработи.

— Какво ще кажеш за вдругиден? Да им се обадим и да им кажем, че ще има известно забавяне?

— Млъкни и ме остави да помисля.

И тя се зае да преглежда книжата, които носех със себе си. Сетне излезе от стаята, върна се веднага с часовникарска лупа, която захвана с дясното си око — като монокъл, и се зае да разгледа изключително внимателно всеки документ. Майлс я попита какво прави, но тя не обърна внимание на въпроса му.

След това свали лупата от окото си и рече:

— Слава Богу, че всички те са принудени да използват едни и същи държавни формуляри. Шишко, дай ми телефонния указател.

— Защо?

— Дай го, дай го по-скоро. Искам да проверя точното наименование на една фирма… е, аз го знам, но искам да бъда сигурна.

Роптаейки, Майлс и го донесе. Тя го прелисти и сетне рече:

— Да, „Мастър иншуърънс къмпани ъф Калифорния“… ще се съберат и двете. По-добре да бе „Мотърс“ вместо „Мастър“; така работата щеше да е опечена, но пък нямам никакви връзки в „Мотърс иншуърънс“, а и освен това не съм сигурна, че те се занимават с анабиоза; май се занимават само с коли и камиони. — Вдигна глава. — Шишко, ще се наложи да ме откараш веднага до фабриката.

— А?

— Освен ако не знаеш някой по-бърз начин да намерим електрическа пишеща машина с карбонова лента. Не, ти иди и я донеси; аз трябва да завъртя някой и друг телефон.

Той се намръщи.

— Почвам да схващам какъв е планът ти. Но, Бел, това е лудост. Това е адски опасно.

Тя се засмя.

— Ти така си мислиш. Още преди да се сговорим ти казах, че имам солидни връзки. Ти можеше ли сам да извъртиш сделката с „Маникс“?

— Ами… не знам.

— Аз обаче знам. И може би също така не знаеш, че „Мастър иншуърънс“ е част от групировката „Маникс“?

— Ами, не, не знаех. Но не виждам с какво това променя нещата.

— Това означава, че връзките ми с тях са се запазили. Виж какво, шишко, фирмата, в която работех, помагаше на „Маникс“ да си укрива данъците… докато босът ми не напусна страната. Как мислиш, че успяхме да постигнем толкова добра сделка, без да сме в състояние да гарантираме, че момченцето Дани ще е съгласен с нея? Знам всичко за „Маникс“. А сега побързай и донеси онази машина, а аз ще ти дам възможността да видиш как работи един художник. И се пази от котката.

Майлс възропта, но се надигна да върви, после се върна.

— Бел? Дан не беше ли паркирал пред къщата?

— Защо?

— Защото колата му я няма.

Изглеждаше обезпокоен.

— Ами сигурно е паркирал в пресечката. Това не е важно. Донеси машината. И побързай!

Той отново излезе. Можех да му кажа къде съм паркирал, но тъй като не ме попитаха, не го сторих. Изобщо не разсъждавах.

Бел отиде някъде другаде и ме остави сам. Вече бе светло, когато Майлс се върна, изглеждаше изнурен и носеше тежката пишеща машина. След това ме оставиха отново сам.

Скоро Бел се върна и запита:

— Дан, тук има един документ, в който възлагаш на застрахователната компания да се погрижи за акциите ти в „Наето момиче“. Ти не желаеш това; ти искаш да дадеш пакета от акции на мен.

Не отговорих. Тя се разтревожи и рече:

— Нека го формулирам иначе. Ти наистина искаш да ми дадеш акциите. Ти знаеш, че искаш да ми ги дадеш. Знаеш го, нали?

— Да. Искам да ги дам на теб.

— Добре. Ти искаш да ми ги дадеш. Ти трябва да ми ги дадеш. Няма да си щастлив, ако не ми ги дадеш. Къде са те? В колата ти ли?

— Не.

— Къде тогава?

— Изпратих ги по пощата.

— Какво? — Тонът й стана пронизителен. — Кога ги изпрати? На кого ги изпрати? И защо?

Ако ми бе задала втория въпрос последен, щях да й отговоря. Но отвърнах на третия — толкова ми бяха възможностите.

— Преотстъпих ги.

Намеси се Майлс.

— Къде каза, че ги е дянал?

— Казва, че ги е изпратил по пощата… защото ги е преотстъпил! Най-добре намери колата му и я претърси, може просто да си въобразява, че ги е изпратил. Определено ги е носил със себе си в застрахователната компания.

— Преотстъпил ги? — повтори Майлс. — Добри Боже! И на кого?

— Сега ще го попитам. Дан, на кого преотстъпи пакета си от акции?

— На Банк ъф Америка.

Не ме попита защо, инак щях да й кажа за Рики. Раменете й хлътнаха и тя въздъхна.

— Такова е развитието на мача, шишко. Можем да забравим за акциите. Никак няма да ни е лесно да ги измъкнем от банката. — Тя изведнъж се изправи. — Освен ако все още не ги е изпратил. Ако не е, ще изчистя това преотстъпване толкова хубавичко, че документацията ще ти се види чистичко изпрана. Сетне отново ще ги преотстъпя… на себе си.

— На нас — поправи я Майлс.

— Това са подробности. Иди и намери колата.

Майлс се върна малко по-късно и обяви:

— Не я намерих в радиус от шест пресечки. Минах по всички улици и подходни алеи.

— Чу го да казва, че е дошъл със собствената си кола.

— Е, каза, ама колата я няма. Попитай го кога и къде е изпратил акциите.

Бел ме попита и аз им казах.

— Малко преди да дойда тук. Пуснах ги в пощенска кутия на ъгъла на „Сепълвида“ и булевард „Вентура“.

— Смяташ ли, че лъже? — попита Майлс.

— Не може да лъже, не и във формата, в която се намира. А и спомена твърде много подробности, от които личи, че не бърка. Остави това, Майлс. Може би след като го разкараме, ще се окаже, че преотстъпването не е валидно, защото преди това вече ни е продал акциите… поне ще взема подписа му на няколко празни листа и ще видя какво мога да направя.

И така, тя се опита да ми вземе подписа, а аз се опитах да й услужа. Но във формата, в която се намирах, не можех да пиша достатъчно добре, та да я задоволя. Най-накрая тя измъкна листа от ръцете ми и рече злобно:

— Повдига ми се от теб! Аз мога да те подпиша по-добре! — Сетне се наведе към мен и рече отчетливо: — Иска ми се да бях убила онази твоя котка.

Повече не ме безпокоиха доста време. Накрая Бел се появи отново и каза:

— Дани, момчето ми, ще ти сложа една инжекция и ще се почувстваш много по-добре. Ще си в състояние да станеш, да се движиш и да се държиш както обикновено. Няма да си сърдит никому; особено на мен и на Майлс. Ние сме най-добрите ти приятели. Така е, нали? Кои са най-добрите ти приятели?

— Вие. Ти и Майлс.

— Но за теб аз съм и нещо повече. Аз съм ти като сестра. Кажи го.

— Ти си ми като сестра.

— Добре. Сега ще попътуваме с колата, а после ти ще предприемеш Дългото спане. Ти си малко болен, а когато се събудиш, ще си съвсем здрав. Разбираш ли ме?

— Да?

— Коя съм аз?

— Ти си най-добрата ми приятелка. Ти си ми като сестра.

— Добро момче. Вдигни ръкава си.

Не усетих изобщо убождането, но ме жилна, когато извади иглата. Изправих се, свих рамене и рекох:

— Ей, сестричке, това смъди. Какво беше?

— Нещо, от което ще се почувстваш по-добре. Беше болен.

— Да, бях болен. Къде е Майлс?

— Ще дойде след малко. А сега дай и другата ръка. Вдигни ръкава.

Попитах:

— Защо? — но вдигнах ръкава и й позволих да ме инжектира отново. Подскочих.

Тя се усмихна.

— Не те заболя много, нали?

— А? Не, не ме заболя. Какво беше?

— Ще ти помогне да дремнеш по време на пътуването. А когато стигнем, ще се събудиш.

— Добре. Искам да дремна. Искам да предприема Дългото спане. — Сетне се почувствах объркан и се огледах, — Къде е Пийт? Пийт ще дойде да спи с мен.

— Пийт ли? — попита Бел. — Ами ти не помниш ли, скъпи? Изпрати Пийт при Рики. Тя ще се погрижи за него.

— О, да! — усмихнах се облекчено аз.

Изпратил съм Пийт при Рики; спомних си, че го пратих по пощата. Всичко е наред. Рики обичаше Пийт и щеше добре да се погрижи за него, а аз щях да спя.

Откараха ме в Обединения храм в Соутел, който използваха някои от по-малките застрахователни компании — онези, които не разполагаха със свои собствени Храмове за сънища. Спах по време на целия път, но се събудих веднага, щом Бел ме заговори. Майлс остана в колата, а тя ме отведе. Момичето на рецепцията вдигна глава и попита:

— Дейвис?

— Да — потвърди Бел. — Аз съм сестра му. Тук ли е представителят на „Мастър иншуърънс“?

— Ще го намерите в манипулационна номер девет, там ви очакват. Можете да предадете документите на човека от „Мастър“. — Погледна ме озадачено. — Минал ли е медицински преглед?

— О, да! — увери я Бел. — Случаят на брат ми е свързан с отлагане на лечението, нали разбирате? Той е под влиянието на опиат… заради болката.

Секретарката изкудкудяка нещо съчувствено.

— Ами, тогава побързайте. През онази врата там и после наляво.

В девета манипулационна имаше един мъж в цивилни дрехи и един — с бели, както и жена в униформа на медицинска сестра. Помогнаха ми да се съблека, отнасяха се с мен като с дете-идиотче, докато Бел отново обясняваше, че съм под въздействието на успокоителни, заради болката. След като ме съблякоха и ме положиха на масата, мъжът в бяло масажира корема ми и заби дълбоко пръсти в него.

— С този няма проблеми — обяви той. — Стомахът му е изпразнен напълно.

— Хубаво. Понякога идват тук, натъпкани като коледни пуйки. Някои хора съвсем нямат акъл.

— Вярно. Съвсем вярно.

— Аха. Добре, синко, стисни силно юмрука си да забия тази игла.

Направих го и след убождането всичко пред очите ми се размаза. Изведнъж се сетих за нещо и се опитах да се изправя.

— Къде е Пийт? Искам да видя Пийт.

Бел взе ръката ми и ме целуна.

— Спокойно, спокойно, приятелче. Пийт не може да дойде, забрави ли? Пийт трябва да остане при Рики.

Аз се умълчах, а тя благо осведоми останалите:

— Брат ни Питър има болно момиченце у дома си.

Изпаднах в унес.

Почувствах вледеняващ студ. Но не можех да помръдна и да стигна завивките.