Константин Миладинов
Тъга за юг

Орелски криля как да си метнех

и в наши стърни да си прелетнех!

На наши места я да си идам,

да видам Стамбол, Кукуш да видам;

да видам дали сънце и тамо

мрачно угревят, како и вамо.

 

Ако как овде сънце ме стретит,

ако пак мрачно сънцето светит,

на път далечни я ке се стегнам

и в други стърни ке си побегнам,

където сънцето светло угревят,

къде небото дзвезди посевят.

 

Овде йе мрачно и мрак м’ обвива

и темна мъгла земя покрива;

 

мразой и снегой, и пепелници,

снлни ветрища и виюлици;

 

околу мъгли и мразой земни,

а в гръди студой и мисли темни.

Не, я не можам овде да седам!

Не, я не можам мразой да гледам!

 

Дайте ми криля я да си метнам

и в наши стърни да си прелетнам.

На наши места я да си ндам,

да видам Охрид, Струга да видам.

 

Тамо зората греит душата

и сънце светло зайдвит в гората;

 

тамо дарбите — природна сила

со съта раскош ги растурила:

 

бистро езеро гледаш белеит

и си од ветар синотемнеит;

 

поле, погледниш или планина,

сегде божева йе хубавина.

 

Тамо по сърце в кавал да свирам,

сънце да зайдвит, я да умирам.