Робърт Хайнлайн
Странник в странна страна (29)

Двадесет и девета глава

Щом вратата се затвори зад Патриша, Джил попита:

— А сега какво, Майк?

— Тръгваме. Джил, ти си чела някои книги по психопатология.

— Да, но не колкото тебе.

— Разбираш ли символизма на татуировките? И на змиите?

— Естествено. Знаех това за Пати, още откакто се запознахме с нея. Надявах се да измислиш някакъв начин.

— Не можех, преди да станем водни братя. Сексът е добро и помага… но само като споделяне и сближаване. Гроквам, че ако го бях направил, без да се сближим… е, не знам.

— Гроквам, че не би могъл, Майк. И това е една от многото причини да те обичам.

— Още не гроквам „любов“. Джил, аз не гроквам и хората. Но не исках Пати да си отиде.

— Тогава я спри. Нека остане с нас.

(„Очакване, Джил.“

„Знам.“)

Той добави:

— Съмнявам се, че бихме й дали всичко, от което има нужда. Тя иска да се раздава непрекъснато, на всеки. Щастливите сбирки, змиите и баламите не са достатъчни за Пати. Тя иска да се отдаде върху олтар на всеки в света, през цялото време… за да направи хората щастливи. А Новото откровение… Гроквам, че за други е различно. Но за Пати е точно това.

— Да, Майк. Добрият ми Майк.

— Време е да тръгваме. Избери си рокля и си вземи чантичката. Ще махна боклуците.

Джил си каза малко тъжно, че би запазила една-две дреболии. Майк винаги тръгваше на път само с дрехите по себе си. Изглежда грокваше, че и тя предпочита да е така.

— Ще нося онази синята. Хубава е.

Роклята долетя плавно, спря над главата й и се намести по тялото й, когато Джил вдигна ръце. Ципът се дръпна нагоре. Обувките се плъзнаха към нея и тя стъпи в тях.

— Готова съм.

Майк бе доловил вкуса на мисълта й, но не смисъла. Твърде далеч беше от марсианските представи.

— Джил? Искаш ли да спрем някъде и да се оженим?

Тя помисли.

— Днес е неделя, не могат да ни издадат документ.

— Значи утре. Гроквам, че ще ти хареса.

— Не, Майк.

— Защо не?

— Няма да се сближим повече така, вече споделяме водата. Вярно е и на марсиански, и на английски.

— Така е.

— Има и причина, която мога да изразя само на английски. Не искам Доркас, Ан и Мириам… също и Пати, да си помислят, че се опитвам да ги избутам настрани.

— Джил, никоя от тях не би го помислила.

— Няма да рискувам, защото няма нужда. Ти се ожени за мен в една болнична стая преди цяла вечност. — Тя се поколеба. — Но можеш да направиш нещо друго за мен.

— Какво?

— Ами да ме наричаш с галени имена, както аз тебе.

— Добре, Джил? Какви да бъдат?

— Ох! — Тя го целуна набързо. — Майк, ти си най-милия мъж, когото съм срещала… и най-вбесяващото същество на двете планети накуп! Не се притеснявай. Просто ми казвай „малко братче“ понякога… тогава всичко ми трепка отвътре.

— Добре, малко братче.

— Олеле! Я да излизаме по-бързо, преди пак да сме се пъхнали в леглото. Ще те чакам долу, трябва да уредя сметката.

Качиха се в първия отпътуващ автобус. Седмица по-късно отидоха у дома, споделиха вода няколко дни и потеглиха без сбогуване. Майк отказваше да свикне с този човешки обичай. Казваше „довиждане“ само на случайни познати.

Скоро се озоваха в Лас Вегас. Майк започна да изучава различните игри, а Джил си запълваше времето, като се включи в едно шоу. Не можеше да пее или танцува. Но чувствените разходки по сцената само по висока шапка, усмивка и оскъдни парченца лъскав плат бяха точно като за нея в този нов Вавилон на Запада. Предпочиташе да се занимава с нещо, когато Майк беше зает, а той някак успяваше да й уреди работата, която Джил си избираше. Казината работеха почти денонощно и Майк беше много зает.

Внимаваше да не печели твърде много, придържаше се към границите, определени от Джил. След като издоеше всяко казино с по няколко хилядарки, връщаше парите полека чрез дребни загуби. Не искаше да се набива в очи като голям късметлия. После стана крупие, не се месеше във въртенето на малкото топче, а само наблюдаваше хората и се стараеше да грокне защо ги привличат хазартните игри. Грокваше нагон, напрегнато сексуален по същността си… но сякаш грокваше и злина в това.

Джил смяташе клиентите в грамадното кабаре-ресторант за обикновени балами и не им обръщаше внимание. Но установи с изненада, че й харесва да им се показва. С все по-силната си марсианска честност тя се зае да разнищи подбудите си. Винаги бе приемала с удоволствие одобрителните погледи на мъжете, които й бяха достатъчно симпатични. Дразнеше се, че видът на тялото й не означаваше нищо за Майк, макар че той бе привързан към същото това тяло така, както една жена може само да си мечтае… стига да не потъваше в мислите си. Но и тогава беше щедър. Позволяваше й да го изтръгне от унеса и се обръщаше към нея, без да се оплаква — усмихнат, възбуден и нежен.

Все пак това беше чудатост като неспособността му да се смее. След като свикна с ролята си в шоуто, Джил реши, че й допада възхищението на непознатите, защото Майк само това не можеше да й даде.

Но честността скоро прати тази теория на боклука. Мъжете в публиката най-често бяха твърде стари, дебели и плешиви, за да ги хареса Джил, а и тя се отнасяше с презрение към „развратните дъртаци“, макар и не към всички старци. Джубал можеше да я гледа нахално и да си служи с доста груб език, без у нея да остане чувството, че иска да я опипа насаме.

Сега откри, че все пак не скърца със зъби от погледите на „развратните дъртаци“. Когато усещаше възхищението или направо разпалената им похот, не отвръщаше с неприязън, а се изпълваше със самодоволство.

Досега „ексхибиционизъм“ беше за нея само абстрактно понятие — и слабост, към която се отнасяше с пренебрежение. Различи го у себе си, помисли и реши, че или тази форма на самолюбуване е нормална, или самата тя не е наред. Но не долавяше нищо болезнено, чувстваше се по-здрава от всякога. Винаги бе имала непоклатимо здраве (твърде полезно в нейната професия), но вече не помнеше откога не е кихнала… дори месечният цикъл не й дотягаше с нищо.

Добре, щом една здрава жена няма нищо против да я зяпат, от това следва, както нощта от деня, че и на здравите мъже им харесва да гледат, иначе няма никакъв проклет смисъл! Едва сега разбра, поне с ума си, Дюк и неговата колекция от снимки.

Реши да поговори за това с Майк, но той не разбра защо Джил изобщо се е дразнила някога от нежелани погледи. Споделяше неприязънта към излишен телесен допир. Дори отбягваше да се здрависва, искаше да го докосват само водни братя. (Джил не беше сигурна къде е границата. Когато Майк прочете за хомосексуалността и не я грокна, тя му обясни… заедно с правилата как да отбягва натрапниците. Знаеше, че хубав мъж като него ще привлича обратните. Той се вслуша в съвета й, дори помисли лицето си по-мъжествено. Но Джил не би могла да каже дали Майк би отблъснал, да речем, Дюк. За щастие, всичките му водни братя бяха или несъмнено мъже, или жени, та нямаше накъде повече. Тя подозираше, че Майк грокваше някаква „злина“ в горките объркани създания, стремящи се към своя пол… и никога не би им предложил вода.)

Майк не схващаше и защо сега на нея й харесва да я гледат. Настроенията им съвпаднаха горе-долу, само когато Джил стана безразлична към зяпачите в карнавала. Досещаше се, че още тогава е започнала промяната, защото равнодушието й не е било напълно искрено. В стремежа да свикне с Човека от Марс се бе отърсила отчасти от наложените й културни условности — фалшивата свенливост, от която може да страда дори една медицинска сестра.

Но не знаеше, че е превзета, докато не се освободи от предразсъдъците. Най-после беше способна да си признае, че у нея има весело безсрамие като у разгонена котка.

Опита се да обясни на Майк собствената си теория, че самодоволното показване и воайорството се допълват взаимно.

— Майк, истината е, че се кефя, когато мъжете ме оглеждат… е, важи за почти всички. И сега гроквам, че на Дюк му е приятно да гледа снимки — колкото по-секси, толкова по-добре. Това не означава, че съм готова да легна с всеки, както и Дюк не би помислил да натисне всяка жена от онези снимки. Но когато ме зяпат и ми казват с поглед, че съм желана, усещам как се сгрявам. — Веждите й се свиха. — Защо ли не си направя някоя неприлична снимка и да я пратя на Дюк… за да му покажа колко съжалявам, че съм намирала някакъв недостатък у него. Ако е слабост, имам я и аз, но в женския й вид. Гроквам, че не е нищо лошо.

— Добре. Ще намерим фотограф.

Тя поклати глава.

— Не, просто ще му се извиня. Дюк никога не се е опитвал да ме сваля и не искам тепърва да му хрумват идеи.

— Джил, не искаш Дюк, така ли?

В съзнанието й отекнаха думите „воден брат“.

— Хъм… не съм мислила. Май съм се опитвала да ти бъда „вярна“. Но гроквам, че си прав. Не бих отказала на Дюк и ще ми е много приятно! А ти какво би казал, мили?

— Гроквам добро — сериозно отвърна Майк.

— Ех, благородни мой марсианецо, случва се понякога една земна жена да се радва поне на показната ревност… но не вярвам някога да грокнеш що е „ревност“. Любими, какво би грокнал, ако някой от баламите ми се беше натиснал?

Усмивката му почти не пролича.

— Гроквам, че щеше да изчезне.

— И аз. Но, Майк… чуй ме, скъпи. Обеща да не правиш това освен в крайно напечено положение. Ако ме чуеш да пищя, проникнеш в съзнанието ми и разбереш, че съм в опасност — тогава да. Но съм се справяла с истински вълци и когато ти още беше на Марс. В девет случая от десет момичетата отчасти сами си просят изнасилването. Затова не прибързвай.

— Ще запомня. Иска ми се да пратиш неприлична снимка на Дюк.

— Какво? Ако ще се предложа на Дюк — и може би ще го направя, щом ми подхвърли тази идея — просто ще го раздрусам за раменете и ще го попитам: „Готов ли си, защото аз съм?“ Не искам да му пращам снимки, както онези неприятни жени пращаха на тебе. Но ако искаш, нямам нищо против.

Майк се намръщи.

— Ако имаш желание да му пратиш неприлична снимка, направи го. Иначе недей. Но аз се надявах да видя как ще ти направят неприлична снимка. И какво означава това?

Майк се озадачи от рязката промяна в настроенията на Джил, както не разбираше и смисъла в „художествената“ колекция на Дюк. Но бледото марсианско подобие на буйната човешка сексуалност не му даваше основа, за да грокне ексхибиционизма и воайорството, свенливостта и нарцисизма. Той добави:

— „Неприлично“ означава малка злина, но аз гроквам, че ти говореше за добро.

— Е, мисля си, че снимката може да бъде и едното, и другото. Зависи за кого е. Майк… просто трябва да ти покажа. Не мога да ти обясня. Ще дръпнеш ли завесите? Така е добре. Ето, тази поза е съвсем малко неприлична. Всяко момиче от шоуто я използва да повъзбуди духовете. Но тази е несъмнено неприлична… Тази пък е прекалено… А ето тази е толкова неприлична, че не бих го направила и с кърпа на лицето, освен ако ти поискаш.

— Ако ще си покриваш лицето, защото да поискам?

— Питай Дюк. От мен толкова.

— Не гроквам злина, не гроквам и добро. Това е…

Послужи си с марсианската дума за пълно отсъствие на чувства.

Майк се оплете в тези сложни и неясни понятия, говориха още дълго — на марсиански, когато беше възможно, заради изтънчените разграничения в емоциите и ценностите… и на английски, защото в него бяха отразени тези представи. За да разгадае тайната, Майк зае маса до самата сцена вечерта. Джил му подсказа как да бутне рушвет на разпоредителя. Тя излезе с другите момичета за първия номер, усмихваше се на всички, но на Майк намигна. С неговото присъствие сгряващото удоволствие се засили несравнимо. Помисли си, че ако угасят прожекторите, ще свети в тъмното.

Момичетата се подредиха в жива картина и Джил се оказа само на три метра от Майк — вече я пускаха в първата редица. Режисьорът я премести още на четвъртия ден и добави: „Хлапе, не знам какво излъчваш. Имаме двойно по-пищни гърли от тебе, но клиентите те зяпат с увиснали челюсти.“

Тя зае позата и заговори мислено на Майк.

(„Усещаш ли нещо?“

„Не гроквам в пълнота.“

„Виж накъде гледам аз, братко. Към онзи дребосък. Трепери. Копнее за мен.“

„Гроквам жаждата му.“

„Сега виждаш ли го?“)

Джил се вторачи в клиента, за да погледне и Майк през нейните очи. Усъвършенстваше се в грокването на марсианското мислене и със сближаването помежду им, започнаха да си служат с това простичко марсианско удобство. Джил още не успяваше да го овладее добре. Но Майк виждаше с очите й, щом я повикаше със съзнанието си.

(„Грокваме го заедно“, съгласи се Майк. „Силна жажда за малкото братче.“

„!!!“

„Да. Прекрасна мъка.“)

Новата мелодия подсказа на Джил да се включи в бавната обиколка на сцената. Ходеше с горда чувственост и усещаше как желанието й се разгаря в отговор на емоциите и от Майк, и от дребничкия мъж. Пренареждането я постави точно срещу разпаления клиент. Тя не отделяше поглед от очите му.

Случи се нещо съвсем неочаквано, защото Майк не бе споменал, че е възможно. Тъкмо се остави в нея да нахлуят преживяванията на непознатия, полюшваше тялото си дразнещо насреща му и предаваше на Майк какво изпитваше…

…когато изведнъж се видя през чуждите очи и я завладя първичният нагон, с който я гледаше дребосъкът.

Спъна и щеше да падне, но Майк я подхвана отдалеч и я закрепи, докато се овладя. „Второто зрение“ я напусна в миг.

Красавиците тръгнаха към дъното на сцената. Зад кулисите едно момиче я попита:

— Джил, какво ти стана?

— Токчето ми се закачи.

— Не съм виждала по-ловко отърваване от беля. Все едно беше кукла на конци.

„Точно така, миличка!“

— Ще помоля някой от сценичните работници да погледне онези дъски. Май са се разковали.

До края на шоуто Майк й позволяваше да се погледне през очите на различни непознати, но се постара да няма повече изненади. Джил се смая — толкова различна изглеждаше за всеки. Един забелязваше само краката й, друг се прехласваше по извивките на тялото й, трети се вторачваше в щръкналите й гърди. После Майк я насочи мислено към други момичета. Тя си отдъхна, когато усети, че Майк ги възприема, както и тя… но по-остро.

Изпита истинско изумление, когато разбра, че възбудата й нараства, ако гледа момичетата заедно с Майк.

Той излезе от кабарето преди края, за да не се блъска сред тълпата. Джил не очакваше да го види преди сутринта, защото бе казал, че ще отдели време само за нейния номер. Но когато се върна в хотела, долови присъствието му, преди да доближи стаята. Вратата се отвори.

— Здравей, любими! Много се радвам, че те заварих.

Той се усмихна нежно.

— Вече гроквам неприличните снимки. — Дрехите й изчезнаха. — Хайде, покажи ми неприлични пози.

— А? Но да, разбира се.

Започна да заема същите пози като преди. Майк я оставяше да се види с неговите очи. Тя гледаше и споделяше емоциите му… и нейните се разгаряха във все по-силен отговор. Накрая измисли най-похотливата поза, достъпна за въображението й.

— Неприличните пози са добро — сериозно каза Майк.

— Да! Сега и аз ги гроквам! Какво чакаш още?

Зарязаха работата и минаха през всяко весело местенце. Джил установи, че „гроква неприличните пози“ само през мъжките очи. Ако Майк гледаше, тя споделяше настроението му — от обикновеното удоволствие до яростния нагон… но щом вниманието му се отвлечеше, танцьорката или стриптизьорката се превръщаше в жена като всички други. Реши, че така е най-добре. Щеше да й дойде малко отгоре да открие и лесбийски наклонности у себе си.

Но беше забавно — „голямо добро“ — да вижда момичетата през очите му… и добро до възторг да знае, че най-после вижда така и нея.

 

 

Преместиха се в Пало Алто, където Майк се опита да погълне цялата библиотека „Хувър“. Но скенерите не бяха програмирани да показват текста с такава скорост, нито пък Майк успяваше да обръща страниците достатъчно бързо, за да прочете всичко. Накрая си призна, че събира информация по-бързо, отколкото успява да я грокне, дори да прекарва всички часове извън библиотеката в размисъл. Джил си отдъхна и реши да отидат в Сан Франциско, където Майк се зае със системно проучване на това, което го интересуваше.

Един ден тя се върна в апартамента и го завари сред купчина книги — Талмуда, Кама Сутра, Библията в няколко превода, Книга на мъртвите, Книгата на мормоните, скъпоценния екземпляр на Пати от Новото откровение, различни апокрифи, Корана, пълната версия на „Златната клонка“ и писанията на още десетина големи и малки религии.

— Нещо лошо ли е станало?

— Джил, не гроквам.

(„Очакване, Майкъл. Очакване на пълнота.“)

— Не мисля, че този път очакването ще ми донесе пълнота. Знам какво не е наред. Не съм човек, а марсианец в човешко тяло.

— Мили, за мен си човек без никакви уговорки. И много ми харесва тялото ти.

— О, грокваш за какво говоря. Не гроквам хората. Не разбирам това многообразие от религии. А при моята раса…

— Твоята ли, Майк?

— Извинявай. Трябваше да кажа „при марсианците“. Те имат само една религия — и не е вяра, а увереност. Ти грокваш. „Ти си Бог!“

— Да — съгласи се Джил. — Гроквам… но на марсиански. Миличък, английските думи не изразяват същото. Не знам защо.

— Ами… на Марс, ако искаме да научим нещо, питаме Старите и отговорът никога не е грешен. Джил, възможно ли е ние хората да нямаме „Стари“? Тоест, да нямаме души. Когато се обезтелесяваме, умираме ли… без нищо да остане? Нима тънем в невежество, защото и без това няма значение? Защото си отиваме за толкова кратко време, че не би стигнало на марсианец и за едно размишление? Кажи ми, Джил. Ти си човек.

В усмивката й личеше само сериозна благост.

— Ти сам ме научи. Показа ми вечността и вече не можеш да ми я отнемеш. Няма как да умреш, Майк — можеш само да се обезтелесиш. — Посочи себе си и с двете си ръце. — Това тяло, което ме научи да виждам през твоите очи… и което любиш толкова хубаво, ще изчезне някой ден. Но не и аз! Ти си Бог и аз съм Бог, ние сме Бог завинаги! Не знам къде ще бъда и дали ще помня, че някога съм била Джил Бордмън, която доволно е била инжекции и също толкова доволно се е поклащала почти гола под прожекторите. Харесвах си тялото…

С неприсъща проява на нетърпение Майк махна дрехите й.

— Благодаря ти, скъпи. Да, беше ми приятно в това тяло… беше приятно и за тебе, за двама ни. Но не очаквам да ми липсва, когато му мине времето. Надявам се да ядеш от него, когато се обезтелеся.

— О, да, стига аз да не се обезтелеся пръв.

— Не ми се вярва. Ти владееш много по-добре прекрасното си тяло и подозирам, че ще прекараш в него поне няколко века. Ако не решиш да го напуснеш по-рано.

— Може и това да стане. Но не сега. Джил, толкова упорито се опитвах. В колко църкви сме ходили?

— Във всички, каквито ги има в Сан Франциско. Дори не помня вече колко пъти отивахме на служби за търсещите светлината.

— Само за да зарадваме Пат. Не бих стъпил там повече, ако ти не беше сигурна, че тя ще е доволна да не се отказваме.

— Да, Пат има нужда от това. Не бива да я лъжем — ти не знаеш как, а аз не мога да постъпя така с нея.

— Всъщност — призна Майк, — фостъритите доста неща са налучкали. Разбира се, при тях всичко е изкривено. Напипват слепешката, както аз се опитвах в карнавала. Но никога няма да видят грешките си, защото това… — посочи книгата на Пати, — е пълен боклук!

— Вярно. Но Пати просто не вижда тази част. Защитена е чрез невинността си. Тя е Бог и се държи съответно… само че не го съзнава.

— Аха, такава си е нашата Пат — съгласи се Майк. — Вярва ми, само когато намеря правилните думи. Чуй ме, Джил — остана ми да търся само на три места. Науката… но още в гнездото научих повече за устройството на вселената, отколкото земните учени биха могли да преглътнат. Дори няма как да поговоря с тях за елементарно явление като левитацията. Не ги подценявам. Правят каквото трябва. Гроквам това в пълнота. Но те не търсят онова, което ми е нужно — няма да грокнеш пустинята, ако преброиш колко песъчинки има в нея. Философията уж била способна да обхване всичко. Нима? Накрая всеки философ остава със същото, с което е започнал, освен заблудените, които доказват предпоставките чрез заключенията си. Като Кант или другите любители да си гонят опашката. Значи отговорът трябва да е тук. — Той посочи купчината книги. — Но не е. Частички от грокване на истината, никога цялост. Или казват, че трябва да приемеш общото чрез вярата. Вярата ли! Ама че мръсна дума! Джил, защо не я спомена, когато ме учеше кои думи не бива да казвам пред хората?

— Ето че измисли шега — усмихна се тя.

— Не съм искал да се пошегувам… и не виждам нищо смешно. Джил, дори за тебе не направих нищо добро. Преди ти се смееше често. Аз не се научих на това, но ти престана. Вместо аз да стана човек, превръщам тебе в марсианец.

— Щастлива съм, мили. Може би просто не забелязваш кога се смея.

— Ако се засмееш в другия край на града, пак ще те чуя. Така гроквам. Щом престанах да се страхувам от смеха, забелязвам го винаги… особено твоя. Грокна ли го, ще грокна хората… надявам се. Тогава ще помогна на някой като Пат… ще я науча на онова, което знам, ще се поуча от нея. Ще се разберем един друг.

— Майк, за Пати е достатъчно да те вижда понякога. Защо не отидем при нея, скъпи? Да се махнем от тази ужасна мъгла. Сега тя си е у дома. Сезонът за карнавалите свърши. Нека отидем на юг при нея… а и винаги съм си мечтала да видя Баха Калифорния. Там е по-топло, ще се размотаваме заедно. Ще бъде забавно!

— Добре.

Джил стана.

— Да се обличам тогава. Искаш ли да запазиш тези книги? Мога да ги изпратя на Джубал.

Майк щракна с пръсти и остана само подаръкът от Патриша.

— Тази ще я вземем, иначе Пати ще се обиди. Джил, точно сега ми се иска да отидем в зоологическа градина.

— Хайде.

— Когато някоя камила се изплюе по мен, ще й отвърна със същото и ще я попитам защо е толкова намусена. Може пък камилите да са „Старите“ на тази планета… и затова всичко е толкова сбъркано.

— Майк, втора шега за един ден.

— Само че не се смея. Ти също. И камилата не се смее. Сигурно защото гроква. Тази рокля харесва ли ти? Искаш ли и нещо отдолу?

— Да, мили. Студено е.

— Лекичко нагоре… — Издигна я половин метър над пода. — Бикини. Чорапогащник. Обувки. Слизаш. Вдигни си ръцете. Сутиен? А, нямаш нужда от това. Сега роклята — и вече имаш приличен вид. И си хубава, каквото и да означава това. Изглеждаш добре. Може пък да стана прислужник, ако не ме бива за нищо друго. Къпане, шампоани, масажи, прически, грим, тоалети за всякакви случаи… Научих се и да ти правя маникюр. Доволна ли сте, мадам?

— Съвършен си, миличък.

— Да, гроквам. Изглеждаш толкова добре, че май ще запратя в нищото дрехите и ще ти направя масаж. От онзи за сближаване.

— Да, Майкъл!

— Мислех, че си научила очакването. Първо ще ме заведеш в зоологическата градина и ще ми купиш пакетче фъстъци.

В парка „Голдън Гейт“ вятърът беше вледеняващ, но Майк не забелязваше, а Джил вече се учеше как да не усеща студа. Все пак й стана приятно да отпусне самоконтрола при топлите клетки на маймуните. Иначе не й харесваше тук — тези същества твърде наподобяваха хората. Вече си мислеше, че се е отърсила от предразсъдъците, израсна до марсианското трезво приемане на всичко телесно. Откритото сношаване на маймуните не я дразнеше. Не беше тяхна вината, че нямаха уединение. Гледаше ги без погнуса. Но всичко при тях беше „човешко, твърде човешко“ — всяка гримаса, всеки озадачен поглед й напомняше за най-неприятните черти на собствената й раса.

Предпочиташе лъвовете — величествените мъжкари, надменни дори в плен, спокойните майчински грижи на женските. И царствената красота на бенгалските тигри, от чиито очи надзърташе джунглата. Малките, смъртно опасни леопарди, чиято миризма не можеше да премахне дори климатичната инсталация. Майк споделяше предпочитанията й. Често оставаха часове наред при хищниците или при птиците, или пък при змиите и крокодилите. Зяпаха тюлените — веднъж Майк й каза, че щяло да е голямо добро, ако се е родил тюлен на тази планета.

При първото си запознанство със зоологическата градина Майк се разстрои. Джил се принуди да настоява, че той първо трябва да грокне, а не веднага да освобождава животните. След време Майк разбра, че повечето от тях нямаше да оцелеят на свобода — тук имаха подобие на свое гнездо. Изпадна в транс задълго, а после никога не понечи да махне решетките и дебелите стъклени прегради. Обясни на Джил, че най-сетне грокнал — те служат не толкова Да задържат животните в клетките им, а да държат хората настрани. Майк вече не пропускаше възможност да се отбие в зоологическата градина.

Но днес дори мрачните муцуни на камилите не го изтръгнаха от лошото настроение. Не го развеселиха и маймуните. Двамата стояха пред клетка с капуцини, наблюдаваха ги как ядат, спят, ухажват се, пощят се и се мотаят безцелно, чакащи фъстъци от Джил.

Подхвърли още един на мъжкар, но много по-едър от него не само му взе фъстъка, но го и зашлеви по главата. Дребосъкът не се опита да отблъсне мъчителя си. Заудря с юмруци по пода и заврещя в безсилна ярост. Майк го гледаше сериозно.

Изведнъж обидената маймуна скочи през цялата клетка, сграбчи една по-малка и я наби още по-зле. Жертвата се сви в един ъгъл и заскимтя. Другите маймуни дори не се обърнаха.

Майк отметна глава назад и се разсмя, не можеше да укроти неудържимите пристъпи. Задъха се, затрепери и се свлече на пода, без да млъкне за секунда.

— Престани, Майк!

Той не се сви в зародишна поза, но кикотът все така се изтръгваше от гърлото му. Дотича един от служителите.

— Госпожо, имате ли нужда от помощ?

— Бихте ли ни повикал такси? Въздушно, наземно — все едно. Трябва да го измъкна оттук. Не е добре.

— Да ви повикам линейка? Май има истеричен пристъп.

— Все ми е едно!

След няколко минути натика Майк в автоматично такси, набра адреса и каза разтревожено:

— Моля те, чуй ме! Трябва да престанеш.

Той се успокои малко, но ту се подхилваше, ту се изсмиваше гръмко, а Джил му бършеше очите. Заведе го в апартамента, съблече го и го накара да легне.

— Отпусни се, миличък. Ако искаш, оттегли се от света за малко.

— Добре съм. Най-после съм добре.

— Надявам се — въздъхна Джил. — Уплаши ме.

— Извинявай, малко братче. И аз се уплаших първия път, когато чух смях.

— Майк, какво стана?

— Джил… Гроквам хората!

(„???“

„Говоря вярно, малко братче. Гроквам.“)

— Да, Джил, сега гроквам хората… Малкото ми братче… Скъпоценната ми любима… Дяволче с прекрасни крака и чудесно, похотливо, порочно, безгранично желание… с хубави гърди и стегнато задниче… с кротък глас и нежни ръце. Милата ми…

— Майкъл!

— О, да, знаех думите. Просто не знаех кога и как да ги кажа… нито защо ти искаше да ги чуеш от мен. Обичам те, слънчице мое. Вече гроквам и любовта.

— Винаги си я гроквал. И аз те обичам, обезкосмен орангутан такъв. Любими мой…

— Да, орангутан. Ела тук, маймунке, сложи си главата на рамото ми и кажи някой виц.

— Само ще си разказваме вицове ли?

— Просто ще се гушкаме. Кажи ми виц, който не съм чувал и ще видиш, че ще се засмея съвсем на място. Сигурен съм… и ще ти кажа защо е смешно. Джил… Гроквам хората!

— Но как, скъпи? Можеш ли да ми кажеш? Да говорим ли на марсиански?

— Не. Точно това е важното. И аз съм като другите хора… затова ще го кажа с човешка реч. Открих защо се смеят хората. Защото ги боли… защото само това заглушава болката.

Джил го изгледа озадачено.

— Май че аз не съм като хората. Не те разбирам.

— О, човек си и още как, малка маймунке! Грокваш по навик, затова не се замисляш. Израснала си сред хора. Но аз не съм. Все едно съм бил кутре, което не е виждало друго куче… не съм могъл да стана като господарите си, но не съм се научил да бъда куче. Трябваше да се науча все пак. Брат Махмуд ме учеше, Джубал ме учеше. И още мнозина… Ти ме научи най-добре. Днес си заслужих дипломата и се разсмях. Горкият малък капуцин!

— За кой от всички говориш? Големият беше гаден… същият се оказа и онзи, на когото хвърлих фъстък. Нищо смешно нямаше.

— Джил, милата ми Джил! Твърде голяма доза марсианско мислене си погълнала. Разбира се — не беше смешно. Беше истинска трагедия. Затова нямаше как да не се засмея. Взрях се в клетка с маймуни… и изведнъж видях накуп всички подли, жестоки и напълно неразбираеми неща, които виждах, чувах и за които четох, откакто съм сред своята раса… Толкова ме заболя, че не усетих кога се разсмях.

— Но… Майк, нали се смеем на нещо приятно, а не на най-ужасните неща в живота.

— Тъй ли? Спомни си Лас Вегас. Когато вие, момичетата, излизахте на сцената, някой смееше ли се?

— Ами… не.

— А бяхте най-приятните в цялото представление. Вече гроквам, че ако публиката започнеше да се киска, вие щяхте да се обидите. Но не — те се смееха, когато клоунът се препъваше и падаше… на всичко, което не е добро.

— Не всички хора се смеят на това.

— Нима? Вероятно не съм грокнал в пълнота. Любима, измисли нещо смешно… виц, шега, каквото и да е. После ще видим дали някъде не е скрита злина — и дали щеше да се смееш, ако липсваше. — Майк се запъна за миг. — Гроквам, че ако маймуните станат хора, ще се смеят.

— Може би.

Обзета от съмнения, Джил старателно порови в паметта си за неустоимо смешни шегички.

"…и всички в клуба казали „да“… „Да се поклоня ли трябваше?“… „Не едното или другото, идиот такъв — и двете!“… „…и тогава тъща му припаднала“… „Защо да ти преча? Хванах се на бас, че ще го направиш!“…

Отказа се от измислените истории и опита да си спомни някоя по-смешна случка. Майтапи, а? Всички само потвърждаваха думите на Майк. А като се сети какви представи за приятелска шега имаха лекарите… направо трябва да ги държат зад решетки! Какво още? Как бикините на Елза Мей паднаха на пода в столовата? За самата Елза не беше никак смешно. Или пък когато…

Джил промълви намусено:

— Явно плесниците между клоуните са върха на хумора. Майк, това изобщо не показва хората в добра светлина.

— Напротив!

— Как така?!

— Въобразявах си… беше ми казано, че „смешното“ е нещо добро. Не е. И не е смешно за човека, на когото се случва. Като онзи шериф, когато остана без гащи. Доброто е в смеха. Гроквам, че е смелост… споделяне срещу болката, тъгата и поражението.

— Майк, никак не е добре да се присмиваш на хората.

— Вярно. Но аз не се присмивах на маймунката. Смеех се на самите нас. На хората. Изведнъж разбрах, че съм човек и просто не можех да се спра. — Той помълча. — Трудно е да се обясни, защото ти никога не си живяла на Марс. Там никога няма на какво да се смееш. Всичко смешно за нас, хората, или не се случва на Марс, или не му се позволява да се случи… Любима, „свободата“, както ние я разбираме, не съществува там. Всичко е замисъл на Старите. А онова, на което щяхме да се смеем тук, на Марс не е смешно. Няма я злината. Например, в смъртта.

— Смъртта изобщо не буди смях.

— А защо има толкова шеги за нея? Джил, смъртта е толкова тъжна за нас, хората, че просто сме принудени да й се присмиваме. Всички религии си противоречат непрекъснато една на друга, но има и какво да ги обедини — измислят какви ли не начини да вдъхнат храброст на хората, за да се смеят, дори когато умират. — Майк се замисли и Джил усети, че почти е изпаднал в транс. — Джил? Възможно ли е да съм сбъркал от самото начало? Възможно ли е всяка религия да казва истината?

— Но как си го представяш? Майк, ако една е праведна, всички останали не са.

— И какво от това? Я ми посочи най-краткия път да обиколиш вселената. Накъдето и да покажеш, все този път сочиш… всъщност сочиш себе си.

— Доказа ли ми нещо с тези думи? Майк, ти ме научи на верния отговор — „Ти си Бог“.

— Да, Ти си Бог, красавице. Но този най-главен факт не зависи от вярата и може би означава, че всяка вяра е истинна.

— Е, щом е така… точно сега искам да се преклоня пред Шива.

Джил смени темата решително с недвусмислен жест.

— Малка езичница — тихо каза Майк. — Ще те изнесат от Сан Франциско, вързана за прът.

— Но нали отиваме в Лос Анджилис, тай никой няма и да забележи. Ох! Ти си Шива!

— Танцувай, Кали, танцувай!

Тя се събуди през нощта и го видя да стои до прозореца, загледан в града.

(„Тревожиш ли се, братко?“)

Майк се обърна към нея.

— Не е нужно всички да са толкова нещастни.

— Миличък, нека те заведа у дома! Градовете те потискат.

— Но и там ще знам същото. Болка, страдание, глад, насилие… изобщо не са необходими. Глупаво е, също като при маймуните.

— Да, любими. Не е твоя вината…

— Моя е!

— Ами… както го казваш, може би е вярно. Не е само този град. Има милиарди хора по света. Не можеш да им помогнеш.

— Чудя се… — Майк седна до нея. — Вече ги гроквам, мога да им говоря. Джил, сега бих направил нашия номер така, че баламите да се скъсат от кикот. Сигурен съм.

— А защо да не го направим? Пати ще се радва… аз също. Харесваше ми да съм с карнавала. Вече споделихме вода с Пати и все едно, че сме си у дома.

Той не отговори. Джил знаеше, че се опитва да грокне. Очакваше.

— Джил, как трябва да постъпя, за да ме посветят в сан?