Ричард Бах
Мост през вечността (5)

Ето го езерото, Флорида отново грее под моите прозорци. Хидросамолети, подобни на слънчеви водни пеперуди, се плъзгат по водата и във въздуха. Тук нищо не се е променило, помислих си аз, и оставих куфара на канапето.

С крайчеца на окото си забелязах нещо да се движи и подскочих от онова, което видях пред вратата — моят втори аз, за който бях забравил: добре защитен в своята обичайна броня и в момента дълбоко възмутен. Сякаш се бях върнал от разходка сред поляните, с маргаритки в косата и джобове, изпразнени от ябълките и бучките захар за сърните, за да се изправя пред суровия въоръжен воин, който ме очакваше у дома.

— Закъсня цели седем седмици! — заяви той. — Не ме предупреди къде отиваш. — Ще те заболи от това, което трябва да ти кажа, а можех да ти спестя тази болка. Ричард, ти бе доста дълго с Лесли Париш, нима си забравил всичко научено досега? Не виждаш ли каква заплаха те грози? Тази жена застрашава целия ти начин на живот.

Металните вериги на късата му пелерина се размърдаха, доспехите проскърцаха.

— Тя е много красива жена — казах аз, но веднага разбрах, че той няма да приеме този аргумент и ще ми напомни, че познавам доста много красиви жени.

Мълчание. Отново проскърцване на доспехи.

— Къде ти е щитът? Предполагам, че си го изгубил. Цяло щастие е, че си успял да се завърнеш жив!

— Започнахме да разговаряме…

— Глупак! Може би си мислиш, че броните са ни дадени за развлечение — очите му святкаха под шлема. Пръстът му показа следи от удари и драскотини по металната ризница. — Всеки белег тук е дело на жена. Бракът едва не те унищожи, измъкна се като по чудо. И ако не беше защитната ти броня оттогава насам, щеше да се окажеш десетократно сразен от връзките ти с жени, които се превръщат в задължение, а след това в робство. Но чудото се случва само веднъж, не разчитай на десетки чудеса.

— Бронята ми се износи — оплаках се аз. — Но нима искаш да я нося… през цялото време! Във всеки един момент? Нима не трябва да има време и за цветя. А Лесли е нещо особено.

— Лесли била нещо особено! Всяка жена е нещо особено за не повече от ден, Ричард. Но това особено се превръща в нещо най-обикновено, идва досадата, изчезва уважението, човек губи свободата си. А изгубиш ли свободата си, какво друго ти остава?

Той имаше огромна фигура, но по време на битка беше бърз като котка и невероятно силен.

— Ти ме създаде, за да бъда най-близкият ти приятел, Ричард. Не си ме създавал красив, усмихнат, сърдечен, нито покорен. Създаде ме, за да гарантирам твоята защита от връзки, които се превръщат в нещо опасно; създаде ме, за да ти гарантирам възможността да оцелееш като свободна душа. Но аз мога да те спасявам само ако вършиш каквото ти казвам. Можеш ли да ми покажеш поне един щастлив брак, поне един. Измежду всичките мъже, които познаваш, има ли един, който няма да стане значително по-щастлив, ако мигновено се разведе и замени брака със свободна връзка?

Аз бях принуден да призная, че не познавах такъв.

— Тайната на моята сила е в това, че аз никога не лъжа — каза той. — Докато твоят разум не ме отхвърли, докато ти не решиш, че фактът на моето съществуване е една измислица, аз ще бъда до теб, за да те водя и закрилям. Днес Лесли е красива за теб, вчера бяха красиви други жени. Всяка измежду тях би те унищожила, ако се ожениш за нея. Има една съвършена жена, предназначена за теб, но тя съществува в много различни тела…

— Зная. Зная.

— Да, знаеш. Когато намериш една жена на света, която може да ти даде повече, отколкото многото жени, аз ще изчезна.

Не ми беше никак приятно онова, което ми говореше, но бях принуден да призная, че е прав. Той ме бе спасявал от атаки, които щяха да убият онзи, който бях в момента. Не ми харесваше неговата самонадеяност, но самонадеяността му изхождаше от сигурно убеждение. Беше неуютно да стоиш с него в една стая, но да го помоля да изчезне, означаваше да се превърна в жертва на откритието, че моята сродна жена не се крие зад многото жени, с които общувах.

Откакто се помнех, за мен свободата бе равнозначна на щастие. Известна самозащита беше най-голямата цена, която трябваше да платя за своето щастие.

Естествено, мислех си, Лесли сигурно също си има своя човек в броня, който да я пази… Много повече бяха мъжете, които са замисляли да я обвържат с брак, отколкото жените по отношение на мен. Ако тя е живяла без броня, досега щеше да се е омъжила, без дори и намек за онази радостна, любов, която двамата с нея открихме. Нейното щастие също се основаваше на свободата.

Как и двамата се дразнехме от женени хора, които понякога се опитваха да имат извънбрачни отношения с нас! Човек трябва да прави онова, в което вярва, независимо какво е то — ако вярваш в брака, живей в него честно. Ако не вярваш, освободи се от него колкото се може по-скоро.

Но дали аз не се обвързвах твърде много с Лесли, след като й посвещавах толкова много от свободата си?

— Извинявай — казах аз на бронирания си приятел, — няма да забравям повече.

Той ме изгледа дълго и мрачно, преди да изчезне.

Занимавах се около час с пощата, поработих върху една статия за списание, която не беше спешна. После, не можейки да си намеря място, тръгнах надолу по стълбите към хангара.

В огромното празно пространство смътно се долавяше нещо, което не е както трябва… Нещо смътно, без да се откроява какво.

Малкият реактивен самолет имаше нужда да лети, за да се изчистят паяжините от контролното табло.

И. по мен е полепнала паяжина, помислих си. Не е разумно човек да губи уменията си да управлява самолет, да не ги практикува толкова дълго. Това малко самолет-че — единственото, за което излитането е по-опасно от кацането — искаше да лети. Дванайсет фута от носа до опашката, той бе изблъскай на колела от хангара, подобно количка за хотдог без чадъра. Не е съвсем безжизнен, помислих си. По-скоро е мрачен. И аз щях да съм мрачен, ако ме оставят сам седмици наред да се разхождат паяци по приборите ми за приземяване.

Отворих люка, проверих горивото, направих пълен оглед преди полета. По крилете му бе полепнал прах.

Трябва да наема някого, който да бърше праха от самолетите — помислих си аз и неприязнено изсумтях. Що за мързеливец съм станал — да наема някого, който да бърше праха от самолетите ми!

Преди се привързвах към своя самолет, а ето че сега имах цял харем; приличах на шейх, който идва от време на време, когато поиска. „Туин Чесна“, „Уиджън“, „Майърс“, „Пеперудата“, „Рапид“, „Езерната амфйбия“, „Питс“… Най-много по веднъж месечно, ако не и по-малко, се случваше да ги запаля. Напоследък само „Т-33“ има нещо отбелязано в бордовия дневник, защото летях с него обратно към Флорида.

Внимавай, Ричард, казах си аз, да бъдеш чужд на самолета, с който летиш, не способства за удължаването на неговата жизнеспособност. Влязох в кабината на малкия самолет и огледах командното табло, от което бях отвикнал.

Навремето прекарвах всеки ден със „Стрелата“, пълзях нагоре-надолу по кабината, целите ми ръкави бяха изпоцапани с масло, докато чистех двигателя, оправях вентилите, затягах болтовете на цилиндъра. Днес аз съм толкова близък с многото си самолети, колкото и с многото си жени.

Какво ли щеше да си помисли Лесли за всичко това — тя, която има специално отношение към всички неща? Нима не бяхме близки тя и аз? Как исках да е тук сега.

— Витло — старт! — извиках аз по привичка и натиснах копчето за потегляне.

ЦИК! ЦИК! ЦИК! И накрая — бумтене на запаленото реактивно гориво. Температурата в задната турбина достигна нужното ниво, двигателят набра скорост по миниатюрната си скала.

Колко много означава навикът. След като веднъж си опознал самолета, ръцете и очите помнят как да го издигнат във въздуха още дълго, след като съзнанието е забравило. Ако някой бе застанал до мен в кабината и бе ме попитал как да включи двигателя, аз нямаше да мога да му кажа… Само след като ръцете ми изпълнят всички последователни действия по пускането, бих могъл да му обясня какво съм направил. Тръпчивата миризма на запалено гориво проникна в кабината. И заедно с това нахлуха спомените за хиляди други полети. Този ден бе част от цял един живот, прекаран в непрестанно летене.

Знаеш ли какво е другото значение на думата летене, Ричард? Бягство. Спасение. От какво бягах? От какво се опитвах да се спася и какво търсех?

Излязох на пистата за излитане и забелязах няколко коли, които бяха спрели край оградата на летището, за да наблюдават полетите. Нямаше какво толкова да видят. Този самолет беше тъй малък, че ако не бе димната система за демонстративни полети, щеше да се изгуби от погледа, преди още да достигне другия край на пистата.

С този самолет излитането е критичен момент, помни .това. Внимавай в ръчките за управление, Ричард, набирай скорост постепенно. Ускорение 85 възела, след което носовото колело се повдига един инч и самолетът сам се откъсва от пистата. Ако го форсираш, изгубен си. Насочих се по бялата линия в центъра на пистата. Люкът бе затворен и заключен и аз натиснах на пълна скорост, при което малката летателна машина потегли. Със своя неголям двигател самолетът набираше скорост не по-бързо от индийска волска каруца. Преминал вече половината писта, той все още не се беше събудил… 60 възела беше твърде малко, за да полети. Дълго след това ние достигнахме 85 възела и пистата остана зад нас.

Издигнах носовото колело от бетона и само подир няколко секунди вече бяхме във въздуха и, макар и бавно, се отделяхме от пистата, опитвайки се да се издигнем над дърветата.

Колелата са вдигнати.

Клоните, обрасли с мъх, проблясваха десет фута под нас. Скоростта достига 100 възела, 120 възела, 150 възела. И най-сетне машината се събужда и аз си позволявам да се отпусна в кабината. При скорост 180 възела това само-летче е готово да направи всичко, което поискам от него. Трябваше само да достигне летателна скорост и да има чисто небе — и беше направо удоволствие да летиш с него.

От каква изключителна важност бе за мен да летя! Обичах го повече от всичко. Да летиш, може да прилича на нещо магическо, но то е усвоено практическо умение с партньор, който можеш да опознаеш и да обикнеш. То има свои принципи, които можеш да овладееш, закони, когото да следваш, й дисциплина, която, колкото и да е чудно, води към свобода. Летенето толкова много прилича на музиката! Лесли щеше наистина да го обикне.

Далеч на север се очертаваха купести облаци, които предвещаваха буря. Само след десет минути вече се плъзгахме по гладката им повърхност, след което излязохме от тях, пътувайки две мили над необитаемите пространства.

Когато бях дете, обичах да се крия сред буренаците и да наблюдавам облаците, да си представям своя втори аз, издигнал се високо и кацнал на една ей такава купчина от облаци, който махаше със знаменце на момчето в тревата и му викаше: ПРИВЕТ, ДИКИ! — макар и да не можех да го чуя толкова отвисоко. В очите — сълзи: как му се искаше да поживее поне за миг на някой облак.

Самолетът се подчини на волята ми, издигна се и се насочи към върха на облаците, след което направи австрийски скок надолу. Потънахме за малко в гъстата мъгла, после се издигнахме и преобърнахме. Зад нас облаците се размърдаха като плющящо бяло знаме, което ни поздравяваше за скока. Привет, Дики! — помислих си, но мислите ми прокънтяха по-силно, отколкото ако бях извикал. „Привет, Дики!“ — крещя аз отвъд изминалите трийсет години на онова някогашно дете на земята. — „Съхрани своята любов към небето, дете, и аз ти обещавам: онова, което обичаш, ще те издигне високо над земята, където ще намериш щастливите отговори на всеки въпрос.“

Край нас като ракети, стрелкащи се хоризонтално, се носеха с огромна скорост променливите пейзажи на облаците.

Дали онова момче можеше да ме чуе?

Спомням ли си да съм чувал това обещание, което току-що дадох на момчето, което някога ме съзерцаваше, легнало сред тревите? Може би. Може би не точно думите, но твърдата увереност, че един ден непременно щях да летя.

Забавихме скорост, направихме странично преобръщане и се спуснахме право надолу. Каква мисъл! Само ако можехме да си говорим от време на време — Ричард-сега, който да вдъхва увереност на Дики-тогава — достигайки до него не с думи, а посредством дълбоки спомени за приключенията, които предстояха. Нещо като психотронно радио, което излъчва желания и долавя интуитивни предчувствия.

Колко много неща можем да научим, ако прекараме поне час, поне двайсет минути със самите себе си от бъдещето! Колко много бихме могли да кажем на себе си от миналото!

Плавно-плавно, с най-леко докосване с един пръст до контролната ръчка, малкият самолет излезе от пикирането. На пределната скорост по време на полет нищо неочаквано не трябва да се предприема, защото самолетът може да се превърне в горящи отломки, които да се посипят тук и там сред блатата.

Ниските облаци преминават като кълба дим от победни изстрели; долу под нас се появява самотен път и скоро изчезва.

Може да проведа експеримент — да предам поздрав на всеки бъдещ Ричард, който ме е изпреварил във времето, и да чуя какво има той да ми каже! Да изслушам какво биха ме посъветвали всички мои алтернативни личности във всички възможни бъдещи времена — онези превъплъщения на моето Аз, които са вземали различни решения от мене, които са свърнали наляво там, където аз съм предпочел да поема надясно. Дали техният живот е по-добър от моя, или не? Как ли биха го променили, ако тогава са знаели онова, което вече знаят? А какво да кажем за всички превъплъщения на Ричард от други животи, от далечното бъдеще и далечното минало на вечното Сега. Ако всички ние живеем Сега, защо не можем да общуваме със своите превъплъщения!

По времето, когато пред мен вече отново се очертаваше летището, малкото самолетче ми бе простило за небрежността, с която се бях отнесъл към него, и ние отново бяхме приятели. По-трудно ми беше аз сам да си простя, както става обикновено.

Забавихме скорост и навлязохме в зоната за приземяване — същата, която бях видял през онзи ден, когато слязох от автобуса и се отправих към летището. Мога ли да се срещна с него сега? С онзи, който тогава вървеше пеш със спалния си чувал и новината, че е милионер? Какво трябва да му кажа? О, Господи, какво бях длъжен да му кажа!

Приземяването бе така леко, както трудно бе излитането. ВВ-5 приближи до пистата, докосна с миниатюрните си колела земята и дълго се плъзга право напред към последното трасе. След като се приземи превъзходно, само след минута беше обратно в хангара с изключен двигател и турбина, която се въртеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря.

Потупах го по извивката на люка, благодарих му за полета, както е обичайно за всеки пилот, който е летял повече, отколкото заслужава.

Останалите самолети ни наблюдаваха със завист. Те също искаха да летят, имаха нужда да летят. Тук беше горкият „Уиджън“, на който десният двигател пропускаше масло. Изолацията бе пресъхнала от дългото пребиваване без движение.

Дали мога да се вслушам в бъдещето на самолетите, както в собственото си бъдеще? Ако тогава се бях опитал и бях разбрал бъдещето му, нямаше да изпитвам та-тсава тъга. Той щеше да стане самолет — телевизионна звезда, с който щеше да започва всеки епизод на безумно популярен телевизионен сериал, щеше да лети до един прекрасен остров, да се приземява върху вода, да се спуска блестящ и прекрасен, без течове отникъде. И този самолет не би могъл да има подобно бъдеще, без настоящето, без онова, което беше тъкмо сега — целият покрит в прах в моя хангар, след като е летял с мен няколкостотин часа.

Така и на мен ми предстоеше бъдеще, което не би могло да се случи, без да преживея първо това свободно самотно настояще, в което живеех сега.

Изкачвах се по стълбите на дома си, погълнат от размисли, свързани с възможностите за контакт с други аспекти на самия себе си, с Ричард от миналото и Ричард от бъдещето. С моето Аз от други животи на други планети, в други хипотетични време-пространства.

Дали някой от онези алтернативни мои превъплъщения би копнял да намери своята сродна душа? Дали някой от тях я е намерил?

Интуицията — вечното бъдеще/минало Аз — ми прошепна в отговор тогава на стълбите:

Да.

 

 

Отворих шкафа и извадих от него кутия консервирана супа и малко макарони с намерението бързо да си приготвя хубава италианска закуска. Не беше задължително да е съвсем италианска, но трябваше да бъде гореща и питателна, което беше важно за мен, във връзка с разследването, което се канех да извърша.

Огледай се, Ричард, и виж. Това ли е животът, към който наистина се стремиш?

Ужасно е самотен, помислих си, докато слагах супата в една тенджера на печката, забравил да включа котлона. Лесли много ми липсваше.

Чу се прошумоляване на защитна ризница и аз въздъхнах.

Не се безпокой — помислих си — нямай грижа за нищо; много добре зная какво ще кажеш, не мога с нищо да оборя твоята логика. Съвместният живот е бавно самоубийство. Предполагам, че ми липсва не самата Лесли. Липсва ми онова, което тя олицетворява за мен точно сега.

Воинът се оттегли.

На негово място дойде друга, съвсем различна по характер мисъл: Противоположното на самотата, Ричард, това не е съвместният живот, а душевната близост.

Тази дума се изплъзна и политна като сребрист мехур, откъснал се от тъмното дълбоко дъно на морето.

Това е!

Което ни липсва!

Моята съвършена жена в много тела е топла като лед от фризера. Тя предлага общуване, лишено от грижа за другия, секс, лишен от любов, приятелство, лишено от вярност.

Така както не може да страда, нито да ти причини страдание, така също не може да обича, нито да бъде обичана. Тя е напълно неспособна да изпита душевна близост. Но дали душевната близост е по-важна за мен от самата свобода? Може би затова прекарах с Лесли седем седмици, докато три дена с друга жена ми се виждаха много.

Оставих супата да изстива на печката, намерих един стол и седнах на него, свил колене до брадичката, и се загледах през прозореца към езерото. Купестата облачност се беше превърнала в дъждовна и слънцето оставаше напълно скрито зад облаците. Лятно време във Флорида можеш да си свериш часовника по летните бури.

Двайсет минути по-късно продължавах да седя и да гледам дъждовната стена, без дори да забелязвам това.

Днес ми се бе удало да поговоря с Дики от моето далечно минало; успях да му предам послание. Но как да вляза във връзка с Ричард от бъдещето? Какво може да знае той за душевната близост? Дали се е научил да обича?

Несъмнено нашите двойници от миналото и бъдещето са ни по-близки приятели от когото и да било… Та кой друг може да ни бъде по-близък от самите нас в други превъплъщения, от самите нас в духовни форми? Ние всички сме свързани с една вътрешна златна нишка, която преминава през мен, както и през всички останали.

Чувствах, че натежавам все повече и повече, отпускайки се в стола и в същото време — издигайки се над него. Какво странно усещане, мислех си. Не трябва да му се съпротивлявам, не трябва дори да помръдвам, нито да мисля. Нека то ме поведе накъдето желае. Ще ми бъде от голяма полза да се срещна…

Излязох по мост, изтъкан от сребристо нежна светлина, и пристъпих на огромна арена, около която в полуокръжност имаше редове с празни места. Свободните алеи вяха разположени радиално като спици от центъра на сцената. Не точно на сцената, но близо до нея се очертаваше самотният силует на човек, подпрял брадичка на коленете си. Сигурно бях прошумолял, защото той вдигна поглед, усмихна се, изправи се и ми махна за поздрав.

— Не само че си точен — каза ми той, — а направо си подранил!

Не виждах лицето му съвсем ясно, но това бе човек горе-долу колкото мене на ръст, облечен в нещо, което ми се стори като снегозащитен костюм. Това беше черен найлонов комбинезон, на жълти и оранжеви ленти на гърдите и по дължината на ръкавите. Имаше ципове на джобовете и на кожените ботуши. Всичко това ми беше познато.

— Разбира се — отвърнах му аз като на свой добър познат. — Май представлението няма да започне скоро. Какво можеше да бъде това място?

— Представлението вече е започнало. То вече е във въздуха. Имаш ли нещо против да се махнем оттук?

— Нищо против — отвърнах аз.

На тревата в парка извън амфитеатъра се намираше малък като паяк самолет, който би тежал двеста паунда, ако се напълни догоре. Имаше високи криле, покрити с оранжево-жълт найлон, високи и ярки рулове в края на всяко от крилата, хоризонтален стабилизатор от същия цвят, разположен върху алуминиеви тръби, а отзад се намираше неголям двигател за изтласкване. Бях виждал множество самолети, но не и нещо подобно.

Мъжът се оказа облечен не в снегозащитен костюм, а в летателен костюм с цветовете на самолета.

— Заповядай на лявата седалка, ако обичаш. Колко мило от негова страна, каква проява на доверие да ми предложи мястото на пилота!

— Ще седна вдясно — отвърнах аз и се добрах до мястото за пътници. Това не беше лесно, защото всичко в този самолет бе много мъничко.

— Както искаш. Можеш да управляваш от всяка страна. Управлението е стандартно, но както виждаш, няма педали за руля. За целта се използва лост. Хоризонталният стабилизатор е много чувствителен. Представи си, че е чувствителен като цикличната ръчка на хеликоптер, и ще се справиш.

Той извика, че витлото е готово за старт, пресегна се към една ръчка над главата си, дръпнал веднъж и двигателят се задейства тихо като електрически вентилатор. После се обърна към мен:

— Готов ли си?

— Потегляй — отвърнах аз.

Той дръпна напред една ръчка, по-малка от ръчката на малкия ми реактивен самолет и, беззвучно като при шума на лек бриз, машината се спусна напред. След петдесет фута се издигна, накланяйки се леко назад и започна да набира височина, подобно голям, високоскоростен самолет. Земята остана назад като обширен зелен килим, от който се откъснахме със скорост хиляда фута в минута. Той натисна напред ръчката на управлението, пусна газта и витлото тихо зашумоля на вятъра. Тогава той вдигна ръце от управлението и ми даде знак, че, ако желая, мога да управлявам аз.

— Сега е твой ред.

— Благодаря.

Имах чувството, че летя с парашут, само дето не падахме надолу. Летяхме вероятно с трийсет мили в час, ако се съди по скоростта на вятъра. Това беше великолепна машина, която напомняше повече люлка от тези за осем долара, отколкото самолет. Стените и подът бяха прозрачни и кабината изглеждаше толкова светла и отворена, че бипланите в сравнение с нея приличаха на гробници. Направих завой със самолета и се издигнах на по-голяма височина.Наистина, той се оказа много чувствителен, както пилотът ме бе предупредил.

— Можем ли да спрем двигателя?Възможно ли е тази машинка да лети като планер?

— Разбира се.

Той докосна копчето на газовия регулатор и моторът спря. Ние безшумно започнахме да се плъзгаме по нещо, което трябва да беше издигащ се въздух… Не регистрирах никаква загуба на височина.

— Каква съвършена летателна машина! Наистина нещо прекрасно! Как бих могъл да се снабдя с такава? Той някак странно ме изгледа.

— Нима не се досещаш, Ричард?

— Не.

— Не знаеш ли кой съм?

— Съвсем смътно долавям. Почувствах, лек страх.

— Опитай се просто от любопитство да преодолееш бариерата, която ти пречи да изразиш, онова, което вече знаеш — каза той. — Направи го и ми кажи чий е този самолет и кой е човекът, с когото летиш в момента.

Дръпнах лоста за управление надясно и самолетът направи плавен завой и се насочи към купести облаци, като се носеше над топлата въздушна струя. Беше ми станало втора природа да търся всякакви възможности за издигане, когато моторът не работи. Бях забравил, че този лек като перушина самолет съвсем не губи височина.

— Ако трябва да се досетя, бих казал, че този самолет принадлежи на мене в бъдещето, а ти си човекът, в когото ще се превърна.

Най-сетне се осмелих да го погледна.

— Добре се справяш — отвърна той. — Ако правилно се досещам, това е точно така.

— Да се досещаш ли? Нима не знаеш със сигурност?

— Всичко е много сложно, ако се замисли човек. Аз съм едно от твоите бъдещи проявления, ти си едно от моите минали. Доколкото мога да предположа, ти си Ричард Бах от времето, когато бе попаднал сред вихъра на парите, нали? Току-що си станал знаменитост на литературния небосклон? С девет самолета, нали така, и една напълно безупречна идея, която си си измислил за съвършената жена? Ти си всецяло верен на тази жена, а тя те оставя равнодушен?

Ние попаднахме с дясното крило във възходящия поток и аз рязко свърнах нататък.

— Не завивай прекалено рязко — посъветва ме той. — И бездруго този самолет има малък радиус на обръщане, тъй че съвсем леко да обърнеш, ще се задържиш във възходящия въздушен поток.

— Добре.

Аз щях да изпитам насладата да притежавам този самолет! Аз щях да се превърна в този човек, който стои сега пред мен. Сигурно знае много неща.

— Виж, имам някои въпроси, които искам да ти задам — казах аз. — Колко напред в бъдещето ми се намиращ ти? Предполагам, около двайсетина години?

— Малко повече от пет. Макар че ми се струват петдесет. Бих могъл да ти спестя четирийсет и девет от тях, ако .ме послушаш. В това е разликата между нас. Аз имам отговорите, от които се нуждаеш, но ти не си готов да чуеш нито дума, преди да минеш ПОД ОГРОМНИЯ ВАЛЯК НА ОПИТА.

Сърцето ми се сви.

— Наистина ли мислиш, че ще се уплаша от това, което ще ми кажеш.? Сигурен ли си, че няма да те послушам?

— А нима ще го направиш?

— На кого друг бих могъл да. се доверя, ако не на теб — казах, аз. — Разбира се, че ще те послушам.

— Може и да ме изслушаш, но няма да направиш онова, което ще те посъветвам. Успяхме да се срещнем, защото и двамата сме любопитни, но аз лично се съмнявам, че ти ще ми дадеш възможност дати помогна.

— Разбира се, че ще ти дам.

— Не, няма — каза той. — Това е както случаят с този самолет. По твое време той няма свое име, защото не е бил още изобретен. Когато бъде изобретен, ще го нарекат свръхлек самолет и той ще направи революция в спортната авиация. Ти обаче няма да купиш тази машина готова, Ричард, нито ще наемеш някой да ти я построи. Сам ще сия построиш част по част — Стъпка Първа, Стъпка Втора, Стъпка Трета. Същото се отнася и за въпросите, на които търсиш отговор, съвсем същото е. Не можеш да си ги купиш наготово. Няма да можеш да ги възприемеш, ако ти ги дам, без да си ги платиш, ако ти ги кажа сега дума по дума.

Бях сигурен, че не е прав.

— Но ти си забравил — казах му аз — колко бързо усвоявам всичко! Дай ми един отговор и ще видиш какво ще пия си глас, а не своите страхове…

— Не ти вярвам.

— Може и да си прав — каза той. — Аз съм само една от твоите бъдещи възможности, но не единствената.

Той се извърна на мястото си, протегна ръка към мотора и дръпна ръчката на смесителя.

— Въпреки това твърде е възможно, според мен, моята жена, Лесли, да бъде един ден твоя жена. Тя спи в момента тук в моето време, както твоята приятелка Лесли спи в момента в твоето време на цял континент разстояние от теб. Всичко, което си научил от многото си жени, е било само за да получиш дара на тази единствена жена. Не го ли разбираш? Желаеш ли още отговори?

— Ако всичко се свежда до онова, което говориш, не съм сигурен, че ме интересува — казах аз. — Да се откажа от свободата си ли? Уважаеми господине, та ти нямаш дори и представа кой съм аз. Спокойно мога да мина и без отговори като този, ако обичаш!

— Не се безпокой, ти ще забравиш всичко от този полет. Едва много късно ще си го спомниш.

— Аз нищо не забравям — заявих. — Паметта ми ме държи като в желязна хватка.

— Стари приятелю — тихо каза той. — Толкова добре те познавам. Нима никога не се умори вечно на всичко да се противиш?

— Уморен съм до смърт. Но ако се налага, за да живея живота си така, както аз го разбирам, вечно ще се противя.

Той се засмя и отмести летателната машина от термалния поток. Ние бавно се заспускахме над земната повърхност, по-скоро като балон, отколкото като са-молет. И пет пари не давах за неговите отговори. Те по-скоро ме плашеха и ядосваха. Но подробностите на свръхлекия самолет, алуминиевата тръба и арматура, извивката на крилото, кабелите от неръждаема стомана и дори странната емблема на птеродактил, изрисувана на корпуса, се запечатиха в паметта ми. Можех да го изградя още сега, ако трябва.

Той намери потока на низходящ въздух и започна да се спуска спираловидно по него, както преди се бе изкачвал по възходящата струя. Явно срещата ни беше към своя край.

— Е, добре — казах аз, — можеш, да ме сразиш с още някой и друг отговор.

— Няма смисъл — отвърна той. — Щеше ми се да те предупредя, но виждам, че няма никакъв смисъл.

— Моля те. Извинявай, че ти противоречах. Спомни си, че това съм аз.

Той дълго се колеба, но най-сетне реши да говори.

— С Лесли ще бъдещ по-щастлив, отколкото можеш да си представиш — каза той. — И това е твоят шанс, Ричард, защото всичко друго отива направо по дяволите. Двамата заедно ще бъдете подложени на съдебни преследвания, защото ти ще трябва да върнеш парите, които твоите мениджъри са изгубили. Няма да можеш да пишеш, защото данъчните служби ще искат да сложат ръка на всяка дума, която напишеш, на хартия. Няма да остане нищо от онова, което имаш. Ще банкрутираш напълно. Ще загубиш самолетите си до един, къщата си, парите си, всичко. Няма да можеш да си стъпиш на краката години наред. Това ще бъде най-доброто, което някога ти се е случвало. Най-доброто, което Някога ще ти се случи.

Устата ми направо пресъхна, докато го слушах.

— Това отговор ли е?

— Не, от него сам ще си намериш отговора.

Той се спусна над поляна на билото на един хълм и погледна надолу. На края на поляната го чакаше жена. Тя гледаше към нас и помаха с ръка на самолета.

— Искаш ли ти да го приземиш? — попита той и ми предложи управлението.

— Мястото е малко тясно за първо приземяване, ти го направи.

Той мигновено спря мотора, направи широк кръг и се спусна надолу. Преминахме над последните дървета преди ливадата и той наведе носа надолу, спусна се над тревите, после съвсем леко пак го вдигна. Вместо да започне да се издига, свръхлекият самолет се понесе, сякаш плуваше, още секунда и после докосна земята с колелата си, плъзна се по тревата и спря до Лесли, която беше дори още по-пленителна от онази, която бях оставил в Калифорния.

— Здравейте и двамата — каза тя. — Помислих, си, че може би ще те открия тук с твоя самолет — и тя се наведе и целуна другия Ричард и поразбърка косата му. — Бъдещата му съдба ли му разкриваше?

— Разказвах му, че едно ще загуби, друго ще намери — каза той. ~ Толкова вълшебно и скъпо! Направо ще мисли, че си сън.

Косата й бе по-дълга, отколкото я познавах, лицето — по-нежно. Тя бе облечена в лимоненожълта коприна, широка блузка с висока яка, която би изглеждала малко строга, ако коприната не беше толкова тънка. Широк и ярък като слънце колан бе пристегнат на кръста й, панталони от бял моряшки плат покриваха целите й крака освен пръстите. Сърцето ми за малко да се пръсне. Всички защитни стени, които си бях изграждал^ направо се сринаха на прах. Ако трябва да прекарам остатъка от живота си с една жена, то нека това да бъде тя.

— Благодаря — каза тя. — Облякох се специално за случая. Човек не се среща често със своите предходници… Особено насред живота.

Когато той слезе от самолета, тя го прегърна, а после се обърна към мен и ми се усмихна.

— Как си Ричард? — Преизпълнен със завист — отвърнах аз.

— Няма защо да завиждаш — каза тя. — Този самолет ще бъде твой.

— Аз не завиждам на съпруга ти за самолета, завиждам му за жената.

Тя цялата се изчерви.

— Но нали ти си този, който мрази брака?Бракът е „скука, застой и неизбежна загуба на уважение един към друг“!

— Може и да не е винаги така.

— Това дава някаква надежда — каза тя. — Не мислиш ли, че някой ден можеш да промениш отношението си към брака?

— Ако се вярва на съпруга ти, ще го променя, но не виждам как може да стане това, освен когато те гледам.

— Иза тази среща няма да си спомняш утре — каза Ричард от бъдещето. — За доброили лошо — сам ще трябва да стигнеш, до своите отговори. Аз го погледнах:

— В богатство и в бедност.

Той едва забележимо се усмихна към нея.

— Докато смъртта още повече ни сближи. Те нежно ми се присмиваха, но аз ги обичах и двамата.

След малко той се обърна към мене и каза:

— Времето ни заедно свършва. Ето че имаш един отговор, който можеш да забравиш. Ако искаш, иди да полетиш малко със самолета. Ние трябва да побързаме да се върнем в страната на будното състояние. В една година, която е толкова отдалечена от твоето настояще, но в същото време и толкова близо. В момента пиша новата си книга и ако имам късмет, щом се събудя ще взема първото нещо за писане, което ми попадне и ще запиша този сън.

Той протегна ръка към нейното лице като от забавен кадър, сякаш искаше да я докосне, после изчезна.

Жената въздъхна, тъжна, че времето ни заедно бе свършило.

— Той се събуди, ай аз само след минута ще се събудя.

Тя плавно пристъпи към мен и, за мое собствено удивление, нежно ме целуна.

— Никак няма да ти бъде лесно, бедни Ричард — каза тя. — Ина нея също няма да й е лесно, на онази Лесли, която бях. Предстоят ви много трудни времена! Но ти недей да се страхуваш. Ако искаш чудото да се случи в твоя живот, откажи се от бронята. Чудото е много по-силно от всяка стомана!

Очите й бяха като вечерно небе. Тя знаеше толкова много!

Така, както се усмихваше, изчезна. Останах сам на поляната със свръхлекия самолет. Не се качих да полетя отново. Останах в тревата, припомняйки си всичко случило се, опитвайки се да го запечатам като клеймо в съзнанието си. Лицето й, думите, всичко изчезна.

Когато се събудих, прозорецът бе тъмен, целият осеян в дъждовни капчици, а на отсрещната страна на езерото се очертаваше като извита дъга редицата от нощни светлини. Аз протегнах крака в тъмнината и се опитах да си спомня онова, което ми се бе присънило. До стола си имах бележник и писалка.

Летях на сън. Праисторическо летящо същество с пъстроцветни пера ме понесе и ме остави пред най-красивата жена, която някога съм виждал. Тя каза една-едничка ду ма: „чудо“. Най-красивото лице…

Чудо. Знаех, че бях сънувал нещо повече от това, но не можех нищо да си спомня. Чувството, което остана в мен, бе любов, любов, любов. Тя не бе сън. Имах усещането, че съм се Докоснал наистина до тази жена! Облечена в слънчева светлина. Тази жена живееше някъде, а аз не можех да я открия!

Къде си?

Обхвана ме чувство за безизходност и аз захвърлих бележника срещу прозореца. Той отскочи и страниците му се разлетяха на всички страни, докато накрая падна върху летателните ми карти на Южна Калифорния.

— Сега, по дяволите! Къде си СЕГА?

 

 

Когато се случи това, се намирах в Мадрид и се забавлявах, като пътувах от място на място — по време на публичните представяния на испанското издание на книгата — и давах интервюта на испански, което караше телевизионните служители и репортерите да се усмихват. Защо пък не? Нима на мен не ми беше приятно, когато някой испанец на посещение в Америка, или някой немец, французин, японец или руснак, се откаже от преводачите и дава интервюта на английски. Вярно, че говори малко странно, думите не са точно подбрани, но колко приятно е да наблюдаваш как тези хора смело, сякаш ходят по въже, се опитват да се обърнат непосредствено към нас.

— Вярвате ли в събитията и идеите, за които пишете, сеньор Бах, потвърждават ли се те във вашия живот?

Камерата съвсем леко бръмчи в очакване, докато аз си превеждам въпроса наум.

— Няма такъв писател на света — заговорих аз невероятно бавно, — който да напише книга с идеи, в които не вярва. Ние можем правдоподобно да опишем нещо само ако наистина вярваме в него. Аз не съм много добър в… как се казва на испански „потвърждаването“… Да живея според идеите си както искам, но всеки изминал ден това става все по-добре.

Езиците са като огромни пухени възглавници, поставени между народите. Онова, което другите казват, се заглушава и почти се губи в тях, а когато се опитаме да говорим с тяхната граматика, имаме усещането, че цялата ни уста се натъпква с пера. И все пак си струва. Какво голямо удоволствие е това да предадеш с думи една идея. Дори и с детински думи да я изречеш съвсем бавно и да я пуснеш като платноходка по течението на един друг език към разноезично човешко същество!

Телефонът в хотела иззвъня късно вечерта и преди да успея да помисля за испанския, вече бях казал „здравей“ на английски.

Чуваше се съвсем тихо един слаб глас, от много, много далеч.

— Здравей, уки, аз съм.

— Каква приятна изненада! Колко мило, че се обаждаш!

— Боя се, че възникнаха някои ужасни проблеми и се наложи да се обадя.

— Какви проблеми?

Не можех да си представя какви толкова важни проблеми могат да възникнат, които да накарат Лесли да позвъни в Мадрид посред нощ.

— Твоят счетоводител се опитваше да се свърже с теб — каза тя. — Знаеш ли нещо за Държавните данъчни служби? Някой споменавал ли ти е за това? Твоят мениджър не ти ли е говорил?

Далечната линия бе силно смущавана.

— Не, съвсем не. Каква е тази Държавна данъчна служба? Какво става?

— Искат от теб да платиш един милион долара до понеделник, защото в противен случай ще конфискуват цялото ти имущество.

Това бе толкова ужасна заплаха, че направо не можех да повярвам, че е истина.

— Да ми конфискуват всичко ли? — възкликнах аз. — И то до понеделник? Защо точно понеделник?

— Изпратили са официално предупреждение преди три месеца. Твоят финансов мениджър не ти е съобщил, за да не те тревожи…

Тя беше толкова тъжна, когато ми съобщаваше това, че веднага разбрах, че не се шегува. Защо тогава бях наемал финансов мениджър, бизнесмениджър… Каква им беше работата на всички тези професионалисти? Положително не се налагаше да наемам експерти за нещо толкова просто, като това да ми конфискуват имуществото данъчните власти. Това можех и сам да го постигна. Можех и сам да се справя с нещо подобно.

— Мога ли с нещо да ти помогна, Ричард? — попита тя.

— Не зная.

Колко странно би било да видя катинари на самолетите си и на къщата.

— Ще направя всичко, което искаш — каза тя. — Все нещо трябва да може да се направи. Мисля, че трябва да потърся адвокат.

— Това е добра идея. Обади се на моя адвокат в Лос Анджелис и виж дали той има в кантората някой, който да е запознат с данъчните дела. И не се тревожи, сигурно е някаква грешка. Можеш ли да си представиш — един милион долара да отиват в ДАНЪЦИ? Най-вероятно е да съм загубил един милион долара и да нямам никакви данъци. Връзката стана лоша. Когато се върна, ще поговоря с данъчните власти да разбера какво става и ще оправим цялата тази работа.

— Добре — каза тя, но не звучеше много убедено. — Ще се обадя на адвоката ти веднага. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

Тя звучеше много напрегната и уплашена.

— Налага се да остана още два дни, не се тревожи, всичко ще се оправи и скоро ще се видим.

— И ти не се тревожи — каза тя. — Сигурна съм, че ще мога нещо да направя…

Колко странно, мислех си, когато отново се пъхнах под завивките си в Мадрид. Колко сериозно се отнася тя към случилото се! Нима то е толкова важно за нея? Нима наистина толкова много се тревожи за мен!

Замислих се за мениджърите, които бях наел. Ако всичко това се окажеше истина, значи, че се бяха провалили до един. Можех да се обзаложа, че тази жена има повече делови усет в панделката на косата си, отколкото всички нас взети заедно.

Какво да се прави — с доверчивостта си не бях успял да си купя хора, заслужаващи доверие. Нито с големите заплати, които им давах, нито със службите и постовете, нито със сметките си в банката. А когато хората, които си наел, се провалят, ти изведнъж осъзнаваш, че не те, а лично ти самият отиваш по дяволите!

Ех, Ричард, que tonto! Estoy un burro, estoy un urro estapido!

Интересно, помислих си. По-малко от две седмици съм в Испания, а вече започвам да мисля на този език!

 

 

Върху бюрото й имаше папка с надпис Ричард и аз реших, че е за мене и я отворих.

Изгрява мирно слънцето в лъчиста синева, все по-лъчиста и по-синя, синя като самото щастие в преливащата радост на озарени бели облачета.

Докато ни обгърне залезът

в своето нежно розово

и нашата прегръдка

на сбогуване засвети пурпурна.

Земната душа се слива

с Космическата душа,

избухнали в красота.

Настъпи нощ.

Новородената луна ни се усмихна

с ъгълчетата на устните си в мрака

и аз отвърнах на усмивката й

и си казах:

На другия край на света твоето небе изпълва същия този златен смях

и, надявам се, че вие

сини очи чувате и виждате —

И ето че сме трима, обединени в радостта всеки в своето пространство далеч един от друг и заедно превърнали в нищожност разстоянието

И аз заспивам

в свят,

изпълнен със усмивки.

Прочетох стихотворението веднъж, после отново и отново по-бавно.

— Мъничко уки — извиках аз. — Кой е написал това стихотворение с новородената луна, която се усмихва с крайчеца на устата си в тъмното? В онази папка на бюрото ти. Ти ли си го написала?

Тя ми отговори от хола, където се беше заобиколила с цели планини от бланки за инвестиционни сделки, с прерии от разходно-приходни ордери, с реки от погасени чекове; като заселник във враждебна страна, заобиколен от вагони хартия.

Тя бе успяла да предотврати непосредственото конфискуване на имуществото ми от данъчните служби и сега работеше с всички сили, за да систематизира фактите, тъй че да започнат преговори две седмици, считано от вторник нататък.

— Какво? — попита тя. — Аз. О, МОЛЯ ТЕ, НЕ ГО ЧЕТИ!

— Късно е — казах аз тихо, така че тя не успя да ме чуе.

Понякога човек се пита Дали познава най-близкото си същество, онова, което мисли и чувства дълбоко в сърцето си, за да открие един ден, че е изляла цялото си сърце тайно върху хартията, чисто като планински извор.

Прочетох стихотворението отново. Ако се съдеше от датата, беше написано в деня, когато аз бях тръгнал за Испания, и ето че сега, когато се завръщах, научавах как тя се бе чувствала, без да сподели това с никого освен с хартията. Тя беше истински поет! Способна да излее душата си на хартия. Нежна, без да се страхува. Всяко написано нещо ме затрогва дълбоко, когато е интимно и близко. Същото е с летенето, филмите, разговорите. Това са съприкосновения, които изглеждат случайни, но съвсем не са такива.

Не бях срещал никого освен нея, с когото да се осмеля да се държа като дете, каквото наистина се чувствах понякога. Не бях срещал никого, с когото да бъда глупав, знаещ, сексуален, близък, никого, е когото да изпитвам такова интимно съприкосновение. Ако думата „любов“ не беше толкова изкривена от посегателства и лицемерие, ако тази дума означаваше онова, което исках да означава, аз бях почти склонен да повярвам, че съм влюбен в нея.

Прочетох отново стихотворението й.

— Това стихотворение е прекрасно, Лесли.

Това ми прозвуча слабо и снизходително. Дали тя разбира, че искрено го мисля?

Гласът й отекна като силно разтьрсена сребърна верига.

— По дяволите, Ричард! Нали те помолих да не го четеш! Това е нещо лично! Ако искам да го прочетеш, ще ти кажа! А сега няма ли да излезеш от онзи кабинет? Моля те, ела да ми помогнеш.

Стихотворението веднага изчезна от съзнанието ми като глинен диск, срещу който е стреляно от упор. Избухнах в ярост. Коя си ти, че да ми крещиш, госпожице! НИКОЙ, никой не ми е крещял, освен ако иска да ме види за последен път! Щом като не ти харесвам, няма да ме има! Сбогом… сбогом… СБОГОМ… СБОГОМ!

Този изблик на гняв трая две секунди, след което се вбесих на себе си. Аз, който толкова уважавам всичко лично, бях прочел едно нейно лично стихотворение! Бях си напъхал носа в нещо лично, написано от нея — ами как щях да се почувствам аз, ако тя бе направила същото? Такова нещо ми се струваше направо немислимо. Тя имате пълно основание да ме изхвърли от дома си завинаги, а аз не исках всичко да свърши така, защото тя бе най-близкият човек, до когото съм се докосвал…

Стиснах зъби и без да кажа нито дума, отидох в хола.

— Много съжалявам — казах аз. — Искрено те моля да ми простиш. Направих нещо непростимо и това няма да се повтори. Гарантирам ти.

Яростта ми се охлади, като разтопено олово, поставено в лед. Стихотворението се разпиля като прах.

— Не те ли интересува всичко това? — тя бе ядосана и отчаяна. — Никой адвокат не може да ти помогне, ако няма факти, на които да се опре. А… цялата тази бъркотия!… Виж на какво приличат финансовите ти документи!

Тя преподреждаше документите, сортираше една; купчина тук, друга там.

— Имаш ли копия от данъчните си квитанции? Знаеш ли къде са ти данъчните квитанции?

Нямах и понятие от това. Ако изпитвах отвращение към нещо, освен войната, официалната религия и брака, това беше финансовата документация. Да видя някаква данъчна квитанция, за мене беше като да се срещна лице в лице с медуза: мигновено се вкаменявах.

— Тук някъде трябва да са — произнесох неуверено. — Ей сега ще ги потърся.

Тя преглеждаше един дълъг списък на скута си с вдигнат молив.

— Какъв е бил доходът ти миналата година?

— Не зная.

— Приблизително. Плюс-минус десет хиляди долара.

— Не зная.

— Ричард! Хайде, спомни си! Плюс-минус петдесет хиляди, сто хиляди долара?

— Съвсем честно, Лесли, наистина не зная!

Тя отпусна молива и ме погледна, сякаш бях някакъв рядък биологически екземпляр, извлечен от арктическите ледове.

— В рамките на един милион долара — изрече тя бав-но и ясно. — Ако имаш доход по-малко от един милион!

долара миналата година, кажи „по-малко от милион“. Ако имаш доход по-голям от един милион долара, кажи „повече от милион“.

Тя изричаше думите много търпеливо, сякаш говореше на някакво глупаво дете.

— Може да е било повече от милион — казах аз, — но може да е било и по-малко. А може би и двете. Тя изгуби търпение.

— Но моля те, Ричард! Това не е шега! Не разбираш ли, че се опитвам да ти помогна?

— А ТИ НЕ РАЗБИРАШ ЛИ, ЧЕ НЕ ЗНАЯ? НЯМАМ НИ НАЙ-МАЛКА ПРЕДСТАВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ, ВЪОБЩЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КОЛКО ПАРИ СЪМ СПЕЧЕЛИЛ!… ИМАМ… ИМАХ ХОРА, НА КОИТО СЕ ДОВЕРЯВАХ И КОИТО ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ЗАНИМАВАТ С ВСИЧКО ТОВА. АЗ МРАЗЯ ДА СЕ ЗАНИМАВАМ, НЕ ЗНАЯ КАК!

Всичко това звучеше като сцена от сценарий.

— Не зная.

Тя докосна ъгъла на устата си с гумичката на молива, погледна ме и след дълго мълчание каза:

— Значи ти наистина не знаеш.

— Не — почувствах се потиснат, неразбран и самотен.

— Вярвам ти — каза нежно тя. — Но как може да не знаеш дохода си в рамките на един милион долара?

Тя видя лицето ми и махна с ръка, сякаш да си върне думите назад.

— Все едно. Не знаеш — не знаеш.

Известно време аз с отвращение се ровех из папките. Толкова много излишна хартия. Цифри, попълвани с почерците на кой знае кого, на различни машини, а всички те трябваше да имат нещо общо с мене. Инвестиции, борсови книжа, оценки, такси, банкови отчети…

— Ето тук има отчети! — казах аз. — Цяла папка с отчети!

— Добро момче! — похвали ме тя, сякаш бях кокершпаньол, който бе изровил изгубена гривна.

— Джав! — отвърнах й аз.

Тя не ми обърна внимание, заела се да преглежда данъчните квитанции, заглавията им и онова, което беше вписано в тях.

Настана тишина, докато тя четеше, и аз се прозях, без да си отварям устата — трик, който бях усвоил в часовете по английски в гимназията. Нима от мен, който толкова много мразех всички тези книжа, повече дори от граматиката, можеше да се иска да се науча да боравя с тях? Защо? Аз не бях проявил небрежност към цялото това деловодство, наел бях хора да го движат! След като съм наел хора, на които плащах, защо трябваше аз да се занимавам с цялата тази бъркотия, за да търся данъчни квитанции; защо Лесли трябваше да проверява цялата тази тежка документация, оставена от шест високоплатени служители? Това не беше справедливо!

Когато някой напише бестстелър или изпее великолепна песен, или играе в прекрасен филм, трябва да получи тежък сив наръчник заедно с чековете, писмата от почитатели и купищата пари:

ВСТЪПИТЕЛНИ ПРАВИЛА И ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ

Поздравяваме ви за онова, което сте направили, за да спечелите тези пари. Вие си мислите, че те ви принадлежат, и то съвсем основателно, задето сте дарили обществото с направеното от вас — но само една десета е действително под ваш контрол, и то АКО ВЛАДЕЕТЕ УМЕНИЕТО ДА СЕ СПРАВЯТЕ С КНИЖА.

Всичко останало отива в агенти, данъци, счетоводители и адвокати, служители, правителство, гилдии и персонал; който трябва да наемете, за да следи всичко. А трябва да плащате данъците и на този персонал. Няма значение, че не знаете откъде да наемете хора, за да вършат всичко, нито на кого да се доверите. Няма значение, че не знаете всички служби, на които трябва да платите — ще ви се наложи да им платите безусловно.

Моля ви, започнете да четете от Страница Едно и прочетете всичко до страница 923, като се постараете да запомните всеки ред. После можете да отидете на вечеря и да поканите някой делови човек, с когото да си поговорите за бизнес, водейки си бележки и отчети за всичко. Ако не правите това, ще се окаже, че в действителност сте похарчили двойно повече от онова, което сте си мислили, че сте похарчили.

Оттук нататък ще трябва да живеете, придържайки се стриктно към изложените правила, и ние, вашето правителство, ще ви позволим да поживеете още малко. Ако ли не — надежда всяка тука оставете.

Това не звучи дори като памфлет. Всеки, който е написал песен, която ни очарова и вдъхновява, е длъжен да бъде компетентен в сметките и счетоводството. Да умее да борави с кредити и да знае всички задължения, които трябва да бъдат платени на кой знае какви градски, държавни и национални агенции. Ако един-двама от тези хора нямат способностите да се справят с тези задачи и не са благословени с организиран ум, който знае как се води грижливо счетоводство, тяхната звезда на небосклона бива уловена в мрежата и натикана в килията на затвора. Там такива хора могат да използват целия ей талант, за да се научат на затворническите порядки и да се справят с цялата тази предосадна работа, колкото и неприятна да е тя; ще им се наложи да прекарат години в душния мрак, преди звездата им да изгрее отново, ако й е останала още светлина.

Каква огромна енергия се прахосва така! Какви други филми, книги, песни остават неосъществени, докато цели часове, месеци и години се пропиляват сред плюшените миши дупки на адвокати, счетоводители, съветници и консултанти, на които им се плаща в отчаяната надежда да се явят на помощ?

Спокойно, Ричард. Това е бъдещето, което те очаква. Ако решиш да останеш в тази страна, трябва да обръщаш грижливо внимание на парите и на отчетите и да си имаш това като верижка на врата. Ако се опиташ да се дърпаш, да се съпротивляваш, тя ще те задуши. Просто я приеми спокойно и послушно, недей да бързаш, бъди съгласен с всяко бюро и агент, с който се срещнеш, усмихвай се мило… и ще ти позволят да дишаш, без тази верижка да те задуши.

Но какво ще стане със свободата ми! — дърпах се аз. — Аааа! — хриптях. — Ох, та това е жесток ярем!

За да бъда свободен, в момента имах два избора — или да избягам в друга страна, или бавно и внимателно да залепя цялата тази купчина от счупени отломъци, в които се бе превърнала моята империя. Ричард от миналото бе вземал някои слепи решения и бе направил глупави грешки, които Ричард от настоящето се налагаше да плати.

Наблюдавах как Лесли проучва данъчните квитанции и изписва страница след страница бележки за адвокатите. .

Ричард от настоящето, мислех си, не се опитва да направи каквото и да било. Всичко, което е необходимо, го прави Лесли от настоящето, а тя не носи дори и най-малка отговорност за случилото се. Лесли не е летяла с бързите ми самолети; тя дори не е имала шанса да спаси империята от рухване. Тя се бе наела да събере отломките, ако може. Каква награда за това, че бе приела Ричард Бах като свой приятел!

А на всичко отгоре той дори й се ядосва, задето му е повишила тон, защото е прочел стихотворение, което е лично!

Ричард, помислих си аз, никога ли не ти е минавало през ум, че ти всъщност си един безполезен, нищо незаслужаващ кучи син? За първи път в живота си аз сериозно се замислих по този въпрос.

 

Тя изглеждаше както обикновено, но по-притихнала, което аз не забелязах.

— Не мога да повярвам, Лесли, че си нямаш самолет. Една среща в Сан Диего е само на половин час път оттук!

Проверих дали в машината има достатъчно масло. Бях летял с „Майърс-200“ този път, когато пристигнах да я посетя. Проверих дали затворите за горивото са затегнати.

Тя ми отговори почти шепнешком. Стоеше в топлото озарение на слънцето, до лявото крило на самолета. Беше облечена в костюм в пясъчен цвят, който сякаш бе излят по нея, но изглеждаше доста притеснена в близост до моя самолет.

— Извинявай, уки — викнах аз. — Не те чух. Тя се прокашля.

— Казах, че досега все съм се справяла и без самолет.

Аз оставих куфара в задната част на самолета, отидох на лявата седалка и й помогнах да се качи отдясно, след което затворих вратата отвътре и започнах да й разказвам:

— Когато за първи път видях това командно табло, казах си: „Охо! Виж ти, какви циферблати, превключватели, прибори, радиосвръзки и какво ли не още!“ Наистина „Майърс“ има повече прибори от други подобни самолети, но когато човек свикне, всичко отново започва да изглежда много просто.

— Хубаво — промълви тя със съвсем отслабнал глас.

Гледаше командното табло горе-долу така, както аз бях гледал снимачната площадка, когато тя ме заведе в киностудиото. Не чак с такъв страх и благоговение, но във всеки случай като човек, за когото това е твърде необичайно.

— ВИТЛОТО — СТАРТ! — извиках аз и тя ме погледна с ей такива разширени очи, сякаш бе станала авария и затова крещя. Явно е виждала самолет само в анимационните филми — помислих си аз.

— Всичко е наред — обясних й, — дори когато няма никой около самолета, един летец е свикнал да извика „Старт!“ Или „Пуск!“ — или нещо подобно, тъй че всеки, който го чуе, знае, че самолетът потегля и се маха от цистата. Това е стара привичка в авиацията.

— Разбирам — кимна тя.

Включих захранването, топлинната смес стигна границата на насищане, натиснах газта, включих помпата за горивото (показах и манометъра за налягането на горивото, за да види, че налягането на горивото е повишено), включих двигателя, натиснах копчето за старт.

Витлото се завъртя; двигателят веднага запали — в началото четири цилиндъра, после пет, шест и накрая доволно забръмча като лъв, който за сетен път се пробужда. Стрелките на всички измервателни уреди по цялото командно табло започнаха да се движат: показателя за налягане на маслото, уреда за измерване на вакуума, амперметъра, волтметъра, индикатора на направлението, навигационните индикатори. Появиха се светлинни сигнали, който показваха радиочестотите; по говорителите започнаха да се чуват гласове. В тази сцена бях участвал поне десет хиляди пъти с един или друг самолет още откакто бях момче, току-що завършило гимназията, и тя все още продължаваше да ми харесва, както и тогава.

Получих информация за излитане от летището, по-бъбрих си с диспечера и се пошегувах, че карам „Майърс“, а не някакъв мъничък „Навион“, отпуснах спирачките и ние изминахме половин миля до пистата. Лесли наблюдаваше таблото, останалите самолети, които потегляха, приземяваха се иди излитаха. Наблюдаваше и мен.

— Не разбирам нито дума от онова, което говорят — призна ми тя.

Косите й бяха вчесани и опънати назад, прибрани с бежова панделка. Почувствах се като пилот на авиокомпания, чиято красива президентка за първи път се качва на самолета.

— Това е нещо като кодов език, на който си говорят авиаторите — обясних й аз. — Ние се разбираме помежду си, защото точно знаем какво ще си кажем: номерата на самолетите, номерата на пистите, команди за излитане, посоката на ветровете и информация за движението на самолетите. Ако кажеш нещо, което диспечерът не очаква, например: „Тук «Майърс-3», при нас има сандвичи със сирене, гответе майонезата“, диспечерката ще отвърне: „Какво, какво, повторете!“ Сандвич със сирене не е дума, която се използва в авиационния език.

До голяма степен онова, което чуваме, помислих си аз, се определя от онова, което очакваме да чуем, като отсейваме всичко останало. Аз съм привикнал да чувам въздушни съобщения; тя е привикнала да чува музика, която аз дори не можех да приема за такава. Дали същото се отнася и за виждането? Дали ние виждаме онова, към което са настроени очите ни — дали същото може да се каже за вътрешните видения, за НЛО, за привиденията? Дали не настройваме по същия начин,вкусовете си и всички други сетива, докато най-накрая установим, че физическият свят е такъв, какъвто очакваме да бъде, и в него няма вече чудеса? Как ли би изглеждал нашият делник, ако можехме да виждаме инфрачервени и ултравиолетови лъчи или ако се бяхме научили да виждаме аурите, неоформеното бъдеще, миналото, с което не сме скъсали?

Лесли съсредоточено слушаше радиопредавателя и се чудеше какво би могъл да означава разговорът от диспечерската станция. А на мен за секунда ми мина през ум колко много се разширява диапазонът от спокойни приключения, които имахме заедно.

Всеки друг в този момент щеше да види в нея една красива делова жена, която най-акуратно отива на среща, за да обсъди финансовите проблеми на една филмова продукция, разходите и икономиите, програмата за снимки и местностите, където щеше да се снима. Аз обаче като присвиех очи, можех да си я представя такава, каквато изглеждаше само преди час, обгърната само от топлия въздух от двата сушоара за коса, след като беше взела душ; виждах я как ми намигна, когато се появих на вратата и как се разсмя секунда след това, когато се блъснах в стената.

„Колко жалко“, помислих си, че такива прекрасни преживявания водят след себе си неминуемо чувството, че другият ти принадлежи, след което следват сръдните, пререканията и всички жалки дрипи на брака, независимо дали човек е женен или не.

Натиснах копчето на микрофона…

— Майърс Две, Три, Девет Майк е готов да се издигне на Две-Едно.

— Три Девет Майк, полетът разрешен, моля побързай. Друг самолет излиза на пистата.

— Майк, прието — казах аз. Протегнах ръка покрай президентката на компанията, за да проверя дали вратата й е затворена и заключена.

— Готова ли си? — попитах.

— Да — отвърна тя, вперила поглед право напред.

Шумът на мотора премина в грохот с мощност триста конски сили. Ние залепнахме по местата си, докато самолетът се носеше с пълна сила по пистата. Асфалтът с белите линии по него се превърна в дълго неясно петно и „Санта Моника“ остана далеч назад.

Преместих ръчката на шасито във вдигнато положение.

— Колелата се вдигнаха — обърнах се аз към Лесли, — а сега предкрилията… Виждаш ли ги как се свиват към крилото? Сега малко ще забавим оборотите, за да наберем мощност, и тук ще стане по-тихо…

Намалих газта няколко степени, след това и оборотите на витлото, после регулатора за наситеност на топлинната смес, за да приведа в нормата температурата на изгорелите газове.

Три червени лампички светеха върху контролното табло. Колелата бяха вдигнати напълно. Шасито поставих в неутрално положение, за да изключи хидравличната помпа. Самолетът започна да набира височина със скорост по-малко от хиляда фута в минута. Този самолет не се издигаше както Т-33, но също така и не гореше по шестстотин галона гориво на час.

Под нас се очерта брегова ивица със стотици хора на плажа. Ако сега моторът откаже, помислих си аз, набрали сме достатъчно височина, за да обърнем и да се приземим на игрището за голф или да се върнем на пистата. Направихме голям завой над летището, след което се насочихме към първия промеждутъчен пункт към Сан Диего. Преминахме над международното летище на Лос Анпжелис и Лесли ми посочи няколко самолета, които бяха готови за приземяване.

— Не им ли препречваме пътя?

— Ни най-малко — отвърнах аз, — над летището има коридор и ние летим по него. Най-безопасното място за нас е точно над пистите, защото, както виждаш, всички големи самолети се насочват от една страна, когато трябва да се приземят, а от другата — при излитане. Диспечерите ги наричат „перлен кордон“. Нощем те изглеждат като диамантен кордон с техните светлини.

Аз намалих мощността до крайцерска скорост и моторът още повече стихна. Всеки път, когато правех нещо по самолета, тя ме питаше с поглед какво е то и аз й обяснявах какво става.

— Сега сме в хоризонтално положение след изкачването. Виждаш ли как се движи стрелката на спидометъра? Ще стигне примерно ей дотук — около сто и деветдесет мили в час. А този циферблат показва височината. Малката стрелка показва хилядите; голямата — стотиците. Можеш ли да кажеш на каква височина се намираме сега?

— Три хиляди… и петстотин?

— А сега го кажи без въпросителна интонация. Тя се наведе към мене, за да погледне висотомера.

— Три хиляди и петстотин.

— Правилно!

Един самолет „Чесна-182“ летеше в посока към нас, в коридора на 1000 фута над нашата височина.

— Виждаш ли там? Този самолет лети на височина 4500 фуга в противоположна посока. Има определени правила, които следваме, за да не летим твърде близо един до друг. Въпреки това, посочвай ми всеки самолет, който виждаш, дори ако си сигурна, че и аз също го виждам. Ние винаги се стараем да гледаме наоколо, тъй че да виждаме и да бъдем виждани от останалите. Имаме светлинни сигнали на горната част на опашката и средата на корпуса, за да могат останалите самолети да ни виждат.

Тя кимна с глава и затърси с очи за самолети наоколо. Въздухът беше спокоен като млечно езеро — ако не беше шумът на двигателя, спокойно бихме могли да си представим, че сме в нискоскоростна космическа капсула, която преминава покрай планетата Земя. Протегнах ръка и настроих тримера на контролното табло. Колкото с по-висока скорост лети един самолет, толкова повече се нуждае да се настройва тримерът, за да не се издига носът му и да не получава по-голяма височина.

— Искаш ли ти да го управляваш малко? Тя се дръпна, сякаш ей сега щях да й връча управлението на машината.

— Не, уки, благодаря. Не зная как да управлявам.

— Самолетът си лети сам. Пилотът само го насочва в каква посока да лети. Съвсем внимателно и леко. Сложи ръка на кормилото пред теб, съвсем леко, само с палеца и два пръста. Точно така, обещавам ти, че няма да допусна да направиш нищо не както трябва.

Тя съвсем плахо докосна с пръсти кормилото, сякаш това беше някакъв метален капан, поставен там, за да притисне ръката й.

— Всичко, което трябва да направиш, е да натиснеш съвсем лекичко кормилото от дясната страна. Тя ме изгледа доста колебливо.

— Хайде, продължавай. Повярвай ми, че самолетът обича това. Натисни леко надясно. 5

Колелото се смъкна половин инч от нейното докос-ване и, разбира се, Майърс бавно започна да обръща надясно. Тя притаи дъх.

— А сега натисни лявата страна на колелото, Тя направи каквото и казах така, сякаш осъществяваше физически експеримент, чийто резултат бе съвършено неизвестен. Двете крила се уравновесиха и тя ми се усмихна като щастлив откривател.

— А сега се опитай да дръпнеш малко назад кормилото, само на половин инч…

Когато летището на Сан Диего се показа на хоризонта, тя бе към края на първия си урок по летене и можеше да посочва самолети, които изглеждаха като прашинки на петнайсет мили разстояние. Очите й бяха също толкова наблюдателни, колкото и красиви; беше голямо удоволствие да се лети с нея.

— От тебе може да излезе много добър пилот, ако решиш да се заемеш с това. Ти се отнасяш нежно със самолета. Повечето хора, когато опитват за първи път, дори и да им се каже да бъдат внимателни, натискат силно кормилото и горкият самолет започва да се тресе и накланя на разни страни…, Ако бях на мястото на самолета, за мене щеше да бъде щастие ти да ме управляваш.

Тя ме изгледа продължително с крайчеца на очите си, след което продължи да наблюдава дали се задават други самолети, докато ние бавно свърнахме по посока на Сан Диего.

Когато отново бяхме в нейния дом в Лос Анджелис същата вечер, след като и на връщане летяхме толкова леко, както и сутринта, тя просто рухна в леглото.

— — Ще ти открия една тайна, уки — промълви тя.

— Разбира се, каква е тя?

— Изпитвам ужасен страх от това да летя! УЖАСЕН!! Особено от малки самолети. До днес, ако някой би опрял дуло в слепоочието ми и ми кажеше: „Или влизай в този малък самолет, или ще натисна спусъка“, аз бих му отвърнала: „Натискай спусъка!“ Направо ми изглежда невероятно онова, което направих днес. Бях уплашена до смърт и все пак го направих.

— Какво? Нима е възможно? Уплашена ли си била? Но защо не ми каза? Можехме да пътуваме с Банта…

Не беше за вярване. Една жена, която значеше толкова много за мен, да се страхува от самолети?

— Защото щеше да ме намразиш за това — отвърна тя.

— Да те намразя ли! Щях да реша, че си глупачка, но нямаше да те намразя. Много хора не изпитват удоволствие от летенето.

— Не става дума за това дали изпитвам удоволствие — каза тя. — Аз просто не мога да издържам да летя! Дори когато става дума за голям пътнически самолет. Аз пътувам със самолет само когато това абсолютно се налага, и то в най-големите самолети. Влизам вътре, сядам, хващам се здраво за страничните облегалки на стола и с всички сили се старая да не се разплача. И то още преди самолетът да е запалил!

Аз нежно я прегърнах.

— Миличката ми! И да не ми кажеш нито дума. Значи преа цялото време, докато си пътувала с „Майърс“, ти се е струвало, че текат последните минути на живота ти, така ли?

Тя кимна, заровила глава в рамото ми.

— Какво невероятно храбро момиче си ти! Тя пак кимна.

— Но ето че всичко свърши! Страхът отмина и отсега нататък, където и да трябва да заминем, винаги ще летим със самолет. Ти ще се научиш да летиш и ще си имаш свой мъничък самолет…

Тя все кимаше, докато казах: „отсега нататък, докъдето и да трябва да заминем“. При тези думи тя престана да кима с глава, отскубна се от прегръдката ми и ме погледна с разширени очи, изпълнени с огромна тъга. Брадичката й трепереше. Ние и двамата се превихме от смях.

— Но, Ричард, това е сериозно! Не се шегувам! За мене няма нищо по-страшно на света от това да летя! Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард…

Аз отидох до кухнята и отворих хладилника, откъдето извадих сладолед и карамел.

— Трябва да отпразнуваме случая — заявих аз, за да прикрия своето объркване от думите й: „Сега поне знаеш какво значи за мен моят приятел Ричард“. За да преодолее човек подобен страх от летене, се искаше такова доверие и привързаност, което е силно като самата любов. А любовта е най-прекият път към разрухата.

Всеки път, когато някоя жена ми е казвала, че ме обича, е наближавал краят на нашата връзка. Дали щях да загубя и Лесли, тази своя прекрасна приятелка, в огнения вихър на ревнивото обсебване? Тя не бе и споменавала думата любов, а аз никога нямаше да й я кажа, дори и след хиляда години.

Бях предупреждавал стотици пъти аудиторията: „Каже ли ви някой, че е влюбен във вас, отваряйте си очите!“ Но нямаше защо да слушат какво аз им говорех. Всеки сам беше свидетел на това в собствения си живот: родители малтретират децата си, докато им крещят, че ги обичат; съпрузи си разменят убийствени реплики, направо си забождат ножове с аргументи, докато в същото време се обичат. Постоянни предателства, вечни неуважения на един човек от друг, съпътствани с претенциите за любов. От такава любов по-добре светът да бъде освободен. Защо една толкова богата дума да бъде разпъвана на дървото на задълженията, разкъсвана под трънения венец на дълга, задушавана от лицемерие, потъпквана от навика? След думата „Бог“ „Любов“ е следващата дума, с която най-много се злоупотребява във всеки език. Най-висша форма на взаимно зачитане, която е достъпна на човешките същества, това е приятелството, а когато се намеси любовта, приятелството умира.

Сипах й порция течен карамел. Сигурно тя не е имала предвид любов. „Сега поне знаеш какво изпитвам“ говореше за доверие и зачитане, за онези върховни състояния, до които приятелите могат да се домогнат. Не може да е имала предвид любов, моля се да не е! Как не искам да я загубя!