Ричард Бах
Бягство от сигурността (4)

В навечерието на деня, когато решим да се възнесем от нашите тела, помислих си аз, ще направя две торти с лимон за всеки от нас и ще й предложа да ги изядем горещи. Моята съпруга сигурно ще откаже, възмутена от собствената ми недисциплинираност, и аз ще трябва сам да ги изям и двете.

Той ме откри близо до лавиците за ориз, между редовете с ядки.

— Вярно ли е, че летенето е цяла философия на живот?

Обърнах се и се зарадвах, че го виждам отново.

— Разбира се, Дики! За да можем да летим, трябва да повярваме в онова, което е невидимо за очите, нали така? И колкото повече научаваме за невидимия Принцип на Аеродинамиката, толкова по-свободни се чувстваме във въздуха, докато накрая почувстваме вълшебството на летенето…

— Има също така философия на боулинга. Този внезапен преход така ме порази, че аз повторих на глас:

— Боулинг?

Една жена, която бе застанала до рафта с пшеницата, се извърна към мен, който си говорех сам с пакет кафяв ориз в ръка. Аз кимнах с глава и в миг й се усмихнах: виждате ли, аз съм си малко странен.

Дики не обърна внимание на това.

— Логично е — каза той. — Щом има философия на летенето, трябва да има и философия на боулинга за онези хора, които не обичат самолети.

— Капитане — обърнах се мълчаливо към него, докато насочвах пазарската си количка към щанда със зеленчуците, — такова нещо като хора, които да не обичат самолети, не съществува. И все пак. има философия на боулинга: всеки от нас избира своята пътека и смисълът е в това да я разчисти от кеглите, които са нашите изпитания в живота и на които се натъкваме все отново и отново. Кеглите са проектирани така, че да могат да се събарят, те са конструирани специално за тази цел. Те обаче ще стоят на нашия път дотогава, докато не решим да предприемем съзнателни действия и да ги разчистим. Когато паднем със седем на десет, това не е беда, а удоволствие. То е нашият шанс да демонстрираме дисциплина, умение и благородство, когато сме поставени при трудни обстоятелства. Онези, които ни гледат, също изпитват удоволствие.

— Градинарството също е философия — каза той.

— Каквото посееш, това и ще пожънеш, разбира се. Мисли какви семена засяваш, защото техните плодове един ден ще трябва да ядеш…

Аз бях толкова погълнат от неговите въпроси, че минах покрай щанда с шоколадите, без дори да ги погледна, съчинявайки своите метафори за слънцето, бурените и водата и опитвайки се да предвидя неговите въпроси за философията на овчарския скок, философията на ралитата, на амбулантната търговия. В онова призвание, което обичаме повече от всичко, мислех си аз, можем да открием и най-ясната метафора и най-лекия начин да разберем защо сме избрали земята за своя игрална площадка.

— Но как действа всичко това, Ричард? — той веднага си прехапа езика, ужасен от грешката си. — Как според теб действа?

— Вселената ли? Вече ти казах.

Взех торбичка с ябълки от един открит щанд.

— Не вселената. Семената. Как и защо се случва всичко. Разбирам, че не е толкова важно, щом казваш, че всичко е привидност, но как така невидимите идеи, в които сме повярвали, се превръщат във видими обекти и събития?

— Понякога ми се иска да си пораснал, Дики.

— Защо?

Интересно, мислех си аз, докато вземах връзка цвекло. Не прояви ни най-малко недоволство при мисълта за такава невъзможна промяна. Наистина ли съм бил не само умен, но и емоционално зрял като дете?

— Защото щях да мога да ти обясня всичко това е много по-малко думи, ако познаваше квантовата механика. Аз мога да сведа физиката на съзнанието до не повече от стотина думи, но на теб ще ти бъде нужно безкрайно много време, за да ги разбереш. Ти никога няма да бъдеш възрастен и аз никога няма да мога да ти връча моя трактат, който се побира на една страница.

Любопитството му надделя.

— Представи си, че съм възрастен, който обича квантовата механика — каза той. — Как ще обясниш на една страница функционирането на съзнанието? Вярно е, че съм малък, за да разбера, но ще ми бъде интересно да го чуя. Можеш да го изразиш толкова сложно, колкото си искаш.

Това е предизвикателство, помислих си аз. На него сигурно му се струва, че блъфирам. Обърнах количката към касата.

— Първо ще ти кажа заглавието. „физика на съзнанието, или Анализ на време-пространството“.

— А след това, надявам се, да ми кажеш и резюмето — каза той.

Изгледах го. Аз не знаех какво е това резюме чак до времето, когато избягах от училище. Откъде ли можеше да знае той?

— Точно така — казах аз. — А сега ще трябва да изразя своите мисли на висок стил, както в американско списание по приложна наука. Слушай внимателно и може да разбереш някоя и друга дума, въпреки че си дете. Той се разсмя.

— Значи, въпреки че съм дете.

Аз се прокашлях, забавих ход и спрях количката пред касата, зарадван на тази минута, която имах още, докато изчакам опашката.

— Значи, искаш да изслушаш всичко веднага, така ли?

— Все едно, че съм квантов механик — отвърна той. Аз не поправих езиковата му грешка, а започнах да излагам своята система.

— Ние сме фокусиращи точки съзнание, които притежават огромна творческа енергия. Когато навлезем в създадената от нас холограмна арена, която сме нарекли време-пространство, ние веднага започваме в неистов непрестанен фойерверк да генерираме творящи частици, наречени фантазиони. Фантазионите нямат свой собствен заряд, но лесно се поляризират от нашето отношение и силата на нашия избор и желания и образуват облаци от концеп-тони — еднородни восокоенергийни частици, които могат да бъдат положителни, отрицателни или неутрални. Той ме слушаше и се правеше, че разбира.

— Към положителните концептони спадат екзалтроните, вълнероните, възторгоните и добротроните. Обикновено отрицателните концептони включват: мъкотроните, меланхоните, унилоните, агоните и мизероните.

— Неограничено количество концептони се създава в един непрестанен взрив, в един творчески изблик от всеки център на индивидуалното съзнание. Те образуват концептонни облаци, които могат да бъдат неутрални или да притежават силен заряд — жизнерадостен, безтегловен или тежък като олово, в зависимост от природата на преобладаващите в него частици.

— Всяка наносекунда безкрайно количество концептонни облаци се струпват и достигат критична маса, след което чрез квантови взривове се превръщат във високоенергийни вероятностни вълни, които се излъчват със скорост по-голяма от скоростта на светлината и достигат до вечния резервоар от свръхконцентрирани възможни събития. В зависимост от заряда и характера на тези вероятностни вълни, те водят до из кристализиране на някои от тези потенциални събития в съответствие с мисловния поляритет на сътворилото ги съзнание и получават холографско проявление. Следваш ли мисълта ми, Дики? Той кимна и аз се засмях.

— Материализиралите се събития стават част от опита на сътворилото ги съзнание. Те притежават всички аспекти на физическа структура, които са необходими, за да изглеждат реални и за да може сътворилото ги съзнание да си извлече уроци от тях. Този автономен процес е изворът, от който произтича всеки обект и събитие в театъра на време-пространството.

— Всеки лично може да се убеди в правдоподобието на хипотезата за фантазионите. Според тази хипотеза, когато ние насочим съзнанието си в положителна и жизнеутвърждаваща посока, когато обвържем мислите си с тези положителни ценности, ние натоварваме с положителен заряд големи маси от концептони, реализираме благотворни вероятностни вълни и те насочват към нас полезни потенциални събития, които в противен случай щяхме да приемем за несъществуващи.

— Обратното е вярно по отношение сътворяването на негативни събития, както и на безлични. Несъзнателно или съзнателно, ние не са—мо избираме, но и създаваме външните условия, които най-добре резонират на нашето вътрешно състояние.

— Край. Той изчака, докато платих покупките.

— Това ли е всичко? — попита.

— Не си ли съгласен? Да не би да си забелязал някаква грешка?

Той се усмихна, защото си спомни как татко ни учеше да се отнасяме сериозно към думите си.

— Как да съм забелязал някаква грешка, когато съм само дете?

— Можеш да ми се надсмиваш, ако искаш, можеш да ме наречеш откачалка, но няма да минат и сто години, когато някой ще публикува тези разсъждения в статия под название „Съвременна квантова теория“ и никой няма да го вземе за луд.

Той стъпи на рамката на количката за пазаруване, за да се повози малко, докато стигнахме до колата.

— Ако не попаднеш в капана на мизероните, това може и да се случи.

Правех пробен полет с „Дейзи“, като набрах двайсет хиляди фута височина, за да проверя турборегулаторите. Напоследък моторът бе започнал да буксува при по-големи височини и аз се надявах, като смажа клапите за изхвърляне на изгорелите смеси, да се оправи.

Светът долу бавно се движеше на две мили разстояние, после потъна на четири. Планините, реките и крайбрежието отвисоко изглеждаха като пастелна рисунка на ангел на неговите родни места. „Дейзи“ развива по-висока скорост на издигане в сравнение с много други леки самолети, но когато от високо погледнеш надолу, имаш чувството, че бавно се движиш сред дълбоко синьо въздушно езеро.

— Кажи ми от всичко, което си научил, едно нещо, което е задължително да зная. Нещо, което не бива никога да забравям.

Замислих се.

— Само едно ли?

— Само едно.

— Какво знаеш за шаха?

— Обичам да играя на шах. Татко ме научи, когато бях седемгодишен.

— Ти обичаш ли татко? Той се свъси.

— Не.

— Преди да умре, ще го обикнеш заради това, че е любопитен към всичко в света, че притежава чувство за хумор и съумява да следва в живота своите строги принципи. Засега, обичай го заради това, че те е научил да играеш шах.

— Но това е само една игра.

— Игра е и футболът, тенисът, баскетболът и хокеят на лед. Игра е и животът. Той въздъхна.

— Това ли е изключителното нещо, което трябва да зная? Очаквах нещо малко по… загадъчно — каза той. — Надявах се да ми разкриеш своята тайна. Всички казват, че животът е игра.

На шестнайсет хиляди фута височина задният мотор започна да пулсира — съвсем незабележимо ту да увеличава, ту да намалява оборотите си, въпреки че подаването на горивото оставаше равномерно. Аз отпуснах ръчката за контрол на витлото и двигателят заработи малко по-устойчиво.

— Искаш ли да споделя с теб една тайна? — попитах. — В някои редки случаи онова, което казват всички, може да се окаже вярно. Какво би било, ако всички се окажат прави, че вярата в този живот, вярата в тази земя е наистина една игра? Тогава…?

Той ме погледна, като мислеше над въпроса ми.

— Тогава… какво?

— Нека приемем, че сме дошли тук заради спорта, да усвоим определен набор от избори, които биха довели до положителни последици в дългосрочен план. Това е труден спорт, Дики. Не е леко да спечелиш тази игра. Но ако животът е игра, кажи ми тогава кое е истината в живота?

— Може би правилата? — предположи той.

— Да — потвърдих аз. — Кои правила?

— Трябва да си готов…

— Абсолютно съществено правило. Трябва да сме готови за играта, да сме приспособили своето съзнание. Той свъси вежди.

— Моля?

— Ако съзнанието ни не е приспособено, Капитане, не можем да играем на земята. Всезнаещото проявеление на съвършения Живот тук на земята се налага да отхвърли своето съзнание. И да се опира само на петте си сетива. После се налага да ограничи и тези пет сетива до възприемането на определени честоти, без да може да възприема друго. То чува честотите в диапазона от двайсет до двайсет хиляди херца и нарича това звук; вижда в спектъра между инфрачервеното и ултравиолетовото^ и нарича това цвят; приема линейното време, което протича от минало към бъдеще в едно триизмерно пространство, в едно двуного, сухоземно тяло на млекопитаещо, приспособено за живот в слънчевата енергийна система върху една планета от клас М, която се върти около единичната звезда от клас Г. И ето че сме готови за играта.

— Ричард…

— Това са правилата, Дики, и ние с теб също ги следваме!

— Не мога да твърдя нищо за теб, но аз…

— Приемай го, както искаш — казах аз. — Предлагам ти един мисловен експеримент: Какво би станало, ако не си налагаш ограничения? Какво би станало, ако можеш да виждаш инфрачервена и ултравиолетова светлина и рентгеновите лъчи наред с онова, което виждат всички наоколо? Смяташ ли, че къщите, парковете и хората ще ти изглеждат такива, каквито изглеждат на мен? Ще можем ли двамата да видим даден пейзаж по един и същ начин? Какво би казал, ако твоето виждане може да различи такива детайлни очертания, че масите изглеждат като планини, а мухите като птици? Ще бъде ли твоето ежедневие еднакво с моето? Какво би станало, ако чуваше всеки звук, всеки разговор в радиус от три мили разстояние? Как ще успееш да се съсредоточаваш в училище? Как би се чувствал, ако тялото ти не минава за човешко тяло? Как би се чувствал, ако можеш да си спомниш бъдещи животи още преди да си роден и минало, което никога не е било осъществено? Смяташ ли, че ще бъдеш добре приет да играеш с нас, останалите, ако не следваш правилата? Кой мислиш, че ще реши да играе с теб?

Той отпусна глава наляво, после надясно.

— Е, добре — съгласи се той, не чак толкова заинтригуван от правилата, колкото бях аз, но готов за изпитанието.

— Играта си има определен терен. Игрална дъска, поле или двор.

— Да? И после?

— Има играчи. Или отбори.

— Да. Без нас, играта е невъзможна — казах аз. — Какви са останалите правила?

— Има начало. Среда. И край.

— Да. И после?

— Развитие — каза той.

— Да. И после?

— И това е всичко — каза той.

— Пропусна едно основно правило — казах аз. — Ролите. При всяка игра, която играем, ние приемаме определена роля, с която се идентифицираме по време на играта. Всеки решава дали да бъде спасител, жертва, всезнаещ лидер, пасивен изпълнител, умен, смел, достоен, талантлив, безличен, безпомощен, живеещ ден за ден, демоничен, безгрижен, достоен за съжаление, сериозен, безотговорен, солта на земята, марионетка, комик, герой… Нашата роля зависи от случая и съдбата, но във всеки момент ние можем да я сменим.

— Каква е твоята роля в този момент? — попита той. Аз се усмихнах.

— В този момент аз играя ролята на Доста-Добър-Човек-от-Твоето-Бъдеще-с-Някои-Любопитни-Идеи-По-лезни-за-Детето. Ами твоята?

— Аз се преструвам на Момчето-от-Твоето-Минало-Което-Има-Нужда-да-Знае-Как-Е-Устроен-Светът.

При тези думи той ме изгледа много особено, сякаш бе свалил за малко маската си и аз можех да проникна отвъд ролята му, в неговата истинска същност. Аз обаче бях твърде погълнат от собствената си роля, твърде увлечен от насладата на урока, за да забележа това.

— Добре — казах. — Сега опитай се да се издигнеш над играта, но я наблюдавай и ми казвай какво става. Той се усмихна, после се навъси.

— Какво имаш предвид?

Аз завих със самолета надясно и се насочих към земята на три мили под нас.

— Знаеш ли как изглеждат игрите, когато ги наблюдаваш от такава височина? Той погледна надолу.

— О! — възкликна. — Много игри се играят едновременно. В различните стаи, в различните дворове, на различни площадки, в различни градове, в различни държави…

— … на различни планети, галактики и вселени — добавих аз. — Точно така! Друго?

— И времето е различно! — откри той. — Играчите-може да играят една след друга много игри.

Наблюдавайки нещата от горе, той започваше да разбира.

— Ние можем да играем за различни отбори, да играем за удоволствие или печалба, да играем срещу някой, когото е лесно да победим или пък срещу някой, срещу когото нямаме шанс да спечелим…

— Човек обича да играе, когато знае, че не може да изгуби, нали?

— НЕ! Колкото е по-трудно да спечелиш, толкова насладата е по-голяма! — той преосмисли отговора си. — Стига да печеля.

— Ако не съществуваше риск, ако знаеше, че не можеш да изгубиш, ако знаеше какъв ще бъде краят, щеше ли да изпиташ същата наслада от играта?

— Удоволствието е в неведението. Той рязко се обърна към мен.

— Боби знаеше края.

— Трагедия ли беше животът на Боби, след като той умря толкова млад?

Той погледна през прозореца на самолета надолу към земята.

— Да. Така и никога няма да узная какво щеше да стане от него, какво щеше да стане от мен, ако той не беше умрял.

— А ако приемем, че животът е игра, дали животът на Боби щеше да бъде трагедия?

— Нека да направим един мисловен експеримент. Усмихнах се на това предложение.

— Вие с Боби играете шах в една приятна къща с много различни стаи. Насред играта брат ти вижда как тя ще завърши, той не вижда възможност за никакъв друг резултат, отказва се от играта и тръгва да разгледа къщата. Дали си мисли, че е станала някаква трагедия?

— Не му е интересно, след като знае резултата и предпочита да разгледа останалите стаи. За него това не е трагедия.

— За теб трагедия ли е това, че е излязъл от стаята?

— Аз не плача — каза той, — когато някой излиза от стаята.

— Сега да се приближим към шахматната дъска. Вместо да играеш играта, ти си играта. Шахматните фигури се наричат Дики, Боби, мама и татко и вместо от дърво, те са от плът и кръв и вие сте се познавали през целия си живот. Вместо шахматни квадратчета, има къщи, училища, улици и магазини. И ето че играта се развива така, че фигурата, наречена „Боби“ е взета. Той изчезва напълно от шахматната дъска. Има ли нещо трагично в това?

— Да! Той не е просто в друга стая, него го няма! Никой не може да го замести и аз ще трябва да живея сам без него през целия си живот.

— Следователно, колкото повече се приближаваме към играта — казах аз, — толкова повече се вживяваме в нея и загубата започва да ни се струва трагедия. Но загубата е трагедия само за играещите, Дики, само когато забравим, че играем шах, когато забравим защо го играем, когато започнем да мислим, че нашата шахматна дъска е единствената.

Той ме гледаше с внимание.

— Колкото повече забравяме, че това е игра и ние сме играчите, толкова по-безсмислен става животът за нас. Но земният живот е подобен на бейзбола и фехтовката — щом играта свърши, ние си спомняме… О, та аз играех заради удоволствието от играта!

— Значи, когато забравя — каза той, — трябва само да се издигна над дъската и да погледна от горе, така ли? Аз кимнах.

— Сигурно на това са те научили самолетите — каза той.

— Научила ме е височината. Издигам се тук и гледам от горе множество шахматни дъски по целия свят.

— Когато някой умре, не ти ли е жал?

— Не, не ми е жал за него — отвърнах аз. — А вече и за себе си не ми е жал. Скръбта означава да се отдадеш на самосъжаление и всеки път, когато съм се отдава. на скръбта, съм излизал не изцелен, а хладен и мокър. Не можах да се заставя да мисля, че смъртта във време-пространството е по-реална от живота във време-пространството и най-накрая престанах да правя подобни опити.

Установих самолета на височина двайсет хиляди фута и превключих на крайцерска скорост. Отделителните клапани на турбогенераторите бяха напълно затворени, насочвайки белите пламъци право в турбините. Навън бе минус двайсет градуса, а тук пламъците бяха достатъчни да разтопят сребро. При такива контрасти, помислих си аз, се лети.

— Повечето хора са на мнение, че жалейката е от значение, Дики, че скръбта е по-здравословна от сока от моркови и планинския въздух. Аз съм устроен твърде елементарно, за да разбирам подобна позиция. Скръбта ни помага да понесем смъртта също толкова, колкото страхът ни помага да се научим да летим. Защо да оплакваме някой, който не е умрял?

— Така е прието? — попита той. — Трябва ли да скърбим, когато хората си отидат.

— Защо?

— Защото човек трябва да престане да мисли и да се отдаде на онова, което вижда, и да се чувства… нещастен по този повод! Това е част от правилата, Ричард! Всички правят така!

— Не всички, Капитане. Дори и скръбта трябва да има смисъл и ако това не е така, защо да скърбим? Ако трябва да ти кажа едно-единствено нещо за живота, то е — никога недей да забравяш, че той е една игра.

В този момент задният мотор започна отново да бръмчи, при което едновременно се покачиха показателите на налягането на горивото и тахометъра.

— По дяволите! — възкликнах аз, объркан от ситуацията.

— Това е само игра, Ричард.

— По дяволчетата! — казах аз, малко поомекнал. Натиснах ръчката напред и започнахме да се спускаме.

— Кажи ми още нещо, което трябва да зная. Някои максими, от които да се ръководя в живота.

— Максими — повторих аз.

Винаги съм се наслаждавал, когато в няколко думи се концентрира огромен смисъл.

— Завъртиш ли витлото под налягане, не се учудвай, когато моторът запали.

Той се обърна към мене, сбърчил чело от въпроси.

— Ще ти кажа едно авиационно правило — споменах аз. — Закон за Непредвидимите Последици. След двайсет години ще разбереш колко е дълбок.

— Всеки истински учител, това съм аз зад маска.

— Истина ли е това? — попита той.

— Дики, искаш ли да знаеш някои максими от първостепенна важност?

— Разбира се.

— В този момент правя равносметка на живота си, за да ти дам наготово най-доброто, което съм разбрал с цената на дните си. Ти си безкрайно интелигентен. Сега не разбираш, но когато му дойде времето, всичко ще ти стане ясно.

— Да, сър — отвърна той смирен, като Дзен-ученик.

— Ако искаш да си купиш сигурност вместо щастие, ще трябва да го платиш с цената на щастието.

— Дървото пада без звук сред гората, нечуто от никого; време-пространството не би могло да съществува, без съзнание, което да го осмисли.

— Вината е притеснение, което изпитваме, когато искаме да променим своето минало, настояще или бъдеще заради някой друг.

— Определени избори правила не веднъж, а хиляди пъти отново и отново, за да ги запомним за цял живот.

Щастливи сме, че не си спомняме предишните съществувания, помислих си аз. Не бихме могли да вървим напред в живота, парализирани от спомени.

— Ние не знаем нищо, докато интуицията ни не го приеме.

Задният мотор се стабилизира, когато слязохме на шестнайсет хиляди фута височина. Не е голяма беда проблемът с турбогенератора, помислих си аз, нещо дребно е.

— Запомни отрано: Ние никога не порастваме.

— Всичко, което виждаме у даден човек, е само моментна синмка на живота му, в богатство или бедност, в радост или скръб. Моментната снимка не разкрива милионите решения, които са го довели до този момент.

— Благодаря, Ричард — каза Дики. — Много са хубави твоите максими. Мисля, че са ми достатъчни.

— Най-мекото предложение за промяна, може да изглежда като смъртна заплаха за нашето статукво.

— И най-очевидното разумно основание не би могло да бъде достатъчно убедително за сляпото чувство.

— Животът не изисква от нас да бъдем последователни, жестоки, търпеливи, отзивчиви, гневни, разумни, неразумни, обичащи, прибързани, открити, изнервени, внимателни, груби, толерантни, разточителни, богати, отчаяни, нежни, болни, съобразителни, забавни, глупави, здрави, алчни, красиви, мързеливи, отзивчиви, тъпи, състрадателни, потиснати, задушевни, хедонистични, трудолюбиви, манипулативни, прозорливи, капризни, мъдри, егоистични, добри или жертвоготовни. Животът изисква обаче от нас да живеем с последиците от нашия избор.

— Добре — каза той. — Сигурен съм, че много си се потрудил в живота, за да достигнеш до тези максими. Благодаря. Това ми е достатъчно.

— Алтернативните животи и пейзажите, които се отразяват в нашия прозорец… те са също толкова реални, колкото и ежедневния ни живот, но не така ясно видими.

— Ако никога не признаем грешката си, няма да поемем отговорност за нея. Ако не поемем отговорност за нея, винаги ще бъдем нейни жертви.

— Благодаря, Ричард.

— Истинската ни родина е страната на нашите ценности — продължих аз. — И съзнанието ни е изразител на нашия патриотизъм.

— Нямаме права, докато не предявим претенции за тях.

— Трябва да се отнасяме с респект към драконшпе, които ни нападат, да ги окуражаваме да бъдат достойни унищожшпели, да очакваме от тях да ни победят. Техен дълг е да ни направят смешни, тяхна работа е да ни унижат, да ни принудят, ако могат, да престанем да бъдем различни! И когато продължил да следваме пътя си, въпреки огъня, които бълват по нас и въпреки цялата тяхна ярост, нашите дракони ще свият рамене, когато се загубим от погледа им, ще си продължат играта на карти и ще си кажат философски: „Е, не можем в края на краищата всички да ги направим на въглени, я!“

— Когато приемем една ситуация, която не сме принудени да приемем, то е не защото сме тъпи. Ние я приемаме, защото урокът, които тя ни предлага, ни е по-скъп от свободата.

— Щастието, е наградата, която получавала за това, че сме живели според най-високите критерии, които ни са известни.

— ДОСТАТЪЧНО! ПРЕКАЛЕНО СА МНОГО, РИЧАРД! ПРЕСТАНИ С ТЕЗИ СЕНТЕНЦИИ! АКО КАЖЕШ ОЩЕ ЕДНА, ЩЕ ЗАПОЧНА ДА ВИКАМ!

— Добре — казах аз. — Внимавай за какво се молиш, Дики, защ…

— ААААААААААААЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЕЕЕЕЕЕЕ-ЕЕЕЕЕЕ!!!!!!!

Докато аз се борех с вечерята, Леели седеше на високия въртящ се стол и слушаше в захлас приключенията ми с Дики.

— Отсега нататък той е мой въображаем приятел и аз всичко споделям с него, заради удоволствието да си го спомня сам.

Изсипах в тигана нарязаните зеленчуци.

— Защо трябва да се криеш зад думата „въображаем“? — попита Леели. — Може би имаш нужда от известна дистанция, за да не се чувстваш застрашен? Страхуваш ли се от него?

Тя бе спряла насред преобличането на градинарския си костюм — бели панталони, дълга и широка риза, широкопола сламена шапка. Беше свалила шапката, но бе толкова заинтригувана, търсейки скрития смисъл на всичко станало, че явно преобличането трябваше да почака.

— Да се страхувам ли? — казах аз. — Възможно е. Съмнявах се, но понякога е добре да провериш нещата, в които си убеден, да се престориш, че не са верни.

— Има ли нещо, с което може да ме засегне? Добавих нарязания ананас в тигана на печката, после покълналата пшеница и бързо разбърках пет-шест пъти.

— Той спокойно би могъл да реши, че си плод на неговото въображение, че си само едно въображаемо бъдеще и да те остави заедно с всичко, което имаш нужда да му кажеш.

Аз вдигнах поглед към нея напълно сериозно, забравих да наклоня шишето със соевия сос, тъй че то естествено нищо не пусна.

— Няма да направи това. Не може точно сега да постъпи така.

Навремето щеше да ми бъде безразлично, ако ме напуснеше, помислих си аз. Но вече не.

Тя остави този въпрос и премина на следващия.

— Той забелязва ли, че ти готвиш, а аз не? Как се отнася към това?

— Казвам му, че готвя за своята жена, но, общо взето, съм много мъжествен, дори и кексовете ми са такива твърди!

Това не беше вярно. Преди да се откажа от захарта, правех кексове. Препечените им корички бяха крехки като облаче, но аз съм по-скромен и от Бога. Най-много се гордея със съвършената ми липса на его.

Много е важно житото добре да се задуши; топлината му придава приятен привкус. За всеки случай намерих половин пакетче смлени орехи и ги изсипах в тигана.

Леели познава моите необичайни принципи така добре, както и всеки друг, който не вярва в тях. Но тя е толерантна и понякога обича да ги изслушва.

— Какво си му разказал за брака? — попита тя.

— Нищо не ме е питал. Смяташ ли, че това го интересува?

— Той знае, че му предстои да се ожени. На твое място, би попитал — отвърна тя. — Какво ще му кажеш?

— Ще му кажа, че това е най-щастливото и най-трудно дългосрочно предизвикателство в неговия живот.

Взех една лъжица от запечената вечеря и й дадох да я опита. Още не е готова, помислих си, но няма нищо лошо в това да проявиш внимание към своята сродна душа.

— Вкусно ли е?

— Твърде хрупкаво — каза тя. — Много е сухо.

— Мм.

Взех тигана и му налях малко вода, за да го оставя да ври още десет минути.

— Може ли да ти помогна с нещо? — попита тя.

— Прекрасна моя. Ти си се уморила в градината. Почивай си.

Тя отиде до шкафа и извади чинии и вилици.

— Какво смяташ да му кажеш?

— Първо ще му издам моята тайна за успешен брак, а после ще му дам пример.

Взех сокоизстисквачката и извадих моркови от хладилника.

Тя ми се усмихна.

— Колко си мъдър! Каква е твоята тайна за успешен брак?

— Моля те, Уки, не ми се подигравай на тема мъдрост. Обещах му, че ще му кажа, каквото зная. Поставих една чаша пред сокоизтисквачката.

— Е, добре, не си мъдър — каза тя. — Каква е твоята тайна за успешен брак?

Включих копчето и поставих първия морков. Сокът може да е райски, но нашата машина вдига адски шум.

— ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВА ТАКА, КАКТО НАМЕРИ ЗА ДОБРЕ — извиках аз, докато сокоизстисквачката се въртеше, — ЖЕНА ТИ СЪЩО ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВА, КАКТО НАМЕРИ ЗА ДОБРЕ. И АКО НЕ СТЕ СЪГЛАСНИ ПОМЕЖДУ СИ, ТОВА Е НОРМАЛНО.

— НЕ СЪМ СЪГЛАСНА! — каза тя. — СПОРЕД ТАЗИ МАКСИМА НЯМА НИЩО ЛОШО В ТОВА ДА СЕ ЛЪЖЕМ, ДА СЕ УНИЖАВАМЕ, ЩОМ НАМЕРИМ ЗА „ДОБРЕ“! ТРЯБВА ДА ДОБАВИШ, ЧЕ ТВОЯТА ТАЙНА ДАВА ДОБЪР РЕЗУЛТАТ, ЗАЩОТО НИЕ СМЕ ГРАДИЛИ ДОВЕРИЕТО ПОМЕЖДУ СИ С ГОДИНИ, С ГОДИНИ СМЕ ОПОЗНАВАЛИ ЧОВЕКА ДО СЕБЕ СИ! АЗ ЗНАЯ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ПОСТЪПВАШ ТАКА, КАКТО НАМЕРИШ ЗА ДОБРЕ, ЗАЩОТО ТВОЕТО ЧУВСТВО ЗА ТОВА КАКВО Е ДОБРО ДО ГОЛЯМА СТЕПЕН СЪВПАДА С МОЕТО!

Сокоизстисквачката е толкова шумна, колкото и експедитивна. Втората чаша се напълни и аз изключих копчето.

— Не си ли съгласен? — попита тя изведнъж тихо.

— Не — аз отпих от сока си. — При всички случаи трябва да вършим онова, което смятаме за правилно. Без изключение.

Тя се засмя на моето упорство и аз дори неволно се усмихнах.

— Тази твоя тайна можеше ли да спаси първия ти брак?

Поклатих глава.

— Беше прекалено късно. Когато човек загуби човешкия си облик в брака, време е да го прекрати. Между нас липсваше съгласие до такава степен, че ние не можехме вече да бъдем такива, каквито искахме. Не само престанахме да се обичаме, но не можехме да се търпим. Това не може да се поправи.

— Спомням си някои моменти, в които и ние не сме могли да се търпим — подразни ме тя. Беше вдигнала капака на тигана и отново пробваше вечерята. — Смяташ ли, че е трябвало да се разделим?

— Гладна ли си? — попитах.

Тя кимна с широко отворени очи.

— Горещо е…

— Само още минута — казах й аз и изключих котлона по-рано. — С тебе бе различно, Уки. Дори и в дните, когато съм бил бесен от яд срещу теб, така и не успявах да забравя колко си страхотна. Случвало се е да изляза от къщи смазан от това, че не разбираш кой съм, какво мисля и какво чувствам. Викал съм в колата докато карам: Мили Боже, наистина ли искаш от мен да живея с Лесли Париш? Но това е невъзможно! Това не може да бъде! Дори и в такива моменти аз знаех, че си дяволски умна и че си все така до болка красива. Разводът бе неизбежен, но аз въпреки това те обичах. Нима не е странно?

Взех тигана до масата и сервирах ястие на двама ни.

— О, Ричи, разводът никога не е бил неизбежен — каза тя. — Това е било мисъл на отчаяние.

Да се отстояват позиции от миналото не свидетелства за голяма мъдрост. Но въпреки това, бях готов да ги отстоявам. Каквото и да е било, разводът е бивал неизбежен.

Ако изгубим съпруга или съпругата си, когато се опитваме да живеем на нивото на своите разбирания, ние губим всъщност един нещастен брак, но се връщаме към себе си. Когато обаче се ражда брачен живот между двама души, които са намерили себе си, какво великолепно приключение е това, с всичките му бури и урагани!

— Когато престанах да очаквам винаги да ме разбираш — казах аз, — когато разбрах, че си в правото си да имаш различни представи и че всеки от нас има право сам да решава за себе си, намерих изход от сляпата улица. Твоите изводи престанаха да бъдат ограничение за мен, ти престана да се чувстваш засегната от това, че аз съм различен.

— Точно така — каза тя. — Благодаря за вечерята. Много е вкусна.

— Нали не съм я прегорил, не е ли много гореща?

— Сега е по-добре — тя отпи от своя сок от моркови. — А и Дики може да не те попита за брака.

— Ще ме попита. Ще каже: „Защо според теб, сме дошли на тази земя?“ А аз ще му отговоря, че сме тук, за да изявим любовта. Подложени сме на милиони различни изпитания, за да я проявим и в още милиони случаи бихме могли да не успеем или просто да отминем тази възможност. И никъде няма повече изпитания ежеминутно, всеки ден, година след година, отколкото в интимното ежедневие, което споделяш с друга душа.

— Много си мил — каза тя. — Не знаех, че смяташ брака за нещо толкова важно.

— Не брака, а любовта е важното.

— Радвам се да го чуя, смятам, че ти си чудесен, но понякога си най-лишеният от любов мъж, когото познавам. Не съм срещала друг човек, мъж или жена, който е способен да прояви такава студенина и безразличие като теб. Превръщаш се в бодливо парче лед, когато се чувстваш заплашен.

Свих рамене.

— Е, значи имам да извървя още път. Не казвам, че винаги издържам на изпитанията, зная само, че съществуват. Имай търпение, в някой друг живот ще стана такъв прекрасен човек, както мнозина други. Засега съм по-щастлив такъв, какъвто съм. Подозрителен, затворен в защитната си броня, готов винаги да се защитава…

— Е, чак толкова лош не си — заяви тя жизнерадостно. — Не си бил подозрителен доста отдавна.

— Благодаря за комплимента! Може би все пак търпя малко критика?

— Кажи на Дики, че според мен не си най-лошият човек на света.

— Когато те вбеся, ме смяташ за най-лошия.

— Не съм си го помисляла дори — каза тя. — Какво друго смяташ да му кажеш за брака?

— Че бракът, това не е церемонията. Ще му кажа, че истинският брак, това не са двама души, които минават по мост, отрупан с панделки и цветя. Бракът е открити-ето в края на живота, че те са изградили моста заедно със собствените си ръце.

Тя остави вилицата.

— Колко красиво го каза!

— Май трябва да говоря с теб, а не с Дики — казах аз.

— Говори и с двама ни, щом това те прави щастлив, а аз ще живея с един щастлив човек.

— А ето какво още ще му кажа. Съпругът или съпругата не може да те направят щастлив или нещастен, това е индивидуална способност. Човек може да направи щастлив само себе си.

— На някакво ниво това е вярно, но ако твърдиш, че нищо, което правим не може да повлияе върху другия, тогава напълно не мога да се съглася с теб.

— Това доколко единият се влияе от другия, е изпитание за него самия. Ти можеш да решиш да бъдеш щастлива, независимо какво правя аз, и когато си щастлива това ме радва, защото обичам да те виждам щастлива; но не ти, а аз правя себе си щастлив.

Тя поклати глава и ми се усмихна, сякаш бе самото търпение.

— Странен подход.

Тя смяташе, че това е някаква чудата особеност на моята логика, която ми пречи да приема дара на нейната любов, а аз се чувствах като динозавър на лед, но все пак реших да изясня това положение докрай.

— Ако ти не се чувстваш добре — казах аз, — но решиш, че ще ме направиш щастлив, ако приготвяш вечерята или излезеш заедно с мен, мислиш ли, че по този начин ще постигнеш нещо? Нима очакваш да бъда щастлив, когато зная, че се чувстваш ужасно.

— Няма да ти дам да разбереш, че се чувствам ужасно и ще очаквам да бъдеш щастлив.

— Но това значи да приемеш ролята на мъченица, готова си „да ме направиш щастлив“ като пожертваш себе си, като ме излъжеш, като се преструваш на щастлива заради мен. Ако успееш, аз ще бъда щастлив, не защото ти си щастлива, а защото си мисля, че си щастлива. Не ти, или онова което правиш за мен, а моето убеждение ще ме направи щастлив. А за моите убеждения съм отговорен аз, а не ти.

— Това звучи толкова хладно — каза тя. — Но щом е така, значи въобще не бива да се стремя да ти доставя удоволствие.

— Ако не ти е приятно, не бива! Помниш ли, когато работеше по осемнайсет часа над нашата работа?

— Работата наистина беше наша, но аз я вършех сама — мило каза тя. — Да, спомням си.

— А помниш ли аз колко ти бях благодарен и признателен?

— Разбира се, че помня. Седеше там намръщен, мърморещ и ядосан, сякаш че си се преуморил до смърт.

— А спомняш ли си колко време продължи това?

— Все едно бяха години.

— И понеже ти вършеше работата вместо мен, спомняш ли си колко много се обичахме?

— Май си спомням, че към края на онзи период, изобщо не можех да те понасям! Аз работех от зори до полунощ, а ти безгрижно заявяваше, че отиваш да полетиш малко, защото си се преуморил, имаш късмет, че не съм те убила в такъв момент.

Колкото повече време прекарваме над работа, която мразим, помислих си аз, толкова повече радостта от брака ни убягва.

— Но най-сетне търпението ти се изчерпа — напомних й аз. — Ти си каза: по дяволите тази работа, по дяволите този скапан егоист Ричард Бах, аз искам отново да живея собствения си живот. Не се интересувам от него, интересувам се от себе си и искам да се радвам на живота.

— Точно така! — възкликна тя и в очите й припламна дяволито пламъче.

— И какво стана? Тя се разсмя.

— Колкото бях по-щастлива, толкова по-приятно ти беше на теб.

— Ето, виждаш ли! Чу ли какво каза, ти сама реши да бъдещ щастлива!

— Да, така е.

— Но това ме направи и мен по-щастлив — казах аз, — въпреки че не се опитваше Мен Да Направиш Щастлив.

— Точно така.

Почуках с пръст, като с чукче, по масата.

— Случаят е приключен.

— Струва ми се, че и ти се стараеше да ме направиш щастлива — каза тя. — Все ми казваше да не работя до толкова късно, да не се преуморявам.

— Така беше, отмина времето, когато се опитвах да решавам твоите проблеми, вместо теб.

— По онова време беше глупаво да ме подканяш да не работя — каза ти. — Сега аз мога да си позволя да не работя и да се забавлявам днес, защото сме на друг етап от живота си. Ние сами сме избрали работата, която имаме днес, тя не е работа на живот и смърт. Можем да я вършим или не, според желанието си, но по онова време нашата работа бе нещо сериозно. Ставаше дума за това да се измъкнеш от юридическите и финансови проблеми, които имаше, когато се запознах с теб, ако си спомняш. Без моята работа тогава, ти нямаше да бъдеш в такова благоприятно положение сега. В най-добрия случай, щеше да ти се наложи да напуснеш страната, а в най-лошия, не искам дори да си помисля. При такъв голям залог, аз избрах да работя като луда, затова ако искаше да ме направиш щастлива тогава, трябваше да се хванеш на работа заедно с мен!

— Но нима не разбираш? Аз не исках да върша тази работа, защото тя не бе от значение за мен. Изобщо не ме интересуваше. В редките случаи, когато се опитвах да ти помогна, аз се чувствах нещастен, сърдит и ставаше още по-лошо.

— И аз, разбира се, предпочетох да свърша сама работата, отколкото да имам до себе си един враждебен трол, който се опитва да ми „помогне“, като още повече обърква всичко, само защото е сърдит.

— Разбира се, че не. Ти имаше и друг избор, но както виждаш, опитвайки се да направя теб щастлива, аз само влошавах нещата, защото сам бях нещастен.

— Прав си, имах и друг избор. Трябваше да те оставя проблемите ти да те затрупат и да те смажат. Тогава ти щеше да получиш урока, който ти е бил необходим, вместо аз да получавам урок, който вече съм усвоила. От всичко аз разбрах ето какво: ако отново попаднеш в подобна каша, няма да те лиша от възможността да си получиш урока. Но фактически ти не се опитваше да направиш мене щастлива, опитваше се да направиш себе си щастлив, такъв, какъвто си сега.

„О-о! — казах си. Дали този разговор не предвещава буря?“

— Разликата между сега и тогава е тази, че нашият живот се промени и при днешното спокойствие и удобства и двамата имаме възможност да бъдем щастливи. Ти, изглежда, си мислиш, че това е така, защото аз внезапно съм предпочела да работя по-малко и да се забавлявам повече. Ти предпочиташ да живееш с убеждението, че съм работила заради самата работа и най-сетне съм се осъзнала. Аз пък мисля, че ти предпочиташе да живееш в своя измислен свят през онези години, защото не можеше да се справиш с огромните проблеми, които сам беше създал. Каквато и да е истината, аз се чувствам твърде щастлива в момента, за да продължавам този спор.

Замълчах за момент, обмисляйки своя отговор. Бяхме живели толкова години заедно, но нашите убеждения си оставаха така различни, че всеки от нас е запазил в паметта си свое отделно минало.

— Ще разкажеш ли за това на Дики, или си остава между нас? — попита тя, вперила сините си като море очи в мен. — Ще му разкажеш ли за нашите противоречия?

— Може би не. Може би трябва да му кажа, че съвършеният брак не крие противоречия. Съвършенство е, когато двама души се обърнат един към друг и кажат: „Знаехме всичко това отпреди. Между нас няма противоречия, няма изпитания. Никой от нас не се е променил за петдесет години. Не сме научили нищо ново“.

Тази представа я накара да се усмихне.

— Смъртна скука — каза тя. — Ако човек избягва проблемите, той никога няма да може да ги превъзмогне.

— Той трябва всичко да узнае. Моите разкази за брака ще бъдат едно напомняне за мен самия. Дики може да възприеме, каквото му е необходимо, а останалото да отхвърли. Аз ще му кажа главното от онова, което ми се удаде да разбера: Никога не предполагай, че твоята жена умее да чете мисли и да разбира кой си, какво мислиш и какво чувстваш. Такова предположение неизбежно води до болезнено разочарование. В някои случаи тя наистина може да те разбира и да те познава, но не очаквай от нея по-голямо разбиране от онова, което проявяваш ти. Постарай се да бъдеш щастлив, като действаш според своите желания. Ако твоето щастие поражда у нея озлобление и ако ти не обичаш да я виждаш щастлива, то вие няма да имате брак, а експеримент, който от самото начало е обречен на провал.

— Звучи така, сякаш бракът е нещо като скок от висока скала. Това ли искаш да му внушиш?

— Ще му кажа, че бракът е несравним с нищо друго в живота. Той е търсене на сродни души, които са се от-крили по един мистичен и романтичен начин, но които трябва да преодоляват заедно редица проблеми. Това са очарователни проблеми, прекрасни изпитания, които траят година след година, но изгубиш ли чувството за романтика, ти губиш способността да преодолееш трудните моменти и да се научиш да обичаш. Изгубиш ли чувството за романтика, ти ще се провалиш в изпитанието на любовта, а провалиш ли се в любовта, останалите изпитания нямат значение.

— А по въпроса за децата?

— По този въпрос съм некомпетентен — отвърнах аз. — Следващият?

— Какво означава некомпетентен? Ти имаш деца и сигурно си научил нещо от тях! Какво смяташ да му кажеш?

Моето слабо място, помислих си аз. По отношение на децата съм толкова полезен, колкото наковалня в ясли.

— Ще му кажа, че вътрешният учител не идва само при възрастните — отвърнах аз. — Че ние преживяваме онова, което сами предизвикваме, независимо от възрастта. И че единственото ръководство, което даваме на своите деца, това е нашият собствен пример като висше развито човешко същество в съответствие с нашите разбирания. Децата могат да разберат или да не разберат. Те могат да ни обичат заради нашия избор или да проклинат земята, по която стъпваме. Но децата не са наша собственост и ние не можем да ги държим под своя контрол, така както ние не сме собственост на нашите родители и те не могат да ни контролират.

— Не се ли чувстваш като някакъв айсберг като ми говориш това — каза Леели — или само на мен ми се струва, че звучи като четирийсет градуса под нулата?

— Нима не е истина?

— Може би в основата си е истина — каза тя по-меко. — Вярно е, че децата не са ни подвластни, но имам усещането, че нещо тук липсва. Може би малко нежност.

— Да, разбира се, ще му кажа това съвсем нежно. Тя поклати глава, загубила надежда и продължи с въпросите си.

— В брака има и още една тайна.

— Каква?

„Аз си имам своя тайна, помислих си, защо и тя да няма.“

— Когато човек погледне нас — каза тя, — или друга щастлива двойка, той разбира, че ние сме обичали веднъж или два пъти в живота си. Тази любов трябва съкровено да се пази, това е моята тайна.