Майкъл Конъли
Завръщането на поета (37)

Глава 37

На излизане от града можех да избягна трафика по ларгото, обаче не го направих. Реших, че пъстрите светлини ще ме ободрят. Знаех, че оставям дъщеря си тук. Отивах в Лос Анджелис, за да постъпя отново в управлението. Щях да виждам дъщеря си, но нямаше да мога да прекарвам толкова време с нея, колкото имах нужда и исках. Заминавах, за да се влея в потискащите легиони от неделни бащи, мъжете, които трябва да концентрират обичта и дълга си в двайсет и четири часови срещи с децата си. Тази мисъл породи тъмен страх в гърдите ми, страх, който не можеше да се разпръсне и от милиард киловата светлина. Нямаше съмнение, че напускам Лас Вегас като губещ.

Щом напуснах светлините и границите на града, трафикът оредя и небето потъмня. Опитах се да не обръщам внимание на угнетеността, която се дължеше на собствения ми избор. Вместо това, докато шофирах, мислех за разследването, следвах логиката на събитията от гледна точка на Бакъс, смилах фактите през зъбците на анализа, докато не се превърнаха в ситен прах — и ми останаха само въпроси без отговор. Виждах нещата по същия начин, по който ги виждаше Бюрото. Приел името Том Уолинг, Бакъс живял в Клиър и отвличал клиентите, които возел от публичните домове. Години наред действал безнаказано, защото избирал идеалните жертви. Поне докато броят им не се обърнал срещу него й следователите от Вегас не започнали да откриват система й не съставили списъка на шестимата изчезнали. Бакъс сигурно знаел, че е само въпрос на време, докато направят връзката с Клиър. И когато видял името на Тери Маккейлъб във вестника, сигурно разбрал, че това време изтича. Може би Маккейлъб дори беше ходил в Клиър. Кой знае? Повечето отговори бяха умрели заедно с него, а после и с оная каравана в пустинята.

В историята имаше прекалено много неизвестни. От тая гледна точка обаче ми се струваше очевидно, че Бакъс е затворил дюкяна. Че е планирал да приключи пустинния си доход с величествени илюминации — да очисти двете си протежета Маккейлъб и Рейчъл с патологична проява на съвършенство и да остави в караваната си овъглен и унищожен труп, който да постави въпроса дали е жив, или мъртъв. През последните години Саддам Хюсеин и Осама бен Ладен бяха поставяли същия въпрос. Бакъс може да се виждаше на същата сцена.

Най-много ме смущаваха книгите във варела. Въпреки че Рейчъл не им бе обърнала внимание, тъй като обстоятелствата на изгарянето им не бяха известни, те ми се струваха важен детайл от разследването. Щеше ми се да бях отделил повече време на книгата, която бях извадил. Изгорялата книга предполагаше, че съществува част от плана на Поета, за която още никой не знае.

Спомних си за частично запазената касова бележка, която бях видял в книгата. Отворих мобифона си, проверих дали има покритие и набрах номера на ласвегаските телефонни услуги. Попитах дали имат регистрирана книжарница „Бук Кар“ и телефонистката отговори отрицателно. Тъкмо се канех да затворя, когато тя прибави, че имат регистрирана книжарница „Бук Караван“ на Индъстри Роуд. Благодарих й и тя прекъсна връзката.

Предполагах, че магазинът е затворен заради късния час. Надявах се да има телефонен секретар, за да помоля собственика да ми се обади на другата сутрин. На второто иззвъняване обаче ми отговори дрезгав глас.

— Отворено ли е?

— Книжарницата е денонощна. Какво обичате?

Работното време ми даде представа що за книжарница е това. Все пак опитах наслуки.

— Продавате ли поезия?

Мъжът с дрезгавия глас се изхили и ми затвори.

„Бук Караван“, изглежда, беше задънена улица, обаче на сутринта можех да се обадя на Рейчъл и да й кажа, че сигурно си струва да проверят за връзка с Бакъс.

От тъмнината изплува зелен магистрален знак и се фокусира под светлината на фаровете ми.

Помислих си дали да не отбия по неравния пустинен път, който се отклоняваше в мрака. Зачудих се дали при гробовете продължават да работят криминалисти. Обаче какво друго щях да постигна, освен да се срещна с духовете на мъртъвците? Въпросният километър и половина дойде и отмина и аз продължих по шосето, оставяйки духовете на мира.

Бирата, която бях изпил с Рейчъл, се оказа грешка. Към Виктървил започнах да се уморявам. От прекалено много мислене в съчетание с алкохола. Спрях за кафе в един „Макдоналдс“, който работеше до късно. Взех си две кафета и две захарни сладки и докато седях в сепарето, препрочетох папката на Тери Маккейлъб за разследването на Поета. Започвах да запомням реда на докладите и техните обобщения наизуст.

След първата чаша кафе приключих с материалите и затворих папката. Трябваше ми нещо ново. Трябваше или да се откажа и да се надявам, че Бюрото ще си свърши работата, или да подходя към следствието под нов ъгъл.

Не съм против Бюрото. Според мен това е най-старателната, най-добре материално осигурена и най-непреклонна полицейска служба на света. Нейните проблеми се крият в мащабите и многобройните недостатъци в контактите между отделните й клонове, отдели и така нататък чак до самите агенти. Нужен е само провал като 11 септември, за да стане ясно на целия свят нещо, което вече знаят повечето хора в полицията, включително агентите от ФБР.

Като институция, Бюрото се грижи прекалено много за репутацията си и придава прекалено голяма тежест на политиката, още от времето на самия Дж. Едгар Хувър. Някога Елинор Уиш беше познавала агент, назначен във вашингтонската дирекция още по времето на Хувър. Той й казал, че според неписания закон, ако някой агент пътува с асансьора й директорът се качи, агентът няма право да го заговори, дори да го поздрави, и е длъжен веднага да слезе, за да може дебелакът да остане сам и да разсъждава върху тежките си отговорности. Кой знае защо, съм запомнил тази история-ложе би защото разкрива абсолютната арогантност на ФБР.

Заключението беше, че не исках да се обаждам на Грасиела Маккейлъб, за дай съобщя, че убиецът на съпруга й все Още е на свобода и със случая се занимава ФБР. Все още исках аз да реша проблема. Дължах го и на нея, и на Тери. Винаги си плащам дълговете.

Кафето и захарта ме бяха ободрили и продължих към Града на ангелите. Когато излязох на шосе 10, заваля дъжд и колите запълзяха едва-едва. Включих радиото и научих, че е валяло цял ден и до края на седмицата не се очаква да престане. Имаше директен репортаж от каньона Топанга, където местните жители барикадираха вратите и гаражите си с чували пясък в очакване на най-лошото. Имаше опасност от кални свлачища и наводнение. Катастрофалните пожари, които предишната година бяха обхванали хълмовете, не бяха оставили растения, които да задържат дъжда и почвата. Всичко се свличаше.

Знаех, че лошото време ще ми струва още един час път. Погледнах си часовника. Тъкмо минаваше полунощ. Бях имал намерение да изчакам, докато се прибера вкъщи, за да се обадя на Киз Райдър, обаче реших, че може да стане прекалено късно. Отворих мобифона си и набрах домашния й номер. Тя веднага вдигна.

— Киз, обажда се Хари. Будна ли си?

— Да, Хари. Не мога да спя, когато вали.

— Знам какво искаш да кажеш.

— Е, каква е благата вест?

— Всеки има значение, иначе никой няма значение.

— Което означава?

— Вътре съм, ако и ти дойдеш.

— Стига бе, човек, аз вече съм вътре.

— Знаеш какво искам да кажа. Това е твоето спасение, Киз. Отклонихме се от целта. И двамата. И знаем какво трябва Да направим. Време е да се върнем в правия път.

Зачаках.

— Това ще го разстрои — след дълго мълчание отвърна тя. — Той ме използва за много неща.

— Ако е такъв, за какъвто го представяш, ще разбере. Ще го приеме. Ще успееш да го накараш да приеме.

Отново мълчание.

— Добре, Хари, добре. Вътре съм.

— Тогава утре ще дойда да подпиша договора.

— Добре, Хари, тогава до утре.

— Знаеше, че ще ти се обадя, нали?

— Да кажем само, че документите, които трябва да подпишеш, са на бюрото ми.

— Винаги си била прекалено интелигентна.

— Съвсем сериозно ти казах, че имаме нужда от теб. Това е най-важното. Пък и бях убедена, че няма да издържиш дълго сам. Познавам хора, които са свалили униформата и са станали частни детективи, агенти на недвижими имоти, продавачи на коли, електроуреди, даже на книги. Повечето от тях се справят чудесно, но не и ти, Хари. Смятах, че и ти го знаеш.

Не отговорих. Взирах се в мрака извън обсега на фаровете. Мислех за нещо, което току-що беше казала Киз.

— Чуваш ли ме, Хари?

— Да. Виж, Киз, ти току-що каза „книги“. Каза, че познаваш човек, който се е пенсионирал и е започнал да продава книги. За Ед Томас ли говориш?

— Да, дойдох в Холивуд половин година преди той да подаде рапорт за пенсиониране. Напусна и отвори книжарница в Ориндж.

— Знам. Ходила ли си там?

— Да, веднъж беше поканил Дийн Кунц да дава автографи. Прочетох във вестника. Той ми е любимият писател и не дава често автографи, затова отидох. Пред входа имаше опашка, която се точеше по тротоара, обаче още щом ме видя, Ед ме дръпна най-отпред, запозна ме и получих книга с автограф. Всъщност това ме засрами.

— Как се казва?

— Хм… мисля, че беше „Странни пътища“.

Това ме разочарова. Надявах се, че съм на път да направя логически скок и нова връзка.

— Не, всъщност това беше после — прибави Киз. — Беше „Единственият спасен“ — история за самолетна катастрофа.

Най-после разбрах за какво говори.

— Не, Киз, как се казва книжарницата на Ед?

— А, казва се „Бук Карнъвъл“. Мисля, че я е купил с това име. Иначе сигурно щеше да я кръсти по друг начин, нещо мистериозно, защото продава предимно книги за мистерии.

Значи „Бук Карнъвъл“. Неволно настъпих газта.

— Трябва да затварям, Киз. По-късно ще ти се обадя.

Затворих, без да дочакам отговора й. Като местех очи между пътя и дисплея на мобифона, прегледах списъка с последните ми разговори и избрах номера на Рейчъл Уолинг. Тя отговори още преди да чуя звънене.

— Рейчъл, обажда се Хари. Извинявай, че ти звъня толкова късно, обаче е важно.

— В момента съм заета — прошепна тя.

— В оперативното бюро ли си вече?

— Да.

Замислих се какво би могло да я задържи там до след полунощ в ден, започнал толкова рано.

— Заради варела за смет ли си там? С изгорялата книга?

— Не, още не сме ги докарали. Заради нещо друго. Трябва Да затварям.

Гласът й звучеше недоволно и тъй като не ме бе нарекла по име, останах с впечатлението, че наблизо има други агенти и онова, с което е заета, не е много приятно.

— Виж, Рейчъл, открих нещо. Трябва да дойдеш в Лос Анджелис.

Гласът й се промени. Предполагам, че настойчивостта ми и бе подсказала сериозността на положението.

— Какво си открил?

— Знам какъв е следващият ход на Поета.