Пол Дохърти
Принцът на мрака (14)

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В голямата зала на двореца Уестминстьр, Едуард Английски седеше на трона под високия таван с кръстосани греди. Големи златисточервени знамена висяха навсякъде, а прислужниците му бяха покрили стените със копринени гоблени и плътни сребристи и златисти тъкани. Подът пред подиума беше пометен и покрит с пресни рогозки, поръсени с билки. Кралските гвардейци в пълно въоръжение и броня бяха строени в стегнати редици от двете страни на трона, с извадени мечове, насочени нагоре. Кралят беше заобиколен от най-знатните английски благородници и епископи, а пред него, на маса, покрита с дамаска, седяха главните писари. Корбет беше в средата. Масата пред него вече беше почистена от всички пергаменти, с изключение на един документ, току-що подписан и подпечатан — сватбеният договор между Едуард, принц Уелски, наследник на английския трон с Изабела, „единствена и любима дъщеря“ на Филип IV, крал на Франция.

Корбет наблюдаваше как дьо Краон се приближи и сложи печата на Филип върху документа. После френският посланик сложи ръка върху Евангелието, което Робърт Уинчълси, архиепископ на Кентърбъри, държеше между възлестите си пръсти. Дьо Краон, бляскав в робата си от синьо-бял брокат, обяви на нормански френски, че Филип, крал на Франция се радва на този брак, който ще бъде основа за траен мир и приятелство между Англия и Франция.

Корбет, чиито чувства бяха замаскирани с дипломатична усмивка, гледаше как дьо Краон призовава Бога и неговите ангели да свидетелстват, че Франция се надява на вечен мир. При всички други обстоятелства английският писар би избухнал в смях — при всяка възможност дьо Краон би нарушил или извратил съдържанието на договора, стига това да беше изгодно за него или за лукавия му господар от Лувъра. Най-после французинът свърши. От страна на Едуард Корбет се изправи и отвърна с подобна сбирщина от официални лъжи, после заобиколи масата, за да размени целувката на мира със своя архивраг. Зад него Едуард Английски ги наблюдаваше през полус-пуснатите си клепачи, но умът му блуждаеше, а тялото му се тресеше от гняв, че синът му е предпочел да остане в Уудсток със своя любовник, вместо да присъства на тържествената брачна церемония. Беше го уведомил, че е болен. Кралят изскърца със зъби, наблюдавайки как Корбет и дьо Краон се прегръщат и си разменят целувката на мира. След това французинът отметна глава с фалшива усмивка.

— Някой ден, Корбет — изсъска той, — ще те убия.

Писарят се поклони и отвърна тихо.

— Някой ден, мосю, ще се опиташ да го направиш и отново ще се провалиш, както последния път.

Последваха нови лицемерни усмивки и поклони от немай-къде, после проехтя сребристият звук на тромпетите в галерията и церемонията приключи. Дьо Краон се поклони към трона, щракна с пръсти към свитата си да го последва и бързо излезе от огромната зала. Едуард се изправи, разкопча златотканата си мантия и я хвърли на дьо Варен.

— Слава Богу, приключихме с представлението! Дьо Варен, искам да говоря с Корбет в стаята си. Без свидетели.

— Разбира се, Твое величество.

Кралят присви очи.

— Не бъди саркастичен, Съри. И когато уредиш това, изпрати най-бързия си пратеник до Уудсток. Да каже на милия ми син, че искам утре да говоря с него тук. — Кралят насочи пръст кьм графа. — Имам съобщение и за милорд Гейвстьн. Ако още се намира в Англия до края на седмицата, ще го обявя за разбойник, за престъпник, който да бъде застрелян без предупреждение. — Едуард сърдечно потупа графа по рамото. — А след това ще се отправим на север, за да дадем на шотландците такъв урок, че никога да не го забравят.

Корбет откри Едуард, седнал край прозореца с голяма чаша вино в ръце.

— О,Хю.

Сърцето на Корбет замря. Когато кралят се преструваше на добродушен и прям воин, писарят винаги очакваше някакъв номер.

— Докато ти и дьо Краон си целувахте задниците, мислех за доклада ти за случая в Годстоу. Добре се справи, Хю.

— Благодаря, Твое величество.

Кралят стана, наля чаша вино и я пъхна в ръцете на писаря.

— Съжалявам, че не ти казах за мистрес Агата.

— Твое величество, вече възразих срещу това. Как мога да събирам сведения, ако има хора като нея, за които нищо не знам. Такива убийци са опасни. Трябва да бъдат насочвани и наблюдавани.

— Като лейди Агата ли?

— Да, Твое величество, като лейди Агата.

Кралят лукаво го изгледа.

— Наистина, тя е надхвърлила пълномощията си, но ако лейди Елинор беше избягала… — Той остави думите си да увиснат във въздуха.

— Ако лейди Елинор беше избягала — остро отвърна Корбет, — щяха да я върнат.

— Вярно! Вярно! — промърмори кралят. — Но Агата… — Гласът му заглъхна.

Корбет с трясък остави чашата си на масата.

— Мистрес дьо Курси може да е убивала, за да защити Твое величество, но тя извърши убийства и за да предпази себе си. Три жени умряха напразно, а две от тях бяха монахини — единственото им прегрешение беше, че са се оказали на неподходящо място в неподходящо време. Кой ще отговаря за тяхната смърт?

— Не се прави на по-набожен от светец, Корбет — отсече кралят.

— В Италия — бавно отговори писарят — напоследък смятат, че всяко желание на княза има силата на закон. Това правилно ли е, Твое величество?

— Сигурно.

— Значи ако промениш утре мнението си за мен и ме осъдиш на смърт…

Кралят се обърна към него с ръмжене и хвърли чашата си в краката му.

— Млъкни, писарю!

— Три жени — продължи Корбет с равен глас, — три невинни жени са мъртви. Знаеш ли как те наричат в залите на Оксфорд? Новият Юстиниан на Запада. Великият законодател. Говорят за парламентите ти, за забележителната ти реч, в която каза, че законите трябва да бъдат одобрени от всички. Чудя се какво биха помислили сестрите Марта и Франсис за това. Агата дьо Курси е убийца, но не само е на свобода, но оправдава с теб действията си.

Кралят тропна по пода.

— По-добре си върви, Корбет — каза той бързо. После вдигна очи и се усмихна. — Мейв е бременна. Ако роди момче, Корбет, искам да го кръстиш Едуард. — Кралят погледна встрани. — Онова, което направи в Годстоу няма да бъде забравено. Разбирам, че искаш да вземеш Малтоут в имението си? Съгласен съм. А сега върви! Върни се след Архангеловден.

Корбет се поклони и тръгна към вратата.

— Хю!

Писарят се обърна.

— Да, Твое величество?

— Остави Агата дьо Курси… на мен.

Корбет отново се поклони и затвори вратата след себе си.

Едуард постоя известно време, после отиде до прозореца, замислен над думите на писаря. В сърцето си Едуард знаеше, че Корбет е прав — дьо Курси беше убийца. Той я беше използвал и преди. Наричаше я своето „тайно оръжие“ срещу заговорите, които крояха враговете му. Беше смазал бунта на де Монфор и съюзниците му преди цели четиридесет години, но те продължаваха да го преследват. Да, той беше чул за жената от рода Девърил, незаконна издънка на един от генералите на де Монфор. Незаконният син на Девърил беше избягал в чужбина и се беше оженил за дъщерята на благородническо семейство в Бордо. Дьщеря му, Мари Девърил, беше възпитана в омраза към английския крал. Той я беше държал под око и когато беше използвала фалшиво име, за да поиска разрешение да влезе в манастира Годстоу, беше заподозрял, че възнамерява да му създаде проблеми, да атакува Едуард или семейството му при първа възможност. Може би е възнамерявала да убие лейди Елинор. Или, потръпна Едуард, се е целела по-високо, надявайки се, че Уелският принц ще посети манастира, а защо не и самият той. Кралят я беше оставил да пристигне, за да може да я наблюдава, а после даде на дьо Курси тайните си заповеди. Тя трябваше да проследи и убие Мари Девърил, да заеме мястото й и да отиде в Годстоу, за да следи отблизо и непрестанно лейди Елинор.

Едуард мрачно се усмихна. И кой би я заподозрял? Дьо Курси винаги се обличаше като мъж, държеше се като младо пофренчено конте, облечено в скъпи дрехи, купени с парите от кралската хазна. Тя говореше с провлачен френски акцент, на който би завидял всеки придворен. Дьо Курси трябваше да убие Девърил, да държи под око събитията в Годстоу, да докладва за действията на принца в Уудсток и да разбере верни ли са слуховете, че той тайно се е оженил за бившата си блудница. Никой нямаше да заподозре, че Агата е убила Девърил. А дори това да станеше, кой го беше грижа? Девърил бяха предатели, а Едуард беше дал на дьо Курси писмен документ, че тя е под негово покровителство. Разбира се, не беше казал за това на Корбет — писарят беше отличен шпионин, но съвестта му можеше да се противопостави на коварното убийство на една жена и нейния паж. Всичко беше вървяло добре до смъртта на лейди Елинор и странното мълчание на дьо Курси. О, тя го беше уведомила, че е възнамерявала накрая да му каже истината, но как би могъл да й вярва? Какво право имаше тя да решава кой да живее и кой да умре? Корбет беше прав. Само един крал можеше да прави това. Едуард надникна през прозореца. Видя Корбет на двора да се смее, разговаряйки с Ранулф и Малтоут.

— Ако е момче, наречи го Едуард — промърмори под нос краля и завидя на късмета на писаря. — А аз нямам син — прошепна той.

Облегна се на стената и загледа как Корбет и спътниците му се качиха на конете и напуснаха двора. После отиде до малкото писалище, взе перото и написа едно кратко писмо. После старателно го запечата с тайния си восъчен печат, преди да извика прислужника. След няколко минути Джон дьо Варен, граф на Съри, бавно влезе в стаята.

— Твое величество?

Едуард продължаваше да гледа през прозореца.

— Твое величество, викал си ме.

— Има една жена — бавно започна кралят, — живее в къщата срещу кръчмата „Измамниците“, близо до църквата „Сейнт Катрин“ край Тауър. Тя е предателка и убийца.

— Името й?

— Агата дьо Курси. — Едуард се изкашля. — Тя трябва да умре. Признала е престъпленията си, но поради държавни причини не може да бъде осъдена. Погрижи се за нея, дьо Варен. Гледай да стане бързо и тя да не заподозре нищо.

— Твое величество?

Кралят се усмихна и без да се обръща, му даде съобщението, което беше написал преди малко.

„Каквото и да е извършил приносителят“, гласеше докъментът, „то е било направено в името на Короната и доброто на кралството.“

Дьо Варен се поклони и тихичко се измъкна от стаята.