Пейо Яворов
Призраци

Те греят с утро-ранната усмивка

на деня пред огледална капка спрян,

те плачат под жалейната покривка

на безлунна вечер — по несбъднат блян:

        видения далеч пред мене откроени…

        Любов, нататък впила погледи смутени,

дали то не са от миналите дни

отхвърлени там сенки домилели?

Знаеш ли назад пътека, в кривини,

настелени от листи пожелтели?

 

Те шепнат всеотдайно речи нежни,

през шумът на пладнята аз слушам тях;

те поледяват в тъмнини безбрежни

тишината полунощна с горък смях —

        незнайници задъхващи се изнеможно…

Любов, всегда напред заслушана тревожно,

дали то не е от миналото ек,

отхвърлен в бъдащето недогледно?

Бягай и търси безмълвие — далек

към зевът на убежище последно!