Пейо Яворов
Сфинкс

Зловещо се възема кървава луната

и никнат безпокойни сенки на нощта;

задавени въздишки — плаче тишината…

Сърце ми се не сепва, сам-само в света.

 

На спомени неволни сенките печални,

безкрайна върволица, никнат пред очи:

другари изнурени, дрипави и кални…

Сърце ми ги не вижда: вижда и мълчи.

 

Повехнали тела на блянове омайни,

разръфани шибои — нито дъх, ни цвят, —

пребулени се влачат плачещите тайни…

Сърце ми чуй-ме чуе, сам-само в цял свят.

 

И сфинкс един ме гледа — камък неподвижен,

с коварство притаено в поглед без лъчи,

унесено замръзнал, странен, непостижен:

сърце ми всичко знае — вечно ще мълчи…