Пейо Яворов
Самота

Когато майска нощ покрие тъжно

с косите си разпуснати земята,

и понесат зефири ароматни

въздишките потайни на цветята,

и сълзи като милион брилянти

избликнат и поръсят небосвода —

тогаз

как дивно се възраждам аз

сред майката природа!

 

Тогаз и в моите гърди заглъхва

шумът на дневни суети;

тогаз и в моите гърди въздишат

безименници рой мечти;

и в моите гърди избликват сълзи,

топи се грейнала душа:

щастлива,

душата ми копнееща се слива

с великата копнееща душа

на майката природа…

 

И чезна аз в копнението вечно

на мисълта сред тайната дълбока,

и чезна аз в копнението свято

на тайната сред мисълта висока,

и падам на колени и подигам

отслабнали ръце към небосвода:

смирен,

духът се моли, възроден

сред майката природа!

 

Тогаз духът в смирение разбира

тъмата в толкоз светлина;

тогаз духът в смирение постига

зарята в толкоз тъмнина; —

и аз горя сред пламъците нежни

на вечната душа — и мра:

унесен,

аз тихо глъхна, като тиха песен —

в прохладна сладост на гърдите мра

на майката природа…