Пейо Яворов
Истината

Вратата се разтвори, на прагьт

застана моята любов.

Тя идеше, завършила световен път:

осмяха страстния й зов.

Извика тя:

„Любов — любов не найдох по света!“

И падна там. И спусна се нощта!

Разкъсах аз букет приветствени цветя —

и нощ обви

и нея, мрътвата, и мен.

Угасна хубавия на лъжата ден!

То беше истина, уви.

 

И като луд изхвръкнах аз навън:

„Безсилна е лъжата веч!“

И сякаш някакъв вълшебен сън,

развеян от вълшебна реч,

изчезна свят и светлина.

Вдън хаотичното небо

лъщеше кръвопламенно кълбо,

светило без лъчи, око на сатана.

„И кой ли, думах аз, кой миг ще улови,

да каже: тук е ден и тука нощ — ?

Издъхна любовта — лъжата е без мощ!“

И то бе истина, уви.

 

Но страдам аз, в страданието истина познах,

и сам Исус пред мене е на кръст!

„Защо, кажи, защо е моя страх,

не тури ли съмнението в раната ти пръст?

И ето истина, — живот-несуета:

страдание, надежда, тма и бъдащ ден!“

Настръхна труп на кръста — изранен,

разраснал и ужасен; от уста

протекоха зловонни кърви. Облак се изви,

изчезна той, изчезнах аз…

И нямаше страдание тогаз.

Но то бе истината! Истина, уви.