Пол Дохърти
Ангелът на смъртта (13)

ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА

Докато вървеше от „Сейнт Мери-ле-Боу“ по Чийпсайд към Поултри, Корбет забеляза, че градът поне се опитваше да се пригоди към студеното време. Съдилищата бяха оживени. Колона престъпници и блудници, жените с раирани качулки и носещи бели жезли, се движеше към затвора Тън в Корнхил. На позорните стълбове отново беше пълно с пекари и продавачи на риба, чиято развалена стока изгаряха под носовете им. Един мъж, обвинен в клевета стоеше с окачен на шията точилен камък и надпис, който го обявяваше за лъжец, достоен за хули и подигравки.

Когато видя блудниците, Корбет си спомни за Абигейл, която живееше в къщата на Дьо Монфор ца Кендълуик Стрийт. Отново се зачуди дали тя имаше нещо общо с убийството. Беше присъствала на службата, а свещеникът, за когото беше ясно, че е бил неприятен човек, я бе заплашвал с публичен позор; всяка блудница, осъдена три пъти, можеше да бъде бичувана от затвора до градските стени и да бъде пропъдена завинаги. Но той отхвърли идеята, защото ако се разбереше за връзката на Дьо Монфор с нея, той също щеше да бъде отведен в затвора Тън в Корнхил и изложен цял ден на публично опозоряване. Корбет спря и се загледа в суматохата около голямата покрита каруца, която се беше преобърнала и товарът й лежеше разпилян в кишата. Коларят и чираците му пропъждаха хлапетата и крадците. Същият хаос цареше и в ума на Корбет. Защо човек, постигнал толкова много, да рискува всичко, за да държи публичен дом? Ако това станеше обществено достояние, Дьо Монфор би изпаднал в немилост. Вероятно отговорът се криеше в арогантността на духовника: достигнал върха на кариерата си, Дьо Монфор сигурно е вярвал, че може да прави неща, забранени за останалите и още повече за свещениците.

Ранулф го очакваше и Корбет му даде малко сребро, за да купи храната, от която имаха нужда, докато той се отбие при златаря Гизърс, където държеше парите си — скромна сума в сравнение с богатството на търговеца. В магазина писарят огледа спретнато подредените кожени сандъци и свитъци пергамент; всички с надпис и описание кой е поверил златото си, на кого златарят е заел пари и при каква лихва. Въпреки че Църквата се противопоставяше на лихварството, влагането и съхранението на пари се беше превърнало в оживена дейност в столицата. Златарят поздрави Корбет с обичайното си раболепие. Писарят му беше редовен и доверен клиент — каквито всички банкери обичаха — който редовно внасяше злато и сребро и рядко вземаше от тях. Но тази сутрин Корбет го разочарова. Обикновено писарят му разказваше клюки от двора и двореца и колкото и незначителни да бяха тези сведения, Гизърс можеше да ги използва. Тази сутрин Корбет беше лаконичен и разсеян; каза какво иска и щом златарят отброи парите в малка кожена кесия, ги взе, поблагодари и излезе.

Писарят закуси в кръчмата, където към него се присъедини Ранулф, приключил с покупките, и му върна малкото останало сребро.

Корбет го изгледа:

— Това ли е всичко?

— Да, господарю.

Писарят изпъшка тихичко. Така беше потънал в задачата си и другите случки от двора, че беше забравил да следи парите си. Пропуснал беше да предвиди, че суровата зима ще качи неимоверно цените на стоките. Два хляба обикновено струваха пени, но сега цената беше двойна; същото се отнасяше и за зеленчуците, месото, напитките и всичко, носено в града от провинцията. Щом Ранулф се нахрани, двамата отново поеха по Чийпсайд към „Сейнт Пол“. Мъглата започваше да се вдига и на пазара вече имаше повече хора. Корбет беше погълнат от предстоящата среща с Плъмптън, а Ранулф пламенно се възмущаваше от цените, забравил всичко останало, затова нито един от тях не забеляза младежа с дръпнати очи, белези от шарка и дълга мазна коса, облечен изцяло в черно, който ги беше последвал от кръчмата като зловеща сянка. Той продължи да ги наблюдава, докато влязоха в катедралата, после се усмихна, кимна доволно и се отдалечи.

На двора Корбет спря, за да може Ранулф да погледа театралното представление. Сцената представляваше нещо като двуетажна постройка на колела — в долната част актьорите се преобличаха, а на горната излизаха да играят. Яркият декор, представляващ гротескно оцветената паст на ада, от която изскачаха демони, беше скрит под покрив, на който имаше голям сребърен грифон. Пиесата беше за Страстите Христови. Актьорът, който играеше Христос, с бяла роба и сребриста перука, привличаше съчувствен шепот от събралата се тълпа; докато Пилат в пурпурната си наметка и червена перука, беше обсипвай с освирквания, подмятания и от време на време някоя буца пръст. Ранулф искаше да постои по-дълго, но Корбет, уморен от сценката и притеснен от крадците, които беше различил в тълпата (единия познаваше от съда, където го бяха довели преди няколко месеца), задърпа протестиращия си прислужник към входа на катедралата. В препълнения кораб цареше оживена дейност: продавачи на пергамент, писари, наперени правници, прислужници, очакващи да бъдат наети. Проправиха си път между тях към хора; по миризмата на тамян и лой от свещите, Корбет разбра, че обедната служба току-що е свършила.

Откриха Плъмптън в сакристията. Свещеникът беше мрачен и реагира гневно на молбата на Корбет.

— Какво искаш да кажеш? Да подредя отново олтара, както е бил? — духовникът беше на път да откаже.

— Напомням ти — каза Корбет уморено, — че не правя това за удоволствие или от желание да ти нареждам. Изпълнявам заповедите на негово величество и ще ти бъда благодарен, сър Филип, ако веднага се погрижиш за това.

Писарят излезе и седна на стол край олтара, докато Плъмптън, подпомогнат от няколко прислужници, дръпна Избродираната със злато олтарна покривка и подреди всичко като за литургия.

— Сър Филип — извика Корбет, — не искам да го подреждаш като за начало на службата, а както си го намерил след края й.

Плъмптън го погледна ядно, но кимна. Отне му известно време, но постепенно работата го увлече и той извади съдовете за вода и вино — две високи канички на стъклени столчета, със златни гроздове на капаците, всяка сложена върху сребърен поднос. Извади белите ленени кърпи, с които свещениците почистваха потира и пръстите си, дори постави няколко неосветени парченца хляб.

Когато реши, че е готов, Корбет се приближи и огледа олтара. Нареди да запалят свещите, за да бъде светлината същата и застана на мястото на Дьо Монфор. Потирът беше там, виното блещукаше на светлината, каничките бяха в края на олтара, едната пълна до три-четвърти с вода, а другата — празна.

— Забрави ли да налееш вино? — попита Корбет. Плъмптън поклати глава.

— Не, след края на службата беше празна. Помня го, защото не се наложи да изливам излишното.

Корбет кимна. Нещо липсваше, нещо му убягваше. Усещаше, че стомахът му се свива от вълнение. Погледна отново, представяйки си сцената на олтара. Представи си, че гледа картина, някой стъклописан прозорец, който му е харесал и иска да запомни изрисуваното върху него.

— Сър Филип — каза накрая писарят, — благодаря ти. Аз не мога да реша тази загадка, но може би ти ще успееш.

С тези думи той се обърна и излезе от катедралата.

Беше ранен следобед, мъглата не се беше вдигнала през деня и с наближаването на вечерта ставаше все по-гъста. Представлението на двора беше приключило, а из Чийпсайд пазарите затваряха рано, търговците окачаха задължителните фенери пред къщите си. Само просяците и чистачите, които събираха останалото след търговията през деня, бяха на улицата. Зададе се група ездачи, копитата чупеха и разпръсваха лед. Корбет едва не се подхлъзна и внезапно осъзна, че Ранулф е изчезнал. Бяха влезли заедно в катедралата, но както му беше навикът, прислужникът се беше измъкнал, търсейки забавления. Писарят сви рамене. Беше гладен и си купи парче пай, но след две хапки го захвърли, защото усети въпреки подправките вкуса на гранясало месо. Влезе в кръчмата на ъгъла на Бред Стрийт, седна близо до огъня и си поръча супа, за да се сгрее. Отвлече вниманието си от топчетата лой, които плуваха между месото и зеленчуците, като изпи три халби греян лондонски ейл с подправки. После излезе, облекчи се в канавката, зави зад ъгъла и се запъти към дома си.

Корбет беше свикнал с насилието; беше воювал в Шотландия и Уелс, случвало се бе да попадне на засада, но тазвечершното нападение беше най-изненадващото и ожесточеното, с което се беше сблъсквал. Тъкмо се опитваше да избегне канавката, без да се подхлъзне, когато от един вход изскочи облечена в черно фигура. Ако Корбет не беше видял проблясването на метал, мечът щеше да отсече главата му с първия удар. Но той успя да се наведе и да отскочи Подхлъзна се, падна и се загърчи, докато убиецът, чиито очи проблясваха през процепите на черната качулка, вдигна меч за съдбоносния удар. Заплел крака в наметката си, Корбет не можеше да извади оръжието си и запълзя назад като дете, изправено пред разгневен родител. Почувства, че ръката му се плъзга в канавката, докато убиецът се приближаваше, вдигнал меч, обмисляйки къде да нанесе смъртоносния удар. Корбет не знаеше какво да прави. Седеше като вцепенен, втренчен в изпълнените с омраза очи и меча в ръката на мъжа. Знаеше, че това не е уличен побойник или обикновен престъпник, а убиец; движеше се спокойно и грациозно като танцьор, без да бърза. Пък и защо не? Улиците бяха празни, здрачът беше паднал, кой би се загрижил, че човек, сглупил да излезе сам по това време, е нападнат? Корбет се опита да извика за помощ, но устата му беше пресъхнала и звукът заседна в гърлото му. Намери камата в колана си и я извади, но движението го накара да се подхлъзне отново. Погледна нагоре отчаяно, докато мъжът, разкрачил крака, се готвеше да нанесе последния удар. Той бавно приближаваше, но внезапно отметна глава и се свлече на колене; мечът падна от ръката му, главата увисна на гърдите. Корбет видя, че от устата му тече кръв. Убиецът се закашля и падна бавно на една страна, свит като дете, готвещо се за сън. Корбет вдигна поглед. Пред него стоеше Ранулф, широко усмихнат, и в ръката си държеше кама, окървавена чак до дръжката.

— За Бога, човече — раздразнено каза Корбет. — Изобщо не те чух да идваш!

Ранулф сви рамене и клекна, за да избърше камата си в наметалото на мъртвия убиец.

— Едно нещо не мога да разбера, мастър Корбет — каза той сухо. — Когато съм с теб, почти не ми говориш, само ми се караш. Да не би да ти се иска да бях дошъл по-късно?

— Къде беше? Цяло чудо е, че се появи — каза рязко Корбет, все още под влияние на преживения страх.

— Чаках те пред катедралата — повиши глас Ранулф. — Върнах се да догледам пиесата. Видях те да завиваш зад ъгъла и те последвах. Канех се да те настигна, но видях този тук — Ранулф подритна трупа. — Появи се сякаш от нищото. Тръгна след теб, затова реших да видя какво ще стане. Останалото ти е известно.

Корбет се усмихна.

— Благодаря ти, Ранулф. Съжалявам, че бях рязък с теб.

Но прислужникът отказа да бъде омилостивен.

— Изчаках и когато той се обърна с гръб към мен, всичко беше лесно. Той изобщо не ме чу — гордо добави той. — Нито пък ти, нали?

— Не, Ранулф, но никога не съм се радвал повече да те видя. Хайде, помогни ми да стана.

Прислужникът помогна на писаря да се изправи и загрижено заизтупва наметката му, удряйки силно, сякаш се наслаждаваше на всеки удар.

— Благодаря, Ранулф. Достатъчно.

Корбет приклекна до убиеца, преобърна го по гръб и свали качулката. Не му бяха познати тези втренчени очи, слабото жълтеникаво лице, мазната коса и набраздената с белези от шарка кожа. Платен убиец. Лондон беше пълен с тях — бивши войници, ветерани от войните, хора, готови да извършат убийство за кесия сребро.

Писарят се изправи.

— Вече съм добре. Иди при градския съветник, който живее наблизо, и му кажи какво стана. Ако има някакви въпроси, да ги отправи към краля, но го накарай да прати хора за тялото.

Ранулф не чака да го подканят втори път. Не можеше да устои на възможността да смъмри шкембестия надут градски съветник, по чиято млада жена бе въздишал. Въпреки хлъзгавия лед, той затича по улицата и зави по Чийпсайд.

Корбет се качи в стаята си и си наля голяма чаша вино. Седна на леглото, стиснал я с длани. Ог време на време отпиваше големи глътки и се опитваше да овладее треперенето на тялото си и да успокои стомаха си. Усещаше, че може да повърне от смесицата от страх и облекчение при неочакваното си спасение. Мракът се сгъстяваше и уплашен от нощта, той запали свещите. Отново напълни чашата и се опита да събере мислите си; убиецът беше изпратен от някого, несъмнено някой от свещениците в „Сейнт Пол“. Писарят разбра, че е близо до разрешението на загадката, иначе едва ли биха поръчали да го убият. Отново се зачуди какво му убягва. Погледна чашата и разсеяно разклати виното. Внезапно просветлението го прониза като светкавица. Вече знаеше какво е пропуснал. Така се развълнува, че напълни отново чашата си, отпи няколко глътки и отново завъртя чашата, преди пак да я напълни. Спомни си какво беше видял на олтара в деня, когато Дьо Монфор беше умрял, и петното върху филона в шкафа на сакристията. Искаше му се да се върне веднага в катедралата, но хората, които искаше да разпита, вероятно вече не бяха там. Освен това набързо изпитото вино вече му се отразяваше. Чувстваше се уморен и сънен, затова угаси свещта, заключи вратата и остана в тъмнината, опитвайки се да успокои бясното биене на сърцето си.

В „Сейнт Пол“ сър Филип Плъмптън също беше развълнуван. Всичко бе започнало по време на вечерня. Докато припяваше с останалите духовници, умът му се рееше към събитията от деня. Погледна към олтара, спомни си как беше наредил потира, подносите за нафора, дарохранителниците и свещите за Корбет. Спомняше си всеки предмет и мястото му след смъртта на Дьо Монфор. Това бе негово задължение и сър Филип се гордееше колко точно беше възпроизвел обстановката за нахалния писар. Дори дребните подробности като каничките за вино и вода. Внезапно той спря да пее. Не, беше забравил нещо. Той ахна изненадано.

— Не — помърмори си, — така беше сутринта след смъртта на Дьо Монфор, но не би трябвало да бъде така! О, не!

Вълнението му беше толкова голямо, че изпусна книгата с песнопенията и оглеждайки се извинително, се наведе да я вдигне. Продължи да пее, но умът му беше съсредоточен върху проваления план на убиеца. Беше ли разбрал Корбет истината? И какво щеше да стане, ако той му я кажеше?

По време на вечерята в трапезарията възбудата му толкова нарасна, че едва можеше да преглъща. Беше нервен, разтревожен, отказа храната, но пи много, затова привлече любопитните погледи на колегите си, но не позволи да бъде въвлечен в разговор. Едва изчака късната служба да свърши и този път не остана, както имаше навик, да се помоли и да размисли върху събитията от деня. Сър Филип не беше лош човек, но винаги бързаше, а тази вечер повече от всякога. Сам в стаята си, все още зашеметен от откритието си, той чу почукване на вратата.

— Влез — извика и се обърна към писалището си, където се канеше да запише мислите си.

Ако се беше обърнал, може би щеше да оживее. Но той беше толкова погълнат от мислите си, че пусна посетителя и позволи на Смъртта да увие шнура около врата му и да го стегне здраво. След няколко секунди гърчене и мятане животът на сър Филип угасна тъй бързо и лесно, както свещите, които убиецът докосна с наслюнчените си пръсти, преди да излезе от стаята.