Мариан Кийс
Мъжът на най-добрата ми приятелка (37)

Глава 37

Сега, в настоящето, телефонът иззвъня. Беше човек от фотографското студио на „Дейли Бко“, както ми беше казала Марта Хоуп Джоунс по време на интервюто. Искаше да изпрати куриер да вземе снимките от травмите ми след като съм била „оставена да умра“.

— Не са ме оставяли да умра.

— Умряла, ранена, няма значение. Да дойде ли за снимките?

— Не. Съжалявам.

Не след дълго телефонът отново иззвъня. Този път беше Марта.

— Лили, тези снимки ни трябват.

— Но нямам такива.

— Защо не?

— Ами… просто нямам.

— Това ни поставя в крайно неудобно положение — говореше високо и обвиняващо и после ми тръшна телефона.

Здравата стресната, глупаво се втренчих в телефона, после извиках на Антон:

— Какъв садист трябва да си, за да си направиш снимки, след като са те нападнали на улицата?

 

Въпреки че кварталът, в който живеех, не беше особено здравословен, никога не съм допускала, че ще ме нападнат. Гледах на живота без предразсъдъци, донякъде съчувствах на крадците и твърдях, че крадат от отчаяние. Сигурна бях, че интуитивно ще разберат, че съм на тяхна страна.

Обаче, ако се замислиш, бях идеалната им плячка. За да възпираш крадците, трябва да вървиш изправена, самоуверена и да даваш вид, че владееш тае куон до. Трябва да си стиснала чантата си в смъртоносна хватка под мишницата и крачката ти да е смела.

Вместо това аз вървя плахо. Веднъж случайно чух стария си шеф в Дъблин да говори за мен: „Все едно вика: Здравейте цветенца, здравейте дръвченца.“ Целта му беше да ме уязви и успя. Ни най-малко не ме интересуваха дърветата и цветята, но и не гледах на живота като на постоянна надпревара, в която, за да оцелееш, трябва да търчиш напред, за да не те докопат изотзад и изхвърлят от играта.

В нощта на нападението вървях от автобусната спирка към къщи. Бях на среща с представители на верига супермаркети, които планираха промоция на спанак, и моята задача беше да напиша текста на листовките, които щяха да раздават. Виждали сте такива работи: изброяват се витамините и качествата на спанака. („Известно ли ви е, че спанакът съдържа повече желязо от половин кило суров черен дроб?“ Списък на известни любители на спанака. (Попай, разбира се…) И накрая нови и екзотични начини за приготовление (Опитвал ли е някой сладолед от спанак?)

Все някой трябва да пише тия листовки и въпреки че не е работа, с която да се гордея, не е така срамна като тази, която вършех в Дъблин.

Беше тъмно и студено и нямах търпение да се прибера вкъщи. Не само за да видя Антон, който се беше преместил в апартаментчето ми шест месеца преди това, в деня, когато се върнахме от посещението при Джема, за което не ми се говори, а защото бях бременна в третия месец и страшно ми се ходеше до тоалетната. Като всяко нещо при нас с Антон, бременността ми не беше планирана. Бяхме ужасно бедни, аз получавах малко пари, но Антон не печелеше нищо и не можехме да си представим как можем да си позволим дете. Но то сякаш нямаше значение. Никога не съм била по-щастлива. Или по-засрамена.

Приходи ми се още по-силно до тоалетната и забързах крачка, когато, за моя изненада, някой рязко дръпна рамото ми назад. Беше хванал каишката на чантата ми и я теглеше с все сила. Най-идиотското е, че когато се обърнах назад, се бях усмихнала, защото помислих, че е някой познат, който е малко по-груб от общоприетото.

Но човекът зад гърба ми беше непознат. Беше тантурест, с бледо потно лице.

Едновременно ми хрумнаха две неща: че ме обират и че нападателят ми е стъкмен от сурово тесто.

Явно грешах. Той не беше недохранен и отчаян, както подобава крадец. (Ето ме каква съм идеалистка.) Нито държеше нож или спринцовка.

Но пък имаше куче. Кривокрак питбул, кипящ от злоба. Веригата му беше усукана около подобната на възглавница ръка на тестения човек и кучето започна да напира към мен с тихо ръмжене. Ако веригата се отпуснеше съвсем мъничко, щеше да ме разкъса.

Бях се вторачила в алчните очи на тестения и без да промълвя и дума, му подадох чантата си.

Той я грабна, натъпка я под якето си и после — за да бъде краят по-внушителен — ме повали на земята.

Това е, помислих си, свърши се, но най-лошото предстоеше. Докато лежах на мокрия тротоар, кучето мина през мен, точно през бременния ми в третия месец корем. Огромното му тегло сякаш ме премачка и воня на мърша ме лъхна в лицето.

Всичко приключи за две-три секунди, но дори и сега изпитвам отвращение при спомена.

След като мъжът и кучето се отдалечиха, аз, клатушкайки се, зашеметена и чувствайки се ужасно глупаво, се опитах да се изправя. Едва успяла, видях Ирина да се носи към мен, капачките на високите й токове отекваха в нощния въздух: кошмарът на всеки крадец. Тя живееше над мен и въпреки че понякога си кимвахме в коридора, никога не си говорехме. Знаех за нея само, че е висока, красива и че е рускиня. Слагаше си толкова грим, че Антон и аз дълго се веселяхме за нейна сметка, като се чудехме каква е. Аз мислех, че е проститутка, но Антон каза:

— Според мен е травестит.

Тя спря и ме загледа въпросително, докато се олюлявах на тротоара.

— Току-що ме обраха.

— Обраха те?

— Беше един мъж с куче.

— Муж с куже?

— Тръгна натам — но тестеният човек беше изчезнал.

— Имала пари?

— Няколко кинта.

— Толкоз малко? Слава на Бог.

Не преливаше от съчувствие, но ме достави здрава и читава на Антон. Обаче каквото и да кажеше или направеше, той не можеше да ме успокои. Знаех какво ще стане: щях да пометна. Щеше да бъде наказание свише. Възмездие, защото бях откраднала Антон от Джема.

Антон настоя да извикаме лекар, който се постара да ме увери, че опасността да загубя бебето си е минимална.

— Но аз съм лоша.

— Това няма значение.

— Заслужавам да загубя това дете.

— Почти няма опасност.

Докато лекарят си тръгваше, още някой се появи на вратата: Ирина, с пълна шепа гримове, да заменят откраднатите.

— Това са най-модерните цветове. Работаю на щанд на „Клиник“.

Антон и аз възкликнахме в един глас:

— А, значи работиш на щанд за козметика.

Ирина ни изгледа с хладен интерес.

— Мислили, че аз проститутка?

— Да — измърморихме, хванати на местопрестъплението. Откровеността не винаги е най-добрата политика, но Ирина май пет пари не даваше.

 

На следващата сутрин Антон ме заведе в местния полицейски участък (или Голямата писалка, както го наричаме оттогава) да направим оплакване.

Седнахме в чакалнята и гледахме как полицаите влизат и излизат. Очаквахме да си казват един на друг „шефе“.

— Имаме двадесет и четири часа да разрешим случая — промърмори Антон.

— … районният прокурор е зад гърба ни…

— …трябва да се движим с висока скорост по улица, пълна с кашони…

После тихичко си затананикахме мелодията от „Старски и Хъч“ и тогава извикаха името ми. Моето малко престъпление беше толкова незначително, та ме прие един млад полицай, който доблестно изслуша какво се беше случило. Описах тестетения човек и изброих всички неща от чантата си, за които можех да си спомня. Освен ключовете от къщи и мобилния ми телефон, в чантата ми имаше обичайните джуджурии. Кърпички (използвани), химикалки (протекли), руж (с пукната кутийка), лак за коса (да придам на косата си повече гъстота и да поприкрия нелепия си розов скалп) и четири или пет пакетчета „Звезден прах“.

— Звезден прах ли? — пламенно попита полицаят, сигурно си мислеше: НАРКОТИЦИ!

— Плодови дражета — обясни Антон.

Полицаят се разочарова. Остави химикалката си.

— Защо все правят така?

— Как?

— Какво им беше лошото на „Маратон“, че ги преименуваха „Сникърс“? И защо „Джиф“ стана „Сиф“?

— Глобализация — отговори услужливо Антон.

— Това ли значи глобализацията? — той въздъхна и отново взе химикалката. — Нищо чудно, че стават чудесии. Трябва да се обадите в банката да ви анулират кредитната карта.

Антон и аз запазихме мълчание (в крайна сметка, имахме право). На този етап бяхме толкова тънки, че едва ли имаше нужда да си анулираме картата. Банката, която я беше издала, отдавна беше взела мерки по този въпрос. Заедно с дебитната ми карта.

 

Скоро след това Ирина имаше свободен ден и ме покани горе. След минути пушеше цигара от цигара и блажено ми разказваше колко „нешчастен“ бил животът й в Москва.

— Имала муж, но не обичала него. Била нешчастна. Срещнала друг муж, но и той не ме обичал. Отново нешчастна. Муже!

Сега имала приятел англичанин, но и той я правел „нешчастна“. Очевидно беше много „ривнив“.

— Защо ходиш с него, като те прави нещастна?

— Защото е добър в правене на секс — после сви рамене. — Любов винаги нешчастна.

Като помислих, ми стана ясно, че истинската любов на живота й е козметиката, която продава. Наистина, тя беше нейна страст и то личеше по лицето й. Била перфектна в работата си (така каза) и печелела повече от всяко друго момиче.

— Имам ти доверие; ще ти покажа.

Излезе от стаята и донесе една метална кутия на карета. Отхлупи капака — беше натъпкана с пари. Банкноти. Петдесетачки, двадесетачки и десетачки — но преди всичко петачки.

— Комисиона. Броя тях всяка нощ. Не мога спя инак.

Разтревожих се. Не се чувствах сигурна в близост до толкова пари.

— Трябва да ги внесеш в банката.

— Банки!

Нямала им доверие.

— Виж! — тя издърпа една книга от рафта и измъкна няколко двадесетачки, скътани между страниците. Гогол, Достоевски — още пари. — Толстой — и там.

— Чела ли си наистина тези книги? — парите престанаха да ме безпокоят, бях впечатлена от обема на литературата. — Или ги използваш за касички?

— Чела всичките. Обичаш руска литература? — боязливо ме попита тя.

— Ъъ, да — познавах я бегло, но исках да бъда учтива.

Тя се усмихна.

— Вие англичани, гледате филм „Лолита“ и мислите, че знаете руска литература. Сега трябва да тръгваш. Време за „Бързаците“.

— Гледаш ли „Бързаците“?

— Обичам ги. Така са нешчастни, като живота. Ела пак при мен. Кога да е. Ако не иска да вижда, ще кажа.

Ако не я познавах, щях да си помисля, че любезничи.

 

Докторът се оказа прав и аз не пометнах, но няколко дни след нападението започнах да изпадам в някакво ужасно състояние. Малко по малко картинката ставаше все по-мрачна и разбирах колко отвратителна е човешката природа и какви печални пороци има. Рушим всичко, до което се докоснем.

Защо се влюбих в Антон? Защо Джема се влюби в него? Защо не можем да обичаме подходящите хора? Какво ни става, че се въвличаме в ситуации, за които сме напълно неподготвени, които нараняват и нас, и другите? Защо са ни дали чувства, над които нямаме власт, и които ни дърпат в посока, обратна на нашите желания? Представляваме възел от противоречия, едно вечно бойно поле, и ако хората бяха коли, щяха да ги връщат в магазина заради дефекти.

Защо способността ни да изпитваме наслада е ограничена, а е така безкрайна за болката?

Ние сме една шега на Вселената, реших накрая. Космически експеримент, който се е объркал.

Противно ми беше да живея. Единствено перспективата, че ще умра, правеше живота ми поносим. Но щях да имам дете, така че бях длъжна да продължа.

Антон каза, че травмата от това, че са ме нападнали, е предизвикала моята безнадеждност; трябвало пак да се прегледам на лекар. Не се съгласих: собствената ми порочност ме беше тласнала към това окаяно състояние. Антон не щеше и да чуе. Не спираше да повтаря:

— Не си порочна. Не обичам Джема, обичам теб.

Именно в това беше въпросът. Защо не обичаше Джема? Защо трябваше да бъде толкова сложно?

Антон не беше съгласен с мен: ако я обичаше, щеше да подпише смъртната присъда и на двама ни.

Успях да привърша работата си по листовката за спанака, но когато агенцията ми уреди нови ангажименти, не се отзовах.

Почти нямах с кого да говоря. След като с Антон предприехме ужасната стъпка да отидем в Дъблин и да кажем на Джема за нас, всички ирландки, които познавах в Лондон — общите ни приятелки с Джема — рязко се бяха отдръпнали от мен. Единствената приятелка, която познавах отпреди Джема, беше старата ми съученичка Ники. Но тя си имаше свои тревоги, опитваше се да забременее от Саймън, който, освен дето беше късокрак, май стреляше на вятъра.

Антон го нямаше, беше по цял ден на работа с Мики. Водеха телевизионни продуценти на обяд и се пазаряха за парите, водеха литературни агенти на обяд и се опитваха да купят евтини сценарии, обядваха с театрални агенти и се мъчеха да намерят актьори, за да играят в евтин сценарии, които още не бяха успели да купят и които нямаха с какво да платят. Свиваше ми се стомахът, колкото пъти си помислех какво двуличие се изисква — да се кълнат пред сценариста, че актрисата е наета, да обещават на актрисата, че парите са налице, да лъжат телевизионните компании, че сценарият и режисьорът са осигурени — но Антон каза, че е необходимо.

— Никой не иска пръв да се заеме. Ако някой друг се е включил, решават, че има защо.

Независимо от усилията на Антон и Мики, минаваше време, а никой от проектите им не се осъществяваше.

— Всичко ще потръгне скоро — обещаваше Антон, когато се връщаше вкъщи всяка вечер. — Ще намерим подходящ сценарий, талантлива звезда, и парите са ни в ръцете. После ще се редят на опашка да работят с „Ай-Кон“.

Междувременно прекарвах час след час съвсем сама и когато самотата ми додея, се качих при Ирина. Тя отвори вратата и зад гърба й на масата видях купчина банкноти. Броеше си парите.

— Днес плащат — каза тя. — Ела и виж.

— Благодаря — отговорих и влязох.

След като се полюбувах на чисто новите й банкноти, си излях душата.

Ирина слушаше с интерес и когато криво-ляво стигнах до края, тя промълви:

— Ти си много нешчастна — и ме погледна с уважение.

 

Чак когато изчерпвах всички други начини да се поразсея, включвах компютъра, търсейки утеха в книгата си. От близо пет години работех върху един роман, основаващ се на работата ми като пиар и екологията на Ирландия. Носеше двусмисленото име „Кристално чиста“ и ставаше въпрос за следното: химическа компания отравяше въздуха в малка община, една агентка по връзките с обществеността (по-хубаво, по-умно мое подобие и, естествено, с по-гъста коса) разбира какво става, вдига тревога, повежда на борба гражданите и проявява героизма, който аз нямах в истинския живот.

През изминалите пет години, поощрявана от ентусиазирани приятели, изпратих романа на няколко литературни агенти, трима от които го прочетоха и предложиха някои промени. Но дори след като го пренаписах и промених фабулата според изискванията им, ми отговориха, че „засега не е подходящ за тях“.

Въпреки това лелеех някаква надежда, че „Кристално чиста“ не е абсолютен боклук и продължавах да я издокусурявам. Но точно този ден просто не можех да пиша за бебета, родени с по-малко пръсти, и млади, водещи здравословен живот семейства, връхлетени от рак на белите дробове. Обаче не изключих веднага компютъра си. Не бързах заникъде, все още отчаяно търсех с какво да се заловя. Написах „Лили Райт“, после „Антон Каролан“ и „Малката Каролан“ и, както свършва всяка приказка, „И те живели дълго и щастливо“.

Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.

Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по-важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.

И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.

Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:

— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.

— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.

— Знам. Но, кълна се в Бога, мисля, че е страхотна.

Вдигнах рамене. Определено чувствах тъга, че свърших с писането.

— Дай я на Ирина да я прочете — каза той. — Тя разбира от книги.

— Ще я презре.

— Може би няма.

И така, понеже още не бях готова да покажа книгата на друг, изкачих стълбите, почуках на вратата на Ирина и казах:

— Написах една книга. Чудех се дали ще искаш да я прочетеш и да си дадеш мнението.

Тя не се разскача и развика, както мнозина правят. Ти си написала КНИГА! Колко удивително! Само кимна, пресегна се към страниците и каза:

— Щи чита.

— Едно ще те помоля, бъди откровена с мен. Няма нужда да щадиш чувствата ми.

Тя ме погледна с изумление и ми обърна гръб, чудейки се какво ли унижение се каня да си причиня. И колко ли ще чакам.

Но на следващата сутрин, за моя изненада, Ирина се появи с цигара в ръка. Подаде ми купчинката листи.

— Прочела него.

— Е? — сърцето ми спря и устата ми пресъхна.

— Аз харесва — произнесе се тя — Вълшебна приказка, където свят добър. Не вярно — тя замислено издуха огромно вълмо дим, — но аз харесва.

— Е, щом Ирина я харесва — каза ликуващо Антон, — значи наистина си струва.