Уолтър Лорд
Последната нощ на „Титаник“ (6)

„Убеден съм, че той загива, Харди“

Другите кораби като че ли не разбираха. В 01:25 часа „Олимпик“ попита:

— Поехте ли курс на юг, за да ни срещнете?

Филипс търпеливо обясни:

— В момента товарим жените в лодките.

След това „Франкфурт“:

— Има ли вече други кораби около вас?

Филипс игнорира въпроса. Отново се обади „Франкфурт“, за да иска допълнителни подробности. Това преля чашата. Той скочи, почти крещейки:

— По дяволите, глупак такъв!

Отново:

— Какво ти става старче?

Той сърдито изчука в отговор:

— Глупако, гледай си дежурството и не се меси.

От време на време идваше капитан Смит — веднъж да предупреди, че електричеството отслабва… отново, за да каже, че корабът няма да издържи дълго… по-късно — да съобщи, че водата е достигнала машинното отделение. В 01:45 часа Филипс помоли „Карпатия“:

— Идвайте колкото е възможно по-бързо, старче! Водата в машинното отделение е чак до котлите.

Междувременно Брайд намести палто върху раменете на Филипс, после успя да му върже спасителна жилетка. Да му обуе ботушите обаче бе по-сложно. Филипс попита дали има останали лодки — иначе ботушите нямаше да му трябват.

Веднъж даже предаде станцията на Брайд и отида да види какво става. Върна се, клатейки глава:

— Нещата вървят зле.

Те действително изглеждаха зле. Морето бе покрило вече носовата палуба на „Титаник“… гърчеше се около крановете, люковете, основата на мачтата… плискаше се в долната част на бялата надстройка. Грохотът на парата беше затихнал, изопващите нервите ракети спряха — но наклонът на палубата ставаше по-стръмен, а кренът наляво растеше.

В 01:40 старши помощник Уайлд изкрещя:

— Всички на десния борд да изправим кораба!

Пътниците и екипажа се струпаха и „Титаник“ тромаво застана отново на равен кил. Работата по лодките бе възобновена.

Лодка № 2 се приготви да отблъсне в 01:45. Стюардът Джонсън, чиито джобове бяха издути от портокали, се провикна към лодъчната палуба за бръснач, с който да среже въжетата. Морякът Мак Олиф му пусна един и извика:

— Потърси ме в Саутхемптън да ми го върнеш!

Мак Олиф бе вероятно последния човек на „Титаник“, сигурен в завръщането в Саутхемптън.

Първия помощник Мърдок знаеше повече. Вървейки заедно с главния стюард от втора класа Харди, той въздъхна:

— Убеден съм, че той загива, Харди!

Вече нямаше нужда хората да бъдат убеждавани в необходимостта да напуснат кораба. Пол Може — помощник-готвачът — скочи от десет фута височина в люлеещата се лодка. Някой от долната палуба се опита да го измъкне, но той се откопчи и бе в безопасност.

Пътникът от трета класа Даниел Бъкли, промъкнал се невредим през счупената врата и след това добрал се до лодъчната палуба, също реши да действа. Заедно с няколко други мъже той скочи в една лодка и плачейки, се сгуши в нея. Много от мъжете бяха измъкнати навън, но той намери отнякъде дамски шал и помоли г-жа Астор да го метне отгоре му. Маскировката „сработи“.

Друг млад мъж — почти момче — нямаше това щастие. Петия помощник го улови на една седалка на № 14 и той започна да се моли, убеждавайки го, че няма да заема много място. Лоу извади пистолета си, но момчето усили молбите си. Тогава Лоу смени тактиката, каза му да се държи като мъж и го измъкна навън. В този момент г-жа Шарлот Колйер и други жени от лодката започнаха да хлипат, а осемгодишната ѝ дъщеря Марджори усили шума, като се вкопчи в ръката на Лоу и зарева:

— О, господине! Не стреляйте! Моля ви, не убивайте бедния човечец!

На Лоу му трябваше доста дълга пауза, за да може да се усмихне и кимне успокоително. Момчето беше вече вън и лежеше по лице върху бухта въже.

Но неприятностите с № 14 не бяха свършили. Друга вълна мъже нападна лодката. Морякът Скарот отби нападението им с румпела. Този път Лоу измъкна пистолета си и изкрещя:

— Ако още някой се опита, ще получи това!

Той гръмна три пъти покрай борда на кораба, докато лодката се спускаше надолу.

Мърдок едва удържаше натиска върху № 15. Той извика срещу тълпата:

— Назад! Назад! Първо жените!

В сгъваемата лодка В, която беше закачена на лодбалките на № 1, имаше още по-големи неприятности. Върху нея се нахвърли голяма орда. Двама мъже скочиха вътре. Ковчежникът Хърбърт Макелрой гръмна два пъти във въздуха. Мърдок извика:

— Излезте оттам! Опразнете лодката!

Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон, привлечени от пистолетните изстрели, се втурнаха да помогнат. Измъквайки нахалниците за ръце, крака и каквото друго им попадне те освободиха лодката. Товаренето продължи.

Джек Тейър стоеше настрана заедно с Милтън Лонг — млад пътник от Спрингфийлд, Масачузетс. Бяха се запознали тази вечер на чаша кафе. След сблъскването Лонг, който пътуваше сам, се присъедини към семейство Тейър, но той и Джек загубиха старите в тълпата на палуба А. Сега тихо разговаряха какво да правят, предполагайки, че останалите членове на семейството бяха заминали вече с лодките. Те решиха да стоят настрана от лодка В. В тази суматоха бе невъзможно да се направи нещо. Но преценката им беше невярна. Постепенно нещата се изгладиха и накрая лодка В бе готова за спускане. Старши помощник Уайлд попита кой ще поеме командването. Чувайки това, капитан Смит се обърна към старши рулевия Роу, който още мигаше с морзовия прожектор, и му каза да поеме лодката. Роу скочи в нея и се приготви за спускане.

Президентът Брюс Исмей стоеше плътно до лодката и помагаше да я подготвят за спускане. Сега беше поуспокоен в сравнение с началото, когато Лоу го надвика — всъщност той вече се държеше като обикновен член на екипажа на „Титаник“.

Това бе обичайна роля за Исмей, но не и единствената. Понякога той предпочиташе роля на пасажер. От началото на рейса до сега се бе преобразявал вече няколко пъти. В Куинзтаун например беше нещо като суперкапитан. Определи на главният механик Бел скоростта, която искаше да поддържа през различните етапи на рейса. Премести времето за пристигане в Ню Йорк в сряда сутринта вместо във вторник вечерта. Даже не се посъветва с капитана.

След това, в открито море, Исмей беше предимно пътник, който се наслаждаваше на прекрасната кухня на ресторанта „А ла Карт“… шъфълборд… бридж… чай с кифли в неговия стол от лявата страна на палуба А.

Тази неделя той бе дотолкова член на екипажа, че да узнае за пристигналата от друг кораб радиограма за появата на лед. В ярко осветения слънчев Палм Корт, в момента, в който фанфаристът тръбеше за обяд, капитан Смит му подаде предупреждение от „Балтик“. По време на следобеда Исмей (който много обичаше да напомня на хората кой е) го измъкна от джоба си и помаха с него на г-жа Райърсън и г-жа Тейър. В пушалния салон, преди вечеря, където залезът все още гореше през кехлибарено оцветените прозорци, капитан Смит поиска и си взе съобщението обратно. След това Исмей се отправи към ресторанта, безупречен във вечерното си обрекло, приличащ много на пътник от първа класа.

След сблъскването отново се превърна в част от екипажа — с капитана на мостика… консултация с главния механик Бел… сега въпреки камшичните слова на петия помощник Лоу командваше около лодките.

Тогава му хрумна друга идея. В последния момент той внезапно се покатери в лодка В. Спуснаха я с четиридесет и двама души, включително и Брюс Исмей — просто един пътник.

Повечето от пасажерите се държаха различно. Уилям Т. Стед, независим както винаги, седеше и четеше самотен в пушалния салон на първа класа. На минаващия огняр Кемиш му се стори, че той възнамерява да остане на това място, каквото и да се случи.

Свещеникът Робърт Д. Бейтмън от Джаксънвил стоеше навън и наблюдаваше как снаха му г-жа Ада Болс се качва в лодката:

— Ако не те срещна пак на този свят — извика той, — ще те срещна на оня.

Когато лодката тръгна надолу той отвърза вратовръзката си и я хвърли към нея за талисман.

Джордж Уайдънър и Джон Тейър подпрени на перилата на лодъчната палуба, тихо си говореха за нещо. Обратно на догадката на младия Джек, баща му не беше в лодката и нямаше никакво намерение да ползва такава. Малко по-нататък Арчи Бът, Кларънс Мур, Артър Райърсън и Уолтър Дъглас стояха заедно мълчаливо. Майор Бът бе притихнал, нямаше пистолет, не вземаше активно участие в евакуацията и не беше на чело, както по-късно разказваше мълвата.

Още по-назад Джей Етс, описван като комарджия, който мечтае да извърши убийство по време на първия рейс, стоеше самотен и неприветлив. Той връчи на една от влизащите в лодка жени откъсната страница от джобно тефтерче, на което бе написано: „Ако се спасите, уведомете сестра ми, г-жа Ф. Д. Адамс от Финлей, Охайо. Загинал: Д. Х. Роджърс (това бе един от неговите псевдоними)“.

Съобщението на Бенджамин Гъгенхайм съдържаше повече подробности: „Ако нещо ми се случи, кажете на съпругата ми, че съм направил всичко възможно да изпълня своя дълг“.

Гъгенхайм наистина бе надминал себе си. Нямаше го пуловера, който му бе облякъл стюардът Ечиз. Беше без спасителна жилетка. Вместо тях той и неговия камериер носеха вечерно облекло:

— Ние сме в най-хубавите си дрехи — обясни той — и сме готови да потънем като истински джентълмени.

До тях имаше и няколко семейства. Усмихнато, семейство Алисън стоеше на палубата за разходка. Г-жа Алисън бе хванала малката Лорейн с едната си ръка, а съпруга си — с другата. Семейство Строс — прегърнати през кръста — стояха подпрени на леерите. Младо семейство от Запад чакаше в съседство; когато Лайтолър попита момичето дали иска да замине с лодка, то му отговори жизнерадостно:

— За нищо на света! Ние започнахме заедно и ако се наложи, ще свършим заедно!

Арчибалд Грейси, Клинч Смит и дузина други пътници от първа класа помагаха на екипажа да попълнят и последните лодки. Като помогнаха на госпожица Констънс Уилърд от Дулут, Минесота, да се качи в лодката, те ѝ се усмихнаха и ѝ казаха да запази смелост. Тя забеляза, че по челата им се стичаха вадички от пот.

Лайтолър също се потеше. Той хвърли връхната си дреха. Дори само по пуловер и пижама, пак беше подгизнал от усилената работа. Изглеждаше толкова необикновено в тази щипеща, студена нощ, че помощник-лекарят — вечен шегобиец извика:

— Здравей, Светлина! Горещо ли ти е?

Помощник-лекарят бе със стария д-р О’Лафлин, ковчежника Макелрой и неговия помощник Баркър. За момент към тях се присъедини Лайтолър. Те си стиснаха ръцете и си казаха: „Сбогом.“

Нямаше време за повече. Поглед към аварийния трап и Лайтолър видя, че водата вече е до палуба В, като се издигаше бързо нагоре. Но светлините светеха все така ярко… музиката все още бе рагтайм… ритъмът все така жив.

Останаха само две лодки. Едната от тях, № 4, създаваше проблеми през цялата нощ. Преди повече от час Лайтолър я спусна до палуба А, правейки сметка да качва хората оттам, но всички прозорци се оказаха затворени. След това някой забеляза, че лотът на „Титаник“ стърчи директно под лодката. Морякът Семейство Паркс и огнярят Джек Фоли се спуснаха да го отчупят, но срещнаха трудности при намирането на лом. Времето течеше. Лайтолър затича към другите лодки, оставяйки тази за по-късно.

Пасажерите, които чакаха за №4, бяха забравени за дълго. А сред тях бяха най-изтъкнатите пътници. Семействата Астор, Уайдънър, Тейър, Картър и Райърсън стояха през цялото време едно до друго. Когато Лайтолър за пръв път разпореди пътниците да се качват, група от жени, деца, прислужници и дойки се спусна на палубата за разходка в очакване да се качат. Като разбраха, че е невъзможно, те останаха, където бяха.

Много от съпрузите се пръснаха наоколо и повече от час цветът на обществото от Ню Йорк и Филаделфия чакаше, докато отворят прозорците и изчоплят лота. След това им наредиха да се качат на лодъчната палуба, но вторият стюард Дод ги върна веднага обратно. Отчаяната г-жа Тейър възкликна:

— Само ни кажете къде да отидем и ние ще го изпълним. Веднъж ни пратиха тук, сега ни връщат обратно!

Лайтолър се върна в 01:45 часа. Беше се изправил, стъпил с единия крак в № 4, а с другия на перваза на отворения прозорец. Някой постави столове от палубата до леерите, за да служат като стъпала. Мъжете застанаха така, че да промушват жените и децата през прозорците.

Джон Джейкъб Астор помогна на г-жа Астор да премине през отвора и попита може ли да я придружи. „Тя — каза той — се намира в деликатно състояние.“

— Не, господин е — отговори Лайтолър, — мъжете няма да влязат в лодките, докато не натоварим първо жените!

Астор попита за номера на лодката и Лайтолър каза:

— Номер 4!

Полковник Грейси бе уверен, че това е, за да намери жена си по-лесно след това. Лайтолър беше сигурен, че той замисля оплакване.

После дойде редът на семейство Райърсън. Артър Райърсън забеляза, че френската им прислужница Викторин е без спасителна жилетка. Той бързо свали своята и я закопча на нея. Г-жа Райърсън поведе сина си Джек към прозореца, но Лайтолър извика:

— Момчето не може да влезе!

Г-н Райърсън възмутено пристъпи напред:

— Разбира се, че момчето ще остане с майка си — то е само на тринайсет години.

Като го пусна да мине, Лайтолър изръмжа:

— Никакви други момчета!

В 01:55 часа №4 бе във водата — само петнадесет фута по-надолу. Г-жа Райърсън бе шокирана, виждайки колко дълбоко е потънал корабът. Тя видя как водата прелива в големите правоъгълни отвори на палуба В, като носеше незакрепени малки мебели от луксозните апартаменти. След това погледна към палубата за разходки. Г-н Райърсън и г-н Уайдънър стояха още до леерите и гледаха към лодката. Изглеждаха съвсем спокойни.

Остана само една лодка. Сгъваемата лодка G бе окачена в лодбалките на № 2 и приготвена да приема хора. Нямаше никакво време. Светлините започнаха да тлеят с червеникава светлина. Някъде долу се разнесе шум на счупен порцелан. Джек Тейър видя олюляващ се мъж, който държеше пълна бутилка джин „Гордънс“. Той я надигна и я пресуши.

— Ако някога се измъкна оттук — каза на себе си Тейър, — този сигурно никога няма да го срещна (в действителност той бе един от първите оцелели, които Тейър срещна).

Лайтолър взе всички предпазни мерки. Повечето от пътниците се бяха преместили към кърмата, но имаше една лодка… с 47 места… и 1600 души на борда на кораба. Той накара екипажа да се хване здраво за ръце и да образува широк кръг около лодка G. Имаха право да минават само жени.

Две бебета от мъжки полковник Грейси бяха донесени от бащата, подадени през живата преграда и поставени в лодката. Баща им се отдръпна в навалицата. Той се назова „г-н Хофман“ и каза на всеослушание, че е повел децата при близки в Америка. Истинското му име бе Наватрил и бе отвлякъл децата от жената, която го бе изоставила.

Хенри Б. Харис — театрален продуцент, придружи г-жа Харис до кръга. Казаха му, че не може по-нататък.

— Знам — въздъхна той, — ще остана.

Полковник Грейси долетя с г-н Джон Мъри Браун и г-ца Едит Ивънс — две от беззащитните дами, на които той бе предложил услугите си по време на пътуването. Той спря пред стената и пусна жените напред. Те стигнаха до лодката в момента, когато тя тръгна към водата. Госпожица Ивънс се обърна към г-жа Браун:

— Тръгнете първа. В къщи ви очакват деца!

Тя помогна на г-жа Браун да прескочи бързо леерите. Някой изкрещя да спускат и в 02:05 сгъваемата G — последната от всички лодки — се заспуска към морето. Без Едит Ивънс.

Точно отдолу, на палубата, Хю Улнър и Бьорнстром Стефансон стояха самотни до перилата. Беше тежка нощ — помогнаха на г-жа Кенеди… опитаха се да спасят семейство Строс… издърпаха онези страхливци от лодка В. Тук, на палуба А, те също търсеха да помогнат на някого, но палубата бе напълно безлюдна. Светлините имаха червеникав отблясък.

— Този ъгъл става доста опасен — отбеляза Уилър, — нека да минем зад вратата в края.

Те тръгнаха напред, към отворената част на палубата за разходка. Още с влизането върху тях се изля от палубата вода, която покри вечерните им обувки и достигна до коленете им. Подпряха се на перилата. Само на девет фута по-надолу видяха спускащата се лодка G. Сега или никога.

— Да скочим в нея — извика Улнър, — на носа ѝ има много място.

Стефансон се прекатури, падайки на кълбо някъде отпред в носовата част. В следващата секунда Улнър го последва и падна в лодката, като половината от тялото му стърчеше навън. Още миг и сгъваемата G се удари във водата, отдаде въжетата. Като я отблъскваше, морякът Уилям Лукас викна на стоящата на палубата госпожица Ивънс:

— За вас ще спуснат специална лодка!