Дийн Кунц
Чудакът Томас (46) (Завръщането)

Четирийсет и шеста глава

След като убих Робърт, коленете ми се подкосиха и ми се зави свят. Но не ми се догади, както очаквах. В края на краищата той беше Шевал Робърт, не добър съпруг и баща, нито пък стълб на обществото.

Нещо повече, имах чувството, че нарочно е искал да постъпя така с него. Беше прегърнал смъртта с отворени обятия, сякаш тя беше пътят към изкуплението на неговите грехове.

Когато отстъпих от балкона и дъждът внезапно нахлу в стаята, чух Датура да крещи някъде от другия край на етажа. Гласът й виеше като сирена, докато тя тичаше към мен.

Ако побегнех към стълбите, със сигурност щяха да ме видят в коридора, преди да стигна до тях. Двамата с Андре щяха да са въоръжени. Наивно беше да предполагам, че и те ще са заразени от нерешителността на Робърт. Преместих се от хола на хотелския апартамент в спалнята, която се намираше вдясно. Тук беше по-тъмно отколкото в хола, защото прозорците бяха по-малки и прогнилите завеси още висяха на корнизите.

Не очаквах да намеря тук скривалище. Просто ми беше необходимо малко време да се съвзема.

Тъй като бяха чули изстрела, те щяха да влязат предпазливо в хола. И най-вероятно първо щяха да открият ураганен огън.

И когато решаха, че могат да огледат съседната стая, аз щях да съм готов за тях. Или поне готов, доколкото ми позволяваха възможностите. Разполагах само с четири патрона, не с цял арсенал.

Ако късметът беше на моя страна, те все още не знаеха накъде се беше насочил Робърт в процеса на претърсването — ако той изобщо беше влязъл, за да претърсва. Но само по звука можеха с голяма точност да установят мястото.

Ако предпочетяха да претърсят всички стаи в по-малкия коридор, имах шанс да се махна от дванайсетия етаж.

Много по-близо отпреди, но все още извън апартамента, вероятно на пресечката на двата коридора, Датура извика името ми. Не ме викаше да ме покани на кафе в местното заведение, но в тона й се долавяше по-скоро вълнение, отколкото яд.

Цевта на пушката, затворът и рамата бяха още топли от стрелбата.

Подпрях се на стената и потреперих, когато си спомних как Робърт излетя през балкона. Извадих от джоба на джинсите си единия от резервните патрони и с опипване се постарах да го вкарам в затвора.

— Чуваш ли ме, чудако Томас? — провикна се отново Датура. — Чуваш ли ме, приятелю любими?

Затворът продължаваше да ми се опъва и не искаше да поеме патрона. Ръцете ми се разтрепериха, с което изпълнението на задачата се затрудни.

— Оная дивотия наистина ли беше това, което си мисля? — извика тя. — Полтъргайст ли беше?

От срещата с Робърт по цялото ми лице бяха избили едри капки пот. Когато чух гласа на Датура, потта сякаш се превърна в лед.

— Много щуро беше, направо обра точките! — продължи тя все още някъде от коридора.

Накрая реших да вкарам патрона през тръбовидния пълнител под цевта.

Пръстите ми бяха хлъзгави от пот и трепереха. Патронът ми се изплъзна, падна и отскочи от дясната ми обувка.

— Нарочно ли го направи, чудако Томас? Нарочно ли ме накара да предизвикам старата Мериан, докато тя избухне?

Датура не знаеше нищо за духа с войнишката прическа. Така беше по-справедливо — да си мисли, че духът на една симпатична, но некрасива сервитьорка й е дал да се разбере.

Приклекнах в мрака и заопипвах пода. Притесних се, че патронът може да се е търколил на някое труднодостъпно място и ще трябва да си светна с фенерчето, за да го намеря. Необходими ми бяха всичките четири патрона. Когато го намерих, едва не изпъшках от облекчение.

— Искам да видя представлението още веднъж! — изкрещя тя.

Останал клекнал, подпрял на бедрата пушката, аз отново се опитах да заредя пълнителя, като първо обърнах патрона на една страна, после на друга, но гнездото на пълнителя, ако изобщо това беше гнездото на пълнителя, не приемаше патрона.

Задачата не изглеждаше трудна, в действителност бе много по-лесна от жонглирането с яйца, без да се разбият и жълтъците им да потекат. Но очевидно за човек, който изобщо не е зареждал оръжие в тъмното, не беше чак толкова лесно. Трябваше ми светлина.

— Хайде да подразним малката кучка отново!

Застанах до прогнилото перде на прозореца.

— Но този път ще те държа изкъсо, приятелю.

До края на деня оставаха час или два, но облаците, надвиснали над подгизналата от дъжда пустиня, създаваха впечатлението, че пада мрак. Все още имах достатъчна видимост, за да огледам пушката.

Извадих втори патрон от другия джоб и опитах с него. Без резултат.

Поставих го на перваза на прозореца и опитах с трети. На ръба на пълното отчаяние извадих четвъртия.

— Ти и Дани идиотчето няма да се измъкнете оттук. Чуваш ли ме? Оттук няма изход.

Боеприпасите, които бях намерил на рафта в банята до мивката, очевидно бяха предназначени за друго оръжие.

На практика това вече не беше пушка, а бухалка с причудлива форма.

Този път здравата бях загазил.