Филип Хосе Фармър
Невъзможен свят (9)

Девета глава

Използвайки все още ограничения си речников запас, той заговори Вергенгет на тази тема. Вождът не изглеждаше изненадан. Той му се усмихна, а Кикаха видя, че в усмивката има удоволствие.

— Ти можеше да избягаш… още можеш — проговори вождът. — Видях намерението в очите ти за миг, макар то веднага да се сви, като юмрук… Сега ще ти кажа, Кикаха, защо живя толкова дълго сред нас. Обикновено убиваме враговете си веднага. Ако пленникът ни се окаже смел, удостояваме го с мъчения. Понякога, когато заловеният не е от познато племе, така че не може да ни е стар враг, ние го осиновяваме. Смъртта често ни сполита, а не ни се раждат достатъчно деца. От известно време насам ставаме все по-малко. Ето защо аз ще наредя да бъдеш осиновен. Показа предостатъчно смелост и всички ние сме ти благодарни, че спаси живота на едно от скъпоценните ни деца.

От този момент нататък Кикаха се чувстваше не толкова самотен.

Бурята спря след няколко часа. Племето набра смелост да се върне в долината, където намериха Лукьо. Ридаейки протяжно, жените отнесоха трупа й в лагера. Останалата част от деня мина в оплакване, докато косата й бе сресана и тялото й бе измито и положено върху куп кожи. Когато се смрачи тя бе отнесена от четирима мъже на носилка до място на около една миля от лагера. Тленните й останки бяха оставени на земята и шаманът, Ошулаин, започна ритуален танц около нея, припявайки и размахвайки магическия си жезъл. Накрая цялото племе с изключение на няколкото пазачи подхвана тъжна песен и пое обратния път.

Кикаха се обърна веднъж. Над трупа вече кръжаха лешояди и цяла глутница дългокраки бабуини се носеше стремглаво, напъвайки се да се добере преди тях. На около четвърт миля стадо безгриви лъвове препускаше все в същата посока. Те без съмнение щяха да опитат да сплашат маймуните, но схватката щеше да бъде жестока. Когато се съберяха в голямо количество маймуните набираха смелост и щяха да досаждат на котките, докато последните не ги прогонеха окончателно.

Когато се прибраха в лагера, шаманът изрецитира къса поема, която сам беше съчинил. Те бе в прослава на Лукьо и идеята бе с нейна помощ споменът за Лукьо да не угасне бързо. В началото тя щеше да бъде в устата на всички, после щяха да престанат да я пеят. След време Лукьо щеше да бъде забравена, но щеше да остане да живее в паметта на детето и родителите си. Накрая и детето щеше да я забрави, а родителите щяха да имат други по-големи грижи на главата си.

Само онези, извършили велики дела, заслужаваха песните за тях да се пеят и след смъртта им. Другите просто биваха забравени.

Племето се задържа отвъд границите на езерната област още един ден. Вергенгет обясни, че сезонът на бурите би трябвало вече изцяло да е отминал. Явно Повелителя по някакви свои съображения го бе удължил, а племето бе допуснало една почти фатална грешка.

— А може и да сме оскърбили по някакъв начин Повелителя — предположи вождът, — и той е оставил мълниите да падат от небето с един ден.

Кикаха се въздържа от коментар. Обикновено проявяваше голяма дискретност при споровете на религиозна тема. Беше глупаво да обижда вожда със забележка, която освен това можеше и да го накара да промени мнението си относно приемането на Кикаха в племето.

Вергенгет събра всички и отпочна дълга реч. Кикаха разбра само около половината думи, но трудно можеше да сбърка смисъла, вложен в тона и жестикулациите. Макар Повелителя да бе взел с едната си ръка Лукьо, с другата той им бе дал Кикаха. Племето бе обидило Повелителя. А може и само Лукьо да се бе провинила пред него по някакъв начин. Както и да е, Повелителя явно не беше ядосан на всички тях. Поразявайки Лукьо, той се бе освободил от гнева си. И за да докаже на племето, че все още гледа благосклонно на него, беше им изпратил Кикаха — един воин. Така че сега те можеха да решат дали да го приемат.

Единственият, изказал се против, беше Тоини — онзи, който бе ритнал Кикаха отзад, когато се бе навел да пие от канала. Той се осмели да изкаже предположението, че Повелителя може би иска племето да му принесе в жертва Кикаха. Това, заедно със смъртта на Лукьо, би следвало да го омилостиви.

Кикаха нямаше представа на какво дължи тази неприязън на Тоини. Единственото обяснение бе биохимическо: за някои хора е достатъчен дори само миг, за да развият напълно безпричинна антипатия към други хора.

Трудно би могло да се каже, че изказването на Тоини предизвика оживена дискусия, но резултатът бе дълъг спор. Вождът запази мълчание през време на пререканията, но си личеше, че Тоини му е дал повод да се позамисли.

Забелязвайки че Тоини има шанс да настрои общото мнение в своя полза, Кикаха поиска от вожда думата. Вергенгет изрева за тишина.

Знаейки много добре, че височината дава на говорещия психологическо предимство, Кикаха яхна един хикву.

— Смятах да не отварям тази тема, докато не бъда приет за член на племето — започна той, — но сега виждам, че не бива да мълча.

Той направи пауза и огледа бавно всички, създавайки впечатлението, че е готов да разкрие нещо, за което не би следвало да говори.

— Тъй като сред нас има съмняващи се във волята на Повелителя, считам се задължен да ви кажа каквото имам да казвам сега, а не по-късно.

С удовлетворение забеляза, че всички напрегнато очакват следващите му думи. Тържественото му изражение и сериозният му тон ги караха да вярват, че той знае нещо, което и те трябва да научат.

— Малко преди да ме намерите — продължи Кикаха, — аз срещнах един мъж. Той се приближи към мен, но не вървеше, а се носеше над земята. Беше във въздуха и бе поне два пъти по-висок от мен.

Разнесе се дружно ахване и очите на всички без тези на Тоини се отвориха по-широко. Само Тоини присви очи.

— Мъжът беше много висок, най-високият, когото съм виждал някога. Кожата му бе много бяла, а косата му много червена. Около него имаше сияние, сякаш бе обгърнат от светкавици. Изчаках го, без да помръдвам, разбира се, защото това не бе човек, от когото можеш да избягаш, а още по-малко има смисъл да се опитваш да атакуваш… Когато стигна при мен той спря и едва тогава се спусна на земята. Аз съм смел, народе на Тана, но той ме плашеше. И ме караше да го гледам с благоговение. Така че отпуснах се на колене и го изчаках да реши да проговори или да направи каквото и да е. Знаех че това не е обикновен човек, защото кой от нас може да плува във въздуха?… Той пристъпи непосредствено до мен и проговори: „Не се страхувай, Кикаха. Аз няма да ти причиня нищо лошо. Аз гледам на теб благосклонно, Кикаха. Изправи се, Кикаха“… Подчиних се, но страхът ми не минаваше. Кой би могъл да бъде този странник, реещ се като птица, и как му беше известно името ми, след като никога преди не го бях виждал?

Някои в застиналата пред него тълпа простенаха, други зашепнаха молитви. Хората много добре знаеха кой е странникът. Или поне си мислеха, че знаят.

— И тогава странникът заяви: „Аз съм Повелителя на този свят, Кикаха“. Аз аз отговорих: „Досещах се, че е така, Повелителю“. После той каза: „Кикаха, племето Тана, скоро ще те плени. Ако се отнесат добре с теб, аз ще ги даря с милостта си, понеже имам велики планове по отношение на тебе. Ти ще станеш мой служител, Кикаха, и ще се превърнеш в инструмент, чрез който да извърша нещо, което искам да стане… Но ако те убият или решат да те изтезават, Кикаха, това ще ми послужи като знак, че не са достойни за мен. И аз ще ги изтрия от лицето на тази земя. Всъщност аз ще убия един от тях, за да им покажа, че ги държа под око и за да им демонстрирам мощта си. Ако това не ги убеди, тогава ще убия още един — онзи, който би се опитал да попречи приемането ти от племето“.

До този момент Тоини се бе усмихвал подигравателно. Беше ясно, че възнамерява да обяви пленника за измамник в мига, в който свърши с разказа си. Но сега пребледня, разтресе се и зъбите му затракаха. Съседите му внимателно се отстраниха от него.

Единствен шаманът не бе докрай убеден. Може би, подобно на Тоини, той също мислеше, че Кикаха лъже, за да си спаси живота. Дори да беше така, той бе готов да изчака развитието на събитията, преди да излезе с мнение.

— Така че отговорих: „Благодарен съм ти, Повелителя, че си ми оказваш честта да ти служа. Мога ли да те попитам какви по-точно са плановете ти за мен?“. Но той само отвърна: „Ще ти ги разкрия, когато му дойде времето, Кикаха. Засега нека да видим как ще те приемат Тана. Ако постъпят според волята ми, тогава тях ги очаква славно бъдеще. Но ако ти сторят зло, тогава ще ги унищожа — мъже, жени, деца, животни. И дори кости няма да останат за лешоядите“. С тези думи той се обърна, издигна се във въздуха и бързо се скри зад склона на планината. Скоро след това се появихте и вие. Знаете какво се случи после.

Ефектът от всичко бе, че самият Кикаха едва не започна да си вярва на думите. Племето се събра около него и всички се опитваха да го докоснат, надявайки се да почерпят от силата, която мислеха, че се е събрала в него само защото бе стоял близо до Повелителя. Молеха го да бъде техен приятел. А когато и шаманът Ошулаин си проби път през тълпата и го хвана за стъпалото, също за да попие от силата му, Кикаха разбра, че беше победил.

Тогава се обади вождът и тревожно запита:

— Кикаха! Спомена ли Повелителя, че ти ще ни водиш?

Вергенгет съвсем откровено се притесняваше за това каква роля му е отредена.

— Не, Повелителя не каза нищо по този въпрос. Мисля че той просто искаше да заема място сред вас като обикновен воин. Ако искаше да стана вожд щеше да ми го каже ясно.

Вергенгет не скри облекчението си.

— И какво ще правим с този нещастник Тоини, който настояваше да бъдеш принесен в жертва? — подхвърли той.

— Според мен той вече е разбрал колко неправ е бил — отговори Кикаха. — Нали, Тоини?

Ридаейки на колене, Тоини изхълца:

— Прости ми, Кикаха! Не знаех какво върша.

— Прощавам ти — великодушно го успокои Кикаха. — Какво ще правим сега, вожде?

Вергенгет сподели, че след като е вече очевидно, че Повелителя е успокоил гнева си, навлизането им в морската страна е безопасно. Вътре в себе си Кикаха искрено се надяваше сезонът на гръмотевиците наистина да е отминал. Защото ако ги застигнеше буря, всички щяха да разберат, че той ги бе лъгал. Което значеше, че просто ще го разкъсат на парчета.

За момента обаче нищо не го застрашаваше. Но ако се случеше какъвто и да е инцидент, който по някакъв начин да подскажеше, че племето не се ползва от пълната благословия на Повелителя, тогава той трябваше да е готов отново да измисли бърза лъжа. И ако не му повярваха, това щеше да бъде краят на Кикаха.

Но какво щеше да стане, ако се натъкнеха на Уртона — истинският Повелител на тази вселена?

Кикаха взе решение да напусне Тана, ако види Анана или ако се натъкне на каквото и да е било свидетелство, че тя се намира в крайморската страна. Нещо му говореше, че ако е оцеляла, тя ще дойде насам. Защото и тя щеше да знае, че ако той е жив, също ще дойде насам.

На свой ред Уртона и МакКей също щяха да потърсят по-стабилен район, където има много вода. А там, където са те, там щеше да бъде и Рога.

Кикаха не знаеше дали и Орк е бил отнесен от опустошителния потоп. Или е успял да се измъкне от водите на малко, но безопасно разстояние от Уртона и МакКей.

Подобни мисли се въртяха в главата му, когато керванът най-сетне стигна до морето. Всички утолиха жаждата си и дадоха на лосовете да се напият. Жени и деца плъзнаха наоколо да събират плодове от дървета и храсти. Мъжете тръгнаха широко разкрачени сред водите и започнаха да забиват копия, опитвайки да набучат някоя невнимателна риба. Малко от тях успяха.

Кикаха получи малка порция сурова риба, която огледа внимателно за червеи, преди да изяде.

После керванът отново потегли през фините бели пясъци по брега. Бяха навлезли из тези земи от дясната страна на канала, така че завиха надясно. Ако решеха да прекосят канала, трябваше да преплуват поне четвърт миля дълбоки води. Пътуваха през местност, осеяна от дървета и животни, поразени от светкавиците. Труповете бяха вече покрити с люспести земноводни, които проблясваха с окървавени зъби и размахваха опашки, за да сплашат съперниците за плячката, грухтяха и сумтяха страховито. Имаше и птици, които грачеха оглушително.

Когато племето стигна до повалени от мълния слоница и малкото й, хората прогониха пълчищата земни, морски и въздушни животни и изряза останалото месо за себе си. На Кикаха се паднаха няколко големи къса, но той отложи изяждането им. Когато падна „нощта“, той събра клонки и сухи листа и са приготви да запали огън с триене. Около него се насъбраха зяпачи. С енергични движения Кикаха загря с триене листата, после добави клонките и не след дълго огънят пламна.

После взе назаем кремъчен нож и си отряза няколко по-малки парчета месо. Изпече късовете, остави ги да поизстинат и започна да яде, сякаш нямаше намерение да спира. Вождът и шаманът приеха поканата му да се присъединят към него. Макар да гледаха с подозрение печеното месо, ароматната миризма скоро разпръсна страховете им.

— Повелителя ли те е научил как да правиш тази силна топлина? — попита Ошулаин.

— Не. Там откъдето идвам всички хора знаят как да правят този… огън. Ние го наричаме огън. Всъщност и вашите прадеди са знаели как да правят огън. Но вие сте забравили това умение… Мисля, че прадедите ви дълго са бродили без посока, преди да намерят тази морска страна. Липсата на дървета постепенно ги е накарала да забравят всичко за огъня. И все пак не мога да си обясня как така вие самите не сте открили наново това умение, когато сте намерили морска страна, където дърветата са в изобилие.

Той не спомена, че и най-примитивните земни племена познават огъня. Вергенгет със сигурност би възприел това като обида. И щеше да е напълно прав.

После се замисли за Уртона. Какъв изтънчен садист беше той! Щом е искал да направи свят и да го засели с хора, по каква причина го е оставил толкова гол? Потенциалът, заложен в Homo sapiens не би могъл да се реализира, без подходящи материали, които да се използват. На всичко отгоре необходимостта вечно да са на път, да се пазят от непрестанно изменящата се повърхност на планетата, да изразходват практически цялата си жизнена енергия в непрестанно пътуване, търсейки храна и вода, ги беше смъкнала на нивото на животните.

Но въпреки всичко, те си оставаха хора. Имаха култура, при това по-сложна, отколкото мислеше. Сигурно щеше да осъзнае богатството на нейните идеи едва когато овладееше тънкостите на езика и изучеше в детайли обичаите на племето и индивидуалните особености на членовете му.

— Огньовете също са полезни, за да се пропъждат надалеч едрите животни през нощта — продължи той. — Ще ви науча как да ги поддържате да не изгаснат.

Вождът известно време не проговори. Освен храната, той трябваше да смели и една нова концепция. А тя изглежда с нещо го притесняваше. След малко той се обади:

— След като си любимец на Повелителя, а си и един от това племе, ти не би искал да ни донесеш някаква беда, нали?

Кикаха го успокои, че няма такива намерения… освен ако Повелителя не му заповяда.

Вождът се изправи на крака и с висок глас изрева заповедите си. Не след дълго по периметъра на лагера им горяха огньове. Сънят обаче отказваше да ги споходи. Едри хищници и кучета обикаляха по края на лагера и очите им блестяха в светлината на огньовете. А хората от племето още не бяха напълно сигурни, че зверовете няма да ги атакуват, ако те се отпуснат и безгрижно заспят. Кикаха обаче даде пример на останалите, затваряйки очи и престореното му пуфтене не след дълго убеди съмняващите се, че той поне от нищо не се безпокои. Скоро заспаха и децата, след което родителите им решиха, че действително всичко е наред.

На сутринта Кикаха показа на жените как да сготвят месото. Поне половината племе възприе с ентусиазъм новия начин на приготвяне на храната. Останалите решиха, че ще продължат да ядат месото сурово. Но Кикаха беше сигурен, че преди да мине много време цялото племе, с изключение на няколко заклети привърженици на суровата диета, ще се приспособят към новото.

Вътре в себе си обаче той не беше съвсем сигурен дали бе трябвало да ги учи на готвене. Защото когато отново настъпеше сезонът на бурите, племето отново щеше да напусне долината. А извън нея липсата на дървен материал щеше да ги накара отново да се хранят само със сурово месо. Това, от своя страна, щеше да събуди в тях недоволство, после объркване и гняв, защото едва ли щеше да бъде по силите им с нещо да променят положението на нещата.

Прометеите не винаги носеха добро.

Е, проблемът си бе техен. Още повече че той изобщо не възнамеряваше да бъде с племето, когато дойде моментът да изоставят долината.

На „сутринта“ керванът отново пое по пътя си. Вергенгет ги накара да се движат по-бързо, отколкото предния ден. Мисълта че скоро тук щяха да се появят и други племена явно го безпокоеше и той не искаше да рискува сблъсък с някое от тях на морския бряг. Денят клонеше към края си, когато те пристигнаха до целта. Това бе голям хълм, на около половин миля навътре в сушата. Макар да променяше едва забележимо формата си, това ставаше много бавно, както и с останалата част от земята в долината. И освен това винаги си оставеше хълм.

На билото му се виждаше нещо като свлачище от дървета. Всъщност при последното идване на племето тук, това си бе защитна стена, обграждаща част от терена. Тектоничните преобразувания обаче я бяха повдигнали няколко пъти и бяха разкъсали свързващите дърветата лиани. Племето се хвана на работа. Трябваше да се изкопаят нови дупки, в които да се поставят изпопадалите дървени стволове и да се свържат неподвижно с нови лиани. Към края на третия ден дървената крепост бе възстановена. Зад периметъра имаше известен брой навеси, където семействата можеха да спят и да потърсят спасение от пороите.

Племето щеше да се връща за нощуване в това място през останалата част от сезона. През деня различни групи щяха да излизат на лов и риболов, а също щяха да берат плодове. Наблюдателни постове щяха да бдят за появата на опасни зверове, както и за още по-опасните хора.

Но преди да се отдадат на почивка и дебелеене, трябваше да приемат Кикаха за член на племето.

Това беше голяма чест, но представляваше и сериозно изпитание за посвещавания. След нескончаеми танци и рецитации на поеми и песни под съпровода на бумтящите барабани и издаващи пронизителни звуци флейти, вождът изряза с кремъчен нож символите на племето върху гърдите на Кикаха. От него се очакваше да изтърпи, без да трепне и мигне с око.

След това трябваше да се изплъзне на цяла орда, която се впусна по следите му, мушкайки го с дългите си копия. После се изправи за схватка срещу най-силния мъж на племето Мекидлонг. Вече се бе възстановил от раните си, а и знаеше стотици трикове, за които Мекидлонг дори не предполагаше, че съществуват. Но понеже не искаше да го унижава, наложи се да се бори така, че отстрани да изглежда като че ли Мекидлонг сериозно го затруднява. Накрая, уморен от продължилия твърде дълго театър, той зрелищно хвърли на земята Мекидлонг със суплес. Горкият Мек се сгърчи от болка, отваряйки уста като риба на сухо.

Но най-тежката част дойде, когато се наложи да докаже потентността си. Импотентните мъже биваха прогонвани от племето, докато накрая намереха смъртта си. Такива като Кикаха ги убиваха, понеже те не бяха синове на племето. Така щяха да постъпят и с него, ако не бе толкова очевидно, че е изпратен от Повелителя. Но, както каза вождът, щом го е изпратил самият Повелител, тогава и той трябва да се окаже достоен за подобна чест.

Кикаха не се опита да оспори логиката на този извод. Но дълбоко в себе си беше убеден, че конкретно това изпитание е погрешно. Никой мъж не можеше да бъде обвинен, че не се чувства комфортно от мисълта, че може да бъде убит или прогонен, ако се провали. Импотентността можеше да бъде резултат от самото притеснение.

За щастие хората от племето Тана не изискваха, както бе обичаят при някои други племена, доказателството да бъде дадено публично. Така че на Кикаха му бе разрешено да влезе под навес, заграден от забити в земята клони. Той си избра най-симпатичната девойка, която след няколко часа излезе видимо изморена, но несъмнено щастлива, за да оповести, че Кикаха е преизпълнил нормалните изисквания.

Случилото се развесели Кикаха, макар и да го накара да изпитва известни угризения. Той не вярваше Анана да се разсърди от подобна „изневяра“, особено след като обстоятелствата правеха невъзможно обичаят да бъде отклонен.

И все пак май най-добре щеше да бъде да не споменава пред нея.

За щастие това бе последното изпитание. Вождът и шаманът изпяха поотделно песен, съответстваща на тържествения ритуал, а после всички се отдадоха на пир, след който коремите им така се подуха, че никой не можеше да се помръдне.

Преди да си легне Вергенгет съобщи на Кикаха, че от него се очаква да си избере жена от наличните свободни за тази цел. Имаше пет кандидатки, които с нескривана надежда заявиха, че ще бъдат щастливи да го имат за свой партньор. На теория дадена жена имаше правото да отхвърли даден кандидат, но практиката бе съвсем друга. Обществото изискваше всяка жена да се ожени веднага щом станеше способна да има деца. Само ако на някоя й се отвореше късметът да има повече от един кандидати, тогава тя можеше да избира. Иначе трябваше да приеме онзи, който я пожелае.

Мъжете също се намираха под подобен натиск. Дори бъдещият съпруг да не харесваше никой от кандидатките, той пак трябваше да избере една. За племето най-важно бе да се поддържа числеността му.

Две от петте момичета бяха симпатични и добре сложени. Едната изглеждаше по-отворена и сякаш преливаше от соковете на страстта. Така че ако трябваше да избира, той би се спрял на нея. Беше възможно тя да отклони избора му, но според вожда всяко от момичетата буквално се задъхвало от надеждата да стане негова избраница.

Все пак, ако го попитаха, той би предпочел онази, с която бе доказал своята мъжественост. Обичаят обаче повеляваше, че това може да бъде всяка жена на племето, а понеже тя бе вече омъжена, съпругът й бе опитал да убие Кикаха, ако той пожелаеше да повтори случилото се между двамата.

На всичко отгоре същата тази жена, която се казваше Шима, можеше да стане източник на неприятности. Тя вече бе успяла да прошепне на Кикаха, че отново иска да бъде с него. Това едва ли щеше да се окаже възможно, тъй като тя просто не можеше да изчезне с Кикаха сред шубраците, без това да бъде забелязано поне от половината племе.

Кикаха реши, че ще действа според изискванията на момента.

Огледа се. Като се изключеше постовият, качен на висока дървена платформа в центъра на лагера, както и още един, седнал на клон в самата корона на гигантско дърво, всички наоколо вече спяха. Той можеше да отвори вратата и да се отдалечи дълго преди постовите да успееха да събудят останалите. А и както се бяха натъпкали, едва ли някой можеше да го настигне в това състояние.

Но както му се искаше да излезе и да потърси Анана, така нещо в него се съпротивляваше на тази мисъл и настояваше да остане сред тези хора, колкото и нещастни и измъчени да бяха те. Той продължаваше да се намира под временното въздействие на онова ново желание за някакъв дом. Временно? Дали нямаше да продължи с години наред.

Логически погледнато, шансовете да се срещне с Анана, бяха еднакви както ако тръгнеше да я търси, така и ако останеше с племето. Ако потеглеше сам, можеше да избере погрешна посока и да обиколи в търсене това море. Нямаше никаква представа какви са размерите му — то можеше да се окаже с площта на езерото Мичиган, а можеше да бъде и колкото Средиземно море. А Анана можеше да върви в същата посока, но винаги зад него. Ако изобщо още бе жива…

И все пак, някой ден той щеше да си тръгне. А междувременно можеше да поразузнае наоколо. Нищо чудно да се натъкнеше на някакви следи в околността.

Прозя се и се отправи към навеса, отделен му за спане от вожда. В същия момент дочу някакво кикотене. Обърна се и видя Шила и Гуен — двете кандидатки за съпруги, които му бяха харесали. Коремите им, които и в нормално състояние, бяха добре открояващи се, сега направо щяха да се пръснат, но те все пак не бяха яли толкова, че да изпаднат в несвяст. И освен това бяха се престорили, че спят.

— Гуен и аз мислим, че ще избереш за жена една от нас — усмихнато му каза Шила.

— Откъде знаете? — подсмихна се и той.

— Ние сме най-привлекателни. И си помислихме, че може би… — тя отново се изкиска, — …че ще ти дадем шанс да решиш коя да предпочетеш. Друга възможност няма да имаш.

— Вие не сте наред. След този тежък ден, след всички изпитания, след часовете с Шима и пира…

— О, ние знаем, че ще можеш. Ти май си голям виру. И освен това, какво ни пречи да опитаме?

— Нищо не ни пречи, разбира се — съгласи се Кикаха и ги взе за ръце. — Но моят навес е много открит. Къде ще отидем?…

Нямаше представа колко време бе спал, когато се разбуди от някакъв шум. Подпря се на лакът и се огледа. Момичетата още спяха. Изпълзя навън, отмести храста пред навеса и се изправи. Всички наоколо тичаха, викаха или седяха, триейки очи и недоумявайки какво се бе случило. Постовият върху платформата нещо ревеше с все сили и сочеше към морето. Другият на дървото също крещеше.

Появи се Вергенгет и с подпухнали очи залитна в посока на Кикаха.

— Какво казва Опуел?

Кикаха отговори, че гласът на постовия се губи в гълчавата. Вергенгет се развика всички да млъкнат и след около минута успя да овладее положението. Едва сега Опуел можа да предаде думите на постовия върху дървото.

— Двама мъже и една жена са изтичали по брега. Малко след тях са минали на бегом и воини от племето Тан. По всичко личи, че те преследвали мъжете и жената.

— Беше ли жената с дълга коса, черна като крилото на гарван? — извика Кикаха.

— Да!

— И бил ли е единият от мъжете със жълта, а другият с червена коса?

— Онил казва, че единият мъж наистина е бил с жълта коса. Другият бил чернокож и косата му била най-къдравата, която някога бил виждал. Според Онил мъжът бил изцяло черен.

— Анана! — простена Кикаха. — А също Уртона и МакКей!

После се хвърли към вратата с вик „Анана!“

Вергенгет отдаде заповед и двама мъже сграбчиха Кикаха. Пуфтейки от усилието, вождът се приближи до него и го сгълча:

— Ти луд ли си? Не можеш да излезеш там вън сам! Таните ще те убият!

— Пуснете ме — помоли Кикаха. — Това е била жена ми! Трябва да й помогна.

— Не бъди глупав — възрази Вергенгет. — Ти не би имал никакъв шанс да го сториш.

— И ти смяташ така да си останеш зад стените на крепостта и да оставиш да я заловят? — извика Кикаха.

Вергенгет се обърна към Опуел и нещо му извика. Той на свой ред извика на Онил, който отговори, също викайки. Опуел предаде отговора.

— Олин казва, че наброил двайсет.

Вождът потри ръце и се усмихна:

— Добре! Ние сме повече — и започна да дава серия заповеди. Мъжете взеха оръжието си, оседлаха лосовете и ги яхнаха. Кикаха се метна на своя и в мига, в който голямата порта се отвори, той го смушка навън. Зад него се подредиха Вергенгет и останалите воини.