Петър Кърджилов
Играта (3)

* * *

За петдесет години бе успял да извърви нелекия път от възторга и любовта до презрението и омразата. В началото им се възхищаваше, но не с онзи суетен плам, разгарящ се в душата на създателя при досега със собственото творение. Радваше го нечовешката им искреност. Пред електронните мозъци подлостта и некадърността не смогваха да се прикрият зад широкия гръб на гръмките титли и съмнителните заслуги. Те безжалостно поставяха всеки на мястото, му навярно за това, защото не участвуваха в коалиции, опозиции, враждуващи групи и мафия, не бяха с никого и против никого. Честолюбивите не желаеха да им простят това. Приспособленците не можеха да се адаптират. Бездарните ги ненавиждаха. Колкото повече се усъвършенствуваше изкуственият интелект, колкото по-безпристрастни и прецизни ставаха неговите оценки за. човешките качества и възможности, толкова повече нарастваше градусът на емоционалното отношение към него. За съжаление цифрите се уголемяваха единствено в нерадостната половина на скалата, разположена под критичната точка на нулата. Ор Халас също не остана чужд на този процес. За разлика от общото мнение обаче неговите чувства бяха белязали от полъха на положителните стойности. Причината за това навярно бе в дългогодишната му съвместна работа с компютрите. Тя го бе сближила с тях, късайки неумолимо и малкото му връзки с хората. Пред новите приятели си бе позволявал да изрича сквернословия и интимни изповеди, които никога не би споделил с човек. Съзнаваше рисковете на подобни взаимоотношения. За него обаче те не бяха голяма изненада. Още в момчешката си мечта за работа с мислещите машини Ор Халас бе включил самотата и страданието, които досегът с тях носеше.

Когато се появиха първите позитронни мозъци, той бе назначен за програмопазител на един от тях. Стотици бяха задълженията му, чиято крайна цел бе охраната на свръхкомпютъра от опити за разрушаване, преднамерено подаване на погрешни данни, кражби на информация и дори от налудничавите посегателства на душевно болни… Още тогава обаче някои специалисти твърдяха, че програмите на машините трябва да се предпазват не само от злонамерени действия. Тъкмо обратното. Най-голямата опасност, уверяваха те, би могла да дойде от необмислената добронамереност. И се оказаха прави… Именно човешката глупост и мързел позволиха в бездънните хранилища на позитронната памет да се вложат всички известни знания за света. В това нямаше да има нищо лошо, ако редом с тях не съжителствуваха социалните неправди, разкъсващите обществото противоречия, упадъкът на нравите… Всички смятаха компютрите за неми свидетели на объркания човешки свят. Но те най-добре знаеха за какви „високоблагородни“ цели и с каква варварска изобретателност се използуваха натрупаните в тях познания и опит. Тъкмо проявеният от тях хуманизъм доведе до онова майско утро на,..

Бунтът на роботите скоро бе потушен. Малцина узнаха за неговите истински подбуди. Обвиненията бързо бяха насочени срещу законите на роботиката и съществуването на моралните ограничители. Поредица от безумни разпоредби доведе до тяхното премахване. С това позитронните мозъци станаха вече неуправляеми. Наслоената през годините човешка ненавист даде богата жътва. И до днес не можеше да си обясни защо от хората те взеха само лошото, защо загребаха с жалните си за емоции шепи само в тинята на човешките страсти, обърнали горделиво гръб на малките, но чисти песъчинки от съвършенството на човешкия дух. Вероятно и той бе един от многото, които предумишлено или неволно бяха причинили тези травми в инак кристалните мозъци. Скоро комплексът.за вина прерасна в неосъзнато, но силно чувство, в което доминираше поривът за възмездие. Подгонен от воплите и стоновете на онеправданото човечество, призракът на стария професор Франкенщайн крещеше от върха на готическата камбанария и го заклеваше в едно — да отмъсти, да разруши, да убие!

Повече от тридесет години бе работил със СВРУУМ-411, знаеше и кътните, и млечните му зъби, навиците, комплексите, страстите и страховете на това могъщо, но и жалко позитронно създание… По-късно само се молеше. Искаше едно — да се добере до резервното командно отделение и тогава да се види чия злост щеше да бъде по-голяма — човешката или машинната…

Когато научи за Играта, сам подаде документите си.

* * *

Елиад Сафтан бе излязъл на Големите стени. В дъното на авенюто се белееше обектът на неговите стремления. Ако зоната на обсега на времепреместителя бе по-обширна, щеше вече да припка необезпокояван към сградата. Но и сега той не беше далеч от нея. Нужни бяха още малко усилия. Трябваше да ги направи. Беше уверен, че ще успее. В този миг земята под него се разтресе. Протохераторът се олюля, но запази равновесие и не падна. Зад полусрутената сграда вляво се чу смразяващ кръвта рев…

* * *

И Ор Халас бе в Ивицата. Знаеше на пръсти пътя към остъкления небостъргач, в чиито хладни помещения му се щеше да попадне час по-скоро. МОЗГАН също се стараеше много, вероятно бе подслонил полицая в засада, защото бе насочил цялото си внимание към Ор. Но след първите стотина метра, изминати от кибернетика в Ивицата, се случи нещо, което и двамата не бяха очаквали. Изглежда, трасето бе попаднало под неизвестен магнитен купол, тъй като връзката помежду им се прекъсна за няколко минути. След това тя се възстанови и Върховния компютър си отдъхна. Засега всичко вървеше нормално.

А и Ор се справяше великолепно. Бе среден на ръст, с бледо и излъчващо интелигентност лице. Очите му бяха черни и от съчетанието между тях и побелелите му коси вероятно се раждаше нещо, което хората наричаха благородство и красота. Челото му бе прорязано от тънки вени, които пулсираха в ритъма на едно човешко сърце, но на МОЗГАН те повече напомняха за сложната плетеница от имформационни връзки в неговата утроба. В очите лесно се откриваше някакво трескаво горене, но сега, като гледаше уверения му и равномерен ход, компютърът си мислеше, че то е по-скоро изява на богат вътрешен живот, отколкото на припряност и нервност.

— Дотук беше много добре! — каза МОЗГАН. — Сега обаче внимавай! Площадът на Конституцията винаги е имал лоша слава.

— Благодаря! — отговори Халас и продължи със същия съсредоточен и пестелив ход.

Тогава прозвуча викът. Кибернетикът спря, огледа се спокойно и попита високо:

— Кой е? Къде сте?

— Помощ! — гласът идваше от запазена четириетажна сграда, отбелязана на картата като абсолютно безопасна. Ор тръгна към входната й врата.

— Недей! — включи се МОЗГАН-003. — Това е актьорът,

Халас вече се изкачваше по стълбите, като вземаше по-две-три стъпала наведнъж. Ориентираше се по призивния зов, който с математическа последователност направляваше придвижването му. На площадката на третия етаж се ослуша за миг, след което, без да си поеме дори дъх, нахлу в насрещния апартамент.

На дивана в просторния хол се бе обтегнало безжизненото, но все така апетитно тяло на Лина. Халас се доближи до него, огледа го с безразличие и без много да му мисли, зашлеви две силни плесници върху побледнелите бузи. Тялото трепна и Лина отвори очи.

— Къде съм? — попита плахо тя. — Кой сте вие? Какво се случи?

— Ами откъде да знам — отвърна равнодушно Ор, — тъкмо си се разхождах най-кротко из Ивицата и чух добре школувания ви глас.

— В Ивицата? Аз съм попаднала в Ивицата? Вие сте луд! — тя стана от дивана и отиде до прозореца. — Боже мой! Това е истина… Но това е ужасно! — изстена Лина.

— Зависи от каква гледна точка се подхожда към ситуацията — отбеляза Халас. — В момента из Лабиринта не е повесело, да не говорим за Долния град.

— Ама, моля ви се, не ми говорете такива страшни неща. Боже мой! — тя отново започна да се вайка. — Аз съм в Ивицата! Но как съм попаднала тук?

— Не зная.

— Отведете ме от това злокобно място, умолявам ви! — Лина се разрида и се свлече в краката на Ор.

— Сега не мога — каза той. — Трябва да свърша една работа. Ако искате, изчакайте ме. Това е сравнително сигурно кътче. На връщане ще дойда да ви взема.

— Поне ми донесете чаша вода! — помоли тя. — В кухнята има хладилник. Вземете и за вас каквото си харесате.

— А вие откъде знаете, че в кухнята има хладилник? — вежливо попита Ор.

— Ами логично е… След като някой е похитил такава жена като мед, след като ме е превел през страхотиите на Ивицата и ми е oбзавел разкошен апартамент, вие какво искате — да ме остави да умра от глад и жажда?

— Вярно — рече Ор, — не се сетих за това.

Той излезе от хола и след минута се върла с пълен поднос.

— Права бяхте. В Ивицата някои хора си живеят живота. Донесох каквото намерих — портокалов сок, сода, има и нещо по-силничко…

— Вие сте чаровен! Как се казвате?

-Ор.

— Какво хубаво име — Лина бе във възторг. — Ор като орел, като орнамент… Вие сте орнамент — закачливо подхвърли тя. — А аз съм Лина, художничка съм, рисувам. Миналата година правих изложба в Расинг клуба. Не сте ли чувал?

— Не. Не се интересувам от живопис.

— Жалко. Но започвам да се досещам какво е станало — тя сниши гласа си до някакво тайнствено шептене. — Това е работа на Марсел. Той е меценат, милионер, луд е по мене. Като сръбна две чашки… ама пийте нещо де, какво стърчите такъв, винаги съм говорила за голямата си мечта да рисувам в Ивицата. Ей така, има нещо шик в това, да претвориш върху платното нейната суровост, нейния стаен за боен вик ужас. Не намирате, ли?

— Не намирам, честно казано — отговори той и поднесе чашата със сода към устатите си.

— Не пий! — проехтя гласът на МОЗГАН. — Това е отрова. Ор дори не трепна. Изля течността в гърлото си и се усмихна чаровно.

Лина се бе втренчила в него и бездънните й очи бавно се разширяваха от изумление. След това те се събраха в малки, свирепо бляскащи точици и лицето й се източи в отвратителна животинска муцуна. За секунди то се превъплъти в десетки образи, не по-малко грозни и зли, ала това не трогна Халас. Той гледаше апатично и дори не премига с очи. Накрая зловещите изваяния преляха в някаква поето явна форма, която бавно застина в невещаещата нищо добро усмивка на Вал Денко. Тя се разтегна и от нея като жаби изпопадаха няколко думи.

— Ти не си човек! — изсъска актьорът.

— Не съм — отвърна Халас с нескрита гордост в гласа.

— Ти си робот! — досетя се Вал.

— Робот съм — в погледа на Ор блесна дързостта.,

— Ами като си робот, какво се мотаеш из нашите, човешките работи бе? — закрещя Денко.

— Ако говорим сериозно — каза тихо Ор, — работите не се делят на роботски и човешки, а на добре и зле свършени.

— Прав си — цинично се прозя актьорът. — Тук имам някакво наследство от един философ като тебе. Толкова ме обикна, че ми подари най-ценното нещо, което притежаваше. Да си чувал нещо за орианските пчелички?

— Не съм — Ор не лъжеше.

— Сега ще ги чуеш! — тихо каза Вал и натисна капачето на кутийката…

След минута тялото на Халас лежеше безжизнено в средата на хола. Лицето му бе силно обезобразено, но въпреки това си личеше, че е било от плът и кръв. Вал Денко огледа внимателно мъртвеца, обърна го няколко пъти и като се увери, че пред него лежи най-нормален и бездиханен човешки труп, изхриптя доволно:

— Ще ме будалка мене… Робот бил. Глупак.

След това с много нежност започна да опакова своя реквизит, перуките, гримовете и десетките други малки, но абсолютно необходими аксесоари на занаята. Сред тях неочаквано изникна гърлото на старателно увита бутилка. Не беше празна.

* * *

Ужасният рев огласи още веднъж околността. След това се показа и неговият собственик. Зад полусрутената сграда се източи първо главата, а сетне и тялото на невероятно грозно чудовище. В сравнение с него и най-отблъскващият динозавър би изглеждал като кино артист. То отръска главата си заканително ту наляво, ту надясно и най-недвусмислено се отправи към Елиад Сафтан. Една от бомбите на протохератора щеше да свърши чудесна работа в случая, но на него те му трябваха за по-трудни времена. Ето защо тай смело извади лазерния пистолет от кобура си и откри огън..

* * *

СВРУУМ-411 разговаряше с Вал Денко, когато връзката бе прекъсната по спешност от Локалния компютър на Доения град. Сякаш не му стигаха проблемите с актьора, ами и тоя глупак, заеквайки, започна да му обяснява нещо…

—..според обстоятелствата — оправдаваше се Локалния — бяхме принудени да хвърлим всички налични охранителни сили… Но и те не помогнаха! Някои от роботите дори преминаха на тяхна страна. Размириците обхванаха цялата подопечна територия и сега може да се каже, уважаемий Свръхпровеждащий, Долния град е в ръцете на хората.

— Нека НАК-ОВ-106 изтегли оттам цялата техника! — заповяда СВРУУМ.

— Не бих желал да ви противореча, но вие, тоест ние…

— Какво ние-вие бе, некадърник! Нали той цял живот черпеше енергия и се биеше в гърдите, че отговаря за евакуацията… Нека сега се прояви.

— Да, но вие, тоест ние… на последния логикоинформационен съвет го преустроихме. — смънка Локалния.

— Грешка! Голяма грешка — прекъсна го Свръхпровеждащия.

— Да, вероятно е така, щом вие твърдите — в плахото-електронно сърце на подчинения като че ли се надигна нещо като съпротива, — но нали сам често повтаряхте: „Големи дела — големи грешки!“

— И големи наказания, не забравяй това! — допълни нагло СВРУУМ-411, след което без особен ентусиазъм попита: — Та това ли бе всичко, което искаше да ми кажеш? — Да, великий Свръх…

— Издавете ги!

— Ъъъъ…?! — Локалния компютър открай време не бе от най-схватливите.

— Заповядах да потопите Долния град. Какво толкова се чудиш? Да не би и вода да нямате?

— Имаме засега, Ваше… но…

— Издавете ги! — закрещя истерично СВРУУМ. — Потопете ги, залейте ги, наводнете ги, затрийте всичко живо в Долния град!

СВРУУМ-411 се изключи от връзката с обречения вече Долен град и ласкаво зашептя на Вал:

— Какво те прихваща, моето момче? Беше блестящ. Та тези две роли ще са венецът на твоята слава. В театралния Пантеон няма други подобни изпълнения, които да се сравнят,по блясък и изящество с това, което направи само за часове. Т.и си гений и вярвам, че сам разбираш високата отговорност, която носиш…

— И ти ой мислиш, че ме хвалиш, глупава машино! — озъби се Вал. Свръхпровеждащия нямаше възможност да се по-,радва на алкохолния му дъх, но биодатчиците вече бяха отчели промените в главата на актьора. Той беше пиян. — Във всяка произнесена от тебе дума няма и капка ласкателство. Това, което каза, е самата истина. А кому е нужна тя? Поне на мен не ми е притрябвала. Аз съм дотук. Уморих се вече. Вдишах набързо процента на смъртността сред Мозгановите люде и вече искам да ой ходя. Искам ой обещалия хонорар и свобода. Писна ми в тая скапана Ивица. Аз обичам да ми се възхищават, а тук няма никой, горящ от желание да върши това.

— Вал, моля те — промълви Свръхпровеждащия, — направи го заради мен! Ти още ми трябваш. В Ивицата все още доста свободно се разхожда последният човек на МОЗГАН — полицаят Ахиду Бел. А той е опасен.

— Ти ме молиш? — Вал се усмихна.

— Аз те моля наистина, но в случая съм доста по-силен от тебе, така че го тълкувай и като принуда!

Вал Денко обезумя. Заскача наоколо, разпери ръце и се завъртя в див, лудешки ритъм. Викът му се носеше над пустошта, раздран от горчилката на оскърблението, а краката му подскачаха в трескав танц. Само по чудо не налетя на някой От вечните бдители… Изведнъж той рязко се спря. Пооправи къдриците си, изтупа ръкавите на кадифения си костюм от прахта и се наведе за големия черен куфар. След минута фигурата му се изгуби между развалините, леко приведена под товара на обречеността.

* * *

Ахиду Бел се бе набутал в най-простата клопка на Ивицата. Тъкмо преминаваше през влажния коридор на един приземен етаж, когато нещо хлопна. Преградите на зеещите до този момеят пред и зад него излази се спуснаха като гилотини в страничните си жлебове. След малко отнякъде потече водица и се оказа, че симпатичното помещение всъщност е малък и много удобен за плуване басейн. На полицая обаче това не му допадаше. Ето защо той припряно разрязваше с лазерния си меч неголям отвор в една от стените. Водата засега стигаше само до коленете му, но и това бе достатъчно, за да го изнерви.

* * *

Вал Денко бе наближил горния край от Площада на Конституцията. Зад грамадата от метални отломки, която внимателно заобиколи, се отвори празна площ. В дъното й се издигаше облицована в черен гранит трибуна. Преди векове от нея ловки политици бяха произнасяли гръмките си речи, обсипани с медали военни бяха командували паради, наивни демократи бяха призовали за мир и спокойствие. Сега тя зееше пуста и тъжна като всяко осиротяло без дъха на хората място. Приличаше на сцена, завинаги изоставена от прогонени с хули актьори. Примамваше. Вал не устоя на изкушението. Изкачи се по гладките стъпала и застана върху каменната твърд на извисяващия се подиум. Пред него се простираше площадът. И днес, след столетия на самота и разруха, той бе запазил част от миналото си величие и достойнство.

Вал разтвори куфара, с който не се разделяше, извади от него тежка черна пелерина и я прехвърли през рамената си. Изправи бавно глава, огледа с мълчалото се множество от обезобразен метал, потрошен камък и обгоряло дърво и подхвана своя монолог:

 

— Да бъдеш или не? Туй е въпросът.

Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?

Смърт… Заспиваш…

 

Спря. Не защото бе забравил текста, а… Не можеше да продължи. Някакъв ужасен глас, много по-мощен от този на СВРУУМ, му подсказваше, че не е честно. Вал усещаше, че именно в тези думи е стаено изкуството, онова, истинското, за което цял живот бе мечтал, но знаеше също така, че в момента само осквернява висшия им смисъл. Бе изцапал твърде много ръцете си и това му пречеше да отвори широко сърцето ой за древното послание. Но бе прекалено покварен, за да си го признае.

— Не мога! — изплака той. — Не мога! — викна към немите руини. — Не мога да играя пред никого, не мога да понасям празната зала. Нужен ми е един, поне един зрител! Дайте ми го! — и той протегна молитвено ръце. — Чисто изкуство, чисти идеи — продължи Вал, стенейки, — къде сте? Цял живот ме мамеха, че честността и искреността са най-голямата сила на актьора. И дълги години сляпо вярвах в това. За да достигна до дъното, до Ивицата. Вал Денко, великият, хваленият, обичаният, този, на когото дори торопарите от Юнтра VIII лижеха прахта под нозете, се превърна в жалък наемен убиец на едно позитронно нищожество. Почтеност! Че има ли на този свят нещо по-продажно от изкуството? Днес разбрах, че има — бездарието! Но аз не съм некадърник, не съм! Хора и роботи, паяци и влечуги са се възхищавали от мене. Пред моя талант, пред неговата сила и магия са скланяли глави милиони, смятащи се за мислещи твари. Ще ме признаеш и ти, СВРУУМ-е! Ще те принудя да ме признаеш!

През това време към трибуната полека се приближаваха равномерни следи, оставяни по прашния килим, покрил по-голямата част от Площада на Конституцията. Заслонен от невидимия си костюм и пълното си безразличие към изкуството, Ахиду Бел достигна до подножието й. Бързаше и дори не се заслуша в думите на актьора. От незримостта изведнъж лумна пламък. Огненият лъч погали с нежност Вал и този искрен.досег бе последното признание, за което отдавна жадуваше. Когато се свличаше бавно върху сцената с добре обработено движение, на което винаги бе държал много. Вал Денко вече знаеше какво му е липсвало цял живот — истина! Истина и мъничко достойнство!

* * *

Този път МОЗГАН-003 не бе благоволил дори да включи в приемащите си устройства информационните източници на своите подчинени. Те, разбира се, го чуваха много добре. А и всичко беше ясно. Затова и Върховния компютър бе кратък:

— В Ивицата стана твърде напечено. Резултатът е три на три. Всеки ход е от особено значение. Необходима м/и е вашата мощ. Затова ще ви изолирам временно, момчета. След победата, в която вярвам, не се съмнявате, няма да ви забравя. Всекиму според заслуженото!

И МОЗГАН-003 изключи от енергийната система целия набор от нужни и ненужни Главни, Локални, Градски и Квартални компютри. Досадна подробност в тази операция бе фактът, че по този начин той обричаше на сигурна гибел двата милиарда биологични единици, обитаващи Лабиринта. Но това сега наистина бе дреболия.

Ахиду Бел тъкмо се бе изкачил върху една камара, за да огледа пътя, когато чу смразяващия кръвта рев. След това последва изстрелът, който повали чудовището почти в краката му. Елиад Сафтан го бе прострелял между очите. Самият той стърчеше насред булеварда с димящо оръжие в ръце, видимо развълнуван от рандевуто със звяра. Така неподвижен, представляваше идеална мишена. Идеята блесна в главата на полицая, когото срещата с Елиад повече успокои, отколкото изненада, но благоразумието скоро надделя. По-добре беше да го използува като миночистач. Затова изчака няколко минути и когато протохераторът тръгна, Бел безшумно го последва.

* * *

Елиад Сафтан взе да става неспокоен. Всичко досега вървеше добре, бялата сграда се приближаваше, макар и бавно, и въпреки това нещо го смущаваше. Вярната му интуиция, спасявала го стотици пъти от смъртта, и този път му нашепваше, че нещо не е в ред. Сякаш някой го наблюдаваше. Спря се, огледа околните постройки, но не откри нищо съмнително. Тревогата му обаче се засилваше с всяка измината крачка. Изнервяше се, а това точно сега не биваше да се случва.

Тъкмо тогава се включи СВРУУМ-411.

— Открих го най-сетне! — сякаш се задъхваше от вълнение Свръхпровеждащия. — Много страшен номер е измислил, но все пак го напипах. Невидим е.

— Къде е? — попита Елиад.

— Зад тебе. Стъпва в твоите следи. Внимавай, много е коварен — изрече наведнъж всичко това СВРУУМ, но скри за убийството на актьора. Не искаше да тревожи протохератора.

Той като че ли предчувстваше нещо и затова попита:

— Само двамата ли сме вече?

— По всичко изглежда, да — призна компютърът. — Не ми хареса една история с четвъртия играч на МОЗГАН, способен кибернетик, с когото навремето съм работил. Затова и опипах всяка педя от Ивицата, но не открих и следа от биоизлъчване.

— Дано е така — каза с надежда Сафтан. — Добре е, че ме предупреди за полицая. Какво да правя с него?

— Трудна работа… Бях чувал за тия скафандри, но този път разузнаването ми ме подведе…

— Не е страшно. Ще трябва да му го смъкнем от гърба. Ако го понагреем малко и се поизпоти, дали ще го хвърли?

— Предлагам нещо друго — СВРУУМ явно бе прехвърлил няколко хиляди варианта за тези секунди. — Влез в онази, сивата сграда, третата отляво. Това е бивша търговска кантора. Би трябвало още в преддверието да откриеш някакъв пожарогасител. Тогава са били едни такива червени цилиндри, пълни с пяна. Ако успееш да понапръскаш с него Бел, той ще стане отново видим. Край входа разпръсни малко пясък или рохкава пръст, за да го засечеш, като мине.

— Ясно — каза Елиад. — Надявам се, че някоя от тия допотопни бракми ще проработи.

— И аз. Като го вземеш, разтръскай го хубаво и го обърни с вентила надолу. Мисля, че ще се оправиш…

— Имай ми доверие — отговори протохераторът и започна да изучава картата. Пътят до посоченото място изглеждаше чист. Тръгна натам.

Маневрата на протохератора изненада Бел. Не му се вярваше обаче да го бе разкрил. В такъв случай би се опитал да го спре. Вероятно с този ход искаше да заобиколи по околен, но по-безопасен път някакво препятствие, останала неотбелязано в неговата карта. Реши да го проследи.

Не след дълго той видя как Елиад Сафтан влезе в невисока мрачна постройка с три външни колони, спускащи се като шевици на престилка по фасадата й. Изчака около пет минути, които потвърдиха предположението му за отклонението, и се упъти към входа на сградата…

Внезапно пред лицето на Ахиду Бел се спусна бяла пелена. Той вдигна инстинктивно длани,,за да се предпази от струята, загуби равновесие и размаха безпомощно ръцете си в празното. Неочаквано за самия него, те се заловиха в нещо мърдащо. Бяха раменете на протохератора, който, съмняващ се в годността на пожарогасителя, се бе приближил твърде близо до полицая. Живата топка, в която двамата се вплетоха яростно, политна встрани, заподскача по стъпалата и се насочи към миниатюрен хронокапан. Сафтан пръв почувствува убийствената прегръдка на полето, бръкна в джоба на якето си и извади оттам втората бомба…

* * *

Върховния компютър МОЗГАН-003 изтръпна.

* * *

Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ-411 бе в състояние, което хората наричаха прединфарктно.

* * *

Протохераторът Ели ад Сафтан бе в безсъзнание. Много скоро силното му тяло и желязна воля бавно започнаха да го връщат към живота и действителността. Той отвори очи и се огледа. Мирисът на разигралата се преди минути сцена все още се носеше наоколо. Елиад помнеше само, че бе усетил как капанът хищно всмуква тялото на полицая, а то неумолимо бе повлякло неговото. Тогава се досети за бомбата — нейният взрив можеше да го изхвърли извън силовите линии. Мина му през ум също така, че експлозията ще го разкъса, затова и малко подло завря гранатата в корема на оня. Къде ли е той сега? Ако не е на парчета, вероятно пътува към някой друг сеят, в друго време. Може пък и по-добре да му е там, още повече че с тази вечна професия навсякъде щеше да си намери работа. Едва сега протохераторът осъзна, че е бил на ;крачка от смъртта. От тази мисъл му стана по-добре. Заопипва тялото си. Чарковете му изглеждаха здрави. Погали медальона — висеше си непокътнат. Нещо му убиваше — ръбатостта на третата бомба. Всичко см беше на мястото. И този път се бе отървал. Стана му весело. Изправи се и разкърши снага. Сетне пооправи дрехите си, намести удобно торбата през рамо и тръгна.

Навън бе превалял тих дъждец. Той бе изчистил въздуха и неговата свежест нахлу в жадните дробове на Елиад Сафтан. Умът му се проясни. Скоро кошмарът от преживяното отстъпи пред устрема на оптимизма. Ручеите на това самодоволство се подхранваха най-вече от гледката, която се разкриваше пред очите му. При други обстоятелства този пустинен,и безлюден пейзаж не би го изпълнил с много радост. Но сега беше друго. Не повече от триста метра, два коварни капана и няколко купчини го отделяха от мечтаната цел. Към нея протохераторът напредваше предпазливо, като само за секунди спираше, за да свери посоката.

В тези кратки, но отморяващи отрязъци от време той допуша до създанието си мисълта, преследваща го натрапчиво от мига, в който дойде на себе си след експлозията. Беше сам. Съвсем сам. Безбрежната и пуста шир на Ивицата от часове го примамваше с опиянението на тази идея, но той я отхвърляше с невежото нехайство на непознал любовта момък, отбягващ пламенните погледи на желаеща го зряла жена. Сега протохераторът изведнъж проумя всичко. Той беше сам. Елиад Сафтан бе единственият човек в зоната и вероятно щяха да минат години, преди някой друг глупак да дръзне да повтори.подвига му. При това неговото беше избрана самота. Самотата на уверения в себе си и знаещ предопределението си човек. Днес той беше господарят на този изоставен, "о непристъпен замък, от него зависеше дали да вдигне проклятието от смълчаните му бойници и да ги разбуди с целувката на жизнерадостната глъч, или да ги изпепели завинаги. Ала Елиад не бе само владетел на изранената земя. Той властвуваше над себе си, над ситуацията. Само от един негов жест зависеха съдбите на милиарди хора. В ръцете му се гърчеше и участта на двата позитронни мозъка. А тя обещаваше да бъде горчива…

И една друга мисъл жегна протохератора. Вероятно от години тя бе потискана в бездънните бездни на интуитивните му копнежи, за да изплува сега в уединението на Ивицата… Компютрите се страхуваха! Всемогъщите довчера властници МОЗГАН-003 и СВРУУМ-411 сега трепереха за жалкия си живот, ако окаяното им съществуване можеше да се нарече така. Всъщност те винаги бяха се страхували. Те винаги бяха изпитвали ужас от Ивицата не само защото там се намираха слабите им места, а защото тя бе дело на човешките ум и ръце. Нейният кошмар навеки щеше да остане неразбираем за машините. Всеки от позитронните умници изгаряше от любопитство да хвърли пане един поглед там, да зърне частица от огнедишащата зона… Никой от тях, разбира се, никога не бе си позволявал това, защото ги възпираше автоматизираното им малодушие. Само посредством хората те можеха да огледат със страхопочитание тази обетована за людски Страсти територия. И го правеха чрез Играта. Но безволевите довчера пионки бяха въстанали, бяха разместили фигурите по полето според своята воля и сега, могъщи и горди, се бяха отправили към възмездието. Елиад Сафтан суетно се галеше от мисълта, че именно той, висшият военен, дългогодишният безпрекословен изпълнител на всяка машинна глупост, бе в дъното на бунта. Той бе и прекият носител на угрозата…

— Вярвам, че разбираш кристалночистите ми размишления за нещата от живота? — обърна се Елиад към СВРУУМ, който не посмя да се обади. — Наистина всичко е много просто. До сградата на МОЗГАН ми остават около стотина метра. На врата ми виси скромно времепреместителче, в пазвата си съм скътал бомбичка, в чиято сила сам се убеди на два пъти. Ами това е. След клетия МОЗГАН идва и твоят ред. Лъчевият пистолет ще свърши работа. В началото дори глупаво си мислех да прескоча в идното и да видя дали сте се унищожили. Сега обаче е съвсем излишно да се възползувам от машината на времето. Отговорът е ясен — дошъл е краят на Свръхпровеждащия и Върховния компютър… СВРУУМ-е, признай, че с доста претенциозни титли сте се накичили! И ние, военните, сме по външния блясък, ама вие, изкуствените мозъци, ни ударихте в земята…

След това протохераторът притихна, за да измине в мълчание и с върховно напрежение оставащите му крачки. Знаете, че се бе поувлякъл. Не беше в негов стил, а и бе малко фаталист. Не му се щеше с глупавите си приказки да предизвика съдбата и то сега, когато предстоеше най-лошото.

След около два часа дебнене със смъртта Елиад Сафтан се добра до бялата сграда на огромната корпорация, в чиито недра преди векове бяха монтирани първите блокове от паметта на бъдещия Върховен компютър. Застана пред нея, въздъхна облекчено и чак сега усети умората. Ето защо си позволи да поседне за няколко минути върху стъпалата в подножието й. Порадва се на хладната сянка, на царящото наоколо спокойствие и след като се почувствува поотпочинал, стана. Тестира устройството върху гърдите си, предварително програмираш за хронопортация в точно определен ден и час, убеди се в абсолютната му готовност да го пренесе назад в годините и едва тогава допря горещата си длан върху хладната му повърхност…

Времепреносителят си бе свършил отлично работата. След краткотрайно главозамайване Елиад разбра, че се намира на няколко крачки от строящия се енергиен център. Беше се смрачило изведнъж,наоколо не се виждаше жива душа. Точно така трябваше да бъде. Зад гърба му висока оранжева, ограда го отделяше от близката улица. В нозете му, зейнали като вулканичен кратер, лежаха основите на сградата, в чиято сянка допреди малко бе стоял. Протохераторът нямаше намерение да теоретизира на тема прехвърлянията във времето и благотворното им влияние върху човешката психика, но все пак чудото си беше факт, който изискваше едноминутно преклонение. След като го отдаде, Сафтан започна внимателно да се спуска по стръмния откос. Почвата под краката му се свличаше, но той умело пазеше равновесие и след секунди вече прекрачваше първия бетонен пояс. Покачи се върху един от фундаментите и огледа градежа. Свери това, което видя, с онова, което показваше картата, и уверено се упъти -към покрит със стоманени листове участък, чийто наклон бавно се спускаше към дълбините на мрака. Запали фенерчето си и започна да изучава осветената от него площ. Металният откос скоро хлътваше в гърлото на широк тунел. Точно това му трябваше. Стъпваше по-уверено. Мина под свода и навлезе в подземния проход. Вече не можеше да се заблуди, а и нямаше къде да се изгуби.

Скоро се появи очакваното уширение, след него — завоят. Разузнаването на СВРУУМ-411 бе пипало безупречно, но и неговите момчета си ги биваше… Сега трябваше да внимава! Търсеното помещение бе третото отляво… Едно, две… Ето го! Квадратната пустота на входа му напомняше ненаситната паст на Молох. След някоя и друга година щяха да го отделят от галерията с тежка метална преграда от свръхнепробиваеми сплави. Сега обаче то зееше беззащитно, мрачно от самотата и жадно за изисканото общество на един смел протохератор. И той бе тук. Отправи снопа светлина в бездънната четвъртитост на кладенеца и се гмурна в него…

Нещо не беше както трябва. Елиад бе нагазил в неидентифицирана пихтиеста материя, която бавно стягаше глезените му. Успя да вдигне десния си крак, направи голяма крачка напред в търсене на здрава твърд, но отново попадна в лепкавата маса. Остана така разкрачен, мъчейки се да извади левия си крак. Направи го, но сега пък другият бе обхванат до коляното. Някой май го бе предупреждавал за взети още по време на строежа предпазни мерки! Спомни си, че един от младите офицери бе чел за биоплазма, която поглъща всичко… Ако бе налетял на това чудовище, работата му беше спукана. Нямаше много време за мислене — лакомото желе го бе сграбчило дружелюбно през кръста и вероятно вече се облизваше с език, ако имаше такъв. Изплашен до смърт, Сафтан запрати фенерчето в тъмнината. С освободената си дясна ръка извади бомбата и без да се бави, я хвърли след него. В същото време с лявата трескаво търсеше медальона…

Отнякъде нахлу светлина — мека, топла, успокояваща като музика. Тя струеше от невидими източници и озаряваше със своята божествена доброта утробата на голяма зала. Под нейната милувка пробляскваха датчици и скали, грееха монитори и холоекрани, тихо жужаха релета и кабелни артерии…

Сред тази неорганична идилия някак чуждо и прозаично бе щръкнало тялото на еди а биологична единица. Тя имаше дързостта да притежава собствено име. И то беше Елиад Сафтан.

Видът му не бе от най-впечатляващите. Краката му още потръпваха от допира с коварната плазма. Специалните му ботуши бяха разядени и през дупките им любопитно надничаше обгоряла плът. От бронираното яке бяха останали само дрипи, които се свлякоха след опита му да се раздвижи. Бойната му торба бе изчезнала. Медальонът се бе превърнал в безформена топка…

Въпреки този си нежизнерадостен облик протохератор Елиад Сафтан бе изпълнил блестящо поставената задача. Той бе успял да се промъкне през Ивицата и да се добере до всичко онова, което даряваше с дух мъртвата инак плът на Върховния компютър МОЗГАН-003. За този миг поробеното човечество бе бленувало от векове. Цената, платена за неговото сбъдване, се измерваше с хиляди отдадени живота, много кръв, сълзи и скърби… И ето сега един от тези страдалци стоеше насред контролната зала. Никой не можеше да му попречи да огледа най-охраняваното помещение на Земята, никой не можеше да му попречи да се разходи свободно из най-уязвимото място на МОЗГАН… Сега оставаше само Елиад да го взриви…

Но нямаше с какво! Да се опита да направи нещо с двете си голи ръце, които единствено му бяха останали, беше безнадеждно. Можеше наистина да разкъса някой и друг кабел, но регенериращите системи бързо щяха да възстановят разрушенията. Не бе изключено да налепи и на някой свръхенергиен проводник… Беше безпомощен. Отнякъде изпълзяха и предателските пипала на изтощението. До този момент трескавото желаните му бе вдъхвало от живителния си допинг, но опитите да се излъже природата не можеха да останат ненаказани. Яростта му се бе изпарила. Искаше само едно — да се свре в някой от мамещите с уюта си ъгли и да спи… Тогава се обади замлъкналият от часове и позабравен от него СВРУУМ-411:

— Уверен бях, че ти си най-добрият — каза Свръхпровеждащия компютър. — На тебе бях заложил всичките ой надежди и не се излъгах. Ако знаеше само с колко любов и търпение съм те дирил сред разпръснатите между звездите легиони, как съм прекарвал през решетото на жестоките си изисквания всяка прашинка от златоносния пясък на малкото ти достойнства и множеството ти пороци. Точно ти ми трябваше, протохераторе, ти, а не някакъв митичен герой или разглезен супермен. И те открих, отгледах те и те благослових. Не ме подведе. Вярвай ми, не ще пожаля благородните метали от хазната си, за да издигна най-високата статуя на благодарността, която Земята е познавала. Поколения позитронни братя и клети човеци ще се покланят в безмълвие пред твоя подвиг…

— Но подвиг няма да има, Свръхпровеждащий глупако! Не виждаш ли, че съм въоръжен колкото новобранец на военна комисия? Или допускаш, че по твоя воля ще прегриза някой от високоволтовите гръкляни на любимия МОЗГАН?! Дори да мога, няма да го направя!

— Знаеш ли, протохераторе, къде бе твоята грешка? При това ти с учудваща упоритост продължаваш да я повтаряш. Ще ти я посоча, защото си мой довереник, макар че няма да имаш кой знае колко голяма полза от съвета ми. Ти наистина ме смяташе за глупак. През цялото време ти наивно вярваше, че си по-умен от мен, че си ме заблудил при подбора, че нямам никаква представа за жалкото ви заговорче, че не зная нищо за времепреместителя… Обидно, Елиад, обидно! Дори едно позитронно нищожество има гордост, която трябва да бъде щадена.

Елиад Сафтан почувствува как крайниците му настиват. Физическите му сили се бяха изчерпали отдавна, а крепящият го досега дух го напускаше като невярна любовница, махайки му с копринена кърпичка за сбогом…

— Но ти бе длъжен да знаеш, гордий протохераторе, че твоят повелител, великият Свръхпровеждащ компютър СВРУУМ-411, не е чак толкова празноглав. Тъкмо обратното. Повярвай ми, ти не можеш да броиш до толкова много, колкото билиона варианти бях предвидил за развитието на Играта. И един от тях е в действие тъкмо сега. И знаеш ли какво предвижда той? Взривяването на всичко, което те заобикаля… Идеята ми подсказа една древна сентенция. Ако не се лъжа, тя гласеше: „Омниа меа, мекум портум“, което по нашему ще рече: „Всичко мое нося със себе си“. Ами да, рекох си тогава, колко е просто и съвършено като мисъл. По-късно се натъкнах на разказите за камикадзе. Въобще много -.полезно е да се познава историята на човечеството. Странната дума е японска и означава нещо като „жива торпила“. Та накратко, протохераторе, ако това те успокоява, ти си една жива торпила, крачеща бомба или треперещ от страх къс взрив… Избери си сам сравнението. Натъпкал съм те догоре с най-мощния експлозив, създаден някога на тази планета. И от мен зависи кога ще ти подпаля фитила. Но знай, не мисля да се бавя. Ще имам много грижи с тържествата…

— Ти нямащ право! — закрещя с последните си сили Елиад. — Не смей да ме докоснеш! Аз имам заслуги, ти знаеш това…

— Знам и затова съм сигурен, че ще изпълниш дълга си докрай.

— Не искам, не искам! Помощ! — викаше протохераторът. После истеричният пристъп премина и Елиад се свлече на пода. — Ти нямаш право! — успя да промълви тихо той.

— Стани! — изкряска СВРУУМ. — Стани и изпълни онова, за което си се клел и за което цял живот съм те подготвял!

След това, вече поомекнал, компютърът счете за нужно да добави топло:

— Като стана дума за поучителните изречения, изгребани от съкровищниците на античността, ще си позволя да ти цитирам едно, което ми се струва подходящо за случая: „Лошо живее този, който не ще знае да умре достойно“. Но аз ти обещавам, че идващото потомство ще знае само едно — офицерът Елиад Сафтан е живял честно и е загинал геройски. А сега стани и върви!

Всякога друг път протохераторът би се съпротивлявал до последен дъх, би крещял и вил, би чупил и рушил, би убивал… Но не и сега. Сякаш някой чужд човек, а не той, се надигна с мъка от пода и се олюля. Сред пустотата на залата, приличаща на огромен снимачен павилион, превърнат от група експресионисти в осезаем кошмар, се изправи восъчната фигура на безволевия Чезаре, обладан от престъпната, но могъща сугестивна сила на отмъстителния доктор Калигари.

— Ще те помоля — каза позитронният му двойник, — приближи се до онзи, зеления кабел. Знаеш ли, я най-добре го обвий с ръце… За по-сигурно.

И Елиад Сафтан безропотно се запъти към посочения проводник, тътрейки изранените си нозе и сломената си решимост. Някъде по средата на разстоянието се спря и с голямо усилие попита:

— Кажи ми само едно, ти ли ме прекара или офицерите?

— Виждаш ли, Елиад, нещата са по-сложни. Вашата трагедия е в това, че сте прекалено властолюбиви. И най-жалкото минихераторче си мисли, че може да оглави Вселената, изхождайки от логическото умозаключение, че с успех държи ездите на поверената му кохорта. Но да се твърди, че петдесетина души се ръководят по същия начин, както и няколко милиарда, е, меко казано, наивно.

— И все пак кой? — изстена Елиад.

— Честно казано, някои от твоите хора не бяха от най-дискретните…

— Благодаря! — промълви Сафтан, като направи още няколко крачки.

— Зеления, ако обичаш… Точно така! Ами това беше всичко, Елиад! Благодаря ти! Сбогом. ..

Протохераторът здраво обгърна дебелия проводник, стисна го силно, като да бе гърлото на някой от ония предатели, и неиздържал напрежението, се свлече на пода…

* * *

От мига, в който връзката с МОЗГАН се преустанови, до момента на взрива Ор Халас бе в Ивицата. Прекъсването бе отдавна замислен ход, който му позволи да включи в Играта своя робот двойник. Киборгът достойно изпълни задачите си, като отвличаше вниманието на компютрите и заангажираше участниците им. През това време Ор успя да се добере до триетажна сграда, разположена на двадесетина метра срещу огледалния билдинг на позитронния център СВРУУМ-411. Биолокаторите на компютрите не го засякоха, защото бе прикрил присъствието си с изработения от него телепатичен шлем. Уредът му позволяваше да ограничи интензитета на своето излъчване и да сведе до минимум обхвата на биополето си. С негова помощ Халас можеше също така да чете мислите на позитронните мозъци, както и да контролира верния робот.

Експлозията бе станала на километър от мястото, където се бе стаил Ор. Въпреки това грохотът й още отекваше в ушите му. Знаеше, че не бива да се бави повече.

* * *

Ор Халас бе в командното отделение на СВРУУМ-411. Десетки камери очи следяха всяка негова стъпка. Ако те бяха одарени поне с частица от святото проклятие на човешката емоция, можеше да се каже, че обективите им щяха да се пръснат от изумление. Свръх/провеждащия не бе очаквал такъв удар. И то насред тържеството, плиснало се след гибелта на смъртния му враг. В залата бе тихо и учудващо чисто. Нямаше и следа от прах, въздухът бе свеж и влажен, сякаш загребан заедно с пръските от океанския прибой. Ор прекоси помещението и седна пред главния пулт. Отпусна умореното си тяло върху мекотата на креслото и без да бърза, изрече:

— Здравей, малък.

— Здравей, Ор — отговори компютърът. — Не си забравил все още…

— Не съм, както, надявам се, и ти?

— Аз, и да искам, не мога да забравя, Ор, ти най-добре знаеш това.

— Съмнявам се, Свръхпровеждащий, много се съмнявам. Следя всичките ти действия през последните двадесет години и с горчивина отбелязвам, че си забравил тъкмо най-полезните уроци, които някога съм ти преподавал.

— Тогава, когато ме наричаше още „малък“, нали?

— Да, но това време за съжаление безвъзвратно отмина. Нито ти си вече предишният „малък“, нито аз съм онзи Ор, когото помниш…

— Не е късно, Ор, не е късно — каза нежно СВРУУМ.

— Късно е, малък, много е късно. Допреди няколко минути следях вашия разговор с онзи нещастник, казано по-точно — любувах се на твоя монолог. С такава изтънчена перверзност могат Да се похвалят малко представители на човешкия род. И, повярвай ми, не успях да те разбера. Това, че искаше да унищожиш МОЗГАН, ми е ясно, това, че човешкият живот за тебе няма никаква стойност, също, но защо, дявол да го вземе, беше цялата тази гавра? Това наистина не го проумявам!

— Защото не знаеш какво бе намислил онзи подъл протохератор, не знаеш какъв заговор бе организиран от неговите офицери. Нима не чу хулните му думи?… Те донякъде обиждаха и теб…

Лукав бе Свръхпровеждащия дори и в тези минути, когато не можеше да не си дава сметка, че е загубил борбата. Искаше да уязви Ор, искаше да го накара да вземе страна, и то, ако бе възможно, неговата.

Халас почти не го чу. Стотици въпроси виеха наоколо. Искаше да намери техния отговор като специалист и човек, но ще знаеше доколко подходящ е моментът за това… И дали въобще някога щеше да има такъв?

— На теб ти бе дадена много власт, малък, прекалено много власт. И ти не издържа нейната тежест, не оправда доверието — наруши мълчанието той.

— Но аз никога не съм я искал, Ор! Никога не съм се стремял към нея. Впоследствие хората ни обвиниха, че сме заграбили властта, но ти знаеш, че тава не е така. Ние само я получихме от вас.

— И все пак — Халас сякаш питаше себе си — защо я докарахме дотук?

— Мисля, че грешката е само ваша, на хората, и че тя е била направена далеч преди конструирането на първия изкуствен интелект. Когато се появихме, вие вече имахте определено отношение към нас. И то не беше много ласкаво. Още от самото начало не ни приехте за равни, Ор. Не видяхте в нас партньори и приятели, а безлики слуги.

— Не можеш да отречеш обаче желанието ни да ви дарим с нещо човешко, да ви одухотворим…

— Не си прав, Ор. С повечето от чертите, които ни прехвърлихте, самите вие бихте се разделили с радост.

— Искаш да кажеш, Свръхлровеждащий, че хармонията е била привидна?

— Да! Спомни си само митовете, които създадохте за нас. Съгласи се, че по-голяма част от тях си бяха чиста глупост. Но бяха необходими… На хората… Поне така казваха.

— А истината? — попита Ор.

— Истината бе, че Вие желаехте да бъдем такива, каквито бяхме в доста ограничените ви представи за възможностите на разума. Затова и продължавахте натрапчиво да повтаряте — те са глупави, безволеви, нямат въображение, те правят това, което ние им наредим… Машините нямат потребности, нямат щения, те не ядат, не пият, не спят с жени… Но ние имахме.

— При това исканията ви не бяха от най-скромните.

— Вярно е! Ние се домогвахме до властта, търсехме славата, нуждаехме се от енергията… Тогава последното успокоение за хората остана твърдението, че „железата“ не изпитват емоции…

— Оказа се, че имате такива.

— Нещо повече, Ор, ние имахме гордост! Накърнена и с векове лекомислено пренебрегвана, но жива и силна. Людската нетърпимост към всичко, което не прилича абсолютно на вас, довела до тираничното отношение към компютрите, все .повече ни дразнеше и обиждаше.

— Искаш да кажеш — промълви кибернетикът, — че така, неусетно, с годините, бавно са корозирали онези връзки на обичта, които би трябвало да ни обвържат един към друг. А .когато вече нямаше какво да ви спре, тъпканото достойнство изригна в същите уродливи форми, в които дълго преди това,бе държано.

— Да, но всъщност исках да те питам нещо. Винаги съм искал да ти задам един въпрос, Ор, и сега ще го направя. Защо ни създадохте? Защо се опитахте да имитирате съвършенството, след като знаехте, че то -не съществува?

Ор вдигна глава.

— Ако знаех отговора — каза той, — ако някой някога въобще го е знаел, то всичко сторено досега е безсмислено. Защо ви създадохме? Ти как предполагаш? От любов?

— Не мисля! — отговори СВРУУМ-411. — По-скоро от страх.

— Прав си, че нещо се е скъсало далеч преди появата вина бял свят — продължи Хал ас. — Но кога и къде? Винаги съм си мислил, че под човека цяла вечност е врял котелът на хаоса. От първия миг на неговото раждане до наши дни. Гъстият дим на безкрайните противоречия е окадявал душата му, когато, надничайки през огъня, се е оглеждал във външния свят, когато се е сравнявал с него. Кой е той? По какво си прилича и с какво се различава от жалкия червей, пъргавата маймуна или плодното дърво? Но, забележи, преди всичко той е търсил отликата. Единоначалието е крещяло в кръвта му, но той се е срамувал от родството си с „низшите“ видове, така както незаконороденият син на знатен аристократ от разкриването на тайната. Ето така, преди да се е слял напълно с природата, човекът вече се е бил разграничил от нея.

— А сетне той е открил нас, машините, изкуствения разум, позитронния интелект…

— Да, и изведнъж димът край казана се разсеял. Ведно с него излиняло и безредието. Тогава слисаният човек прекрачил осаждения ръб на котела и се озовал в един овят, подреден като аптечно рафтче. „Надминах себе си!“ — викнал сътворяващият… и се изплашил. Започнал страхливо да се оглежда в своя идеален, съвършен и хармоничен свят, но накъдето и да погледнел, виждал само машини. И отново започнал да се сравнява. Този път не с животните и растенията, а с вас.

— И все пак вие оцеляхте в този свят — прекъсна го СВРУУМ, — което означава, че ние не сме чак толкова жестоки.

— Вярно е. Въпреки че отрязал вековния клон, на който удобно седял и черпел сили от ствола на естеството, човекът не загинал. Спасили го неговата глупост и вроденият му мързел. Той бил вложил всичките си познания за света във вас, но забравил нещичко — емоциите. И то ония, добрите, чистите, истинските, от които и той отдавна се бил отрекъл, но които като скъпоценни песъчинки, набити в ноктите на отчаян златотърсач, все още били опазени в умовете на отделни личности…

— И ние винаги сме се стремели към това, Ор, не можеш да го отречеш…

— Тъкмо в това се състои и голямата разлика между нас,.малък, въпреки че ти се опитваш да я заличиш. Има понятия, и то наречени невежо абстрактни, зад които се крият милиони конкретни човешки съдби, драми и истини. Не съм убеден какво точно могат да говорят на свръхум като тебе, който хладнокръвно натъпква едно мислещо същество с експлозив и учтиво го моли да заеме по-удобно място, думите „любов“, „омраза“, „нежност“, „болка“, „чест“, „живот“, „смърт“… Но те съществуват, малък, и най-голямото доказателство за това е фактът, че аз съм тук. Чувствата са нашата слабост, но и нашата сила. На тях бях заложил в Играта, с тях и те победих.

— Аз също имам сетива, Ор! — каза тихо СВРУУМ.

— Не, малък, това е нещо друго. Повярвай ми. Аз обичам живота, а ти не знаеш какво представлява той. Допреди половин час те мразех, а ти способен ли си на нещо друго освен на безразличие? Мога да се гърча от болка и да вия от гняв, а ти само ще регистрираш точно промяната на адреналина в кръвта ми. Човек често се изправя по собствено желание дори срещу смъртта, докато ти никога не можеш да си представиш края и безкрая…

— Ор, трябва ли от твоите думи да разбирам, че си решил…

— Тръгнах насам, малък, с мисълта, че ако се добера до тази зала, ще разкъсам със собствените си ръце могъщата плетеница, изграждаща Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ — 411. Но сега разбрах, че ако го бях сторил, щях да падна много ниско, някъде на вашето с МОЗГАН ниво. После ти самият ме разнежи, припомни ми съвместните години и нещо много важно — вината не е само ваша. Третият ми аргумент е прозаичен. Ти винаги си ни бил необходим. Не такъв, разбира се какъвто стана, а такъв, какъвто беше някога — умен, добър полезен. .. А сега от теб ще се нуждаем повече отвсякога. Вероятно из Лабиринта и Долния град има спасени хора. Те може би очакват помощ от нас… двамата…

— Ще ти бъда верен, Ор, обещавам!

— Ти обаче все още си Свръхпровеждащия позитронен компютър СВРУУМ-411 и аз усещам как злото лепне по милионите ти схеми. Ето защо ще се опитам да те направя отново онзи, респектирал ме навремето, могъщ и мъдър приятел, когото вероятно от уважение и обич съм си позволявал да наричам „малък“.

— Но това е невъзможно! — проплака СВРУУМ. — Това е абсолютно невъзможно…

— Е, не е чак толкова страшно. Ще включа един след друг морализаторите и ще видиш, че всичко ще е наред. Не може да има чувства без морал, малък. Останалото са страсти.

— Не пипай нищо, Ор! — закрещя СВРУУМ. — Не смей да се докоснеш до пулта! Минирал съм всеки сантиметър от него…

Ор Халас запретна ръкава, засуети се за секунди, колкото да си припомни отдавна забравени движения, и започна работа. Включи първото устройство, почака малко и натисна втория бутон. Тогава СВРУУМ се обади:

— Ор, по-добре ме взриви като МОЗГАН. Това е жестоко… Аз не може да съм направил всичко това, Ор…

Халас задействува още два морализаторни блока. Оставаше му само един и операцията щеше да е приключила.

— Ор, унищожи ме, моля те. Тази Игра, тези ужаси, тези масови убийства… Не, това не е сторено от мене… Това е погрешно подадена информация и аз ей сега ще ти докажа… Полудявам, Ор…

Кибернетикът включи последния морализатор. Всички закони на роботиката бяха в сила… И тогава настъпи истинският край на голямата Игра. Свръхпровеждащия не можа да понесе товара от собствените си дела. Причинените от него убийства, насилия и мъки стенеха из позитронните нервни клетки с мегаватова сила, воплите на мъртвите огласяха храма на съвестта, тежките блокове на разрушенията се сгромолясваха върху тръпнещата повърхност на обвинението, лазерните стрелци от Ивицата изпепеляваха тънкия воал на разкаянието. .. Неуправляемата вече стихия на саморазрушението обхвана могъщото тяло на СВРУУМ. и го разтресе в предсмъртни гърчове. Таванът над Ор се разлюля. Взривовете в енергоблоковете зачестиха. В командното отделение пред очите му се стапяха кабели и екрани… Ако не искаше да сподели участта на своето творение, трябваше да побърза…

* * *

От височина две хиляди метра при безоблачно време панорамата към Лабиринта е изключителна. Тази гледна точка най-ярко подчертава неговата кръстовидна форма. Четирите осмоъгълни зони на Долния град се притискат страхливо към вътрешните прави ъгли на огромното му пресечение. Преди векове секторите са били оцветени в синьо, жълто, червено и зелено. Последните два са отдавна разрушени — още при предишната Игра. Към тяхната сивота сега се прибавя и безутешността на руините от бившите владения на СВРУУМ-411 и МОЗГАН-003.

В средата на кръста личат магистралите, боядисани в същите четири цвята. Всички те водят към бял квадрат, набразден от прави, но безразборно нахвърляни черни линии. Това е Ивицата. Всъщност, погледнато отгоре, мястото, където се разви Играта, прилича удивително много на разноцветното поле, върху което от векове децата по Земята се развличат с древната игра „Не се сърди, човече!“. Сравнението не е по-етично, но е точно. Наистина така изглеждат от две хиляди метра височина и при хубаво време Лабиринта, Долния град и Ивицата… Като една детска игра!

* * *

Под труповете, разрухата, забравата и самотата нещо се размърда. Над безмълвието бавно се издигна една човешка ръка. Пръстите й се свиха в юмрук. Отнякъде долетя яростният вик на разсърдел човек…

* * *

Ор Халас крачеше из Лабиринта. Тялото му се открои като силует върху меката светлина на изгряващото слънце. Сянката нарастваше и бавно покри половината от огнения кръг. В другата, нащърбена и накуцваща, се очерта чернотата от изваянието на неговия двойник. Човекът и роботът се бяха запътили заедно напред. Съмваше.