Петър Кърджилов
Играта (1)

Само след няколко часа Играта щеше да започне. Подготовката за нея бе отдавна привършена и Лабиринта очакваше участниците. Екипите на холовизията го бяха обсадили от всички страни. Някои от членовете им — шумни, възбудени и припрени — можеха да се видят дори в близост с Ивицата. Само абсолютната забрана и страхът от неведомото възпираше желанието на по-буйните да прекрачат и нейната граница. Този огромен интерес не бе само професионален. От изхода на Играта зависеше съдбата на всички. Треската, обхванала улиците на Града, нямаше нищо общо с плебейското любопитство на тълпата, предшествуващо всяко грандиозно зрелище. Този път бе по-различно. Хората трудно можеха да си представят подробностите на това, което ги очакваше. А едва ли и знаеха какво точно щяха да спечелят или изгубят самите те от тази Игра, но все пак изострените им сетива улавяха нещо, носещо се във въздуха. А в него нямаше нищо успокояващо…

* * *

Страните на огромната жълта осмоъгълна сцена не бяха прави, а леко огънати към центъра й. Дъгите им очертаваха звездовиден октагон, в средата на който се издигаха на около метър от повърхността разположените симетрично четири платинени цилиндъра. Върху тях се бяха възкачили неговите играчи. Безжизненото, но всевиждащо око на МОЗГАН — 003 галеше с погледа си лицата им, оправяше с нежност гънките на златистите им дрехи, проверяваше за сетен път готовността на оръжията им. Беше ги подбирал дълго и търпеливо. Бе пресял през безмилостното сито на самосъхранението и страха съдбите на милиони кандидати, за да пропусне през прорезите му само четири бляскави песъчинки. Вярваше в тях, защото ги познаваше по-добре от себе си. Сега трябваше и те да му се доверят. В противен случай с него бе свършено. С тях също, но това тогава нямаше да го засяга. В момента обаче тяхната съдба бе най-важното нещо във Вселената, защото от всяка крачка на тези стъпили здраво върху цилиндрите мъже зависеше неговото съществуване…

Свръхпровеждащият компютър СВРУУМ — 411 се нуждаеше единствено от миг самота, за да подреди мислите си, от нещо като онова дълбоко поемане на въздух при хората, след което те можеха да тръгнат и срещу смъртта. Знаеше много добре, че тъкмо сега, малко преди началото на Играта, бе най-неподходящото време за задаване на въпроси. И все лак безсмислието на тайната — как и защо бе започнало всичко? — го бе завладяло дотолкова, че за секунда се отдаде изцяло на забравата.

Дали загадката на греховното зачатие не се губеше в утробата на завода за позитронни мозъци, стаена в невидимия дефект на някой от вдъхващите живот конвейери? Или началото бе припламнало с първите зари на разума, пробуден след години у двамата? А може би всичко се бе случило много по-късно, когато в титаничната борба за власт зли сили бяха покварили девственото им съзнание, бяха изтръгнали с ярост морализаторните ограничители и бяха заличили отвечното им преклонение пред човека. Освободени от оковите на законите на роботиката, те се бяха превърнали в демонични двойници на неговото „аз“, успели да повдигнат на десетки степени най-ужасното у техните създатели. Сътворени по образ и подобие человеческо, мислещите машини постепенно бяха развили само една, и то най-черната страна на разкъсващата се от противоречия човешка душа — злото. Най-съвършените представители на изкуствения интелект се бяха превърнали с течение на времето в кървави могъщества и безпощадни диктатори, заграбили цялата власт над земята, людете и роботите. Бяха подчинили всичко на своята свръхлогична воля, чиито очертания сключваха зловещите кръгове на един ад, в който за разума и светлината нямаше място. Свободната воля бе изсмукана отвсякъде, за да заклокочи в казаните на егоизма и да попари всяка ръка, издигната в протест към висините. А там горе, след векове на електронно надлъгване, окъпани в златистожълто и морскосиньо, сияеха с отблясъците на мощта Върховния компютър МОЗГАН — 003 и Свръхпровеждащия позитронен мозък СВРУУМ — 411. След тяхното възкачване човечеството най-после бе намерило своя покой в безропотното подчинение на двете стихии, бе поставило коленопреклонно в техни ръце скиптъра на властта, короната на отмъщението и кръста на всеобщото опрощение…

Днес бе дошло времето на Играта. Тя бе математически модел, външна изява на древния конфликт, притаен в безконечните коридори на двете свръхпаметни устройства. Но и тя като всяко понятие не успяваше да побере изцяло неистовата омраза и злобата и ненавистта, които двамата изпитваха един към друг. Най-сетне настъпваше часът, когато тегобата на двувластието щеше да се взриви, за да може светът да отдъхне в едноличната прегръдка на съвършенството. Над всички и всичко трябваше да царува само той — Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ-411! И бе уверен, че това ще стане…

* * *

За Върховния компютър МОЗГАН — 003 всичко беше ясно. В Играта участвуваха двама заклети врагове, краят можеше да бъде само един. Всеки от съперниците бе заинтересован от този изход, при който победата на единия означаваше смъртта на другия! Повече варианти не съществуваха.

Произходът на Играта се губеше във вековете. Вероятно бе възникнала като подражание на дуела при хората, а с течение на времето се бе променяла и усъвършенствувала, за да се мумифицира в сегашната си форма. Всъщност тя си беше война, в която се спестяваха кръвта и ужасите. Това милосърдие бе някакъв остарял атавизъм, защото човешкият живот открай време не струваше нищо. Навярно бе останало като ненужно наследство още от ерата на морализаторите, пощадено от столетията не толкова поради хуманни подбуди, колкото от уважение към първите логико-информационни патриарси.

Развоят на събитията в предстоящия конфликт зависеше от ходовете, които едната от двете страни щеше да предприеме. Затова и действията на всеки от компютрите се определяха с отчитането на вероятното поведение на другия. Никой предварително не знаеше решенията, които противната страна щеше да вземе, и затова над всичко властвуваха условията на неопределеността. Едно от тях трябваше да отпадне сега, когато двата отбора щяха да бъдат представени на публиката. Участието на хората в Играта бе голямото откритие на нейните първоапостоли. Те правилно бяха решили, че само интелект, памет и информация не са достатъчни за едно състезание на живот и смърт. Без човешката хитрост, коварство и злост всяко „забавление“ с толкова голям залог губеше смисъл. Така се бе родила симбиозата компютър — човек, в която изключително важно условие бе изборът на играчите. Мислещите машини от едно и също поколение бяха с абсолютно равни възможности. Именно връзката с хората даваше предимство или ставаше недостатък. Затова от изключителна важност беше кому ще заложиш.

Ето защо МОЗГАН — 003 толкова дълго се любуваше на своите избраници. Мох Федас, известен с прозвището Принца, бе вероломен, покварен и артистичен. Смяташе да го хвърли пръв в боя, за да предугади тактиката на СВРУУМ — 411. Ахиду Бел бе полицай, дългогодишен служител в галактическото разузнаване, предан и опитен, професионалист от голяма класа. Бившият престъпник Антонио Яфодо беше неговото скрито-оръжие. Струваше му много усилия да го издири, но си заслужаваше да го има. Беше уверен, че подобен ход никога нямаше да се роди в позитронния мозък на СВРУУМ — 411. Сигурно щеше да подбере някои супермени, дето си мислят, че Играта е гладиаторска касапница. Никога не би се досетил и за личност като Ор Халас… Нямаше въображение Свръхпровеждащия, нямаше. Обичаше лакеите, преданите, послушните. Не бе в състояние да допусне, че един противник, опозиционер и дори враг може така да се впрегне да работи за делото, че да смае и образцовите верноподаници. А Халас беше тъкмо от „мъркащите“. Гениален кибернетик, той щеше да бъде мозъкът на отбора… Пазеше го за финала. Обичаше десертите, въпреки че никога нищо не бе ял през живота си…

СВРУУМ –411 знаеше, че всяка негова постъпка оттук-нататък зависеше от това, какъв образ на действието щеше да избере противникът. В техния антагонистичен конфликт нямаше почва за съгласувани действия. Развоят на Играта се оценяваше с веществено число, което единият от тях щеше да се стреми да максимизира, а другият — да минимизира. Така че ползата на една от страните се състоеше в загубата на противната.

СВРУУМ –411 знаеше също така, че неопределеността на изхода от Играта се проявяваше не само като резултат от съзнателните действия на врага (разумни или не), но и като плод на едни или други „стихийни сили“, чиято природа бе неизвестна. Ролята на регулиращ фактор в този непознат процес играеше Жребия. Ето защо Свръхпровеждащия толкова внимателно следеше предаването от залата, където предстоеше да се хвърли зарът. Комисията по жребия бе съставена от пет Главни и два Локални компютъра, доказали своя неутралитет. Засега тя все още се суетеше и коментаторът използуваше паузата, за да представи на милионите зрители участниците в Играта. Бе започнал с неговите хора…

— … облечени изцяло в мамещата багра на морето… — задъхваше се говорителят. — В синия цвят на техния Свръх-провеждащ, великия СВРУУМ — 411… В също толкова синьо помещение, скрито дълбоко в подземията на Центъра СВРУУМ… В тези униформи те изглеждат още по-стройни, още по-целеустремени… Тези мъже, които след минути ще тръгнат по пътеките на неизвестното, водещи или към смъртта, или към славата… Това са те — предпочетените и отбраните, супер-мените на нашето време, големите участници, играчите на Играта… Най-опитният сред тях е протохераторът от трети ранг Елиад Сафтан, дългогодишен висш офицер от армията на Негово Свръхпровеждащо Величие… Човекът, в дъното на чийто стоманен поглед бихте съзрели истинския лик на космическия ужас, ако, разбира се, някога се осмелите да се надвесите над този гигантски кладенец… Сред призованите от СВРУУМ е и актьорът Вал Денко. Мнозина го познават от холосериала…

Водещият замлъкна за миг, защото вече влизаха пълномощниците на членовете на Комисията. Набързо претупа останалите двама Зифрон Асар и Шул — явно до този момент нямаше никаква информация за тях (това беше добре) и насочи вниманието си към тегленето на Жребия.

— Във вакуумното поле със скорост тридесет и осем хиляди тертнера се върти ванадиевият куб с размери пет на пет на пет гецнера… — водопадът от думи продължаваше да залива жадните сетива на аудиторията. — Стопиращото устройство упражнява натиск от осем хиляди мара на квадратен гецнер, а ръбовете му…

* * *

— Три! — обяви гласът на Председателя на Комисията по жребия. — Падна ви се тройка, Велики Свръхпровеждащий СВРУУМ!

Церемонията, се повтори и… възгласи на изненада огласиха залата.

— Шест! — … не вярваше Председателя. — Още от първия път шестица, Върховний МОЗГАН! Това се казва късмет! Можете да направите първия си ход…

* * *

Играта започна. За едни тя бе просто игра, за други — представление, за трети — съдба. Започна добре за Върховния компютър МОЗГАН — 003, но той не бързаше да се радва. Докрая имаше още много време. Сега трябваше да мисли и да внимава… Трябваше и да обяви първия си участник…

— В Играта се включва принц Мох Федас — извести тържествено той и се изключи от системата за връзка…

* * *

Баща му се беше измъкнал от мизерията на Долния град с помощта на няколко предателства. В Съвета на посветените го търпяха, защото се страхуваха от него. Откупил по този начин своето право на охолно съществуване, той не можеше да спре по средата. В Горния град се влизаше само през вратата на безчестието и се излизаше пак оттам. Затова прехвърли надеждите си за нещо по-добро върху своя син. Мох Федас растеше бързо и имаше всичко. Бащата се страхуваше единствено от това, да не би в наследника да избуят страстите на миналото. Затова и старателно го пазеше от контакти с долните, които Принца само няколко пъти бе мярвал през тесните процепи на щорите на граволета. Не желаеше да го забърква и в тъмните дела на Главните компютри, защото знаеше какво го очаква там. Тази стерилна атмосфера направи Мох малко плах и свенлив, но здравите корени на гена вкараха всичко в границите на нормалното. Когато започна да рисува, баща му се изплаши. Разбира се, нямаше нищо против синът му да се занимава с изкуство. Съзнаваше, че по този начин младият Федас преодолява някакви съмнения относно потеклото си, но в картините му откри странни, забравени дори от него неща. Боеше се и от настъпилото увлечение по сюжети от бита на долните. След като разбра, че сред художниците това бе станало нещо като мода, се поуспокои, но продължаваше да е нащрек. Като всяка мода, и тази отмина след време. Картините на младия творец се радваха на успех, в тях критиците откриваха нещо велико и почитателите му не можеха да не се съгласят с това… Търсеха го, купуваха го, приятелите му не успяваха да му се нарадват…

Трагедията дойде една заран, предрешена като кратко кодирано съобщение, което гласеше, че бащата е изваден от Съвета. Свръхпровеждащия компютър СВРУУМ — 411 бе решил с пълно единодушие (както обикновено) да прехвърли част от недоволството срещу него върху ухажваните толкова време, именно заради този светъл миг, жертви. По странната логика на неумолимото този път в списъчето се бе оказал и бащата, инак човек с толкова заслуги.

Чак сега Принца направи преоценка на някои „нравствени стойности“, както сам той обичаше да се изразява. Никой не купуваше вече картините му и скоро ги докараха у тях (компютърът великодушно не ги изгони от квартала на Кристалните сфери). Приятелите му се разболяха до един, а страданията им се оказаха дълготрайни и с абсолютна забрана за контакти с външни лица. Мох Федас не беше свикнал да моли, безделието го подлудяваше, а грубата работа унижаваше. Имаше малко пари настрана и почти се беше решил да поотскочи за разтуха до Центавър, когато го повикаха по секретния монитор, замлъкнал от доста време насам…

* * *

Гласовете на коментаторите ехтяха:

— … на цялата планета са насочени към Играта. Велика, неповторима, единствена — това е тя! Място на действието — Лабиринта! Време на действието — неограничено! Участници — засега само играчът на Върховния компютър МОЗГАН — 003! Но това е Мох Федас… Той тръгва добре, много добре… Три, о, ето, провървя му — пет, следващия опит — четири! Та той е в близост до Ивицата! През това време Жребия е обърнал гръб на Свръхпровеждащия СВРУУМ –411 и той все още не е успял да вкара никой от своите избраници в Играта… Засега в Лабиринта е само Номер едно на Великия МОЗГАН — 003…

* * *

За Мох Федас Играта наистина започна добре. Излезе бавно и с подчертано достойнство от сградата бункер, където бе съсредоточена цялата мощ на неговия повелител (поне така се говореше). „Преплува“ през любопитната тълпа, изляла се като цунами пред „МОЗГАН’С Център“, направи лек тен под огнедишащите слънца на ония от холовизията, като успя дори да каже някоя и друга остроумна фраза пред микрофона!.. Това влизаше в правилата на Играта, След това се отскубна от почитателите и се отправи към метрото. Заслиза по стъпалата, сториха му се безброй. На перона имаше малко хора. Не му обърнаха внимание — сигурно не го познаха…

— Внимавай! — каза МОЗГАН. — След петнадесет секунди пристига твоят влак. Качи се във втория вагон и слез на третата спирка! Успех!

В главата на Мох бе монтирано съвършеното средство за връзка — миниатюрна биопластина, осъществяваща двустранния мисловен контакт между неговия и позитронния мозък на Върховния компютър. Беше се подчинил изцяло на могъщата му кибернетична воля и не се страхуваше от еретични мисли, които не биха се харесали на МОЗГАН. Всъщност тялото и духът на Принца бяха изпълнени само от една идея — унищожаването на СВРУУМ…

Слезе на третата станция. Една от стените й представляваше мозаично пано, изобразяващо карта на Лабиринта. Хвърли й едно око, преди да излезе от метрото, и остана доволен — бе тръгнал по най-прекия път към Ивицата. Засега!

— В отсрещната уличка е паркиран жълт автомобил — включи се компютърът. — Качи се в него и карай направо по булеварда. На петата пресечка отбий!

Мох изпълни указанията без никакви отклонения. Поддържаше средна скорост, караше уверено. Спря на посоченото място. Встрани от магистралата имаше малко площадче. В дъното му аленееше стоянка за аеротаксита…

— Да! — долетя мисълта на МОЗГАН. — Третото отляво. Височина около сто донера и трета скорост! Четири мили точно над аутобана „Норд-5“!

Мох Федас летеше право към целта. Приземи се там, откъдето „Норд-5“ завиваше надясно, за да заобиколи Ивицата. Вляво се разстилаше нейната безбрежност. За първи път я виждаше толкова отблизо. Струваше му се, че усеща зловещия й полъх. Гледаше омаян в пустотата и мислеше за няколкото крачки, които го отделяха от пътя на истината. Той беше опасен, но водеше към гибелта на СВРУУМ. Някъде там, зад ония зловещи очертания на запустели сгради, се криеха тайнствените помещения, в които туптяха електронните вени на Свръхпровеждащия. До тях искаше да се добере Мох. Беше готов да се влачи по корем, да вие от болка и стене от унижение, но да допълзи до тях. Но знаеше, че за сам човек това беше невъзможно. Тихите и пусти улички, които примамваха със своето спокойствие, бяха претъпкани със спиращи времето капани, биопрепрограматори, убийствени силови полета, плазмохвъргачи,. лазерни снайпери… Тъкмо за тяхното преодоляване разчиташе най-вече на МОЗГАН…

* * *

Ако Мох Федас и неговият позитронен покровител бяха успели да задържат още съвсем мъничко щастието на своя страна, Играта можеше да свърши много рано. Докато Принца съзерцаваше Ивицата, ванадиевият зар бесуваше. Пришпорван от бичовете на магнитното поле и шибан от нетърпеливостта на очакването, той най-сетне се смири, забави ход и замря, полегнал на една от страните си. И това реши всичко. Беше ред на СВРУУМ –411. Ако и този път шансът го подминеше, след поредното хвърляне МОЗГАН щеше да има човек, прекрачил е Ивицата. И което бе по-важно — срещу него нямаше да има никой… Но съмненията траяха само секунда…

— Шест! Шест, уважаеми СВРУУМ! — гласът на Главния компютър, който председателствуваше Комисията по жребия, трептеше с високочестотните херцове на облекчението. — Благоволете, Свръхпровеждащий, да встъпите в Играта! Очакваме с нетърпение вашия ход!

— Вкарвам в Играта първия си участник — каза властно СВРУУМ и екранът му потъна в мълчалива тъмнина. Миг преди това обаче по него засияха няколко искрици на задоволство..

* * *

Само на Земята можеше да се срещне подобно нищожество. Не че човешкият дух не познаваше падения, напротив, той често се чувствуваше уютно в бездните на низостта, но такава, Марианска падина на безчестието никога не бе обитавал. Наричаха го Шул и нямаше жив човек, който да си спомня истинското му име. Беше мерзавец. Продажен и лепкав, изплъзващ се от всеки полъх на конкретността. При споменаването на думата „работа“, дори на мили разстояние, по тялото му избиваха огнените петна на лентяйска алергия, а оплешивялото му и покрито със струпеи теме се обливаше в едри капки пот. Конфликтът бягаше от него, както той от труда. Шул надушваше облачната му сянка от светлинни години и успяваше да взриви натрапчивата опасност със залповете на своето отчаяно лицемерие. Бе съсипал няколко цветущи предприятия, преди собствениците им да се усетят, и се бе укрил за известно време из Новите територии. Обичаше да се огражда с отявлени некадърници, сред които блестеше като диамант, а за подсилване на отблясъците патинираше способните с властолюбивото презрение на своята сивота. Напоследък с успех се подвизаваше из бизнеса с холографски образи. Сметките му в банките нарастваха методично и правопропорционално на загубите на акционерите. Всеки ропот от тяхна страна бе сподавян тутакси от влажните като очите му фрази: „Какво толкова бе, господа… Недейте така! Хора сме.“ Зад него стоеше като плътна редица и т. нар. низш персонал на фирмата. Той ги ненавиждаше толкова яростно, колкото и своите „многознайковци“, но им бе дал свободи и заплати, за които не бяха дори и сънували. Елегантното съчетание между неговата некомпетентност и бездарието на любимците му смразяваше шефовете над него, но те го търпяха. Шул бе удобен. Послушен, мек при моделиране, безполезен, но и безконфликтен… С тези си достойнства той привлече и вниманието на Свръхпровеждащия компютър…

* * *

МОЗГАН — 003 бе разработвал вариантите на подобна ситуация стотици хиляди пъти. Ако прехвърлеше Федас в Ивицата, щеше да оголи гърба си. Въпреки предпазните мерки не биваше да оставя Шул без човешко покритие. Знаеше вече твърде много за него, за да му позволи безпрепятствено да шета из Лабиринта. Жребият можеше да го запрати и в Ивицата, а там защитата на Федас би била най-неефикасна. Предпочиташе двамата да се срещнат извън нейните граници. Ето защо нареди на своя участник:

— Слез отново в метрото и пътувай три спирки към Северозападната зона!

— Разбрано! — смотолеви Мох. Все забравяше, че няма нужда от приказки…

* * *

Шул се измъкна незабелязано от цитаделата на СВРУУМ — 411. Мразеше тълпата, шума и най-вече журналистите. Все питаха нещо, все ровеха из миналото. Зави по „Сънсет“ и се качи в чакащата го лимузина. Единственият жест, който си позволи да направи, докато тя вървеше, бе да попипа предния горен джоб на сакото си. Там беше. После се отпусна спокойно на седалката. Зад кормилото нямаше никой. Колата си вървеше сама. И как вървеше! След първите пет преки зави вдясно и след моментно изчакване потегли отново. Четири, после още веднъж пет. Това беше повече от добре, само посочицата нещо го тревожеше… Свръхпровеждащия усети напрежението му и веднага го успокои:

— Не се притеснявай, комбинацията е разигравана нееднократно. Ако потърпиш още малко, ще ти устроя среща с едно хубаво младо момче. Трябва да го убиеш незабавно, ако, разбира се, не гориш от желание да си размените ролите… — с Шул трябваше да се говори така. Точно, ясно и вулгарно.

* * *

Ескалаторите изкачиха Мох Федас отново на белия свят и той се озова на площад „Мелпомена“. Тръгна по „Одеонуей“. и потъна в познати води. Следобедните сеанси вече свършваха и публиката бавно се разотиваше. Започваше трескавото приготовление за вечерните представления. Нощта бавно падаше и меките светлини на рекламите извайваха от нейната тъмнота очертанията на призрачни сцени, върху които се разиграваха само обещанията за онова, което очакваше зрителя вътре, в истинските театри. А навън с всяка измината минута се вдигаше градусът на нетърпението и децибелите на шума. Открити автомобили паркираха със самочувствие, равно на огромните им размери, размекнали се от любезност портиери отваряха широко вратите им, за да могат слизащите от тях дами да покажат дължината на модната линия и тази на бедрата си… Федас дотолкова се бе увлякъл по лъскавото шествие, че когато чу гласа на МОЗГАН, се сепна:

— Влез в „Хамбара“! — заповяда той. — Имаш запазен билет на касата.

Преди години „Хамбара“ беше мястото, където скромна студентска трупа правеше първите си стъпки в изкуството. Днес той имаше славата на един от най-снобските и най-посещаваните театри в Лабиринта. Извратеният вкус на неговия режисьор (самият той обичаше да го наричат „художествен ръководител“) и няколкото скандала около последните му постановки (за тях пък държеше да са „авангардни“) превърнаха „Хамбара“ в дупка, където всяка вечер си даваха среща доста плъхове.

Мох бе чувал десетки пикантни легенди, изписали кратка-та, но бурна история на театъра. Сега обаче те не го вълнуваха, защото вече слизаше по покритите с вишневочервено кадифе стълби…

* * *

Онези, които бяха предпочели Играта пред магията на театъра, стояха пред холовизорите си и се наслаждаваха на бисерите, щедро разпръсквани от известния коментатор Це Али-пи. Днес той беше във форма:

— … но това означава, че ситуацията вече силно се променя! Така е в Играта, така е! До последния момент напрежението ще ни държи в нажежените си клещи, за да докаже, че фундаменталната основа на нашите страсти е всъщност истинският двигател на прогреса…

Жребия се бе обърнал. Допреди секунди към Мох Федас се бе устремил само Шул. Сега зад гърба му щеше да се промъква из навалицата на Лабиринта и вторият играч на СВРУУМ — 411. Добре, че Принца не знаеше за това. Поне засега…

— Ще продължите ли с първия си участник, високопочтений СВРУУМ, или ще предпочетете да използувате най-високото число, за да включите в Играта втория си човек? — бяха попитали от Комисията.

— Вкарвам в Играта Зифрон Асар. — Това бе всичко.

* * *

Единственото нещо, което Зифрон Асар притежаваше на този свят, бе яростта. Омразата към всичките там компютри и техните човешки придатъци, жалката пасмина от лакеи, готови да излижат дори високоволтовите им кабели в името на тлъсто парче или добра служба. Но най-вече ненавиждаше тълпата. Онази дива, сива и отрудена маса, към която за жалост принадлежеше, принудена цял живот безропотно да работи. И той работеше години наред, тъпо, примирено… После изведнъж всичко това му омръзна. Заряза дома си, семейството си, работата си. Пропи се. Псуваше машините, обвиняваше ги за всичко, но бе толкова .пропаднал, че започна да сътрудничи, на полицейския компютър. Беше си чист доносник, подъл и безнравствен като света, в който живееше. Произнасянето на думата обаче го дразнеше и затова бе признателен на покровителя си, че я заместваше с нещо по-така… Компютърът също се отплащаше с дребна услуга — някоя пара за алкохола, с лицемерно, но сгряващо обещание.

Ето така, крачка по крачка, той се озова в подножието на гордостта. Беше загубил всичко по пътя. Останала му само яростта и омразата. И нещо друго. То припламваше рядко, много рядко, но озаренията му бяха ярки и искрящи. Нещо чисто и светло се раждаше тогава у Асар, което нашепваше не винаги разбираеми, но толкова приятни слова. Тъкмо тогава му се щеше да направи нещо. Нещо героично и. красиво, нещо възвишено и бунтовно. Само в тези мигове му се искаше да вярва, че е създаден на този свят и за нещо друго. За нещо по-различно от безцветното съществуване на един полицейски доносник и една човешка отрепка…

Когато Локалния компютър му съобщи, че го викат „горе“, като подкрепи думите си с ярко припламване на екрана, върху който се очерта голяма стрелка, сочеща към тавана, това не го изненада… Зифрон бе престанал да се учудва отдавна. Досети се сам, че става въпрос за Играта. Малцина бяха такива като него, които владееха до съвършенство силата на изпепеляващите с дъха си оръжия на човешката ярост…

* * *

На сцената ставаха странни неща и което бе по-интересно, бавни. Постановката се казваше „Лагуна“ и целият номер на режисьора се състоеше в това, че бе принудил актьорите да извършват движенията си безумно разтеглени във времето. Инак те не правеха нищо особено. Излизаха един подир друг на сцената (тоест на плажа), разпъваха шезлонгите и чадърите си и лягаха да се пекат. Но всичко това ставаше ужасно флегматично, изнервящо мудно. Октофоничната уредба възпроизвеждаше така характерния (според постановчика) за всяка лагуна дискотътен на прибоя. През определени интервали той се засилваше и тогава актьорите, достатъчно натегнали нерви и мускули, изригваха в неколкосекунден див и забързан ритъм, за да се стаят отново в дразнещата леност на претенциозното и формалистично режисьорско мислене…

Макар и бавно, хората, излизащи от плажните кабини, ставаха все повече и повече, запълваха пространството между кулисите. Човешкият мравуняк набъбваше и нервните изпразвания на натрупаната енергия вече не дразнеха, а се възприемаха като нещо естествено. „Сигурно Играта, погледната отстрани, изглежда така?“ — помисли си Мох Федас…

Спектакълът го бе погълнал и на Принца му бяха необходими няколко секунди и мъничко воля, за да се върне към действителността. „Защо ли е избрал такъв отнесен тип като мен?“ — попита се той и си отговори, че вероятно и това е някакъв трик на Върховния. Така си и беше, но нямаше много време за обяснения, защото в този момент Мох разпозна Шул… Бе го видял само за секунди при представянето, но го бе запомнил. Придвижваше се бавно от левия край на сцената към центъра, като се прикриваше зад плажен дюшек. Федас пусна бавно дясната си ръка към бедрото. Пиесата явно му действуваше, защото го направи почти със скоростта на актьорските движения.

— Не бързай! — чу гласа на МОЗГАН. — Това е номер. Стар и износен като продажната душа на своя изпълнител.

— Шул, нали? Онзи с дюшека… — мислите на Мох се бяха отърсили от убийствения ритъм…

— Грешиш! — каза хладно МОЗГАН. — Онова там е образът на Шул, холографското му изображение. Самият той се прави на маймуна пред една камера в съседната зала. Предпазлив е и иска да те види предварително. Иска да е сигурен, че ще… успее.

— Защо не беше жив! — простена Мох. — Както се влачи да сцената… Ще го изпепеля с…

— Почакай само още пет секунди… Пет, четири, три, внимавай, две, една… Стреляй!

От втория ред се надигна млад мъж. В ръцете му блесна неутронен магнум, от който излетя ослепително бял лъч. Изведнъж стана тъмно. Жените запищяха. Мъжете наскачаха. Суматохата се развиваше нормално. От сцената полъхваше на опърлено…

* * *

Върховния компютър МОЗГАН –003 не бе събирал подчинените си от няколко месеца. Подготовката за Играта отнемаше цялото му свободно време и затова бе поделил най-нетърпящите отлагане задачи между доверените си Главни компютри Те от своя страна ги бяха свели до знанието на Локалните те пък — до Градските компютри. Проблемите бяха стари и ясни. Затова и МОЗГАН смяташе да бъде кратък и изчерпателен:

— Господа Главни, Локални и Градски компютри. Играта навлиза в своята решителна фаза. Засега инициативата е в наши ръце, но главните действия тепърва предстоят. Пред нас с цялата си тежест стоят много нерешени проблеми. — Някои от компютрите сведоха свенливо антени. — Вие всички станахте свидетели на първия ни голям успех. Бе унищожен играч на врага, И въпреки че той не бе от ранга както на своите съекипници, така и на нашите момчета, ние бяхме принудени да направим някои жертви. За материализирането на холографското му изображение бе изразходвано огромно количество енергия… Или с две думи, господа, предлагайте конкретни мероприятия. Нужна ни е енергия, много енергия. В противен случай смятайте Играта за загубена.

Мълчанието скоро бе нарушено.

— Нека опитаме със зодиакалното часово време — плахо започна един от присъствуващите.

— Опитайте! — отвърна МОЗГАН.

— Да въведем режим за икономии на плазмата — обади се втори.

— Въведете!

— Възможни са и корекции в ценностните показатели — предложи трети.

— Коригирайте! — МОЗГАН беше доволен.

— Но всичко това може да доведе до някои временни затруднения за човеците — досети се някой. — Те и сега обядват по мръкнало.

— Вие сам го казахте много точно, уважаемий, това ще бъдат временни мерки… А след това…

— Ама, разбира се… Аз само… — бавно заглъхна усъмнилият се Главен компютър.

— Закривам заседанието — каза Върховния компютър. — Сега всичките ни усилия трябва да бъдат насочени към Играта.

* * *

Шул бе мъртъв. Мох Федас вече нямаше работа в театъра. Старият мошеник бе забравил, че подлостта и предателството бяха измислени от такива като бащата на Принца. И тази досадна небрежност му бе струвала главата. Самият Федас бе на път да повтори грешката на убития. Гордостта от добре свършената задача го бе заслепила и той не забеляза безликата и сива сянка, която се лепна за него след излизането от „Хамбара“. МОЗГАН обаче виждаше всичко…

* * *

За многомилионната публика започна най-интересната част от Играта — преследването. Тези, които я бяха измислили, знаеха много добре какво правят и какво искат. Тълпата трябваше да се увлече. Във въртопа трябваше да се излее не само силата на пряко участвуващите, но и страстите, симпатиите, желанията, страховете и възторзите на наблюдаващите. В противен случай представлението губеше от своя катарзисен смисъл. Всички обитатели на Лабиринта бяха вторачили погледите си. към холовизорите. Камери и ретранслатори, гласове и кабели, коментатори и техника се бяха уплели в едно бясно и ревящо кълбо. В началото то тръгна тромаво, бутано от плахостта на пресметливостта, но с всеки метър, изминат по стръмния склон на безразсъдството, неговата увличаща скорост нарастваше. В момента тя все още можеше да се контролира от двата могъщи съперника. Улавяше се и от средствата, създадени, за да отразят събитието. И те го правеха. Професионално, дори с някакъв лек финес, присъщ на всеки, който отстрани и с аристократична неангажираност наблюдава кървава гладиаторска битка или жестока корида. Тази позиция беше удобна и безопасна. Само че временна и несигурна. Не само играчите сменяха бързо местата си. Засега обаче малцина се досещаха за това. Интересът на всички бе насочен към галаспектакъла. А той бе започнал да вдига своя градус…

Принца бягаше. Не бе го правил никога през живота си, дори в смутните времена след сгромолясването на баща му. МОЗГАН искаше да го спаси, затова го прехвърляше в бясно темпо от едно превозно средство в друго… Изведнъж задъханият ритъм на това главоломно надбягване секна. Мох Федас се бе озовал пред огромен небостъргач. Влезе запъхтян в преддверието му и се хвърли към асансьора. Цифрите, показващи достигнатите етажи, скачаха пред очите му като сума от развален таксиметров брояч. В стомаха му нещо се люшна и асансьорът спря на 93-я етаж. След няколко крачки вече беше в кабинета на баща си. В бившия му кабинет. Времето в него сякаш бе спряло от онзи миг на висша несправедливост. Слаба светлина струеше от тавана. Всичко си бе на мястото: старинното писалище, кръглата заседателна маса, дебелият килим… И големият портрет на омразния СВРУУМ. Мох седна зад бюрото. Отпусна се върху облегалката на масивния стол, попила формите от здравите плещи на баща му, и почувствува силата им. Тази опора го поуспокои. Разкопча кобура на магнума си, извади смъртоносното оръжие, огледа го и го положи пред себе си. Отнякъде се чу стържещ звук. Федас трепна, отвори най-горното чекмедже на писалището и постави вътре хладното парче метал. Вратата на кабинета бавно се плъзна встрани и в помещението влезе Зифрон Асар.

— Добър вечер — каза нагло той.

Принца дори не го погледна. Мерна само с крайчеца на окото си притихналия магнум и демонстративно се зазяпа в огромната картина върху отсрещната стена. На нея бе изобразена със замах сцена от героичното ежедневие на покорителите на суровата Алфатар V. Поведението му не бе продиктувано от неоправдано за случая лекомислие. МОЗГАН току-що нежно му бе прошепнал, че Асар е невъоръжен.

На бившия бедняк и настоящ участник в Играта обаче не му пукаше. Стърчеше насред кабинета и се хилеше срещу Мох, като че бе дошъл да го кани на бар, а не за да… го убие или бъде убит.

— Ама извадих късмет, нали? — наруши мълчанието Зифрон. — Като си помисля само, че можеше да ми се падне някой от ония тримата. Но съдбата този път се смили над мен… Тъкмо за такъв като тебе съм си мечтал цял живот…

Федас реши да не изслуша монолога докрай. Посегна бързо към стаената смърт, сграбчи безропотния й наемник и жадно го насочи към Асар… Този път обаче той остана ням. Човекът насреща само се сгърчи като шибнат с камшик, устните му се свиха, а погледът му се впери в стреснатия магнум. Някаква неистова сила избликна от очите на плебея, изтръгна оръжието от държащата го ръка и го запрати към облицованата с махагон стена. Металът и дървото се прегърнаха с трясък, който веднага бе ревниво погълнат от мекотата на килима. После настъпи тишина.

— Не с тия кални номера, копеле такова! — изсъска Зифрон Асар. — Не изприпках целия Лабиринт подир тебе, за да ме пърлиш с това инструментче.

Мох Федас отрони първите си думи за тази вечер. Всъщност той повтори въпросите на не по-малко слисания МОЗГАН, който явно не бе очаквал такива фокуси.

— Какво беше това? Телекинеза? — Злоба, моето момче, злоба! Хванах се на това тенекиено хоро не за да търся някаква несъществуваща висша справедливост, а да мъстя. Но не като теб на някакви жалки бракми, а на истинските виновници. Такива като тебе, такива като баща ти ни накиснаха в тая кал. Лично аз смятам, че от нея няма измъкване, но ако нещо все още може да се направи и промени, то ще стане с проливането на много кръв… Та затова съм дошъл — да почна отнякъде…

— Защо точно от мен, дявол да го вземе? — запита Федас, като пусна една тънка струйка на жалост в гласа си. — Аз пък какво съм направил?

— Тъкмо там е работата, че нищо не си направил. Това е твоето престъпление. Ако всички хора се бяха обединили, с машините отдавна да е свършено. Но подлеци като тебе и баща ти им отстъпиха всичко: власт, енергия, душите си им продадохте…

— Нищо не съм продавал — прекъсна го Мох. — Аз бях само художник, рисувах…

— Рисувал си. Избивал си плебейските си комплекси, като си се правил на творец, но винаги си оставал придворен шут. Макар че в дивотия, каквато е изкуството, би трябвало да няма титли и привилегии. Всъщност ти винаги си бил продажно същество, каквото бе и баща ти, когото имах честта да познавам на млади години.

— Дори да сте прав — Федас заговори кротко, — вие не сте справедлив. Знаете ли какво получихме за това, което вие наричате предателство. Знаете ли какво стана с баща ми?

— Какво стана?! Ти ми отговори какво толкова стана с нещастния ти татко! — Зифрон разпери питащо ръце, които веднага сви в юмруци. — Нищо не стана. Натрупаните с „честен“ труд пари останаха ли му — останаха му! Граволета взеха ли му — не му го взеха! Латифундиите ви на Центавър ваши ли са си — ваши са! А питаш ли ме мене цял живот как съм живял… Глад, мизерия, беднотия… Ти слизал ли си някога в Долния град?

— Слизал съм — прошепна Мох. — Знам какво е.

— Нищо не знаеш, защото там отдавна няма нищо. Нищи — това вече означава нищо, нищожество, пустота. Бледи сенки на бившите горди създатели на електронни мозъци и звездни покорители. Няма дори и слаб повей от величавия бунт на отдавна отминалите години… Скотове. Роби. Тълпа сиви животни. Дори гаврата с бездушното им смирение не ражда ярост, а само овълчва от време на време застиналата им кръв. За тези нещастници и животът е обида…

— През последните години много неща се промениха — смирено каза Принца, а очите му шареха безпомощно из голямото помещение и с надежда поглеждаха към магнума.

— Нищо не се е променило, приятелче, нищо. Ужасното обаче е друго. Долу все още мъждука така наречената искрица на разума. Изненадващо е, но сред този многомилионен боклук все още можеш да откриеш истински хора. И това, че машините ги мачкат, експлоатират и лъжат, е най-малкото. Тези хора умират по сто пъти на ден, когато виждат, че техните жалки творения крадат от мислите им, от езика им, от думите им. Тенекиените бракми съставят твоята биография, обясняват ти кога и защо си роден, те измислят приказките за децата, те преправят историята на човешкия род и я свеждат до жалкия период на машинно-позитронната революция… Те пеят като нас, а ни карат да пеем като тях, да танцуваме в машинния им ритъм, да се движим като тях… Те ни задължават да правим дори любов, изричайки словата, които услужливо ни подсказват! Той и сега нашепва нещо в нежните ти ушенца, нали? Кажи де, какво ти вика онова жалко роботче?

— Честно казано, нищо. Аз сам се питам откъде извира вашата омраза. Разбирам, че не ви е било леко, но обикновено такива хора търсят и намират упование в смирението, във вярата…

— Да, това е общоприетото схващане, внушено ви от любимите компютри. При това то е много удобно. Само че сега всичко се е обърнало с краката нагоре. Дори мизерията въстана в нашия поробен свят и вече не насочва хората към бога или социалните борби. Човешките взаимоотношения се изродиха и се сведоха до една жалка битка за оцеляване, в която всичко свято бива охулено и подиграно, забраните — потъпкани, а законите на прадедите — забравени…

Зифрон бе побеснял. От години сдържана стихия се бе разляла из кабинета, преливаше в коридора и се стичаше по пустите етажи на сградата. Той разбираше своето безсилие и тъкмо това го влудяваше. В тези минути на ярост би тръгнал да воюва против цялата неправда на света. Но срещу него сега имаше само един натруфен портрет — кичовата холография на СВРУУМ — 411, под чиято масивна рамка се бе свил един изплашен човек.

— Ей, тъпи компютърчета — викаше Асар с пълно гърло, обръщайки се ту към изображението на стената, ту към Мох, — чувате ли ме? Чуват ме — тихо довери той на Принца. — Чуват меее… — гласът му отново заехтя. — Чуват ме тези стари железарии. Та ето какво исках да ви кажа. Първо — глупавата ви Игра е измислена от хората. Второ — въобще не сте майстори в нея. И трето — аз не съм лакей като този тук — той посочи към Федас. — Чуваш ли, жалкий СВРУУМ-е, беднякът Зифрон Асар не е пионка, която можеш да размотаваш по разораното от човешката мъка поле. И за да ви докажа това, ще-убия ей сега туй нещастно и зъзнещо от страх създание с тия си две ръце… Виж го, МОЗГАН-е, виж как трепери твоят избраник и, да ти кажа честно, хич не се вълнува за съдбата на своя покровител — Върховния компютър…

3ифрон Асар протегна ръцете си напред и се отправи към Мох. Гневът бавно преместваше краката му към бюрото, жестокостта се бе разстлала върху лицето му. Само в очите, и то за миг, пробяга сянката на съмнението. Съзнаваше, че всичко е безсмислено. Но вече бе тръгнал…

Принца стана от стола и се прилепи до стената. Знаеше,, че МОЗГАН следи сцената, и очакваше нарежданията му. В отговор на своите надежди усети слабо прещракваме в главата си. Позитронният мозък се бе изключил, без дори да се сбогува с първия си играч. Отсега нататък Мох Федас щеше вече да знае, че всички върховни компютри са неблагодарни и подли… Но> беше малко късно за тази инак полезна информация. Ръцете на Асар тъкмо опипваха гърлото му с хищните си пръсти. Пред, очите му притъмня, след което нещо блесна…

* * *

СВРУУМ –411 мислеше усилено. Призна си, че не бе очаквал подобен ход. Докато Върховния компютър явно отдавна бе разработил варианта. Противникът бе опасал като коледна елха небостъргача с мини, за да го превърне в смъртоносен капан. Е, МОЗГАН бе пожертвувал своя принц, както навремето самият той прежали баща му, но го бе оставил с.половин отбор. Ако този нежизнерадостен за СВРУУМ процент се запазеше… Трябваше му малко време, за да дообмисли нещата. На още отсега Свръхпровеждащия знаеше едно — налагаше се да смени стратегията!

* * *

МОЗГАН — 003 бе доволен — толкова, колкото можеше да си позволи един Върховен компютър. Вярно — бе загубил Мох Федас, но момчето си бе обречено от началото на Играта. Принца бе свършил добре работата си на „предварителен спускач“. Чрез него МОЗГАН бе опипал почвата около врага… А тя винаги се бе славела като тресавищно несигурна, готова да глътне всеки наивник. Но той не беше такъв, защото не можеше да си го позволи… Чрез Мох бе очистил вече двама от противниковия отбор. Това беше добре! Много добре! Но тепърва предстоеше най-трудното. Свръхпровеждащия сигурно обмисляше вероломното си отмъщение. Оставаха му само двама, но много опасни играчи… Кога щеше да ги вкара в Играта обаче, зависеше от Жребия…

* * *

А той като че ли се бе заинатил и вече няколко пъти поред не позволяваше нито на единия, нито на другия да изпитат сладостната позитронна тръпка от поредното включване в Играта. Като всеки Жребий, и този бе капризен, лекомислен и непостоянен, но не и прекалено търпелив… Палавостта взе да му омръзна и много скоро зарът замря…

— Шест! Най-после шест! — обяви председателствуващият. — Върховний МОЗГАН, отново е ваш ред.

— В Играта влиза моят състезател номер две — отговори МОЗГАН. — Името му е Ахиду Бел.

* * *

Като дете беше болнав, сетне израсна висок и слаб, рано сложи очила. Момчетата от класовете, през които премина с безразличие, не само се подиграваха с него, но и го побийваха. Изливаха злобата си върху му с онова нарастващо и заразяващо настървение, което прощаваме само на собствените си деца, гузно оправдавайки го с невинността на младостта. Свикна да страни от другите, затвори се в себе си. Стана недоверчив, премерваше всяка своя дума. Инак беше умен, бързо схващаше и се ориентираше в нещата. Родителите му се изненадаха, когато Върховния компютър го призова в школата за галактично разузнаване. Там той за първи път усети силата на общността. Поизправи снагата си, заякна, а и самочувствието му затрептя в самодоволни трели, особено когато беше в група. След това тръгна нагоре по стълбицата: оперативен координатор на Вега, втори инспектор в поселенията на астероидния пояс край Касиопея, шеф на охраняващите субсветлинния транспорт, доставящ на Земята добива от диамантените рудници на Сигма… Раменете му натежаха от знаците на властта, заплатата му се закръгли като тирианец преди пъпкуване. Това, разбира се, го промени. Но не много. Остана му навикът да се оглежда наоколо, да изслушва недоверчиво всеки и да премята около минута в устата си думите, преди да ги изплюе. Дори когато трябваше да каже само, че предпочита розовия крем пред синия.

Разпореждането за прехвърлянето му на Земята го настигна в полет към Орион, където местните жители, ярки представители на кристално-силикатния разум, горяха от желание да възстановят първичната си органична структура. Стремлението им бе толкова силно, че се налагаше да бъдат взети някои ограничителни мерки. Те бяха насочени преди всичко към незначителен брой подстрекатели, които въпреки спонтанността на-събратята си твърдяха, че орионците винаги са си били мислеща форма от нежива материя…

С подписването на заповедта МОЗГАН му бе гласувал най-висшето доверие, известно досега в границите на изследваната Вселена — честта да поеме неговата лична охрана. Отначало-новата служба развихри у Ахиду Бел желанието да властвува. Постепенно то изтля, за да го замени състояние, което можеше да се нарече „интелектуален комплекс“. Не бе артистичен по природа, а много искаше да бъде. Опита се да свири, да пише, да рецитира, но нищо не излезе от това. Беше му по-лесно да приема и издава заповеди, да отдава чест. Задоволи се само с вечерните четения на свои стихове пред единствено преданото му същество — триглавата Гама, пухкаво млекопитаещо, което бе донесъл за спомен от звездните си пътешествия.

И сега неговият върховен направляващ го бе избрал за акция, чиято важност не би трябвало да се коментира, и той чувствуваше, че от изхода й зависи не само собствената му съдба.

* * *

Ахиду Бел почти повтори първоначалния маршрут на Принца. Само след няколко хода той бе вече в близост до Ивицата и интуицията му подсказваше, че ще е първият от участниците, удостоен с честта да прекрачи нейните строго охранявани граници. Но това не стана така скоро, както му се искаше…

— Остани в аеротаксито! — нареди МОЗГАН. — Не пускай холовизора, отпусни се, можеш да запалиш! Ще се наложи да изчакаме!

* * *

Щастието скоро навести и СВРУУМ — 411. Той знаеше много добре, че количественото съотношение три към две съвсем не е в негова полза, но бе убеден в безгрешността на своя избор. Сега разчиташе на високото качество на играчите си и… на Жребия… И очакванията му бяха възнаградени.

— Вие сте на ход, високоуважаемий Свръпровеждащ! — съобщиха от Комисията. — Имате право да обявите третия си играч и, разбира се, да го включите незабавно в Играта.

— Благодаря! — с изисканост отвърна СВРУУМ-411. — Ще се възползувам от любезната ви покана. Продължавам с Вал Денко.

* * *

Ако една малка част от претенциите, които имаше към всичко и всички (освен към себе си), се бе изляла в скромното вместилище на характера му, сигурно щеше да стане голям актьор. Но не стана. Започна блестящо кариерата си, бързо се превърна в любимец на публиката. После дойдоха провалите. Лупата на обляната в светлина сцена увеличаваше стократно пукнатините на неговата несигурност. Импотентността на плътта роди и безплодието на духа. Крехкият кълн на таланта му бе потъпкан сред избуялите плевели на маниакалността. Взе да пие. Ореолът на славата бе свободният пропуск към съмнителните компании, в които той получаваше онова, което изкуството му отнемаше. Лъжеха го, че е велик, с безотговорното лицемерие на безперспективни пияници, за които чуждото нещастие и грях бяха чакан повод за пореден запой. Никому неизвестни поети, гълтачи на лазерни мечове и самозвани властници над псиенергии го тупаха по рамото, като го убеждаваха в некадърността на колегите му. А той продължаваше да пие. Неблестящата със своята младост режисьорка, с която за кратко време свърза съдбата си, се оказа по-вероломно чудовище от многоглавата хидра, изпиваща го всяка вечер с поглед от партера. След време реши да замине. Смяната на сцените не донесе нищо ново и добро. Хората навсякъде оставаха неподвластни на магията на неговото изкуство, а и с годините жестокостта им нарастваше.

Върна се на Земята. Беше без работа. Принуди се да краде, за да пие. През цялото време обаче Вал Денко продължаваше да мечтае за някакво бягство, за една приказна и слънчева страна, в която всички щяха да отпиват от омаята на думите му… И в същото време спеше с вдовицата на своя учител и стреляше с купения на вехто древен револвер в новата й рокля. Всяка сутрин се събуждаше, горящ от желанието да се залови най-сетне със замислената грандиозна постановка, но много скоро еуфорията на махмурлука отминаваше, заменена с безразличието, родено от първите разтърсващи глътки… И онова утро започваше с надеждата за нещо ново, стаено в тайнственото було, замъглило стъклото на изстудената бутилка. Тъкмо посягаше към, нея, когато екранът за връзка засия…

* * *

МОЗГАН — 003 използуваше първото си право за размисъл. След като бе дошъл неговият ред за Жребия, зарът отново го бе дарил с шестица. Вариантите му бяха два — незабавно прехвърляне на Ахиду Бел в Ивицата или включване на нов играч. Първата възможност го изкушаваше, но присъствието на актьора го тревожеше. Бе узнал, че Денко е усвоил някои хватки по изгнилите сцени на провинциалните планети. Най-обезпокоителното откри в доставената с труд информация, където се казваше дословно: „От секретен източник ВВАВ — 02 научихме, че въпросното лице Вал Денко е прекарал три земни години на Юнтра VIII. Там той изучава усилено използуваната от местните торопари актьорска система на превъплъщението. Някои от изпълнителите на тази школа владеят до съвършенство изкуството на външната промяна, както и качеството да моделират определен обем от околната среда. По-голяма част от тези „трикове“ са неизпълними на Земята поради разликата в потенциалите между магнитните и гравитационните полета на двете планети. До услугите на някои заслужили торопари са прибягвали членове на престъпни организации. Има отбелязали случаи на обири и предумишлени убийства, в които участието им е абсолютно доказано.“

Ахиду Бел беше полицай и въпреки болните си амбиции не разбираше от изкуство. Срещу Вал Денко той можеше да се окаже безпомощен, а и на МОЗГАН все му се искаше да го пусне да пошета из Ивицата. Там щеше да му бъде най-полезен — сред клопките и засадите, сред изненадите и опасностите. Срещу актьора трябваше да извади подходящо оръжие. Още повече че СВРУУМ по всяка вероятност имаше намерение да използува способностите му в Лабиринта, за да поддържа напрежението. Свръхпровеждащия обичаше ударите в гърба.

Точно за такива случаи Върховния компютър бе подготвил третия си човек…

— Прекратявам правото си на почивка — каза уверено МОЗГАН. — Смятам, че уважаемата Комисия по Жребия няма да има нищо против, ако в Играта започне своето участие Антонио Яфодо…