Пенчо Славейков
Кървава песен (6)

Песен пета
В ЧЕРКВА

 

Зората подрани. Настана втори ден.

Рани и Каменград, и пак се подновен

заглъхналия шум отвсякъде подхвана —

шум и гърмежи. Чуй! Ей първата камбана,

ей друга… И нощта, което умири,

събуди го денят — широко му откри

прегръдките си той и ведролик и весел,

от тихи небеса на ранина понесъл

над майката земя благ празничен привет.

А вече плъпнали по улици, отвред

се стичаха мъже, жени и неотспали

деца, които сън чак в късна нощ погали,

и скорна утрото отново пак навън.

Като да чакали да чуят първи звън,

те бързаха сега, все същи път подзели

нагоре, дето се на храма божий бели

оградните стени издигат — и над тях

сахатя островръх. И ведър утрен смях

се ту оттука счуй, ту някъде се песен

извий и тихне пак: из въздуха пронесен,

и бозна накъде отплеснат, пропищи

куршум: ей конник млад таме претропоти;

ей други — сабята в бедрото му се тресне,

и пушката на гръб прищъпната преблесне…

А ето в строен ред, юнака до юнак,

задава се далеч дружина — горд байрак

понесли — на чела со росни китки вити…

Изстъпват бодро те и горди и честити,

че тям е паднал дял байрак да отнесат

во храма божий — там, където из градът

народ на множество невидено се стича.

Ей през мегданя там дружината пресича —

изви през тесните черковни порти в миг

и спре. Из дворите насбран народа с вик

се урна срещу тях насам — и шуми врява.

Тоз тласка се напред, там онзи си проправя

в навалицата път, там трети се провре

едвам, но сблъскан пак, огледва се и спре

и се отново с яд в тълпата запровира —

като че ли гора се блъска и припира,

когато вихър я забий и вършини

залюшка. И едвам, отпреди отстрани

притискани, си път юнаците пробиха

там в черква. Винаги заглъхнала и тиха,

сега, натъпкана и тя с мрака народ

бучи — и рядко кой си там пробива ход.

Открай живот, открай Христова свята вяра

днес вижда първи път и черквицата стара

такова тържество под своя нисък свод.

За първи път сега е толкова народ

насбран — и, непобран, разтуря се по двора

и вън по улици. Нито на храм по сбора,

нито на празник друг кога да е напреж,

не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж

народ — на празника на празниците святи.

И майка божия, отънала в позлати

и сърма, майката скърбяща, благ привет

с усмивка пращаше на тия, що завет

Христов изпълняха — за други да са жъртва,

които за живот възкръсваха из мъртво

небитие — борци, които любовта

на подвиг вдъхнови за висшето в света.

И свидния привет на майката скърбяща

народа чувствуващ, молитви ней изпраща

и от свещеника възгласяни слова

повтаря шепотом, навеждайки глава

с благоговение и поклон към земята.

 

Не сварил овреме един на служба свята

и ускорил вървеж, се спущаше сега

Младен към Каменград, надолу по брега

на Каменишкий хълм. Обходи и прегледа

той всичко — виде, сам дал снощи разпореда,

как работата вред кипи… Оттука веч

е видет дългий ред извити надалеч

окопи, а над тях и покрай тях възйети,

нататък мяркат се рой тъмен силуети

на ведрината. Тук един в замах извил

високо търнокопа — до него друг, превил

снага, лопатата в земята с крак набляга:

ей трети отстарна, като че нещо слага

и дига, ту се свий, ту се изправи пак;

там някой отдалеч, ръка размахал, знак

подава някому, и вик се глух проточи. —

Чуй! Сякаш песен е… Ей татък друг отскочи,

и като стълб се прав изправи застоян.

 

Но поглед другаде отвръна, и възпрян

на валогът, Младен се застоя унесен —

пред него изгледът на някогашна песен

му смътните слова зашепна в паметта —

слова заглъхнали отдавна зад глъчта

на дните — и сега, избили пак отново:

преваряха се те, едно през друго слово,

повели дълъг ред забравени мечти

и мисли — оттогаз, в безсънните нощи,

когато пишеше той Песни за хомота.

Недоизпени те останаха. Живота —

на песните му днес той пише други край…

В ръката не перо, а меч е. И чертай

днес хладно разума не планове за песни…

И все пак зарад тях сърцето често чезне

и спомня си ги то: — „Когато пролетта

со топлия си дъх примами из гръдта

на майката земя, от плуга разорана,

посевите…“ И той се вижда пак, пред ранна

зора, застанал тъй в полето: в далнини,

като сега, вълни се диплят след вълни

по буйнали нивя, вървят и се преливат

към ясний небосклон — и сякаше отиват

към бога: в росните зори да отнесат

те нему бодрата молитва на трудът.

Как всичко бе тогаз тъй хубаво и ясно!

И все пак ясен ум се биеше несвясно —

че нему гения с усмивка не огре

трудът за песента — и тъмна тя умре,

едвам докосната до думите. Съдбата

на ратника народ той в Песен на земята

поиска да възпей — еднакви две съдби

той виждаше во тях, еднакво, и в борби

за плод на своя труд, с неволите вживени.

Земята тоз народ научи и в промени

да знай да съхрани на свойте земни дни

единството — все тя в живот-горчивини

му болките цели с великото търпенье, —

показа му все тя как в мъките свещени

да ражда и кърми живтоносний плод

на своята душа — и неговия ход

насочи в бъднини през времената тъмни.

На дни на рожбата ден за живот ще съмне!

Така в живота бе, така и в песента

той искаше… Нима то само бе мечта?

Чуй как се хлебний шум над нивите вълнува!

И в тоя шум нима сърцето му не счува

гласът на онова, що спотаено зрей

за жътва? — жътвата, с която ще живей

тоз, който в днешното не мисли само днешно!…

Трудът за песента… дали тъй безуспешно

ще бъде и трудът, заради който меч

в ръка му е сега? И взре се той далеч,

като да види край на онова, което

в сърце купней за край… Върлува се полето,

трепти, прелива се подобно изумруд

в лучите слънчеви, и надалеч е чут

викът на пъдпъдък, като вардач поставен

там някъде на слог; изви в небото бавен

орел и в висини потъна. Сивий път,

като ремик прострян, се мълком преко рът

прегъва; конник се премярна и изчезна

оттатък в нивите…

Край ридът сви и влезна

Младен в града. А все мечтите го и там

пак не оставяха — дори и в божий храм

той не можа да ги прокуди и забрави.

Промъкнат в черкова, той тихо се изправи

посред дружината и мълком поглед взре

там през кадилний дим в шумещото море

от хора. И лица и погледи засмени —

и в нова светлина като че ли огрени…

Нима свободата за ден ги прероди?

Какво трепти сега в свободните гърди?…

И сам Войводата, до знамето развито

възправен — никога не е така открито

той гледал! Дивисил, Белина и Дойчин —

как те изглеждат там — и всички до един

около знамето борците насъбрани!

Самата черкова! Светците увенчани —

те — само гъстата навалица светци,

за днешно празненство окичени с венци,

те само смръщено са тъмен поглед впили…

Светоотстъпници! Не за живот кърмили

в живота идеал — те сякаш грозен съд

над сбрания сега народ да изрекат

се готвят. Другаде намерили оплота,

светци на вярата, светците на живота —

как ги изглеждат те, извили поглед строг!

Дали, служители на друга вяра, бог,

за тях е всичко туй греховност и невреда?

Но над юнаците юнашки господ гледа!

И майка божия, за благослов ръка

издигнала… и в миг Младену се така

превърна пред очи, и ясно му се стори,

че се черковний свод издигна и разтвори

през тъмиянний дим — таинствен се простре

и с небосвода сля… Той дъх неволно спре —

и майка божия видя как се надвеси

там от иконата — и тихо се понесе,

и благославяйки молитствений народ,

изви, издигна се и към небесний свод

потъна… Изведнъж, съсетен, се извърна

Младен и с ням въпрос се околом озърна

и вгледа — всичко бе тъй тихо в храма стар!…

И свършил службата, на тъмния олтар

на прага поп Матей се спре, издигна кръста

в ръка, благослови навалицата гъста

и почна:

 

„Братия! Ний мислехме, че спре

живота зарад нас, а ето че изгре

той. Дни на робството не бяха дни безплодни! —

Морето на скръбта и сълзите народни

из своите недра живота пак роди.

Тъй в свойта обич ни съдбата отреди

сам бог — и обнови той с нея нашта сила:

да защитим това, което най е мило

човеку на света — светия бащин кът,

земята прадедна! Към слава я ведат,

които в нея са за слава възмъжали!

Свето е името, свети са идеали,

то на които е символ. Не само тук

сърцата радва то с вълшебния си звук

ту име — името, що носят милиони

под наши небеса и чужди небосклони.

Имота ние то над всеки друг имот,

живеца съкровен на земния живот

и днес и в споменът наминалото време.

Това, което ний България зовеме!

за нас най-свидното е сбрано в тая реч:

луч, слово, помисъл, въздишка, плуг и меч —

и всичко, корени в земята що е вбило,

и с ръста си могъщ и нас е възвисило.

Тя на светът ни е едничък наши свят!

Тя е во зърното, с което благодат

на бедний труженик расте по ниви златни —

и в чийто хлебен шум са божи думи внятни.

Тя в радостний е вик на пролетния дрозд.

Во сладкий сок е тя на есенния грозд,

прикътан в завета на лозовата шума.

България, това е най-светата глума

на нашите врази в нечистите уста —

като Христа на кръст, глумена по света!

Това е росний дъх на злаците в полето.

България, това Балкана е, в небето

издигнат песента на песните да пей —

за туй, в душа ни що тъмнее и купней

за светлина. Това е въздуха, що дишем!

И в словото е тя, с което ние пишем

на земния живот во книгата света

делата, що ги е родила любовта,

и правда божия зарад живот кърмила.

България, това е извора на сила,

кипещ в Света светих на нашите души —

когото земна власт не може пресуши.

В струите му тече самата божа воля —

и възпои ни тя туй в робската неволя,

в свободата сега, което ще цъфти…

Трудът на нашите сърца го освети

сам бог — под знамето и в жива братска слога,

и ний да осветим днес волята на бога!…

Бог и България — единство в двойна плът!

Бог и България на клетва ни зоват,

и тая клетва ний пред кръста да дадеме —

за нея да живейм, за нея да умреме!“

 

— „Я виж го, дъртия! Осука издалеч,

а… бога ми, това не бе тъй само реч.

Като кога Матей така да заговори?

Или така ми се на мене само стори,

или… — пошепна тук Войводата, глава

към стария Белин извърнал: — тез слова

съм чувал?“ А Белин усмихнат го спогледа

и смигна: „Туй не е неправа договеда:

туй не е негово. Тук има пръст Младен.

Той…“

 

Но зачу се вик, и спре се удивен

и сепнат стареца. Навалят се, натискат

и блъскат се навън: що им е гърло, пискат

притиснати деца отвъд, мъже, жени

развикани се там отбранят отстрани,

а други, качени по троновете, прави

гърланят… Искаше Белина да добави,

но сблъскан с другите, повлече се навън

и той. Бучеше там камбанний вече звън

и клепалата се подире му преварят,

като че ли едно през друго се надварят,

подбрани бозна де. На равний двор посред

запрели бяха веч юнаците, наред

таме до масата и знамето пред нея

побито. Заедно за служба с поп Матея

цял сонм свещеници набраха се и там —

и дълго поп Матей изтритий требник, сам

и с други заедно, прелистя, преобръща,

додето требника захвърли най-подир

и велегласно сам той изгърлани: „Мир

вам!“ И тържествено и гръмко подловиха

свещениците в миг възгласът и на тиха

молитва свърнали, тъй както си е ред,

занаизреждаха: изтежко най-напред

подхвана поп Матей и, сякаше подмама

подхвърли с думи, в миг подире му се двама

по двама с думите чевръсто заловят

ту тез свещеници, ту срещу извият

ония, мудно ги възсучат и завърнат —

и пак… А ето че наопаки обърнат:

те почнат — и от тях подхване поп Матей,

и възглас надалеч се чуй: „Царю царей“,

„Владико господи“ и „паки“ и „щедроти“. —

Един изтънко вий, а други избуботи,

като изпод земя, и нещо зареди

през нос, и час по час отмеря на гърди

кръст… Извие се дим; кандилница претрака…

И „вонмем!“ — поп Матей започна да протака —

„От Иоанна…“, и иди дочаквай край!

Къде би отишло, самичък господ знай,

ако Войводата не залови за скута

Матея най-подир и нещо му нечуто

пошепна… А, извит, самичък даде знак —

в миг из юнаците изстъпи млад юнак,

прихвана знамето и го на вис издигна

и до Войводата застана — залп изригна,

друг, трети… гръмнаха камбани пак, и вик

разцепи небеса. Приведе ясен лик

Войводата и пръв целуна мълком кръста,

а после знамето… Навалицата гъста

се урна изведнъж отвсякъде, напре

и завълнува се, като в вълни море

към бряг, към знамето: един се друг преварят,

и в блъскотията един за друг немарят,

а бързат кой да се примъкне по-напред

и с клетва да даде пред знамето обет,

обет и на живот и смърт с вразите в битва.

Неволно поп Матей, и треби и молитва,

прекъснал, зина пак да каже нещо реч;

но видел врявата, и че едва ли веч

ще иска някой там да слуша, се извърна

с яд: „Дявол! Всичко се наопаки превърна!

Започна както бях стъкмил, а на, не би —

Хърцои!“…

 

Тук през реч Белина го преби:

— „Не се коси! Върви то вече, както може…

Народ е то, не е молитва: Свети боже —

и прочая докрай. Народ е, неразбран!

Той малко ще да знай, че поп Матея план

си имал, знамето как да свети, за слава —

на който му отзад и план и речи дава…“

 

Но тук Белина тъй изгледа поп Матей

и дигна кръст: „Дъртак! На другиго ти пей

таквиз… че като те в главата сврасна с кръста!“

И връцна се и през навалицата гъста

изви за в черкова, а подир него там

свещениците. Тук опомни се и сам

Белина и, с шега да може да заглади

словата си, литна подире му… Нададе

рев и заблъска се навалицата в миг,

и сблъска го и пак повлече татък с вик

навън, където сви байрака там развений.

 

А две старици там, до портата възпрени,

из свилени сита пшеничени зърна

разхвърлят. Обичай от вехти времена

е то. И поп Матей бе за това поръки

особни дал. Зърна пшеничени, от стръки

най-отборни, бере най-отборен жътвар

и ги по Коледа пред божия олтар

донася — там над тях молитва се отчита

особна… и сеяч на пролет, за честита

сеитба, нивата най-първом ще засей

с тях. Младоженците кумът под полилей

посипва с тях зърна, след свършване обряда

венчален; радостна свекърва двойка млада

посреща дома с тях, отвън при къщний праг:

тях и през люлката на рожба първенак

прехвърлят: тъй се е от памтивек познало —

с благословията на хляба отначало,

което почва, то с добър завършва край —

и чест и благодат в живота ще познай

тоз, който с хляба е съдбата си захранил —

и с вяра в хляба е живота си забранил.

 

На подвиг младите борци благослови

и тука хляба. С тях през улици изви

нататък из града и пръсна се народа.

А с знамето напред и младия Войвода

начело, свърнаха, съзвани на съвет,

отбраните мъже и целий комитет

за у Дойчинови, където ги причака

приветния стопан, трапеза на чердака

приготвил зарад тях.

 

Заглъхна, запустя

черковний двор широк, и волно затрептя

отново слънцето на плочите мермерни:

и цяла черквата, со стрехите си черни

и мъхав покрив, в миг на пладнешкий смях

в лучите се смълча. През двора тамо Влах,

кой знае закъде опътен, бавно мина

замислен, свел глава, огледа се, отмина

към горните врата и някъде се скри

нататък: погнати, претрополяха три

деца… Прегънато, едното се изправи

и тръгна по ръце, преви се и направи

тъкла… Из черквата излезе поп Матей

сърдит и бърз и сприх, а подир него ей

и двата попа се потътриха: разправя

все още нещо той, ту пуща, ту залавя

брада — и слушат го и клатят без ответ

глава и двамата. А ето, тъкмо сред

широкий двор, Младен нечакано застана

пред тях, за лакета Матея излек хвана

и го поведе вън:

 

— „Доволно, остави.

Ти видиш ги и сам: замаяни глави!

Да вършат, щото щат, на нищо туй не пречи.

Понявга крясъкът и глупавите речи

са по-намясто… Тук не трябва сметка, ум,

тук може и без тях… Далеч от тоя шум

ний друго имаме и друго нас ни чака.“

И, разговаряйки, извиха те в сокака

нататък.

Тишина. Остана само тя —

ослушана в шумът на тъмните листа

на гъстия бръшлян, покрай стените бели

на черквата извит, тих разговор подзели

сами со себе си. И стария клисар,

от давни времена тям знайник и другар,

в шумът им вслуша се, до прага сам приклекнал,

нехаен за викът подзет и буйно екнал

надолу из градът. Но ето че се пак

той дигна, вслуша се, и в глухий полумрак

отвътре в черквата там някой му се стори,

че ходи. Както се присегнал да затвори

вратата, връцна се учудений клисар

и влезе. Трепка там пред светия олтар

неугасеното кандилце, лучезарен

свят свило в себе си, а пред прага олтарен

Мъдрителя видя там като стълп възпрян,

нагоре някъде глава издигнал, взрян

към свода. И не се дори нито обърна

Мъдрителя, а все зазяпан, той завърна

изниско, сякаше да си говори сам

на себе:

„В Каменград нехаят, а че тям

и толкоз чини, да, таз черковица стара.“

И както беше той застанал, на клисаря

оттатък дверите, отляво му с ръка

посочи: „В надписа е казано така:

Во тисяща тристо и шестдесето лето,

по рату с гръками, егда от них отнето

бист Средногорие, созидах сии храм

аз Александър цар — и прочая… Отсам

е образа му, тоз с навъсените вежди —

отвъд царицата, виж — в сърмени одежди.

Ти вгледай се добре: носът широк и прав

и вежди опнати! То опърничав нрав

показва. Погледни образа й кръгъл…

А ето, по-отсам, до него в онзи ъгъл

се мъдри Иоан (Шишман, демек) царя

син, а до нея пък Тамара дъщеря —

и Кира дъщеря, и дъщеря Девора.

Да, в българската кръв отрова Теодора

приви — и пропаде прочутий царски род,

а с него заедно и царство и народ…

Ти знаеш песента на цар Мурад и Мара?

На, таз е тя, ей там онази-е, Тамара…

Еврейката роди на турчина жена.“

 

— „И бил си и пребил в ония времена,

та знайш!“ — усмихнато обади се клисаря.

 

„В историята тъй се пише. Отговаря

тя, не аз. Този е последий цар живял

во благоденствие и мир — и завещал

на синовете си държава всемогъща —

но подир него тя се дармадан обръща…

Пиши го свършено и там го остави!

Но тая черкова, когато подлови

бил кой бил нашата история да пише,

ще трябва тука той да доде да подпиша,

да види за какво по тия се стени

разправя. Черква е от тъмни старини —

и българска е тя. Не чужди, не изроди —

светиите са тук: виж — Кирил и Методий,

и Климент, и Горазд и прочая. На ум

това го запиши, — а ето тук Наум,

тук Рилский Иоан, там патриарх Евтимий,

а ето пък оттук царете почват — ими

числа нест… Ти това на ум си запиши:

таз малка черквица донявга ще реши

великия въпрос: които са живели,

отколя, те не са на вятъра радели,

създали са живот, създали са народ —

и техните дела не са били без плод.

Не са вървелите тъй само слепишката

и заловени все за пеш на гърчолята.

Тук няма ни един светия грък, за цяр!

Светия ли било, апостол или зар,

били какви били — все българи са тия.

Свой грешник по е свят от чуждия светия!

И майка божия, Христос и Саваот

самичък, ето, виж… Живял е тук народ —

и си е сътворил храм истински народен.

Такъва само храм и богу е угоден —

такъва само храм: с светии за народ,

не отрицатели на свят що са живели,

тропари не за смърт, а на живо пели.“

 

— „Такива санким, де, каквито пееш ти.“

 

„Не гледай мене! Туй, що Стою хорати,

той знае на кого и за какво го казва.

Той не за глупости от кулата си слязва…

Разбираш?“

 

— „А бе, то, разбирането тук

е лесно… Ако съм на книгата неук,

все поразбирвам пак. Но тая псалтикия

ти дето пееш, май таквиз… На, ето тия

ти дето за царе разправяш, май таквоз…“

 

„Какви: таквиз-таквоз? Не дрънка ти насвос

тоз, който е пред теб. И ще ти кажа ази:

такава черкова не само тук, по нази,

а нийде няма. Да, прочут е и богат

от всички градове тъдешни Каменград,

но други хиляди таквиз да ти намеря.

На тая черкова с пари се не измеря

богатството, така да знаеш ти от мен.

Добре че никой я не знай до днешен ден —

тъй ще утрае тя. Че биха я с земята

сравнили, ако би угадили турчата

какво е писано по нейните стени,

какво съкровище е тя на старини…“

Тук спре Мъдрителя и дума не дорече

изгледа дъртия клисар и го повлече

за рамото таме на черквата насред:

„Тук гледай! — и му с пръст посочи: — Тук отпред

владишкий трон, току на върха му изтесан —

трапеза видиш ли? На нея ряпа, чесън,

пиперки… Вгледай се в ония, що седят

там: седнали са те, но не за да ядат —

шушукат нещо си… То Тайна е вечеря!

И гледай как Христос ги изпод вежди смеря,

с протегната ръка, към тях издигнал пръст.

И тоя е Христос, и него тежък кръст

очаква: но не кръст за вярата в задгробен

живот, а вярата, че на народ поробен

да се помогне все и тука би могло.

Тежко на тоя, що от земното тегло

спасение отвъд во небесата дири!

Носът си тоз Христос не в небесата вири.

Това е Тайната вечеря на борци —

това е заговор… това са то светци,

които с идеал сами си готвят въже…

Един се в небеса, друг во земята лъже…

Блазе им!“

Дълго ощ Мъдрителя така

разправя, ту отсам показвайки с ръка,

ту тамо, и така я сплете и подкара,

и в думите му тъй се вяра и невяра

боричкаха, а че и присмех… сиромах

клисаря се съвсем замая и го плах

току поглеждаше, едвам разбрал тук-тамо

по някой думица, и зяпаше го само.

От тридесет годин той тука бе клисар,

от тридесет годин пред божия олтар

свещи и кандила реди, гаси и пали —

и хора всякакви са в черкова идвали

и са я гледали, и все по нещо реч

е чувал той от тях, но тоя тука веч

удари я съвсем през суровото гръсте.

И стария клисар се неведнъж прекръсти,

и без да гледа де Мъдрителя с ръка

му сочеше и що разправяше, така

безсмислено вървя подире му и само

се сепна чак кога усети, че за рамо

го яко залови Мъдрителя и пак,

до устни пръст допрял за нещо негли в знак,

посочи горе там, на изхода отляво,

над вратнята: „Виж тук. Икона ей такава

съм виждал в нашенско, во Охрид, е, дете

когато още бях. Две бяха тамо те —

една во черквата на свети Климент, друга,

все същата, съвсем, во черквата на Струга.

 

Това е езеро. Скали от лед брегът

окръжат — Езеро го викат на ледът:

за него писано е в книгата, ти дето

четеш За камъка що падна от небето.

Там казва се, че то било на онзи свят

най на дълбокото, — не в огнения ад,

а в ледения, там да стенат и въздишат

онез, които тук говорят или пишат,

не вярвайки сами на своите слова.

Натъпкани са там глава те до глава.

Над тях дебел е лед, а през ледът пробили

езици и ръце, виж те как са ги свили

в болеж: окапва се по тях смразена кръв…

Че сатаната, виж, език извил на стръв

как тъпче върху тях с копита подковани

с игли… Окапват се из иглените рани

гной, кърви… Не се чуй ни стон, ни плач, ни вик,

че е дебел над тях на цял аршин ледник.

Натъпкани са там попове, вестникари —

и разни книжници и юдодушни твари,

родени за бела… например, като тез,

да би ги търтил бяс, домъкнати тъдез

на сиромасите да бъркотят акъла —

за тях без тескере отворен е пъкъла!

Това е българска картина, и е тя

същинска българска — не халосна мечта

и не измислица! Тоз, който я е писал,

той во душата си е имал ясна мисъл:

прозрял в това, що е същинския живец

на българаните — и би ще до конец:

невяра — другите в което уверява!

Да, и при второто пришедстве, и тогава

не ще се размрази заради тях ледът,

не ще премине там на господа дъхът —

самоневерците забрави той отдавна!…“

Тъй заговорени, излязоха те бавно

из черквата навън. На тежките врата

черковни стария клисарин извъртя

ключът и бързо се за към дома опъти,

като Мъдрителя изгледа: „Що ли мъти

таз спитена глава? И само той ако знай

какво дърдори! Ха! И все пак, комахай

че…“ И така си той остана там не че-то;

зави на портите черковни зад кюшето,

извърнат и оттам Мъдрителя все пак

да види как се той, през гъстий буренак,

отвъд зад черквата, отби из гробовете

и знайни надписи по плочите зачете…

 

— Хаджи Евтимия — с софийския зандан

отровен; Рад Белиш — ограбен и заклан

до Стрелча в осем стои петдесет и пето:

да му изсъхнеха на турчина ръцето!

Братоя Черновежд, дошел от Анадол

и от черкезите во Дейовския дол

посечен и обран; Радойкин Влад, джелепа —

Давурма Онбаши в Конака го претрепа

бой; Тихо Кривия и Бойчо Бичемер —

обесени… „И тук — прошепна той — тефтер

си е отворила съдбата… Робски жъртви…

От божията смърт на двама-трима мъртви —

пет на робията…“ Ей нов, новосграден

гръб, плоча мряморна и надпис: Тук Младен

Загореца лежи, на двадесет години.

Било му писано в чужбина да загине,

на Гарибалдия во битката при Рим.

Бащата костите на син незабравим

пренесе в роден град, но го скръбта събори

и него — гроб един за двама се отвори

в хиляда осем сто седемдесет и три,

пръв мая. Господи, и мене прибери,

защо ти съм сама на тая земя грешна?

Сопруга плачуща и майка безутешна.

„Бог да прости юнак юнашки паднал в бой! —

изниско промълви Мъдрителя: — На, той,

поне едничък той е знал защо умира…“

Оставил мъртвите той най-подир на мира,

към горните врата пресече равний двор,

край ниския дувар обърна само взор

там, дето гробове безименни три реда

чернееха, и тях Мъдрителя изгледа —

незнайни жъртви на от всички знаен враг.

И възкриви и се през ниский татък праг

изгуби.

Вече се и късно пладне мина.

Ей и трапезата се свършва у Дойчина,

а с нея препирни и буен разговор,

подзети още там на равний долу двор,

където на съвет, на сянка под лозата,

бе воля дадено отново на словата —

с дни все те същите. Стопанката сама,

пред гости, други път невиждани дома,

стенеше — и цял сонм чевръсти ратайкини,

и свои и за днес събрани по роднини,

се надпреварваха от кой кой по-напред

да й по волята направи, само с глед

дори което тя им смернеше. С покана

при всеки гостенин тя спираше, стопана

там укорявайки шеговно, че не знай

той с гости как да се обхожда и нехай

ядат ли, или не, какво им се харесва —

къде е приказка, той само там се вмесва:

за друго нищичко не го биле дири…

А сякаше от туй, че тя го тъй кори,

доволен, се Дойчин изпод мустак подсмива

и одобрително с глава към нея кива…

Разтребят. С нов месал аджемския килим

прислаха. Тук и там се дигна тънък дим

от вече палнати цигари, че мнозина

помислиха, с това се свърши и ще мине

сега кафе. А ей отново съдове

принасят и редят, и, вече редове

разместили, се пак отново настаниха

там гостите. Отвъд по стълбите извиха

нагоре спретнати слугини пъстър ред,

понесли на ръце тави — и най-напред

върви стъкмената девойка на стопана,

с атласен бял фистан, с пет реда мереджана

огърлица, за днес, за именний й ден

дарена: купи я в стамболский безистен

нарочно за това баща й есенеска

и скрита я държа, да я зарадва днеска

той с нея. Излеком пристъпя кръшна тя,

ресници спуснала свенливо и уста

прибрала — шести ред най-скъпи мереджани.

Изви, обиколи тя гостите отбрани

и пред Войводата на сребърен съсъд

положи бялата погача. А отвъд

и ратайкините напети и чевръсти

наслагаха тави. По стар обичай, с пръсти

погача се яде. И всякой резен взел

в ръка, оглежда го — на резена дебел

как се отделят там набръчканите пити

една от друга, как яйцата са разбити

помежду питите, и на дамги белей

извътре сирене и пред окото грей —

московски кехлибар с белизневи дебели

петна. И гостите погачата заели,

надварят се един през другиго с хвалби —

отсреща я току, прехласнат, подоби

един на нещо си „такова…“ а да каже

какво и сам не знай — „такова, що се маже,

такова…“ и подйел погачата в ръка,

с език си устните приблизна, и така

я схрусна — на какво подобна недорекъл…

Отхапал крайчеца и с кутлето зачекъл,

друг превъзнася я: шекер, що се топял

в уста самичък — тъй едвам току допрял

до връх езика; там кората й разваля

и трети: някак си особено хрущяла,

и гъделичкала небцето с захарта

върху й сипната, а в малките уста,

току пред гърлото, събирала уж млъзга —

погачата сама да се нататък хлъзга.

А на стопанката е цялото лице

усмивка: на колан сърмоошит ръце

подпряла, весело тя гледа, поласкана

от техните хвалби — от младост още ранна

прочута майсторка погачи, баклави

и разни млинове да прави, и в тави

да ги реди така по начин най-изкусни,

че и най-сития, подмамен, ще си кусне,

а кусне ли веднъж, или дори допре

до устни — чакай го подир това да спре!

Но като майсторка, това, що й се пада

за майсторлък — хвалби тя чака за награда,

и грях му на душа тоз, който сал яде

и на изкуството хвала не въздаде!…

 

Докато грижната стопанка там станеше

и гости канеше, Дойчин се вече беше

заплеснал в разговор и сребърний съсъд

отпред Войводата, комуто трепи път

поднасяха кафе, обръща и изправя

и му предългата история разправя:

как дядо му, в Масър кога отколя бил

по търговия, там живота бил спасил

на някой си прочут и богаташ кадия,

та той му подарил това, с една кутия

от злато за тютюн. — „Наоколо това,

що е написано с арабските слова,

това е де, кога и как е всичко било —

тук на кадията е образа… Случило

се е това…“ Но тук прекъсна го с ръка

подигнал чашата, прав станал, и така,

и трепетен и блед, подзел Стоимен Брадски,

учител и поет, оратор каменградски:

 

„Пия наздравица за всички, младостта

които окрили на подвиг и света

любов към родний край им възвиси душите —

които вписаха во книгата на дните,

е денят на славата, и свойте имена —

да ги запази тя на вечни времена!

Наздраве, ратници за слава и свобода —

за първия от тях — за нашия Войвода!“

 

И гръмнаха отвред: „Наздраве! Да живей!“

 

„Пия наздравица… О, нека вечно грей

в свободни дни това, и в робство що е гряло

в душите бащини — на щастие начало:

духът на волност, дух на пориви свети!

Пия за нашите и майки и бащи!

Юнаци раждали на робството в тъмата —

те няма да родят рами и в свободата!“

 

И гръмнаха отвред: „Наздраве! Да живей!“

 

А щом да тресне вик и буйно закънтей,

пронесен надалеч там горе от чердака,

събрания народ, кой знай какво да чака

на двора, емне го — и дълго след това

не млъква: „Да живей!“ — и с трясък и мълва

през двори из града повтаря се и носи.

И пак подхвана реч поета къдрокоси,

и мигом тишина и близо и далеч

настана: угоди с наздравната си реч

на всички, и дори на самия Войвода,

и нему тя дойде по сърце и угода,

макар… и кивна му усмихнат той с глава.

"Другари! Прости са великите слова,

с които истини в света живота ражда;

сърцето свят завет в таквиз слова обажда,

възторг и свят завет най-свиден на света.

Стъкмена е в таквиз слова и песента,

която ще запей, когато заминава

дружината на бой за подвизи и слава:

 

"Към нази цял народ обърнал е очи!

През гръм на пушките отвсякъде ечи

един и общи вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

Словата с подвизи ний днес ще осветим.

На бой! Последен бой! И ний ще победим!

Един е общий вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

Живота е живот за онзи, който знай

свободен да умре за родния си край,

слял своя с общий вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

От днеска се за нас започва пак живот.

От хора и раби днес ставаме народ,

с един и общи вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

Горд пред юнаците развява се байрак!

И горди с него са юнака до юнак —

чуй общия им вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

Върви до брата брат и до бащата син.

Заместят хиляди в бой падналий един —

чуй гордия им вик: на смърт или свобода!

Юнаци отборни в бой води млад Войвода.

 

Разцепи въздуха отново: „Да живей!“ —

и не замръкна той за дълго там. А ей

отвън се други ек и друга врява дигна,

и в двора втурна се навалица: пристигна

дружина конници пред пътните врата —

приготвена за път, според заповедта

войводска, заповед, зарад която взета

бе воля, както той го искаше в съвета…

Разтуря се за миг трапезата. И сам

пръв стана най-напред Войводата, едвам

дотраял ядене, съвет и разговори

да свършат — сабите по стълби и през двори

претракаха. Навън се урна шумно пак

тълпата — младите юнаци под байрак

там, дето дълъг ред се стройно наредиха,

и дето път едвам насила си пробиха

през двори гостите с Войводата напред.

На кон се метна той и гордо стройний ред

поведе, начело излязъл пред байрака —

до коня пърха кон и до юнак юнака

изстъпя, както се во стари песни пей,

и гордо се пред тях байрак юнашки вей,

ту се нататък скрий, ту мерне се и метне

наново; и тълпи и пъстри и безчетни

се стичат: урнати от всичките страни,

като реки в море — вълни върху вълни,

бог знае откъде подзети. Ей стълпени

сгъстиха редове юнаците, възпрени

неволно — че напред запречиха им ход.

 

Там беше, край града, излязъл цял народ,

и без глашатаи известен за похода

на млади воини с юначния Войвода

начело — както бе завчерашний съвет

решил: да идат те и да обредят навред,

където вече е свобода прогласено,

и там, където е все още нерешено,

на нерешителни духът да ободрят,

къде, какво и как сами да настанят…

Там и свещеници в служебни патрахили,

начело с поп Матей, се бяха наредили

и градски първенци с загрижени лица,

и от училища насбраните деца,

от две страни надлъж край пътя настанени

на ред, с цветя в ръце, и с празнични премени

мъже, жени, моми — и казал би човек,

че всичко живо тук, от близо и далек,

се беше струпало, и кой знай дали дома

е някой устоял… освен тъй някой хрома

старица бабичка, която и дори

да се превърне свят, да пламне и гори

и дом, не би могла от място да се мръдне.

Сам цигуларина, слепеца дядо Гръдне

Василчин, сам и той, опрян на своя щап

и от внучето си поведен — макар и сляп,

и той излязъл бе юнаците да види.

По прозорци, врати, дувари, керемиди

и плочни стрехи там наоколо, навред,

са хора струпани — и хвърлил да би глед,

той няма никъде на празнина да падне.

И тоя живи мрак от хора, тука жадни

да види надошли юнаците, при пръв

вик: „Идат!“ — урна се — и мигом се такъв

нададе крясък, шум, и блъсък див настана,

и неразбранщина такава се подхвана,

че би й завидял дори самият ад.

За дълго врачките ще има в Каменград

извяхнати нозе да вържат и обтягат,

подпухнали меса со билки да налагат,

по къщи и кръчми с подкачки и псувни

ще има за какво да се разправя с дни…

 

Само юнаците, притиснати, запряха.

И пред Войводата сега изстъпа Влаха:

„Войводо! Отборни юнаци! Добър час!

Надеждата сте вий на цял народ. На вас

лежи великата задача за изхода

на делото. И днес, когато ви народа

изпраща — своята душа изпраща той!

Бог нека ви крепи десницата и в бой —

отдето пак дави с венците на победа

посрещнем. Цял народ на вази днеска гледа!

Сбран на изпращане, един издига глас —

Войводо! Отборни юнаци! Добър час!“

 

И емна се отвред и проехтя въздуха

от хиляди гърла там: „Добър час!“… А глухо

сред тоя бурен вик се счу: — „Сторете път!

Сторете път!“ Но тъй остана си викът

нечут, и никой се от място не помръдна.

Сега обади се и Дрина, там отвъдна

страна: „Носете вий и много здраве там,

където идете“ — но сварил туй едвам

да викне, ето че Хъшлака изгърлани:

„Юнаци! Да живей народното въстане!“

И пак: — „България свободно да живей!“

„Смърт на тиранина!“ — подхвана поп Матей…

И „Смърт!“ и „Да живей!“ размесом проехтяха

като че сборени — за миг се ту смълчаха

нататък някъде, ту емваха се пак

и бурно екваха. И сам подава знак

Войводата с ръка, но нито вик престана,

нито отвори път наоколо насбрана

тълпата. Тоя се изпънал там далеч

и вика, що му глас държи, а друг за реч

размахал е ръце, зове и настоява,

и посред общата безредица и врява

едни се блъскат там издигнали в ръце

цветя — тук с рукнало в червенина лице

мома, там угледна невяста се провира,

а там старица — виж, че нищо ги не спира,

додето всякоя до своя сив сокол

не сегне — и макар че вече е забол

на чело китка — пак и друга му забожда:

и младия сокол от коня се привожда

и жадно впиват се устата во уста…

А други отдалеч, несмогнали цветя

да подадат сами, ги хвърлят, и градушка

от китки заваля. Лови ги тоз и пушка

с тях кити, онзи ги на пазвата боде,

а трети излека от кон се приведе

и кити челото на вран кон, там с копита

земята бъхтещ. Пак да викне се опита

Войводата, но пак задави му викът

наокол врявата — и крясна тоя път

самичък поп Матей, след него Беламоре

и Влаха и Дойчин, и с лакъти нагоре

пак запроправяха, и сбута коня сам

Войводата — и път отвори се едвам

и тръгна, с викове изпращана, и мина

по равний полски път юначната дружина.

 

Край пътя поп Матей, изпратен на бинек,

юнаци ръсеше и „Славою во век

благословен бъди во битвами прославен“

гърланеше — тропар от него си съставен

нарочно засега, и с дружен глас подзет

там и от другите свещеници. Напред

тук пред юнаците излязъл, знак подаде

левент юнак, и в миг изви се и раздаде: —

„Към нази цял народ обърнал е очи!“

И кръмна дружен клик, далеко да ечи

пронесен: „С нас е бог! На смърт или свобода!“

И вик и крясъци заглъхнаха в народа,

като че сила ги вълшебна там скова

и, притаили дъх, те дивните слова,

нечувани слова, на песента ловяха

безмълвни. И съвзет, изви се сръчно Влаха

да викне пръв, но го спревари поп Матей,

издигнал вече кръст, и крясна: „Да живей!“ —

от хиляди гърла изтласкан се раздаде

вик, сякаш земетръс просторите разклати,

и през полето той нататък проехтя

подир дружината… А ето вече тя

зад ридът там далеч завива, отминува,

и песента им се едвам-едвам дочува,

отделни думи сал: „Свобода!“ и „На бой!“

„Войвода!“… Ето веч децата пъстър рой,

затирени след тях, се връщат там по ръта

надолу. Сетния юнак зави из пътя…

А дълго още все стоя извън градът

навалицата там по път и кръстопът,

по прозорци, врати, и стрехи, сякаш чака

все още нещо тя, и в говор се разтака

насам-натам. Но ей най-сетне се назад

те заразиждаха полека в Каменград.

 

Захожда слънце. Мрак се спуща над полята.

Дойчин и Дивисил, а с тях и двама брата,

поп Смил и поп Витан от Горнята махла,

загледани таме към тънката мъгла,

що се примъкваше полето да обгърне,

се запрепираха дали ще се обърне

времето, и дали ще провърви на дъжд —

на Пенча Радова, велемудрейший мъж,

во вечний календар какво за туй се казва,

и въобще какво оназ мъгла показва,

без време дето се по нивите влече

надвечер. Дивисил какво ще да рече,

за туй те чакаха, а той и без да чува

около него там каквото се хортува,

вървеше, гледайки начесто, отделен

там, дето настрана изстъпваше Младен

и Вела, а след тях се мъкнеше Белина

с каносаната си дражайша половина.

 

От два дни, в залиси и работа в града

и вън, не бе Младен на своята севда

продумвал, освен тъй случайно, мимоходно —

и на изпращане сега събрани, сгодно

и дойде тъй да му натекне тя с укор

шеговен затова, и в модрия му взор

да се загледа, пак като в самотни срещи.

— „И днес и вчера — да? И утре? Дни горещи:

в тях всичко прегоре… За мене ли Младен

ще мисли!… Но това за после. А на мен

неясно пак и днес и досега, остава

и все от час на час ме повече смущава…

Не беше ли против? Как, за какво тогаз

сам ти…“

 

„И мене то… Това, що сторих аз —

ти мислиш само теб? И мене то смущава…

Душата ми ответ на разума не дава —

мълчи тя! Моята познавам аз в това

съдба. Намерил бих да кажа со слова

едни и две, дори и хиляди причини —

и казвах. И лъжа не казвах. Мен се чини,

че право казани са думи: — на лъжи

и истини ключът в душата ни държи

закритата зад тях дълбока сляпа воля…

На раздвоение — и днес като отколя —

съм аз играчка…“

— „Ти?“

„Да, аз. И мене то…

На сляпа воля аз в ръцете съм тесто —

и както тя си ще, за своя цел, ме мачка…

На тъмна воля съм в ръцете аз играчка!…

Над истините тя и над лъжите в мен

е истината…“

 

— „Туй говори го Младен?

Неколебимия и твърдий като камък

Младен?“

„Из камъка, ударен, блясва пламък

и истината му е той — не твърдостта:

той колкото по-твърд — по истина е тя!

Кой тласна камъка — когато аз го тласнах?

Един ден — него ден аз много дни пораснах

за истината в мен, и видех и познах…“

Но тук ги поп Матей настигна, и до тях

вървещ, обърна се засмян и шеговито:

 

„Позна? Какво позна? От мене нещо скрито?“

 

„От тебе може би че не, но… но от мен! —

извърнат тутакси обади се Младен: —

Тя пита: Туй, което аз съм предизвикал,

не е ли… инак че съм действувал и викал.“

 

„Намерила какво да пита пък и тя…

Изпълни онова, което сам не щя

ти, на Оборище каквото бе решено:

където се даде повод — и прогласено

да бъде… Все едно кога и как и де…

На орехът ти, знаш, тоз ядката яде,

комуто на ръка се падне да го счупи.

Въпроси лишни. Тях ги подвига похлупи.“

 

„Похлупи лиги той и в моята душа?

Въпроса искам аз за мен да си реша.

А той а: по-напред бе друга мойта воля…“

 

„А още по-напред пък друга — а отколя

пак друга… А, нали? — преби го поп Матей: —

Или“…

 

„Човеку е тъй лесно да се смей!…

Понявга… Може би на тебе ще се стори

неразумно това, което ти говори

млад разум. Искаш ти така да извъртиш —

че в неразумното е наший разум висш!

И неразумното, то само подвиг върши

в живота! Тъй ли, не — но то се вече свърши…

Не исках, верно е. Но моята съдба

поиска… Лудост е да тръгна по ръба

сам на живота. В мен той себе си изпита.

Поиска… и не ме дори нито попита —

и с разумът му аз на подвиг съм готов:

и мойта воля е тук моята любов

към туй, в което ме живота призовава.

Поиска… нека той нататък да решава!

Аз на живота съм служител — и в слова

и в дело…“

 

„Остави най-сетне ти това,

тез философии, — такива не разбирам.

Ти като българин постъпа, и намирам,

че ти не можеше постъпи по-добре, —

не е ли разума там, дето избере

път здраво чувство?“

 

Тъй завършил, поп Матея

към дъщеря си се приведе, нещо нея

да пита пък сега. Но видел, че Младен

да се сбогува е с ниет: — „О, ти си в плен!

Де беше завчера и вчера? Де се бавиш

ти днеска? У дома ти прага ще забравиш…

Таз вечер ти ответ ще даваш у дома…

Ти да не мислиш пък — годил съм аз мома

да се рече така, че само е годена!“

И под мустак засмян, изгледа той Младена,

а после Вела, там оборила очи,

усмихната сама…

 

Започна да мрачи.

Високо в небеса притрепнаха ранили

звезди. А там далеч, цял хоризонт покрили,

червени облаци все греят на заход.

И пролетната нощ като че бави ход

и нещо чака. Ей народа се разижда

на групи, тук-таме по улици се вижда

как спрени нещо си разправят; буйна реч

се чуе — песни се разнасят, и далеч

детински крясъци избухват и перперкат

задълго в въздуха. Понякога се меркат

юнаци татъка чевръсти и през път

преминат… Тишина вечерна. И звучат

най-малък шум и ек тъй ясно в тишината,

и тъй е въздуха изведрен, в небесата

и долу в сенките на Каменград — човек

би казал, че в стъкло се удря всякой ек

и шум, и затова тъй ясно те звучаха.

 

След поп Матей там, приведени, вървяха

Белина с своята къщовница, Кира,

тъй както всички я по Среднята гора

зовяха, всички тез, които са за нещо

при нея идвали, и как тя пипа вещо

познали. Идваха при нея за съвет —

било от болести, било за нещо гнет,

що на душата им ни ден, ни нощ, не дава

мир… Не един дори на нея поверява

най-скрити тайни, туй, от свои що се тай —

Белиница и знай и всякога колай

ще найде на дошлий какво и как да каже,

и рани на душа и по снага намаже,

со сладки приказки и подсладен мехлем; —

цереше всякакви неволи и верем,

и всички бяха тъй от нея предоволни,

и здрави, както и оздравелите болни.

Това го имаше от свойта баба тя,

а и Белина сам отсетне по света

де що се знаеше, че има нещо книги

за тия работи, домъкна — че с талиги,

с товари, с кошници отвсъде дар по дар

принасяха — и лек бе неговий товар

в живота, с помощта на женската печала…

 

Пред портите сега Кира се беше спряла,

и на мъжа си там и Ралка, татък с пръст

показваше, лице току все околвръст

обръщайки, Младен, където бе и Вела:

„Вий само гледайте какъв е ръст извела,

как стъпа и глава нагоре как държи —

и той. Един на друг приличат си, кажи,

що казуват: един за другиго родени —

един от другиго да бъдат разделени!

Тъй казуват за туй и сам Мартин Зедек:

не трябва прилика да дири человек,

а разлика, кога късметя се избира —

не ръб до ръб! — че тъй не влиза, а допира,

то трябва вдлъбнато!“

 

„Това Мартин Зедек

го казва! Ха-ха, ръб до вдлъбнато — демек —

и тикна в пръсти пръст Белина, — тъй се ръби

такова…“ — и засмян той процеди през зъби

зла дума бързешком, и в къщи се прибра.

А тя, съгледала, че Ралка не разбра

какво подметна той, отново си подхвана:

„Ний друго сме. На, ей и вие сте с Ивана…

А виж ги: гледай го, върви изпънат, прав,

а като ходът му е и самия нрав

и прек и упорит — такъва и на нея:

и то уж женско, а одрало поп Матея —

во теглила роден да ражда за тегло…“

 

„Тъй! — тук обади се и Ралка: — На чело

личи им ясно там дамгата на късметя.“

 

„Нали? Дано не е… Дано не я сполетя —

но тая бенка там над веждата… и знай

и казва се: то ней е къс отсечен край,

и няма да умре от своя смърт, горката.

Ех, то на господа е всичкото в ръката —

дано… Бял къдърец където се е свил

над челото му, то, и той не е избил

тъй току — чака го и него зла тегоба:

на тъй белязани не из се знае гроба…“

 

И дълго тамо се съседките така

разправяха, и уж бе турила ръка

на портна дръжка там Белиница отдавно,

а все не влизаше — и реч по реч се бавно

изниско нижеха и бозна докога

се биха низали. Но ето на прага

изскочи изведнъж слугинчето, Белина

което схока, ней да каже, че изстина

ястето, дето го не беше още тя

ни топлила — и те, съседките, речта

не свършили, дома набързо се прибраха.

 

Цял град се бе прибрал. Ей вече изгасняха

свещи. Светулкаше над тихналия град

фенера само, там на тъмния сахат

като видение възправен неприветно.

А ето го за миг и той високо светна,

сви пламък, замижа, избухна ясно пак

и скри се, изгасен. Мъдрителя во мрак

остана, изгасил на кулата фенера,

и в мрачината, сам, той дълго поглед вперя

нататък, вън града, в жеравения плам

по пепелищата, които сам и там

все още тлееха далеко по окопи —

като че някакви чудовища из ропи

подземни втренчаха през мрака там очи

зловещо греещи без блясък, без лучи.