Олга Ларионова
Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна (5)

5

На другата сутрин Деветдесет и трети се събуди с прекрасно настроение, защото му предстоеше последно излизане от кораба на тази мила, объркана планета.

Деветдесет и трети беше стар и мъдър. Избраният от него образ беше традиционен: той винаги се превръщаше в престарял, немощен абориген — естествено, стига на планетата, на която кацаха, изобщо да имаше аборигени и да можеха да се копират. Той знаеше прекрасно, че го смятат за един от най-добрите Събирачи в цяла Логитания, и тихичко се присмиваше. Между другото той така се присмиваше на всичко и най-вече на спътниците си. Беше му смешен и самият Командир с неговата вечна дребнава придирчивост към себе си и към другите, който си бе поставил целта да бъде идеален Събирач и се стараеше да го постигне с помощта на робско подчинение на всеки параграф от Закона на Събирачите; беше му смешен и Сто и четирийсети с неговата фанатична преданост към Велика Логитания — онази митична родина, която ще могат да видят само в качеството й на награда за особени заслуги; незлоблив смях предизвикваше у него и това момиченце Двайсет и седма, с тихите й възторзи по повод първата видяна от нея планета. После ще има втора, трета планета. След възторзите ще се появи затъпяване, а може и ожесточение също както при Сто и четирийсети. Това ще е хипертрофирано усещане за собствената си преходност, която неминуемо нараства… Планети и полети, полети и планети, жалки трохи от знания, които те ще вземат крадешком, без да дадат нищо в замяна за славата на Велика Логитания.

Бедното момиченце, мислеше си той, докато вървеше след нея и тътреше крака по тясната камениста уличка, благоухаеща от локвичките помия, лиснати от разтропаните стопанки иззад задънените глинени огради. Бедното момиченце, то изпада във възторг пред изсечените колонади на учудващо пропорционалните храмове и безукорната симетрия на белезникавите, сякаш покрити със слой от напрашен метал тесни листа на високите полупрозрачни дървета и гъсто разположените малки тъмносини плодове по тежкия, геометрично съвършен грозд. Колко сте много вие, бедните дребосъци, които до края на живота си така и не разбирате, че изходът е един: да лъжеш и да предаваш. Да лъжеш другарите си и да предаваш делото си.

Единствено самият Деветдесет и трети знаеше до каква степен и колко отдавна е престанал да бъде Събирач. Щом пристигнеха на нова планета, благодарение на богатия си опит и вродената си интуиция той мигновено се сливаше с живота на обитателите й и безпогрешно определяше къде се крие дребното щастие на обикновения абориген. Той не търсеше изтънчени наслади, не, той последователно опитваше малките, непретенциозни, всекидневни радости, достъпни на съществото, чийто образ бе приел.

Например на третата планета, Ремазанга, той ловеше забранените сини паяци и притворил очи, ги размазваше върху корема си — те отделяха неописуем аромат, който го потапяше за три рамазански цикъла в състояние на блажена прострация; на единствената малка планета под слънцето Нии-Наа, изтощена от бремето на неумолимо растящия брой полудиви същества, които се раждаха по осем-десет наведнъж, той пълзеше от пещера на пещера, оставяйки след себе си следа от слюнката си — търсеше жълтооки бебета, а когато ги намереше, грабваше ги и с тържествуващ вой събираше цялата глутница на Зелената планета, откъдето избягаха, след като изгубиха половината екипаж, той съумя да наруши четири от шестте Повели на Опазването и дори се съчета с бялата птицемишка Шеела, което пък не се побираше в никакви правила.

Естествено, това излизаше от рамките на обикновените радости на средния типичен абориген, но Деветдесет и трети направи изключение, тъй като се намираше на чужда планета. На кораба той беше логитанин, а те обикновено изобщо не допускаха изключения: не им беше в характера. Ясни, неотменими закони — ето на какво от ранно детство се учеше всеки логитанин. А изключенията само развращават ума и будят въображението.

Деветдесет и трети не се страхуваше от нищо. Заедно с чуждия образ той получаваше и чуждите инстинкти, на чийто зов се подчиняваше без колебание и до известна степен демонстративно. Знаеше, че многобройни КП-ове, окачени над целия район на действие на Събирачите, следи всяко негово движение и не се опитваше да скрие и най-малката дреболия. Той последователно преминаваше през всички стадии на насладата и уредите на кораба послушно фиксираха всички особености на скотското му състояние. Нямаше и най-малко съмнение, че ако се държеше така за пръв път, вцепененият от ужас и отвращение Командир веднага щеше да го изключи от списъка на Събирачите и да го унищожи физически, но тайната на Деветдесет и трети се състоеше в това, че караше Командира да приема всяко негово похождение като акт на самоотвержена служба на Велика Логитания. Изнемощял и изпълнен с демонстративно отвращение от самия себе си, той се изправяше пред Командира и без да скрие нито йота от онова, което биха могли да наблюдават КП-овете, с крайна образност описваше вътрешния свят на аборигена, а той в сравнение с жителя на Велика Логитания винаги излизаше тъпо и похотливо животно, развратено от наличието на втора сигнална система. С жертвена неумолимост, натъртвайки всяка дума, той си припомняше всичко най-срамно както от гледна точка на аборигена, така и от гледна точка на логитанина. Полученият по този начин образец на абориген изглеждаше убедителен.

А самият Деветдесет и трети получи непоклатимата репутация на един от най-опитните специалисти по психология на разумните същества от други планети. Трябва да кажем, че успяваше да запази тази си репутация без особени усилия.

Ето и сега той с широка отмерена крачка следваше Двайсет и седма; при всяка крачка острите му колене толкова явно изпъкваха под стария хитон, че направо щяха да го пробият; козята му брадичка ритмично се поклащаше. Уличката, по която се изкачваха, заобикаляше стръмен хълм, под краката на вървящите се търкулваха парчета лилав камък. От напречните улици, спускащи се в низината, лъхаше утринна прохлада — хладина, примесена с мириса на прясно уловена риба и ивичести плодове, които растяха направо на земята. Лъчите на издигналото се неотдавна светило, наричано тук Хелиос, почти не грееха, но унилите глинени огради, изпъстрени с фантастични петна от най-различен произход, изведнъж се обагриха в нежен златисторозов цвят. Докато не стигне до целта си, утринният Хелиос ще застила пътя му с листенца от жълтеникавоалени рози…

Старецът зацъка с език. Пътят му водеше към кръчмата.

Тази полутъмна барака се отваряше с изгрева и най-вероятно изобщо не се затваряше. Дъсчените маси сякаш никога не се почистваха и почти заспиващите моми, връщащи се от долните улици, преди да се напъхат в своите килери, ровеха по масите — търсеха недоядени парчета.

Старецът си избра място досами вратата, така че да можеше да вижда и утъпканата пътечка пред самата гостилница, и тесните улички, отиващи към морето. Досега той придружаваше Двайсет и седма на няколко крачки разстояние; време е вече да свикне да действува самостоятелно. Вярно, той ще е наблизо, винаги готов да се притече на помощ — та нали всеки път, когато слиза в града, геанитите направо не й дават мира, което пък поставя натясно техния Командир, този… старецът усърдно прерови всички най-подходящи думи на езика на геанитите… този кретен.

Деветдесет и трети известно време гледаше как момичето се изкачва по склона, придържайки с ръка полите си, за да не се издуват от вятъра; после извади от платнената си торба обикновена глинена чаша и я сложи пред себе си. След това почука с пръсти по масата и подаде глава, зад вратата — Двайсет и седма все още се виждаше, а здравенякът роб, който местеше боси крака по каменливия склон, явно скъсяваше пътя си към морето, откъдето се чуваше сигналът на рибарската камбана, която приканваше първите купувачи, вече хищно и бързешком я оглеждаше, както всички геанити, които тя срещаше на пътя си. Деветдесет и трети стисна в юмрук козята си брадичка, присви очи — той разбираше защо става така. Не, всъщност не разбираше, а самия него го влечеше към нея, и това бе зовът на инстинкта, непознат на логитанина.

Всичко вървеше както трябва и старецът отново почука по мокрите дъски на масата.

Появилата се на вратата стопанка закри с тялото си светлината — в кръчмата нямаше прозорци, светлината на лампата беше намалена. Старецът разтвори юмрук — на сбръчканата кафеникава длан искреше дребна монета. Стопанката се наведе и грабна монетата — тя въобще не се съмняваше, че старецът просяк я е откраднал; парите мигновено се превърнаха в чиния супа, останала от предния ден, и глътка светло вино с дъх на гниеща трева. Старецът си пийна и отново попипа брадата си — виното беше лошо. Изобщо не струваше. И отново нетърпеливо чукане по масата, и отново монета, но вече по-едра, по-убедителна, изчезва в гънките на дрехата на стопанката, изведнъж придобила необикновена лекота на движенията. И отново вино.

Естествено, монетите са откраднати предната вечер (подправянето би отнело твърде много време); за Командира — акт на необикновена храброст в името на чистотата на експеримента и за славата на Велика Логитания, за стареца — единственото щастие на осиромашелия геанит, получил купчина пари, без да се труди особено.

Днес той пропилява тези пари.

Това е щастие.

Той бавно пиеше чаша след чаша и постепенно се напиваше; пространството свършваше около чинията с пържена риба, като затваряше стареца с обицата и заглушаващо кънтящия пашкул на алкохола. Главата му клюмаше все по-надолу и по-надолу и когато Двайсет и седма стремително, сякаш спасявайки се от невидимо преследване, изтича покрай кръчмата по посока на кораба, той дори не я забеляза.