Константин Величков
XVII. Помпей

Кога вървя из тия съсипни

от храмове и къщи опустели,

не питам ги за миналите дни,

не питам за онез, що са живели

 

и с шум пълнили са градът.

Какво ще каже техний призрак смешни?

Умрелите нек в гробовете спят

сън вечни с своите изповеди грешни

 

и слава, и величие, и срам.

Как дребна й таз пустиня мълчалива

пред теб, Везувий, било твойта грива

 

от дим кога в въздуха се извива

или кога светлее твоя плам,

от божий гняв запален сякаш там.