Николай Теллалов
Короната на мравките (2)

II

Стоях в рядка гора от невиждано могъщи дървета, корените им излизаха от земята като пипала на кракени с груба и набръчкана слонска кожа. Дънерите литваха в някаква главозамайваща висина, а долу оставаха цели пещерни лабиринти от пръст и огромни корени с провиснали мъхове.

Всъщност доста по-късно разгледах тези дървесни чудовища, защото първото, което грабна погледа ми и го задържа незнайно колко време, беше Тя.

Кралицата.

Кръстих я така тутакси, начаса, в секундата, в която я зърнах. Никоя друга дума не можеше — а и тази се справя доста бледо — да изрази гордата й осанка, величествено вирнатата брадичка и съвършеното излъчване на власт, което обгръщаше фигурата й.

Тялото й бе прикрито с невероятно дълги катранени коси, прави и лъскави и с някакво парче плат, увито около нея като сари, или тога. По-късно разбрах, че това е огромно ланшно листо, черно-кафеникаво и още влажно, а може би размачкано за гъвкавост. Кожата й беше леко мургава, но на фона на косата и листото тя светеше като восъчна. По-стройна девойка не бях виждал. По-хубаво лице, макар и малко студено и сдържано, не бях си представял, а навярно няма и да си представя, нито ще срещна някога. Беше остро и нежно, твърдо и меко… неописуемо.

Тя имаше толкова черни очи, че не можах да различа в тях зеници. Като че ли те самите бяха едни огромни зеници. Бялото им сияеше. Вежди, мигли, скули, нос, устни, особено устните — бяха толкова хубави, че плашеха.

Тя ме гледаше много внимателно, не се усмихваше, нито се мръщеше. А аз я зяпах и не намирах сили дума да продумам, стъписан и потиснат от спокойствието й, което ме караше да се чувствам недодялан, недорасъл… недостоен. Видя ми се толкова недостъпна и далечна, сякаш не ни деляха няколко крачки, а векове полет с ракета. Стана ми мъчително болно, помислих си, че такава жена не може да бъде докосната другояче, освен с мечти. Беше непоносимо да я гледам, но отместех ли очи, изчезваше и малката сладост от това просто да виждам чертите й… макар и да започвах да страдам, че е толкова красива.

Кралицата внезапно забеляза нещо зад гърба ми, стори ми се, че очите й се разшириха от уплаха още повече, сякаш не бяха и без това големи. Но аз не се обърнах, преди Тя да ми нареди с жест да го направя.

Хлад сви стомаха ми и сърцето се разлудува в клетката си от ребра. Имах съперник.

Беше може би една глава по-висок от мен. Приличаше на гладиатор. Мускулеста грамада с препаска от големи окапали листа около бедрата, на краката носеше сандали от преплетени ремъци. Стискаше къс, оксидиран до синкаво меч или огромен двуостър нож с форма на върбово листо. По плещите, гърдите, над коленете и по корема му се различаваха кафеникави коруби, но май не беше броня или доспехи. Просто кожата му на тези места беше дебела и вроговена като хитин на бръмбар. Виждах белези от удари по тялото му, изпъкналите вени, яките линии на фигурата му — от тях лъхаше на смърт. На главата си Съперникът носеше нещо като шлем, който наподобяваше мотоциклетна каска, направена от великанска орехова черупка с прикачени рога. Очевидно те тъмнееха от засъхнала кръв на предшествалите ме нещастници. В прорезите на шлема различих черните безчувствени очи на воина. Приличаха на ясните очи на Кралицата… и също както в нейните, в тях не се забелязваше мисъл или вълнение.

Очаквах го да скочи и да отнеме живота ми преди да гъкна и сигурно затова се озърнах към Кралицата — да видя за последен път…

Тя ми протягаше меч. Беше пристъпила безшумно съвсем близо до мен и усетих миризмата на нещо омайващо и непреодолимо.

Поех оръжието. Дори се осмелих да докосна ръката й, да погаля с пръст китката, от което погледът й съвсем малко се стопли, но може би така ми се стори. Поех дъх и се извърнах към противника си.

Не бе помръднал. Чакаше ме — равнодушен и самоуверен. И моята сигурност тутакси се изпари, превърна се в дълбоко отчаяние, че след по-малко от минута ще съм мъртъв, а той… и Тя…

Отчаянието ме тласна напред, не храбростта. По това как се раздвижи съперникът ми разбрах, че нямам никакъв шанс. Той беше боец, а аз никога не бях тренирал нищо друго освен баскетбол, и то без да си давам зор. Стойката, която зае противникът ми, говореше, че тялото му е толкова свикнало да се бие, че хладнокръвният разум не взема участие.

Той бе воин, а аз — поредната му глупава жертва.

Прииска ми се пак да погледна Кралицата, раменете й, тънката снага, глезените, устните, очите… Но ме спряха срам и страх и аз тръгнах в атака с главата напред, сякаш скачах от балкона на деветия етаж…

Той щеше да посрещне смешния ми удар, да го отбие небрежно и да ме остави сам да се нанижа на черното острие — и това щеше да е логичен и естествен завършек на схватката.

Спаси ме тъкмо моята неловкост и неумение да се дуелирам с хладно оръжие.

Втурнах се напред, замахнах насреща… и омекналата ми ръка изпусна дръжката на меча — копие на оръжието на моя противник. Спрях като пред ръб на пропаст, но острието продължи право напред.

Беше чиста случайност, че мечът ми се заби право в слънчевия му сплит, където вроговените плочи на неговата бронекожа оставяха малка пролука, която ставаше по-тясна или по-широка в такт с дишането му. Острието влезе невероятно леко и ми се стори, че чувам как удари с върха си гръбнака. И спря, до половината потънало в плътта на страховития воин. Кожата му стана мраморна, погледът посивя и угасна, тънка струйка кръв се плъзна по плочките на корема и от ъгълчето на отворилите се като че ли за стон устни. И моят враг рухна без звук по гръб.

Стоях и гледах глупаво, не можех да повярвам, че съм победил. Сетне се разтреперих.

Но Кралицата знаеше какво да прави.

Тя се приближи до моя враг, изтръгна меча от трупа му и подложи длани под бликналото червено фонтанче. А после ме погледна и протегна напред шепи.

Пий, казаха очите й. Те блестяха. Устните й се притвориха като за целувка.

Не успях да се отвратя. Напротив. Коленичих, но не отпих веднага. Първо я помилвах по бузата. Тя наклони глава и за миг притисна дланта ми към топлото си рамо. А после настойчиво поднесе шепи към устните ми и пак ме погледна заповедно, но и по-меко, почти като молба.

И тогава разбрах, че съм готов да направя всичко за нея, а тя навярно — не, но това нямаше значение, с радост щях да изпълнявам нейните желания, без да искам в замяна нищо повече от това, което тя сама ще ми даде. И аз пих от кръвта на врага си.

А после Кралицата ме поведе в пещерите под корените на дървото великан и там, върху белезникав мъх разбрах, че досега не съм имал представа как се прави любов.

Така станах Кралят.