Димитър Бояджиев
Самотност

В скръбта на леката дрезгавина вечерна

ний дирим милосърдие един към друг.

Пред наши праг замира смътният отзвук

на улицата празношумна и мизерна.

 

Аз мисля, че русалка някаква почива

в коприната на твоя розов пеньоар.

Приведен, слушам те — и като нежен чар

дъхът на твойто сладко тяло ме опива.

 

Преданно скрий ме във прегръдките си топли,

о, моя скръбна, възхитителна жена:

така сърдечно приласкан, с прикрити вопли.

 

Аз тихо ще ти шъпна нейде как умира

в самотност непобедна и в злочестина

една душа съзвучно-тъжна като лира…