Мики Спилейн
Кървав изгрев (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Седяхме в задната стая на лабораторията, докато Ърни Бентли въртеше копчето на радиото, за да чуе нещо ново за убийствата. Засега разследването нямаше версия, но бяха открили, че е влизано през заден прозорец. Ножът, пронизал Дебелия Джон, е намерен в джоба на един от мъртвите мъже. В телата не са открити никакви документи за самоличност и полицията продължава обичайната процедура. Неколцина свидетели видели тъмна кола, последен модел, да тръгва наблизо веднага след изстрелите, но не запомнили номера.

Първото, което Ърни стори, бе да сложи нова цев на верния ми револвер и да преработи ударника, за да не ме притеснява балистична проверка. Това, което имаха във файловете си, вече бе остаряло, тъй като оръжието веднъж вече е преработвано след последната балистична експертиза. За в случай, че ме хванат и ми направят парафинов тест на ръцете, Ърни използва разтворител, който премахва всякакви следи от нитрат. Той се тревожеше за картончето кибрит, което бях използвал, но аз го успокоих, че то е най-обикновено, често срещано и не може да насочи евентуално разследване към нищо.

Трябва да е изгоряло, а с него и пръстовите ми отпечатъци.

Притесняваше ме Соня. Беше оставила следи почти навсякъде там. С нейните отпечатъци в компютрите на Вашингтон щеше да се озове в списъка на издирваните за броени минути.

Когато Ърни се върна, лицето му бе каменно. Каза:

— Как стигна до къщата на Дебелия Джон?

Погледнах Соня.

— Разкажи пак… Как напусна хотела?

Тя, вече за трети път, ни разказа подробно.

— Сигурна ли си, че никой не те е проследил?

— Никого не видях — потвърди тя.

— По дяволите — каза Ърни, — тя не е професионалистка. Как може да е сигурна дали е имало някой, или не? Не са толкова тъпи, че да не се подсигурят. Вероятно са наблюдавали изходите за в случай, че стане тъкмо нещо такова…

— И аз мисля така. В тая тълпа на улицата не е могла да забележи проследяването и така ги е довела до Джон. Влезли са съвсем спокойно. Моето появяване там само малко е забавило нещата.

Ърни кимна, застана до Соня и изненадващо й каза:

— Дай да ти видя ръцете.

Без да разбира, тя протегна ръце. Ърни ги взе в своите, разгледа ги внимателно и рязко дръпна ръкавите нагоре до лактите. По тях нямаше никакви наранявания или драскотини. Бяха нежни, гладки и явно вече не ръце на усилено тренираща спортистка. Преди години тя се бе отказала от спорта, за да остане жена. Много внимателно той опипа мускулите и китките й от всички страни. Знаех какво търси. Когато свърши, казах:

— Е?

— Не го е направила тя.

Отидох бавно до нея. Тя стисна устни и ни погледна един след друг право в очите.

— Не, приятели, това момиче не съм убила аз.

— Не се засягай — отвърнах. — В нашата работа трябва да си сигурен или умираш бързо. Точно сега ченгетата проверяват навсякъде за следи от теб и ако те открият, става сложно за обясняване. А аз се придържам към мнението на Ърни и моето собствено. Видях какво стана с Ан Лайтър. Виждал съм и други убити точно като нея, бейби — изисква се човек да има страшно силни ръце, за да го направи.

Тя все още гледаше право в нас и каза някак отнесено:

— Може би съм използвала оръжие…

Не се хванах.

— Хм… Направено е с ръце.

— В такъв случай ви благодаря.

Ърни пусна ръцете й и се обърна към мен.

— Какво ще правиш с нея?

Свих рамене.

— Тя няма подходящи дрехи, нито има къде да остане. Трябва да бъде при някого, на който имаме доверие.

— Намери някой от Нюарк Кънтрол.

— Няма време. Цяла сюрия са по петите на Мартрел и Соня. Знаят, че тя все още е при мен. Единственият ни шанс е да спипаме групата, натоварена да ги ликвидира. Ако успеем да забавим действията им, докато Мартрел проговори, можем да измъкнем и двамата влюбени. Виж… Искам и ти да направиш нещо.

— Какво?

— Снимай ни двамата със Соня. Ще използваме пресата. Ако Мартрел разбере, че тя е добре, може би ще се почувства по-свободен.

— Влезте вътре — каза Ърни.

Трябваха му само няколко минути, за да ни снима и докато изчаквахме снимките, звъннах на Чарли Корбинет. Разказах му подробно и го помолих да открие убитите в картотеката за чуждите агенти. Той тихо подсвирна, като чу новините, без да задава въпроси. Осмисляше информацията в мига на идването й и съзнаваше, че в този момент аз съм начело на играта и ще остана такъв докрай.

— Нещо за случая в хотел „Шривспорт“?

— Няколко интересни факти. Първо, никакви мъже не са забелязани да влизат и никой от пожарните изходи, заключени отвън, не е бил насилван за взлом. Второ… Жените на рецепцията са видели поне 12 дами да вземат асансьора нагоре, но с изключение на две те не знаят при кого са отивали. Само жени. Все пак ми изглежда като работа на мъж, но една много силна жена, обучена в изкуството да убива, би могла да го направи също толкова добре. Няколко от идвалите дами отговарят на този тип.

— Не ми харесва, полковник.

— И на мен също, но това е всичко, до което се добрахме.

— Прати ли човек да пази Рондин?

— Точно след твоето обаждане Албърт Катър бе прикрепен към нея. Не толкова да я следи, колкото да гледа за теб. Внимавай с това момче, Тайгър. Не, той не мисли нищо добро за твоите оперативни действия…

— Никой не мисли.

— Неговото е друго. Откакто Мартин Грейди разиграва сенатското разследване, Катър иска да закачи на въдицата вашите хора. Имам чувството, че е на двойно разпореждане…

— Благодаря. Защо ми казваш това?

— Защото някак си не ми е безразлично какво правите. И аз бях при вас, не помниш ли? Тази страна все още се управлява от цивилни фактори, дори и да се намесват в правителствената сфера. Има някои аспекти на нашата политика по сигурността, които никога не съм одобрявал и когато трябва да се върши нещо, то трябва да се направи от професионалисти, на които не им пука кого могат да настъпят. Независими във всичко!

— Колко нависоко е стигнала аферата?

— В момента Гейбън Мартрел е най-специалната фигура в борбата за собственото ни оцеляване!

— И?

— Не мога да ти кажа повече от това, Тайгър.

— Значи случаят е в комитета. И всички служби работят по него…

— А ти си мишената, на която са вдигнали мерника. На лов са за теб. И от двете страни…

— Винаги е било така, приятел.

— Този път трябва да се измъкнеш съвсем чист!

— О’кей. Няма проблеми! — отвърнах.

Ърни ме погледна внимателно и ми даде знак с глава да отида в другата стая.

— Докъде смяташ да стигнеш с нея?

— Ще извървя целия път. Именно тя е ключът към всичко.

— А тази вечер?

— Ще я върна в хотела. Като „проститутка“. С десет долара за администратора мога да вкарам и Мата Хари в стаята си…

Той се вгледа в лицето ми.

— В хотела няма да те познаят в този вид.

— Ами, да махнем тия работи. Така или иначе, вече са ми виждали физиономията. Шофьорът също сигурно ме е запомнил.

Докато Ърни сменяше пластичната ми дегизировка, Соня гледаше очаровано отстрани. Наблюдаваше почти смаяно пълната „подмяна“ на външността — обичайна за нашата работа. Облякох си сакото и мушнах „писалката“, добре заредена, в джоба си, взех пари и станах от стола.

За първи път тя се разсмя и това беше хубав смях. Гласът й имаше забавен, нисък тембър, издаващ неподправено удоволствие. Лицето й грейна и дълбоките й тъмни очи заискряха.

— Хубава шега — измърморих. Не обичам да ми се присмиват.

— Не, тигре мой, не се присмивам. Преди изглеждаше като… Като…

— Прошляк от бидонвил — довърших аз.

— Да. Но сега си различен. Вече мога да видя тигъра. Сега разбирам защо ти казват така.

— Не „Тигъра“^[1], бейби. Просто Тайгър. Това е истинското ми име.

— Заслужаваш го и за име и за прякор. Но, изглежда, страшно ти трябва и една дълга опашка…

Хвърлих й една мръсничка усмивка. Тя спря да се смее за миг, а после отново се усмихна.

— Разбирам — каза сериозно.

— Е, братче, винаги си късметлия! — обади се ухилен и Ърни.

— Я стига! — отсякох. Хванах ръката на Соня и тя стана от фотьойла. — Да вървим.

* * *

Само с пет долара за служителя на рецепцията нямаше никакви въпроси. Дори не си направи труд да вдигне поглед, но ловко пъхна парите в джоба си и се зае отново с вестника. Позната история — ако не създаваш проблеми и си плащаш, „вървиш“.

Знакът, който бях оставил на вратата, си бе там, така че не извадих револвера, а направо превъртях ключа. Тя застана С гръб към стената, а очите й внимателно ме проучваха. Имаше един фотьойл, шкафче и достатъчно голямо легло.

— Тайгър?

Веднага, без увъртане, й светнах как стоят нещата:

— Ти „стоиш“ върху трима убити и четвъртият може да съм аз, ти или Мартрел. Може всичко това да не ти харесва, но не задавай въпроси, няма да ти отговарям. Позволявал съм си да разкарам повече мадами, отколкото мъжете изобщо имат, и сега не е моментът за номера. Не те доведох тук, за да те просна в леглото. Ако искам, ще го направя, и то така, че няма дори да гъкнеш. А когато свърша, ти ще викаш от удоволствие. Избий си тази мисъл от главата. И чакай да те поканят, преди да казваш „не“. Запомни това, бейби. Не е просто игричка това, което си играем. За мен трябва да знаеш, че ако се наложи и много надигаш, ще те приспя с един в челюстта, за укротяване. Без да ми пука, че си дама…

— Аз никога…

— Ха… Да не си случайно… девствена?

Тя ме изгледа продължително и спокойно, без очите й да издават нищо. Накрая отвърна:

— Не.

— Това тук е само временна спирка, докато ти намеря сигурно място. — Отидох до телефона и се свързах с Рондин.

Телефонът звъня дълго и отчаяно, но никой не вдигна, и затворих. Погледнах часовника си. Беше късно. Много късно. Дяволски късно.

Казах:

— Ти използвай леглото. Аз ще спя на фотьойла.

Тя кимна само веднъж, отиде до леглото и седна на ръба. Знаех, че ме наблюдава, когато се строполих във фотьойла и си сложих краката на перваза на прозореца, но бях стигнал точката, когато пет пари не давам. Не можеш да видиш приятел, който е мъртъв, после самият ти да убиеш двама души, без нещо да стане вътре в теб, а днес денят бе адски дълъг. Навън вече бяха тръгнали на лов за двама ни. Ние бяхме мишените, а ловците идваха от две страни и ако не внимавахме, щяхме да попаднем под жесток кръстосан огън.

Правото и Силата. Кое от тях е отговорът? Трябва да притежаваш и двете, за да спечелиш. Загледах се в мекия отблясък над сградите, в който се къпе Ню Йорк нощем. Цветът на града се променя с блясъка на неоновите реклами. Заслушвах се в глухия грохот от улиците долу и замислено се питах къде другаде сега умират хора и в името на какво.

Заспах с револвер в ръка и като дъжд в далечината чух душа да разпръсква нежно, гърлено тананикане на някаква стара песен, която си спомнях от Европа много отдавна. Долавях аромат на сапун и мекотата на жена.

Ръцете й бяха нежни, когато докоснаха лицето ми, и ме събудиха; пръстите се плъзнаха по бузите към очите ми, после погалиха с длани косата. Бяха по своему нетърпеливи, но все пак се движеха спокойно, така че доставяха удоволствие, без още да търсят същото в замяна.

Зад прозореца слънцето изгряваше в ярка оранжева арка, която се процеждаше през мъглата. Посегнах и почувствах ръцете й под моите.

— Тайгър — каза тя. — Моят тигър… ела си легни с мен.

Беше красив изгрев, бавен и лек най-напред, след това внезапно нещо диво, червено и ярко избухна сред нас двамата в лудост от удоволствие, а сетне постепенно се успокои сред постоянно нарастващата светлина на утрото.

Дяволите да го вземат, как меко бе тялото й, колко закръглени бяха извивките й! Направо от неумолимите стени на Кавказ тя бе донесла всички вълнообразни очертания в една жива симфония на екзотичната наслада. Устата й бе гореща като ключ, който възпламенява една експлозия след друга. Топеше се като огън и за миг щеше да извика, ако не бе със задавено гърло. Цялото й тяло бе океан от чувства. То искаше и искаше неистово и диво с увличаща, подлудяваща страст. Искаше и искаше ненаситно, и когато все пак за кратък миг биваше задоволявано, се отпускаше почти като мъртво. За да продължи отново до пълна премала…

Но не й дадох да се отпусне напълно. Тя го пожела и сега си го получаваше. Искаше да види как е с един тигър и сега трябваше да разбере.

Усети зъбите на тигъра и усещането да биваш поглъщан, защото тя бе просто жена в безумно неутолимия глад на страстта, и в това страховито зазоряване тя за първи път узна какво означава да изживееш мига като жена на тигъра…

После се спуснаха сенки, когато слънцето се издигна и наклони на запад. По-късно взех душ, облякох се и я събудих. Около нея все още се носеше сладкото ухание на съня, а аз се мразех дяволски много. Погледнах я в очите и казах:

— Ставай, скъпа.

На две стъпки от мен моят 45-милимитров лежеше, напълно готов да убива.

Сега вече трябваше да се обадя на Рондин.

С какво заменят брачна нощ, разбита на парчета, и следващата нощ, и следващата? Как не допускат студенина в гласа си и в нещата, които чувстват?

Тя вдигна телефона, след като иззвъня два пъти, и каза „ало“. Наложих си гласът ми да остане спокоен.

— Тайгър, скъпа.

— О?

— Трябваш ми, котенце. Можеш ли да ми помогнеш?

— Тайгър… Ти въобще нямаш нужда от никого.

— Сега си ми нужна ти!

— Моля те, Тайгър…

— По дяволите, млъкни и слушай! Ако искаш да се държиш като глупачка, продължавай. Уморен съм и ми се гади от глупостите, които жените бълват, та чак ми се ще да плюя. Така че престани. Втори път няма да те моля. Съжалявам, че провалих сватбата ти, но някои неща са на първо място и ако някога си намериш мъж, винаги ще си на второ място след работата му, така че се успокой. Ти…

Не ме остави да довърша.

— Тайгър… Да кажа ли че съжалявам?

— Разбира се, скъпа, но може да не свърши работа. Този случай е нещо различно. Като последния път е, когато всички бяхме в опасност.

— Зная.

— Глупости, знаеш! Вече има няколко мъртви. — Грабнах оръжието си с влажна от пот ръка и го пъхнах в кобура, просто за да не трепери ръката ми.

Чух как тя рязко си пое въздух и в гласа й прозвуча силно вълнение, когато каза:

— Каквото поискаш, ще го направя, скъпи! — в думите и се долавяше акцент от Лондон, малко по-силен от обикновено.

Дявол да го вземе, какво очаквам? Получавам много повече, отколкото заслужавам.

— Днес ще работиш ли?

Тя беше преводачка в ООН, но бе свързана и с британското посолство. Имаше предварителна подготовка от Англия, което я правеше подходяща за много неща. Неща, които тя никога не споменаваше, но аз знаех за тях. В свободното време от официалната й работа тя присъстваше на строго секретни срещи на хора от посолството и при необходимост действаше като куриер или агент на високопоставени служители.

— Ще бъда в Генералната асамблея до 11 ч. След това имам лична писмена работа. Нищо, което да не може да почака.

— Добре. Сега слушай и не задавай въпроси. Имаш опашка, човек от CIA на име Албърт Катър. — Описах го набързо и допълних: — Там е, за да те пази, но и да се добере до мен. Точно сега съм загазил. Когато стигнеш в офиса си, направи така, че момчетата ти да го забележат. Ако не можеш, откачи се от него и ела на Бристъл Енд — онова малко ресторантче за риба, в което веднъж те водих.

— Спомням си го.

— Донеси куфар с дрехи… — погледнах Соня и я премерих разсеяно, — номер 12, сложи тъмни очила, шлифер, шапка… всичко, което може да дегизира една жена. Ще те чакам по обяд.

— О’кей.

— Много добре, мила.

— Тайгър…

— Какво?

— Обичам те. Понякога… ти ме объркваш, но аз разбирам.

— Тогава, къде по дяволите ходиш нощем? — попитах, като не успях да се преборя с безпокойството в гласа си.

Рондин леко се засмя, както се смеят жените, когато знаят, че те държат в напрежение.

— Значи би искал да знаеш? — попита закачливо тя за финал.

Соня също се усмихваше, но с очи; усмихваше се със спомена за изминалата нощ и сутрин, и с тържеството на една жена над друга жена, когато „наградата“ е мъж.

— Тази, на която се обади — попита тя, — твоето момиче ли е?

— Щяхме да се женим, точно когато започна тази история.

— О, съжалявам, но сега разбирам страстта ти — пълните й чувствени устни се извиха в лека усмивка. — А мисля, че можеш да разбереш и моята. Не е добре, когато си много дълго без никого…

— Да.

— Тя никога няма да узнае, Тайгър.

— Да се надяваме, че няма.

— Съжаляваш ли?

Станах, отидох до нея и хванах лицето й в ръцете си. Красива беше, застанала на пълната светлина на слънцето, което правеше пепеляворусата й коса почти бяла.

— Не, бейби, без съжаления. Беше прекрасно и необходимо. Ти си истинска жена.

Тя се надигна, целуна ме леко, отдръпна се да огледа лицето ми, а после се върна в ръцете ми в нов изблик на зазоряване, притискаше се до мен така, че всяка извивка на тялото й прилепваше до моето. Пръстите й се забиха в гърба ми, а езикът й търсеше отговор и когато най-накрая я оттласнах леко, тя каза:

— Надявам се… Не е свършило, тигре мой?

Повдигнах с ръка брадичката й:

— Нека да не насилваме късмета си.

В десет часа слязох във фоайето и се обадих на полковника от автомат. Веднага вдигна, помоли някой да излезе от стаята и каза:

— „Чист“ ли си?

— Да.

— Тогава да ти предам набързо. CIA разпознаха единия от двамата, които си оставил. Идентификацията идва чак чрез Мексико Сити. Бил заловен след убийство, но избягал и явно е дошъл в Щатите с друга задача. Интерпол го има в компютрите. Той е убиец със солидно минало. Засега нямаме нищо за другия, с изключение на обувките му. Чужди са. Няма снимки или отпечатъци в архивите тук, но нашите хора отвъд океана ще ни изпратят информация.

— Някой им дава заповеди оттук!

— Разбира се. Можем да локализираме мозъка на операцията, но не и да разрушим каналите им за свръзка, за да стигнем до ядрото. Включили са всичките си специалисти в този проект и не биха допуснали нещо да им попречи.

— А Соня Девъл?

— Службите, включително и IATS, запазват мълчание. Междувременно всички агенции са уведомени и екипите я „разработват“. Колко дълго ще я държиш?

— Докато работата бъде свършена. А можеш ли да поразкараш досадниците от главата ми?

— Няма начин, Тайгър. Никакъв. Заради старите ни връзки ме наблюдават, за да засекат дали съм в контакт с теб.

— Разбрали са, че ми предават информация?

— Може би се досещат. Сигурно ще има някой на телефона ми отсега нататък.

— Тогава оставяй съобщения за мен при Джордж в „Блу Рибън“ или на Уоли Гибънс. Ще ги вземам оттам.

— Добре. И се пази, не си търси куршума…

— Разбира се.

* * *

По обед напуснах хотела със Соня под ръка. Надявах се на късмет да не ни забележат и хванах такси до Бристъл Енд. Беше малко заведение за риба и пържени картофки, отворено от един лондончанин в Уест Сайд, и имаше добра клиентела от моряци. Една вечер на Рондин се й се бе дояло риба и картофки, и Уоли Гибънс ми каза за това място. За репортера следващото най-хубаво и важно нещо след новините, бе стомахът му, и той полагаше съответните грижи.

Имаше само няколко посетители на тезгяха. Посочих ъгловата маса в дъното, поръчах 3 порции и бира и седнах с лице към вратата. Знаех, че съм изнервен, но не съзнавах до каква степен, докато Рондин не влезе. Скочих да я посрещна. Типовете наоколо — барманът и клиентите ни изгледаха одобрително — рядко виждаха такова нещо. Някой полушепнешком каза:

— Има дори две. Някои момчета вадят страшен късмет?

Запознах двете дами, оставих ги да седнат една до друга, а аз се настаних срещу тях и запознах набързо Рондин със събитията. Накрая добавих:

— Искам тя да напусне града. Някъде, където да остане, без да я виждат, докато се добера до Мартрел.

Рондин кимна.

— Помниш ли Бъртън Селуик?

— Как мога да го забравя?

— Той замина и няма да се върне още един месец. Преди да тръгне за Англия, каза, че мога да ползвам лятната му къща в Кънектикът, когато пожелая. На малко повече от един час път е и имам ключове.

— Била ли си там?

— Няколко пъти. Идеална е. Трябва само един ден да се свърже ел-инсталацията. Мястото е добре заредено с храна.

— О’кей, ще я използваме. — Извадих няколко банкноти от джоба си и ги подадох на Рондин. — Наеми кола, заведи я там и веднага се връщай. Ако имаш нужда от нещо, набави го по път, защото искам Соня въобще да не излиза от къщата. Разбрано?

Соня попита:

— Безопасно ли е?

— Колкото може да бъде. Ако вашите хора те пипнат, може все още да си мишена. Дори съм ги виждал да унищожават четири човека, просто за да убият този, който им трябва. Не, не искам да те хванат. Все още. Стой в тази къща, докато се свържа с теб. Или се обади Рондин. Никой друг.

— Но Гейбън…

— Ще се добера до него, не се тревожи.

Когато свършихме обяда, момичетата отидоха в тоалетната с куфара. Соня Девъл бе сменила дрехите си, когато се върнаха. Шапката сполучливо скриваше лицето, а спуснатата й напред коса правеше високите й скули трудно забележими. С очилата ставаше почти незабележима.

Платих сметката, казах на Рондин, че ще се срещнем в „Блу Рибън“ в шест часа, качих ги в едно такси и тръгнах в обратна посока към пристана, за да хвана маршрутно такси, вместо да се отправям към оживени място, където щеше да има полицаи, скоро видели снимката ми.

На ъгъла си взех вестник, хвърлих поглед на заглавията и новините. Тройното убийство бе отбелязано с големи букви. Въпреки че бе сензационна новина, нищо не беше изтекло до пресата относно същността на нещата, така че разбрах колко плътно Вашингтон бе „покрил“ аферата.

Сгънах вестника под мишница, огледах се за такси и като не видях, тръгнах на юг с надеждата да хвана някое, идващо от града. Три преки по-нагоре все още не бях видял патрулна кола, която да се движи по улицата. За да намаля вероятността случайно да бъда забелязан от някое престараващо се ченге, небрежно пресякох улицата към вълнолома.

Корабът, на който вече завършваха товаренето, беше „Мейтланд“. Корабът на Клемънт Флетчър, човекът, който си хвърли парите за гайгеров брояч, без да успее да го използва. Чудех се, кой го бе задигнал. Пазарната му цена не си плащаше риска да блъснеш по най-мръсния начин един човек право в мътните води под моста и в прегръдките на смъртта.

Използвах своята прескарта, за да мина през портала, намерих шефа на пристанището и го попитах дали някои от моряците са тук.

— Ако търсиш работа, опитай в залата за наемане. Тези момчета не могат да ти помогнат.

— Не търся работа — отвърнах. — Само малко информация.

— Тогава се качи на кораба. Сигурно играят карти от другата страна, на слънце. Винаги се връщат по-рано, като свършат парите.

Изкачих се по мостчето и се придвижих през товара на палубата, докато чух гласове и плющене на карти. Имаше само двама там, с вид на излезли от мелница. Имаха нужда от бръснене и бяха силно махмурлии. Вместо с пари, играеха е кибритени клечки и дори не си направиха труд да ме погледнат, докато не хвърлих по една десетачка пред всеки от тях.

Тогава веднага станах център на внимание. Единият посочи банкнотата и попита:

— Е, за какво е това?

— За да си поговорим малко.

Те се спогледаха, кимнаха и същият каза:

— Стига да не ни караш да пускаме писма отвъд океана или да носим нещо на някой твой приятел. Това не можем.

— Това не ми трябва.

— Ами тогава ще говорим.

Седнах на ръба на пейката и бутнах шапката си назад.

— Сред екипажа имах един приятел. Клемънт Флетчър.

— А, да. „Смачкания.“ — обади се другия. — Напил се и паднал в реката. Същото направи и в Брюксел, само че го извадиха навреме. Можеше да падне и от тротоар.

— Спомняте ли си да е имал гайгеров брояч?

И двамата веднага кимнаха.

— Направо ни подлуди с това чудо. Все говореше, че ще направи голям удар някъде в Южна Америка.

— Пърдс?

— Точно така. Защо?

— Задигнали са му го.

Единият сви рамене и се ухили:

— Е, и какво? Там, където е сега, не може да го използва…

— Работата, приятелче, е в това, че искам да зная кой го е задигнал.

Той ме погледна, протегна се и каза:

— Искаш ли да ти кажа нещо? Не е добре, когато някой започне да тършува в нещата на екипажа. Досега не съм имал пътуване, при което някой от моряците да не е имал „лека ръка“. Понякога го хващат и под палубата става забавно… После човекът повече никога не пипа чуждо…

— Това не се е случило, докато сте били по море. Корабът е бил на пристанището, точно тук.

— Същата работа. Щом като пристигнем и по целия кораб започват да се тълпят хора. Този път дойдоха от специалния отдел да търсят наркотици, за които се предполагаше, че са на борда. Претършуваха целия кораб и нищо не намериха. Дявол да го вземе, и ние можехме да им кажем, че няма. Мислиш ли, че не знаем, когато прекарват дрога? Нека да ти кажа нещо, шефе. Аз зная за тези неща, а и капитанът веднага получава доклад. Имам по-малък брат, в болницата в Кентъки, който опита дрога, докато беше в гимназията. Оттогава щом чуя за нещо такова на борда й…

— Кой друг беше тук?

— Както обикновено. Хора от граничната служба. Докери. Идваха и от кораборемонтното за дребни поправки. Всичко е законно. Ние се познаваме, нали?

Другият кимна и си взе картите.

— Старият Флеч често разправяше, че е хвърлил страшно много пари за тази машинка. Всичките си спестявания. И така от кораба тя се е намерила в заложна къща. Аз имах един невероятно хубав часовник, и с него стана така.

— Никой друг ли не е бил на борда?

— Не, докато Флеч се удави. Тогава един репортер дойде заедно с полицията. Стийв Манго трябваше да отиде и да го идентифицира. Мръсен номер. Дължеше ми десет долара.

Посочих банкнотата пред него.

— Е, току-що си ги върна.

Наоколо имаше 14 заложни къщи, които открих от телефонния указател. Обиколих ги всичките, като търсех заложен гайгеров брояч, но нямаше никъде. Търсех всъщност и нещо написано, заради почерка на този, който го е заложил, но изглежда, че е бил хитър и го е дал някъде в друга част на града. Да се провери всичко е непосилна работа, така че след последното място от списъка ми, се отказах.

Но имаше нещо в цялата работа, което не схващах. Не можех да си позволя риска да ме хванат, като издирвам нещо, което вече не би помогнало на Флетчър, така че казах „чао“ на „Мейтланд“, взех такси и отидох в „Блу Рибън“. Беше близо шест часа и исках да съм сигурен, че ще видя Рондин, когато влиза.

Вече бяха надошли много хора, така че казах на келнера да ме заведе в заден салон и отидох в телефонната кабина. Имаше една любопитна подробност в смъртта на Флетчър, нещо, което ми хрумна в момента, и трябваше да го проверя. Ако се е навирал навсякъде по кораба със смахнатия си гайгеров брояч, може да е попаднал на нещо друго… Или някой си е помислил, че е. Не е кой знае колко трудно да очистиш пияница…

Само трябваше да го подтикнеш да се напие. Набрах Уоли Гибънс и казах:

— Приятел, тук е Тайгър.

— За Бога, пак ли ти?!

— Виж… Използвай силата на пресата. Трябва да открия нещо.

— Тайгър… Ако си се замесил… — започна той, а после изруга: — По дяволите, всички те търсят. И мен вече ме притискат страхотно!

— Спокойно, отпусни се. Изобщо не си ме чувал. Касае се за нещо, от което може да излезе разказ.

— Е?

— Обади се на специалния отдел и разбери дали са намерили нещо, когато са проверявали „Мейтланд“.

Гласът му стана сериозен.

— Наркотици?

— Може би. Виж дали са били сигнализирани. Те не правят случайни проверки.

— Ясно.

— Предполагах, че човек, на име Клемънт Флетчър, от същия кораб се е удавил случайно, но това може да се окаже убийство, ако тези служби са намерили нещо. Провери.

— Дадено. Но само, ако не си замесен.

— Не съм. Това е просто нещо, на което се натъкнах случайно.

Затворих, казах на Анджи, че Рондин ще дойде, и се върнах в сепарето.

Точно в шест тя дойде. Някъде по път се бе преоблякла в сивосиня рокля с дълбоко деколте, което стигаше до началото на гърдите й, толкова стегнати и красиви, че ти се завива свят, само като я погледнеш. Когато съблече сакото, тя се усмихна, доловила къде точно съм се втренчил, и застана, докато аз я поглъщах цялата с поглед, преливащ от възхита.

— Сега съжаляваш ли? — попита тя с предизвикателен тон, който често употребяваше.

— Много! — Издърпах стол за нея, седнах така, че да виждам всеки, който минава край сепарето, и поръчах пиене за двамата. Когато сервираха, вдигнах чаша в мълчалив тост, припомних си времето, когато двамата седяхме там и аз се готвех да я очистя. Само при мисълта, че почти го бях направил, ми изтръпнаха пръстите.

Вечеряхме и пихме още по едно, докато повечето от хората си тръгнаха. Аз извадих снимката, на която бяхме двамата със Соня Девъл, и й я подадох. Беше в едър план. Двамата държехме изданието на „Нюз“ за запознанства. Рондин внимателно я разгледа.

— Какво да правя с нея?

— Трябва някакси да се добереш до Гейбън Мартрел в централната градска болница. Дай му снимката и му кажи, че тя е в безопасност. Може да говори свободно, без да я излага на опасност, а когато каже всичко, може да отиде направо при момичето. Опасявам се, че той просто ще бъде шокиран, когато разбере, че тя му е по-скоро приятел, отколкото влюбена в него, но това е лична работа и той трябва сам да се оправя.

— А той?

— Е, той е влюбен. Честно казано, не ми пука. Трябва да му развържем езика, а той няма да й навреди. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Съвсем небрежно тя пусна снимката в чантата си.

— Мисля, че да. Ти предлагаш ли нещо?

— Ти сама решаваш на място, моето момиче.

— Добре.

— Не забравяй „опашката“. Той ще иска да излезеш от мястото, където си влязла.

— И това мога да уредя.

— А знаеш ли аз какво искам да уредя?

Тя ми се усмихна, леко и бавно, с една многозначителна усмивка, която означаваше всичко.

— Ще трябва да почакаш, скъпи. Ти ме изостави, сега е твой ред да чакаш…

Това не ми хареса. Казах:

— Не ме карай да чакам твърде дълго.

— Не дълго, само достатъчно… — добави тя. Наблюдавах я, като си тръгна, допих питието и платих. Когато Анджи ми подаде рестото, изръмжах:

— Дявол да го вземе!

Той, разбира се, изобщо не разбра за какво говоря.