Джеймс Ролинс
Триъгълникът на дракона (5)

След затъмнението

18:45 СТВ.

Сан Франциско, Калифорния

 

Докато нощта се спускаше над града, Дорийн Маклауд си пробиваше път през разбития асфалт към Руския хълм. Носеха се слухове, че Армията на спасението е организирала там лагер. Молеше се да е истина. Гладна и жадна, тя трепереше в студената вечер, а неизменната мъгла пълзеше от залива към опустошения град. Земетресението най-сетне бе отминало с изключение на отделни остатъчни трусове. Пораженията вече бяха нанесени.

Изтощена и с треперещи крака, Дорийн погледна през рамо и се втренчи поразена в онова, което доскоро бе бляскав град, издигащ се над залива. Задушлив дим и сажди покриваха всичко. Пожарите осветяваха мъглата отдолу и създаваха зловещи ореоли над разрушенията. От мястото, където се намираше Дрийн, чак до морето Сан Франциско тънеше в развалини. Огромни пропасти разцепваха града, сякаш гигантски чук се бе стоварил отгоре.

Сирените продължаваха да вият, но вече нямаше какво да се спасява. Само няколко сгради изглеждаха непокътнати. Повечето се бяха сгромолясали или стърчаха без фасади и разкриваха разнебитените вътрешни помещения.

Дорийн бе потресена от броя трупове, покрай които мина по пътя нагоре. Раната на главата й кървеше, но все пак се бе отървала почти невредима. Сърцето й се късаше при вида на семействата, събрали се около изгорелите си домове и смазаните тела на близките си. Но откри у себе си онова, което бе забелязала у другите оцелели — сетивата й бяха притъпени от болката и шока.

На върха на следващия хълм видя ярка светлина — не огън, а чиста бяла светлина. Надеждата се събуди отново. Сигурно това бе лагерът на Армията на спасението. Продължи забързано нататък. Стомахът й се бунтуваше.

„0, моля те…“ Катереше се и пълзеше напред. Заобиколи един преобърнат автобус и се озова до източника на ярката светлина. Тълпа мъже, покрити с прах и мръсотия, копаеха в останките на някакъв склад. Бяха отворили контейнер с фенерчета и ги предаваха на останалите.

Нощта се спускаше бързо и светлината се превръщаше в насъщна необходимост.

Дорийн тръгна към тях. Може би щеше да получи фенерче.

Двама от мъжете се обърнаха към нея. Тя срещна погледите им, отвори наполовина уста да помоли за помощ, но забеляза твърдост в очите им.

Спря. Едва сега забеляза, че мъжете са облечени в еднакви дрехи. На гърбовете им имаше номера, над които бяха изписани думите КАЛИФОРНИЙСКА ИЗПРАВИТЕЛНА СИСТЕМА. Затворници. По лицата на мъжете се появиха широки усмивки.

Обърна се да побегне, но зад нея вече стоеше един от тях. Опита се да го удари, но той отблъсна ръката и и така силно я зашлеви през лицето, че тя падна на колене.

Ослепена от болката и шока, Дорийн чу как приближават и други.

— Не! — изстена тя и се сви на кълбо.

— Оставете я — излая нечий глас. — Нямаме време. Трябва да се разкараме от шибания град, преди да е довтасала Националната гвардия.

В отговор се разнесе мърморене, но Дорийн чу как нападателите й отстъпват назад. Заплака от облекчение и ужас.

Главатарят се изправи пред нея. Тя вдигна обляното си в сълзи лице, готова да благодари за проявената милост. Вместо това се озова пред дуло.

— Вземете всички амуниции! — извика главатарят към останалите. — И не забравяйте котлони и бутилки с газ!

После натисна спусъка, без изобщо да поглежда към нея. Дорийн чу трясъка от оръжието и усети как тялото й полита назад. След това светът изчезна.

 

20:15 СТВ (18:15 местно време).

Алеутски острови, Аляска

 

С падането на нощта Джими Помаутук стискаше здраво тотемния стълб, изобразяващ боговете на прадедите му. Доскоро той гордо се издигаше на върха на Ледената планина, а сега се носеше във водата и се люлееше по вълните. Джими не го изпускаше. Правеше всичко възможно да държи тялото си над водата, но вълните неуморно се опитваха да го съборят от тотема.

Преди часове бе успял да отскубне тотема с циментовата му основа, докато водата пълзеше нагоре по скалите на Ледената планина. Островът потъваше изненадващо плавно и му даде достатъчно време да използва брадвата от заслона, за да отсече стълба. Когато водите наближиха върха, той бутна дървото. Тримата англичани отдавна бяха побягнали надолу по пътеката към Порт Ройсън. Джими се бе опитал да ги спре, но те така и не го чуха. Паниката ги бе направила глухи.

Останал сам, той бе скочил от скалата и бе доплувал до тотема. Нанук остана на края на скалата, като пристъпваше напред-назад. Не знаеше какво да направи. Джими не можеше да спаси старото си куче. Знаеше, че самият той трудно ще оцелее.

С натежало сърце бе яхнал тотема и бе започнал да гребе към далечния континент. Лаят на Нанук се носеше над водата, докато островът не се изгуби далеч назад.

Чувството за вина го измъчваше. Отново чу лая. Но това не бе дух. Обърна се и видя как нещо пляска към него на няколко метра встрани. Мярна се черно-бяла козина.

В сърцето му забушуваха радост и тревога. Старото куче не се бе предало и Джими знаеше, че ще направи всичко възможно да го спаси.

— Хайде, Нанук! — извика той през тракащите от студ зъби. — Домъкни си задника насам.

Посинелите му устни се разтеглиха в усмивка, когато в отговор се разнесе лай.

След това нещо се надигна от вълните зад плуващото куче. Дълга черна перка, прекалено голяма за акула. Орка. Кит убиец.

Сърцето на Джими се сви. Протегна ръка към кучето си, но напразно. Перката изчезна. Джими затаи дъх, като се молеше на древните богове да спасят другаря му.

Внезапно около кучето изригна бял фонтан. Нанук заскимтя, предусещайки съдбата си. След това изчезна сред поток кървава пяна. Черната перка се издигна за малко над вълните, после потъна.

Без да помръдва, Джими се носеше по вълните, яхнал дървото. Пръстите му се впиваха в изображенията на боговете на прадедите му — Мечка, Орел и Орка. Възцари се тишина. Океанът бързо се успокои, заличавайки всяка следа от безмилостната атака.

Усети горещите сълзи да се стичат по измръзналото му лице. В мъката отпусна чело на дървото.

Притъмнялото небе се озари в неестествен червен цвят. Джими вдигна глава и видя източника на светлината вляво. Сигнална ракета. Забеляза катер на Бреговата охрана. Седна и размаха ръка.

— Помощ! — завика той, като се мъчеше да запази равновесие върху дънера.

Отговори му къс сигнал. След това се разнесе слаб глас:

— Виждаме те! Стой на място!

Джими спусна ръка и се притисна до стълба. Позволи си да въздъхне с облекчение. Тогава го усети. Нечие близко присъствие. Обърна глава и погледна напред.

Право срещу него се носеше друга черна перка. Предният й ръб закачи края на дървото, побутна го, изпробва го.

Джими бавно измъкна краката си от водата.

От лявата му страна се появи втора перка… и още една. Глутницата китове убийци бавно го обкръжи. Джими разбра, че катерът няма да успее да стигне навреме. Така и стана. Нещо силно блъсна тотема отдолу и го изхвърли цял метър нагоре във въздуха. Джими полетя, като се мъчеше да се задържи за дървото.

Падна обратно и потъна. Вече бе така премръзнал, че едва усети ледената вода. Отвори очи. На огнената светлина на сигналната ракета видя огромните сенки, които все така продължаваха да кръжат около него. Опита се да остане неподвижен, въпреки че замръзналите му дробове се бореха за глътка въздух. Остави тялото си само да изплува на повърхността.

Преди да стигне вълните, една от сенките се приближи. За миг той се взря в черното око с големина на юмрук. Точно тогава главата му изскочи над водата. Джими изви врат и конвулсивно пое въздух.

Катерът на Бреговата охрана се движеше с пълна скорост към него. Явно екипажът бе забелязал нападението.

Джими затвори очи. Бяха твърде далеч.

Нещо склещи краката му. Не почувства никаква болка, само неимоверно стягане. Крайниците му бяха прекалено измръзнали, за да усетят зъбите. Докато прожекторът на катера кръстосваше над него, тялото му бе завлечено в дълбините от боговете на народа му.

 

22:56 СТВ (18:56 местно време).

Боинг 747 — 200B на височина 9000 м, на път от Гуам

 

В заседателния салон на Еър Форс 1 Джефри Хесмайър наблюдаваше как президентът реагира на кризисната ситуация. Старшите помощници и съветници се бяха събрали около бюрото му.

— Искам бърза справка, Том. Колко силни са били трусовете?

Държавният секретар Елиът седеше от дясната страна на президента. Лявата му ръка бе стегната в шина и привързана пред гърдите му. Джефри забеляза изцъклените от морфина очи на Том Елиът, но човекът бе изненадващо бодър и във форма. Със здравата си ръка той разлисти купищата разпечатки пред себе си.

— Още е много рано за точни сведения, но очевидно е засегнат целият Тихоокеански пръстен. Получаваме доклади от Нова Зеландия до Аляска. Също така от Япония и Китай на изток, както и от цялото западно крайбрежие на Централна и Южна Америка.

— А Съединените щати? Някакви новини? Лицето на Том стана още по-мрачно.

— Сведенията остават хаотични. Сан Франциско все още е подложен на остатъчни трусове. Лос Анджелис е в пламъци — сведе поглед към листа, сякаш не искаше да съобщи следващата новина. — Целият Алеутски архипелаг е потънал.

Около масата се разнесоха възклицания.

— Нима е възможно? — попита президентът.

— Сателитните снимки го потвърждават — тихо отвърна Том. — Получихме данни и от Хаваите. — Той вдигна поглед от купчината листа. — Приливните вълни са се стоварили върху островите четиридесет минути след първоначалните трусове. Хонолулу все още е под водата. Хотелите на Уайкики са съборени като домино.

Докато Изреждането на пораженията продължаваше, лицето на президента губеше цвят. Устните му се свиха в две тънки линии. Джефри никога не бе виждал Бишоп така състарен.

— Толкова много жертви… — тихо промърмори президентът.

Том завърши доклада си с подробно описание на изригването на вулкан до Сиатъл. Градът бе погребан под цял метър пепел.

— Огненият пръстен — тихо възкликна Джефри. Чуха го.

— Какво означава това, господин Хесмайър? — запита президентът.

Джефри усети как погледите на всички се приковаха към него.

— На… Наричат Тихоокеанския пръстен още и Огнен пръстен заради засилената му сеизмична активност — земетресения и изригвания на вулкани.

Президентът кимна и се обърна отново към Том.

— Добре, но защо точно сега? Защо тъй внезапно? Какво е причинило този катаклизъм по целия Пасифик?

Том поклати глава.

— Още сме много далеч от разясняването на този въпрос. Първо трябва да вдигнем страната от развалините. Съветът на началник-щабовете на Въоръжените сили и кабинетът се събират по нареждане на вицепрезидента. Службата по борба с бедствията е вдигната по тревога. Чакат само нашите заповеди.

— Тогава да се залавяме за работа, господа — започна президентът. — Трябва…

Самолетът се разтресе. Някои от членовете на екипа изпопадаха на пода. Президентът остана на мястото си.

— Какво беше това, по дяволите? — изруга Том.

Капитанът сякаш го чу и се обади по интеркома.

— Извинете за малкото неудобство, но попаднахме в неочаквана турбулентна зона. Ще… ще ни пораздруса още малко. Моля, затегнете предпазните колани.

Джефри усети фалшивата нотка в приповдигнатия тон на пилота. Зад думите му се усещаше тревога. Президентът присви очи и хвърли поглед към Том.

— Ще проверя. — Държавният секретар започна да разкопчава колана си.

Президентът докосна наранената му ръка, за да го спре. После се обърна към Джефри и направи знак на един от охраната.

— Момчета, вашите крака ви слушат по-добре.

Джефри разкопча колана си.

— Разбира се.

Стана и се присъедини към облечения в син костюм агент на тайните служби.

Двамата излязоха от заседателния салон и продължиха напред покрай личните помещения на президента към кабината на боинга. Докато приближаваха вратата, Джефри забеляза ослепително ярко проблясване в един от страничните прозорци.

— Какво… — започна той. В същия миг самолетът рязко се наклони.

Джефри се блъсна в преградната стена и се стовари на пода. Тъпанчетата му изпукаха. Откъм пилотската кабина чу ужасените викове и команди на екипажа.

Изтласка се нагоре и залепи лице в илюминатора.

— Мили Боже…

 

23:18 СТВ (02:18 местно време).

Въздушен контрол, военновъздушна база Ендрюс, Мериленд

 

Сержант Мич Клемънс сграбчи слушалката на червения телефон над редицата радарни екрани. Извика секретната линия и набра кода на командира. Базата бе в състояние на пълна бойна тревога и от другата страна отговориха моментално.

— Да?

— Сър, имаме проблем.

— По-точно?

Плувнал в пот, Мич Клемънс не откъсваше очи от монитора, който следеше самолет с обозначение УС — 25A. При нормални обстоятелства той блестеше с ярка жълта светлина. Сега мигаше. В червено.

Гласът на сержанта трепереше.

— Изгубихме Еър Форс 1.