Стихотворението „Молитва“ — това не е обред, това е гореща молба към божественото в себе си и другият. На ръба на силите, когато душата се надява да продължи да вярва, когато душата се моли да остане такава, каквато е била до сега — влюбена и чиста:
„Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае“.
Тук двама души са така свързани, че всяко потрепване е началото и краят на нещо. Само нейната любов ще спре страховете му, дори да няма сили да го стори любовта и трябва да намери: „сложи ръка и запази ме!“. И където няма повече, пак да продължава..
„Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!“
Осъзнаването и ясният поглед над света, борбата за оцеляване, разочарованията могат да го погълнат в скръб, самосъжаление и гняв. Ако тя не го обича „въпреки“, това би била жестока загуба за душата и вътрешният му свят. Тогава той би могъл да унищожи всичко най-прекрасно и съкровенно. Би могъл, но би страдал ако го направи, защото не го желае, защото само го допуска, като част от възможната жестока реалност. Молитва — съкровенна, истинска — от и за любов.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.