Читателски коментари (за „Молитва “ от Димчо Дебелянов)

Винаги съм смятал домашните на тема „какво е искал да каже поета“ за голяма глупост. Той каквото е искал да каже го е казал. Няма нужда да се търси по вола теле.

Стихотворението „Молитва“ — това не е обред, това е гореща молба към божественото в себе си и другият. На ръба на силите, когато душата се надява да продължи да вярва, когато душата се моли да остане такава, каквато е била до сега — влюбена и чиста:

„Сложи ръка на мойте устни,

когато, морна да блуждае,

крила душата ми отпусне

и безутешна възроптае“.

Тук двама души са така свързани, че всяко потрепване е началото и краят на нещо. Само нейната любов ще спре страховете му, дори да няма сили да го стори любовта и трябва да намери: „сложи ръка и запази ме!“. И където няма повече, пак да продължава..

„Да не надвие скръб безмерна,

и в гняв, и в горест твойто име

с похулни думи да зачерна!“

Осъзнаването и ясният поглед над света, борбата за оцеляване, разочарованията могат да го погълнат в скръб, самосъжаление и гняв. Ако тя не го обича „въпреки“, това би била жестока загуба за душата и вътрешният му свят. Тогава той би могъл да унищожи всичко най-прекрасно и съкровенно. Би могъл, но би страдал ако го направи, защото не го желае, защото само го допуска, като част от възможната жестока реалност. Молитва — съкровенна, истинска — от и за любов.