Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alisa (2008)

Издание:

Георги Андреев. Краят на западната цивилизация

Българска, първо издание

Редактор: Искра Андреева

Формат 60×84/16

История

  1. — Добавяне

5. Как капитализмът вижда спасяването си?

Р. Хайлбронер и Л. Туроу съвсем между другото, като нещо несъществено, споменават, че „системата има дефекти. При цялата си ефективност и динамичност, на нея й липсват [морални] ценности“. „Да зависим само от пазарната система на разпределение означава да сме склонни да толерираме наличието на гладуващи хора по улиците“ [26]. За „ценностите“ ще стане дума по-долу, да обърнем внимание на „ефективността“ и „динамичностга“.

Едно непрекъснато разрастващо се явление е финансиариза-цията на икономиката. „Политиката на либерализация на финансовите пазари, благата и услугите (свобода на цените) и на капиталите (насищане на икономиката с ценни книжа и потискане на целия контрол върху паричната обмяна) и влошаването на националните системи за труд (гъвкавост на заплатите, уволнения, несигурност) открива перспективи за валоризация и възнаграждаване на финансовия капитал. Краткосрочните възнаграждаващи вложения изпреварват производителните инвестиции, твърде рисковани и несигурни за нашите буржоа, ревниви към своя материален, политически и социален комфорт. Светът се стреми да стане Борса под благосклонното око на държавите. Буржоата-носители на спекулативни капитали, напълно рационални и движени от подражателно поведение, карат техните пари да плодоносят, следвайки и надувайки цената си. А действителната спекулация с парични и непарични активи на световно равнище се оценява (през 1998 — б.а.) на 1200 милиарда долара на ден, т.е. 40 пъти повече от ежедневната световна търговия“ (Д. Узунидис, С Бутилие) [43].

Това е преливане от пусто в празно, понеже не се създават никакви блага. А какво „преливат“? Преливат ограбваното по различен начин (виж по-долу) от цялото общество. В. Форесте, не без сарказъм, описва този процес:

„Кога например ще видите «богатство», което вече не е «създадено» чрез създаване на материални блага, а е изцяло от абстрактни спекулации, свързани с производителни капиталовложения?“. „Производните от това, които сега нахлуват в икономиката, се свеждат до игри в казиното или до букмейкерски хватки“. Налице са „виртуални авоари, изобретени единствено с цел да играят собствените си игри. Тази спекулативна икономика се състои в залагането в различни видове бизнес, които още не съществуват и може би няма да съществуват“ [37].

„Осъществява се пълен трафик, където това, което не съществува, се купува и продава, където няма никакви реални авоари, нито дори символ, основаващ се на тези авоари, но където купуват и продават например риска, понасян от средата, или пък се измислят дълговременни контракти, които предстои да бъдат сключени или пък са въображаеми, където и дълговете се продават и отново ще бъдат търгувани, препредавани, прекупувани безкрайно; където най-често чрез взаимно уговорени контракти се урежда търговия на празни обороти на базата на виртуални стойности, която още не е започнала, но е гарантирана, като се създават други контракти, винаги сключвани с взаимни споразумения, въвличайки в търговията самите контракти! Пазарът на рискове и дългове позволява на дилерите да се отдават на тези малки лудории, изцяло симулирайки сигурност“ [37].

„Такива гаранции за виртуални авоари и стойности се спазаряват безкрайно, а по-нататък търговията се води около тези пазарлъци. Толкова много въображаеми трансакции и спекулации, без обект и субект освен самите те, създават огромен изкуствен и акробатичен пазар, базиран на нищо друго освен на себе си, далече от всякаква действителност освен собствената си, фиктивен и въображаем, безкрайно усложнен от разюздани хипотези, от които се правят екстраполации. Спекулантите безкрайно и ad infinitum спекулират със спекулациите. И със спекулациите върху спекулациите. Това е паянтов, илюзорен пазар, основаващ се на дълбоко вкоренена измама, пазар до такава степен плод на халюцинация, че чак става поетичен“ [37].

За дилерите занимателната игра може би е поетична, но за предприемчивия буржоа тя е чиста печалба. За предприемчиви хора като Джордж Сорос и Роберт Максуел. А иначе това са нетрудови доходи. Понеже „труд“ означава съзнателна целенасочена дейност, свързана с произвеждането на всякакви блага. Тук не се създават никакви блага.

Най-добре се справят с този начин на ограбване на обществото корпорациите, особено транснационалните [1, 3, 26, 29, 34, 35]. „…смешно е да се говори за свобода в общество, доминирано от огромни корпорации“. „Те са тоталитарни институции — дават заповеди отгоре надолу…“, „…корпорациите са незаконни институции на тиранична власт с интелектуални корени вероятно във фашизма и болшевизма.“ Сорос „допуска наличието на пазарна система, което съвсем не е истина. Това, което е разпространено, е корпоративен меркантилизъм, който се подкрепя — и съдбоносно е свързан с нея — в голям мащаб от държавната власт“. На практика корпорациите са всесилни: те са вечни; могат едновременно да присъствуват на много места; не могат да бъдат вкарвани в затвора; нямат срам; не се интересуват от бъдещите поколения; интересуват се само от печалба; няма ограничения за размера им; могат да влияят върху политиката и да определят кое е престъпно и кое не е; могат да се комбинират; могат да създават филиали. Никой гражданин няма такива права и възможности (Р. Мокхибер, Р. Уейсман) [40]. Обратните твърдения са фалшиви митове.

Откъде се вземат истинските стойности (блага), които виртуалната „икономика“ „източва“? От тези, които ги произвеждат. Виртуалната „книжна“ икономика е узаконена от държавите форма на грабеж, осъществявана главно от транснационалните корпорации. Вследствие (не само) на нея, световната икономика е пред катастрофа. Н. Чомски пише [34]: „Така през 1970, преди премахването на системата от Бретон Ууд, която значеше регулиран обмен на валутите, около 90% от капитала в международния обмен бе действително икономически обвързан, обвързан с инвестиции и търговия, а 10% бяха спекулативни. През 1994, в последния доклад, който съм видял, имаше 95% спекулативен капитал и оттогава навярно е нарастнал. Това има необикновен ефект“.

„Ефектът наистина е необикновен. Тези числа вещаят световна икономическа катастрофа не за бъдещето, а за настоящето — катастрофата вече е настъпила и не може да бъде победена чрез борсови хитрини и изтънчени макроикономически модели в рамките на глобализацията. Днес всеки достатъчно голям спекулант, играейки с електронните пари (electronic money) и ценните книжа на 95-процентовата книжна икономика (paper economy), може да срине икономиката в даден отрасъл или дадена държава. Независимо от производствената организация, рентабилността и общата ефективност“ [1].

„Основен, обективен, вътрешно присъщ недостатък на капитализма е, че целта на икономиката (и на обществото като цяло) е единствено извличането на печалба (принадена стойност). Високият или ниският жизнен стандарт на хората е страничен резултата от главната цел, но самият резултата не е цел. Номинално, при «класическия» капитализъм, капиталистите са заинтересувани да има население с висока покупателна способност, защото то самото е обширен пазар. Реално всяка компания, преследвайки краткосрочни цели, е готова да намалява надниците и да увеличава работното време до възможните екстремуми, без да се интересува от последиците. Дори само това е достатъчно за перманентни кризисни флуктуации“ [1]. Във всички епохи от търговия и развлечения (развлекателна индустрия) се е печелело повече и по-бързо, отколкото от производство. Днес това е доведено до абсурд, особено във виртуалната „икономика“. Само че тази икономика тип „казино“ (casino economy) не произвежда принадена стойност и, вследствие на това, общите печалби намаляват.

Въпреки това, капиталистите и икономистите продължават да хитруват. „Големият икономист от Службата за околната среда на Световната банка Норман Дейли подчертава факта, че високият брой — и с постоянно нарастване — на безработни в Третия свят «ще задържи едно твърде голямо предлагане на работна ръка и ще попречи навсякъде по света да се предложат значително по-високи заплати». Към това се добавят репресията и терорът“ [29].

Налице е „възвръщане към по-ранни форми на екстензивна експлоатация (надомна работа, работа на договор, по-дълго работно време и пр.) и въвеждането на високоскоростни информационни системи“ (Дж. Петрас) [41 ]. „Екстензивната експлоатация“ съдържа повече ръчен (жив) труд и, следователно, дава повече принадена стойност.

Индустриализираните западни страни, стоящи зад своите компании, провеждат целенасочена политика на деиндустриализация на страните от Третия свят, включително и на тези от Източна Европа и бившия Съветски съюз — не бива да има конкуренти при подялбата на печалбите! „Югът (така означават Третия свят — б.а.) се оказа с определена роля за услуги: той трябва да доставя суровини, евтина работна ръка, пазари, перспективи за инвестиране, а по-късно и за изхвърляне на отпадъците в него“. „Съединените щати трябва да намерят средства за «упражняване на икономически натиск» върху страните, които не приемат своята роля на доставчици на «стратегически продукти и други суровини»“, се казва в доклад на Съвета за национална сигурност (М5С 48 от август 1949). А политическият съветник на държавния секретар на САЩ Лоренс Дуган се възмущава: „Латиноамериканците са убедени, че първите печеливши от развитието на ресурсите на една страна би трябвало да бъдат хората от тази страна. Напротив, позицията на САЩ е, че първите печеливши би трябвало да бъдат американските инвеститори… Не трябва да се отива към излишна промишлена експанзия, която би потъпкала американските интереси“ [29]. Според представите на американския елит, предназначението на света е да поема излишните капитали на американските инвеститори; последните трябва да изнасят цялата печалба у дома си.

Изнасянето на печалбите е „източване“ на национален доход от страната, приела чужди инвестиции. За въпросната страна остават само нископлатените „работни места“ и съсипаната икономика (през последните години „работни места“ е евфемизъм, използуван пред публиката вместо „печалби“, за скриване на действителното положение на нещата). За Запада „източването“ на Третия свят е един от основните източници на печалба и неговата роля непрекъснато нараства.

Подобен подход имат и големите световни организации, като Световната банка, която счита, че „облагането с данък на мултинационалите, за да се предотврати миграцията на нископлатените работни места към развиващите се страни би било непродуктивно“ или че „пренасянето на производството навън е ефикасна стратегия за увеличаване на пазарния дял на компаниите в конкуриращия се свят или за минимизиране на загубите“ [37]. Например САЩ са изнесли извън страната почти цялата си промишленост, невключена във ВПК и фактически „живеят“ от „източването“ на целия свят. Тъкмо затова „имат интереси“ по цялата планета.

„Пазарът може да избира своите бедни на по-голяма територия; каталогът става по-богат, защото сега има бедни бедни и богати бедни. А там (в Третия свят — б.а.) винаги могат да се намерят даже по-бедни бедни, по-достъпни и по-невзискателни“. Всъщност, съвсем невзискателни. „фантастични продажби при намалени цени! Специални оферти навсякъде. Работната ръка е срещу нищо, ако пожелаете да отидете там. Следващата изгода: избирайки тези бедни — бедните бедни — вие правите по-бедни богатите бедни и, веднъж станали по-бедни, близки до бедността на бедните бедни, те на свой ред ще станат по-малко взискателни. Живот-песен!“ [37]. Това е смисълът на глобализацията — да създаде рай за мултинационалите или поне да „закърпи“ положението. Само че не може да го закърпи завинаги. Заради някакъв си жив труд, принадена стойност и технически прогрес! Може само да „източва“ Третия свят, докато има нещо за източване. А после?

После „за тези, които искат да печелят на всяка цена, не остава никакъв друг изход, освен диктатура вътре в страната при отглеждането на един лумпенизиран плебс, който ще се опитват да залъгват с патриотични сказания и социална демагогия, с цивилизаторски мисии и расизъм, с долнокачествени пържоли и евтино вино, със спорт и масова «култура» — от суеверието до порнографията. А навън — експанзия, грабеж и екстерминация. Най-напред локални войни за завладяване на суровини, пазари и по-добри стратегически позиции, а след това и световни — между развалилите своя договор империалистически мародери“ [11].

Обедняването става повсеместно, но особено ясно личи в Третия свят. Дори такъв апологет на капитализма, като П. Бергер, е принуден да признае: „Икономическият ръст сам по себе си не води до развитие. Все пак е възможно едно ограничено малцинство от хора да извлече полза от този растеж, докато масата от населението остане затворена в бедността. Разумното понятие за развитие по необходимост предполага разпределение на благата на растежа“ [3]. Казано е крайно меко и предпазливо. Следва и обяснението: „Националната предприемчивост се задушава и често придобива формата «индустриален инфантицид» (детеубийство), т.е. местното индустриално производство се задържа от интереса на чуждите предприятия, доминиращи в националната икономика. Последно, но не по значение, местното население обеднява, с изключение на т.н. компрадорска класа — местни кръгове, които стават агенти на чуждия капитал“ [3]. Нали това е действителната цел на глобализацията!

А. Г. франк има по-радикално обяснение: „…неразвитостта на Третия свят не е състояние, което предшествува идването на международния капитал в тези страни, а по-скоро състояние, причинено от този международен капитализъм и това става неизбежно“ [3].

За „закърпване на положението“ често се използува инфлацията. Тя може да бъде както неочаквана (стихийна), така и предизвикана. Съвременните макроикономисти и делови среди съвсем „научно“ я предизвикват по време на „растеж“ [20, 26]. Инфлацията „стопява“ парите на „обикновените хора“, докато деловият свят, винаги в течение на събитията, запазва или увеличава богатствата си (например като обмени парите с чужда, в момента устойчива валута). „Източените“ от бедните към богатите пари служат за инвестиране в „растежа“.

Според (не само) Г. Константинов, „това общество е осъдено да се въоръжава!… Въоръжаването е пряко следствие от РР при запазване на старите обществени структури и отношения“ [11]. Всъщност, то е следствие от намаляване на печалбата = принадената стойност. Военните поръчки са „най-тлъстата“ плячка за бизнеса, несвързана с рискове, понеже зад тях стои държавата. Може да възникне въпросът защо обществото харчи пари за оръжия, които не му носят печалба. Отговорът е прост: разходите се заплащат от всички данъкоплатци, а печалбата е само за деловите среди. Милитаризацията на една държава е нужна и за политически и военни цели, но за това ще стане дума в следващата глава.

Неолибералната идеология налага на всички страни в света, където не срещне отпор, приватизация на обществените сектори на икономиката. Това е обяснимо. Виждайки настъпващата (или вече настъпилата) икономическа катастрофа (спомнете си процентите 95:5 по-го-ре), богаташите се стремят в крайна сметка всички богатства по света, закупени на безценица, да се окажат в техни ръце. Пропагандните оправдания са, че частната икономика е по-ефективна. Чомски [34] предпазливо заявява: „Доказателства за това не съществуват“. Дж. К. Голбрайт е категоричен: Това е без значение. Големите предприятия се управляват от наети мениджери, за които е безразлично дали предприятията са държавни или частни; появява се излишно за производството и за обществото звено от акционери, което присвоява печалбата от частните предприятия [9] и това е нетрудов доход. Резултатите от приватизационната вълна по света са на път да опровергаят неолибералното пропагандно клише. Приватизираните наскоро предприятия произвеждат по-нискокачествена и по-скъпа продукция.

Пропагандата непрекъснато вдига шум за средния и дребния бизнес и за средната класа. В същото време този бизнес упорито и целенасочено се унищожава, а средната класа се стопява (в редица страни на Латинска Америка въобще няма средна класа). Всяка година 90% от фирмите в САЩ (малки и средни) фалират и възникват други (това е похабяване на ресурси), а от 1970 до 1985 средната класа е намаляла от 65% на 58% от населението (К. Лаш) [12]. Целта е да се постигне максимална концентрация на богатствата.

Тъй като при роботизацията хората са излишни за производството, целта е работещите все още да се върнат в условията на труд от XIX и дори XVIII век (roll back) [35]. Затова една след друга се отнемат социалните придобивки на „обикновените хора“. Г. Константинов предвижда: „Социалната поляризация ще расте поради желанието на богаташите да компенсират «загубите» си (от изчезването на принадената стойност — б.а.) чрез ограбване на малкото, което капиталът е оставил на пролетариите и лумпенпролетариите. Върху тази плоскост ще се развият невиждани и неподозирани похвати на грабеж. Предстои ни да бъдем свидетели (и жертви) на невероятната изобретателност на гангстерите, спекулантите, политическите мошеници и всички други видове паразити, които ражда «отмиращото» пазарно стопанство. Всичко това ще ни доведе до ужасяващи размери на мизерията и социалното неравенство“ [11].

Според Адам Смит, „човек, чийто живот минава в изпълнението на няколко прости операции… изобщо става толкова глупав и невеж, колкото е възможно за едно човешко същество“ [29]. Тъкмо такива „професионалисти“ са нужни днес. Новооткриващите се „работни места“ в по-голямата си част са за „прислуга, лакеи, келнери, готвачи, пазачи, шофьори, портиери, секретарки, продавачи“ [11], дистрибутори, компаньонки, детегледачки, охранители…

Народите не биха позволили всичко това, ако не бяха подложени на мощна разлагаща пропаганда, разработвана от опитни психолози и осъществявана от различни институции: медиите, образователната система, рекламата, public relations, фондации, секти, партии… „Типичната картина, рисувана от бизнес-пропагандата след Втората световна война във всяко нещо — от телевизионните комедии до школските учебници — е била: Всички ние живеем в хармония. Хамалинът Джо, неговата вярна съпруга, твърдолинейният директор и приятелски настроеният банкер — всички ние сме едно голямо щастливо семейство. Всички ние трябва да работим заедно, за да се защитим срещу лошите момчета отвън — каквито са профсъюзите или голямото правителство — които се опитват да разрушат нашата хармония“ [34]. Елементарна манипулация, но когато се налива в главите на хората в течение на няколко поколения, се приема безкритично.

Здраво забити в съзнанието на мнозина са следните митове, силно отклоняващи се от действителността [1]:

1. Пазарната икономика, чрез търсенето и предлагането, а също и чрез свободната конкуренция, регулира пазара и по този начин решава всички социални проблеми.

2. Политическият либерализъм гарантира личната свобода (равенство пред закона) на всеки индивид.

3. Техническият прогрес може да реши всички социални проблеми.

4. Свободната търговия, като част от неолиберализма, укрепва националните икономики, защото ги прави по-конкурентоспособни.

5. Третата (информационна) вълна ще реши всички социални проблеми на човечеството и ще доведе до изобилие от блага.

6. Протестантската етика е залог за успех.

7. При демокрацията управлява народът.

8. Само чрез приватизация икономиката може да бъде направена рентабилна.

Всяко общество има една или повече идеологии, а всяка идеология има своята утопия. Без това не може да има общество, а само механичен сбор от индивиди. Днешният капитализъм не е създал своя утопия, а ползува стари митове, възкресени под формата на неолиберализъм — това са осемте точки по-горе. Някои от тях са били валидни за минали епохи, а други — никога. Ако пропагандата ги лансира натрапчиво, те се превръщат в днешни истини за мнозина.

Приемането на тези „ценности“ прави хората безпомощни, примирени, невротизирани от неуспехите си и ги превръща в пасивно „объркано стадо“, чиито постъпки и оценки не зависят от фактите. „Броят на създадените от днешното общество кретени, от неговата образователна и възпитателна система, от масмедиите, религиозни, държавни, партийни и прочие институции е огромен и, общо взето, процентите сред богатите не са много по-ниски от тези сред «четвъртото съсловие»“ [11]. „Облъченият“ от пропагандата не може да, бъде убеждаван с логически средства. Докато не се намери противоотрова на корпоративната пропаганда, всеки опит за съпротива е безнадежден.

В борбата за оцеляване на капитализма богатите въвеждат т.н. Нов световен ред, който е като стария. Контролът върху икономиките (съсипването им), най-вече в страните от Третия свят, е възложен на МВФ, Световната банка и други институции, подчинени на САЩ.

Д. Бел [2] вижда „спасението“ в ограничаване на изтичането на капитали, контрол върху многонационалните компании и изграждане на международна организация за обща икономическа политика (каквито са МВФ и СБ). Обаче нищо не може да спаси капитализма поради изчезването на принадената стойност (печалбата) и ограничените възможности за експанзия.