Сергей Лукяненко
Сенки от сънищата (2)

Глава 2
ЛИДЕРИ И АУТСАЙДЕРИ

Веднъж вече бях летял в Космоса. Нашата общност притежава малка, стара яхта, преправен кораб от времето на Смутната война. Разправят, че с нея дори можело да се стигне до най-близкия обитаем свят.

Тогава бях на десет години — точно след като се отказах от отиването си на Тера. Може би за награда, че не бях много тъжен, чичо ми ме взе на борда. Полетът беше суборбитален — необходимо беше веднъж на няколко години да се проверява как работи яхтата. Спомням си малко неща — беше ми много лошо, отначало от претоварването, после от безтегловността. Но ми остана повод за гордост — малко от моите връстници можеха да се похвалят дори с такъв полет.

Но сега, когато двамата с Огарин се спряхме пред яхтата — матовосиня, лъщяща — сякаш не бе преминала току-що с огромна скорост през атмосферата — аз още веднъж осъзнах какъв смешен повод за гордост съм имал.

Люкът на шлюза беше отворен, към плочите на космодрума се спускаше малка ажурна стълбичка. На последното й стъпало стоеше момиче на десетгодишна възраст, стиснало пистолет в ръката си.

Най-обикновено момиче. Мило личице, светли къдрици. Беше облечена не в скафандър, а в дънков гащеризон с презрамки на гърдите и някаква смешна картинка с преливащи се цветове върху предния джоб. Светлината падаше под странен ъгъл върху момичето и то изглеждаше сякаш е обкръжено от блещукащ облак. Ако се махнеше пистолета и й се нарисуваха крила, би се получило ангелче от коледна картичка.

— Не мърдайте — каза момичето. — Документите.

Гласът й се оказа неочаквано дрезгав, а тонът — повече от убедителен.

— Капитан Денис Огарин, Имперски военни сили — приятелят ми не изглеждаше изненадан. — Изпълнявам длъжността комендант на космодрума.

— Документите.

Денис бавно извади удостоверението си, разгъна го и го показа, без да помръдва от мястото си. Как би могла тя да го види, след като беше полумрак, а ние стояхме на десет метра от нея?

— Вчера ли получихте капитански чин? — попита момичето, хвърляйки поглед към удостоверението.

— Да.

— Защо именно вчера?

— Знаеш ли, малката, аз вече пет години си задавах въпроса: защо съм лейтенант? — отговори Огарин. Много дружелюбно, но в гласа му се долавяха стоманени нотки. — И ето че вчера най-накрая станах капитан. Приключихме ли с формалностите?

Момичето мълчеше.

— Първо свали щита — каза Денис. — После бих искал да чуя рапорта ти. Кой командва кораба?

— Аз — момичето се потупа по джобчето. Нарисуваната муцунка на лисичето престана да свети. Угасна и сиянието около детето. — Ан Ейко, втори пилот на охранителната яхта „Паладин“, клас „Рикша“. Изпълнявам длъжността командир на кораба.

— Какво се случи с Анастасис Ейко? — Огарин явно знаеше за яхтата и за екипажа повече, отколкото ми бе казал.

— Нещастен случай — момичето погледна косо светещия отвор на люка. — По време на разглобяване и сглобяване на зачисления му бластер не беше проверил остатъчния заряд на акумулатора.

— Ясно. Както разбирам, всички доказателства за нещастния случай са събрани?

— Да — в гласа на момичето пролича насмешка. — Ако желаете, можете да проведете разследване.

Огарин се приближи към нея, хвана я за брадичката и я погледна в очите. Стори ми се, че момичето се напрегна.

— Доста добре се държиш. Може ли да те попитам неофициално къде си получила такава подготовка?

— В училището „Дъщерите на Кали“ — отговори момичето след кратко колебание.

Нищо не разбрах. Но на капитана, изглежда, всичко му стана ясно.

— Така. И можеш да говориш толкова спокойно за смъртта на баща си?

— Той има аТан — с презрение изрече момичето.

В този момент ми просветна! Мнозина в нашата общност смятат, че аТанът е пълна измишльотина. Наистина, Огарин ми беше казвал, че безсмъртието съществува реално. Само че струва луди пари. Така че спокойно може да не се взима предвид. Този разкош — аТанът — не е за нашия беден периферен свят.

— А ти? — поинтересува се Огарин.

— Може би ще поискате да узнаете и подробности от интимния ми живот? — попита момичето. При това личицето й остана толкова сериозно, че аз внезапно повярвах — при малката можеше и наистина да има „подробности“.

— Моля за извинение — Огарин смени тона. — Сега ще пристигне карантинният екип, предайте официалния рапорт на старшия по чин.

— А вие?

— Не обичам да чета добре подготвени писания — Огарин извади от устата си загасналата лула и я погледна с досада. — Нуждаете ли се от презареждане?

— Не. „Паладин“ е направен по алкарисианска технология, можем да завършим регатата с едно зареждане на реактора.

— Това е добре. Запасите ни са ограничени, а след вас идват други яхти. Едва ли използват толкова съвършена технология.

Той говореше страшно сериозно с момичето. Като че ли този тон се появи след като тя спомена за училището „Дъщерите на Кали“. Напомних си да го попитам какво означава това.

— В молбата за кацане изложих всичко, от което се нуждаем — момичето отметна една от светлите къдрици от челото си. Въздъхна. — Ще се уреди ли нещо?

— Възможно е.

— Ще ви бъда много благодарна, капитане.

— Това са задълженията ми към всеки гражданин на Империята — леката суха нотка сякаш казваше: „Не се опитвай да ми предлагаш подкуп!“.

Момичето кимна.

— Какво възнамерявате да правите с трупа? — попита Огарин.

— Ще го разтоварим. Хладилната ни камера не е много голяма. Можете ли да погребете Анастасис в местното гробище?

— Вероятно. Общността тук е православна, но те са доста търпими към хората с други вярвания. Не те ли притеснява, че тялото ще почива далеч от Тера?

— Това е само прах — подхвърли момичето с презрение. — Какво друго да направим с него? Минутка само.

Тя с лекота изтича нагоре по стълбичката и се скри в кораба. Входът веднага бе скрит от мъглива повърхност.

— Хубава яхта — каза Огарин. — Ако преживея петстотин години без особени разходи, непременно ще си купя такава.

— След петстотин години тази ще е евтина вехтория — отбелязах.

— О, да — съгласи се капитанът, палейки лулата си. — Ще поевтинее точно толкова, че спестяванията ми да стигнат за нея.

— Регатата е скъпо удоволствие — рискувах да добавя.

— Мъдро го каза, Льошка, мъдро.

Разбрах, че пак ми се подиграва, и млъкнах.

— Не се надувай — подхвърли Огарин. — Знаеш ли какво представлява училището „Дъщерите на Кали“?

— Не.

— Елитен колеж за момичета. Намира се на Тера, някъде в Хималаите — това са едни много високи планини. Момичетата се дават там на възраст шест месеца и ги взимат обратно, когато станат на десет години.

— А защо постъпват толкова рано? — учудих се аз. Обидата излетя от главата ми.

— Там им правят поредица от подобряващи операции, процесът е доста продължителен… Това не е намеса в генотипа, като при суперите, не се предава по наследство, така че не е забранено… Плюс своеобразно възпитание, доста разностранно. В резултат… — Огарин направи пауза. — В резултат се получават ето такива мили момичета. Връщат ги на родителите им, които вече няма нужда да си търсят телохранители.

— Да се защитават ли ги учат?

— Учат ги да убиват. С малко късмет това момиче е способно да избие целия ни гарнизон. Никакви емоционални слабости, никакви колебания — тя не възприема чуждата болка. При това привързаността им към родителите и членовете на семейството е чудовищна, насадена е на равнище рефлекси. Светът е ясно разделен на свои и чужди. Реакциите им превъзхождат човешките, бойната подготовка превъзхожда онази, които дават които и да било военни колежи. Главно ръкопашен бой, терор, потискане на психиката. Такива момичета струват скъпо, Льошка. Това е доста изгодно капиталовложение.

— Та тя би трябвало да си играе с кукли! — протестирах аз. Естествено, при нас, например, са приети по-ранните бракове, на тринайсет-четиринайсет години, но момичето беше само на десет!

— Тя може да имитира игра с кукли — спокойно отговори Огарин. — Доста правдоподобно, никога няма да разбереш, че се преструва, не и докато откъснатата ръка на куклата не се озове в дихателната ти тръба. Доста любопитен колеж. Карали са ни там — на бал. Това, което видяхме, не ни хареса. Дори на нас.

— Лъжеш от край до край — не издържах аз. — Не ти вярвам.

— Често съм се майтапил с теб — каза Огарин. — Но не лъжа. По едно време императорът искаше да закрие „Дъщерите на Кали“, но му оказаха натиск. Историята завърши с това, че въведоха в програмата вярност към императора и човешката раса.

Гледах яхтата, опитвайки се да съпоставя чутото с къдравото момиче в гащеризона.

— А ако тя слуша какво си говорим?

— Какво от това? Те прекрасно знаят какво са направили с тях. Друг е въпросът какво е отношението им към това.

— Не ти вярвам — упорито повторих аз.

— Както искаш.

Огарин пусна облак ароматен дим. Въздъхна:

— Вселената е огромна, Льошка. Чудовищно огромна, човешкото въображение не достига, за да си представим цялото многообразие на заселените светове. Има планети, където самите понятия война и насилие на практика са забравени. Те са се отказали от значителна част от суверенитета си заради благоденствието под крилото на имперските сили. Има малки колонии като вашата, където отдалечеността от цивилизацията и малобройното население са създали пасторално битие. Но повечето светове са изпълнени с агресия.

— Пак ли натам биеш — дали си струва да заминавам? — съобразих аз.

— Естествено. Разбирам, че се вкисваш тук, ала е по-добре да си вкиснат, но жив.

— Но нали и без това нямам никакви шансове да се измъкна! — изкрещях аз.

— Имаш — отсече Огарин. — Вече имаш.

В този момент в люка на яхтата се появиха два малки силуета, мъкнещи нещо дълго, увито в блестяща синтетична тъкан. Първо вървеше момичето, заднешком, и без особено напрежение мъкнеше товара си. Не беше трудно да се отгатне какъв бе този товар.

Следваше я момче, малко по-голямо от нея. Тъмнокосо, слабо, с големи напрегнати очи. За разлика от момичето, то беше в пилотски екип, при това ушит прецизно, по неговия размер. Децата се спуснаха по стълбичката в пълна тишина и оставиха увития в плат труп върху плочите.

— Артем Ейко? — попита Огарин.

Момчето кимна.

— Какво има във вързопа?

— Анастасис Ейко, бивш капитан на кораба — отговори момчето почти със същото спокойствие като сестра си. Много тихо, гледайки в краката си. Или беше срамежлив, или преживяваше случилото се по-силно от нея.

— Причина за смъртта му?

— Непредпазливост при работа с оръжието — момчето вдигна поглед и леко присви очи. Момичето се усмихна.

— Ан, моля за извинение, но съм длъжен да спазя всички формалности от устава — сухо отбеляза Огарин. — Мисля, че трябва да сте доволни, че ги сведох до минимум, нали?

Момичето веднага стана сериозно.

— Да, господин комендант. Разбира се. Кога можем да продължим пътя си?

— Веднага щом намерите желаещ да участва в регатата — Огарин се усмихна. — Ако съм разбрал правилно, едно от условията за участие е екипажът да е от трима души, нали?

Той се усмихваше все по-широко и по-широко, ситуацията явно му доставяше удоволствие.

— Да — момичето се намръщи.

— Лошото е, че това е малък и патриархален свят. — Денис разпери ръце. — Доста трудно ще се намери тук човек, готов да тръгне на пътешествие през половината Галактика. А пък да се съгласи да пътува под командването на десетгодишно момиче-убиец…

Ан потрепна:

— Капитане, прекалявате!

— Ни най-малко. В моите задължения влиза безопасността на колонията и нейните граждани. Затова смятам за необходимо да предупредя всички колонисти какво представлява екипажът ви.

— Изобщо не настоявам да командвам кораба! — изтръгна се от момичето. Скоростта, с която вземаше решения, наистина беше изумителна за възрастта й. — Нека командва някой друг! А ние с Артем сме готови да летим като пътници. Нали?

Артем послушно кимна. Явно не играеше главна роля в тази двойка, макар да беше по-голям и момче.

— Малката, повтарям: това е тих патриархален свят. — Денис ме погледна косо. — Тук никой не умее да управлява подобни кораби. И едва ли някой иска да напусне планетата. Ако не броим Льошка — той искаше да се маха.

Най-накрая бях удостоен с внимание. И то какво!

След миг Ан Ейко почти висеше на мен, прегръщаше ме и ме гледаше в очите. На ресниците й трепкаха сълзи.

— Помогнете ни! Моля ви! Татко вложи всичките си пари в този кораб, толкова искаше да спечели регатата! И ние ще победим, имаме най-добрия кораб, никой няма да ни настигне, честна дума! Аз и Артем ще направим всичко сами, ние умеем да пилотираме. А вие просто ще летите с нас, нали? И една четвърт от наградата е ваша!

— Това са добри пари — съгласи се Денис. — Доста добри. Ще стигнат за такава яхта плюс аТан, че и ще останат.

— Моля ви! — проплака момичето. — Моля ви! Моля ви!

Току-що тя беше студена, сдържана, уверена в себе си. А сега бе обикновено дете, подскачащо на място от нетърпение, с мокри от сълзите й бузи.

— Ще летите ли с нас? — попита момичето.

Погледнах Огарин.

При мен винаги нещо не е наред с късмета. Уж съм го сграбчил, и то в момент, когато не съм разчитал на нищо, и все нищо не се получава.

— Още не съм се побъркал — казах аз, внимателно отдръпвайки ръцете на момичето от себе си. Усещането беше странно — сякаш тя ми позволи да го сторя, а съвсем не отстъпи пред силата ми. — Извинявай, малката, но няма да летя с вас.

И тогава капитан Денис Огарин се разсмя:

— Льошка, момче, ти все пак имаш напредък! А аз се боях, че ще се съгласиш!

Когато карантинният екип дойде, Огарин даде няколко кратки заповеди и си тръгнахме. Момчето отново се скри в кораба, а момичето остана да преговаря за погребението на баща си.

— Ще посрещаме ли останалите кораби? — попитах аз.

Денис сви рамене:

— Не знам. Едва ли ще бъде толкова забавно. „Паладин“ беше лидер в състезанието. Когато промени курса и тръгна към планетата ви, останалите се втурнаха след него. Те ще се възползват от случая, за да заредят корабите с гориво и да си починат: регатата продължава вече месец. Някои обаче вероятно са плюли на почивката и са продължили надпреварата.

— А тези сега няма ли да ги дисквалифицират?

— Тези мили дечица? Вероятно да. Законите на Империята позволяват на деца да управляват космически кораби. Но присъствието на възрастен на борда все пак е задължително. Честно казано, аз дори нямам право да ги пускам да излетят, ако решат да тръгнат само двамата.

— Трябваше да им кажеш.

— Трябваше. Но се страхувам от неприятности в последните дни от службата.

— Какви неприятности?

Денис ме погледна косо:

— Льошка, аз не се шегувах, когато ти говорех за бойните възможности на момичето. А ако има заповед да продължи надпреварата на всяка цена? В такъв случай тя не би се поколебала пред нищо. За нея ние не сме хора. Знаеш ли, предпочитам в някаква степен да наруша принципите си, но да запазя децата си, а и вас. Нека да отлитат. И ако намерят доброволец, който да тръгне с тях — няма да имам нищо против.

Той се спря, разпалвайки загасващата лула. И това ми било космически вълк.

— А фактът, че ти не се съгласи да летиш с тях, ме радва.

— Благодаря, Денис. — Изведнъж почувствах топлина от похвалата му. — Но аз изобщо не съм глупак. Ако летя в компанията на саможиво момче и психясало момиче, няма да отлетя надалеч.

— Не се съмнявам в способностите им да управляват яхтата — отвърна Денис. — Съмнявам се само, че момичето е в състояние да съжителства с чужди хора в затворено пространство. Брат й, естествено, влиза в групата на „своите“. Но виж, който и да било външен човек… Льошка, ако беше тръгнал с тях и по време на ядене посегнеше прекалено рязко към ножа за масло, щеше да умреш с вилица в окото. Хм… А на следващата планета щяха да те разтоварят в найлонов чувал и да те представят за жертва за невнимателно използване на приборите за хранене.

Заковах се на място — от страшната догадка дъхът ми спря.

— Ти какво искаш да кажеш… Баща им?!

— Не! — отсече Денис. — Не искам да кажа това. „Дъщерите на Кали“ не могат да се противопоставят на програмираното в тях по време на обучението. Тя не е способна да убива своите. Освен при конфликт на приоритети.

Той почука с лулата по телефона, изтръсквайки пепелта. Промърмори:

— Ти нещо съвсем ме обърка, Льошка. При всички случаи ще бъде проведено разследване на обстоятелствата около смъртта. Пък и нали тук няма никаква смърт? Анастасис има аТан! И не ми разваляй последните дни на вашата планета. Не стига, че тия яхти ми дойдоха на главата, а сега дявол знае защо ще пристигне и щабен плъх!

— Слушам, да не развалям настроението ти.

— Какво ти става? А, да. Смятай, че съм те демобилизирал. Нали те водех към яхтата, за да направиш своя избор. Честно казано, не подозирах, че всичко е толкова сериозно, мислех, че ти е паднал шанс да се махнеш от планетата.

— Благодаря, Денис.

— Да имаше за какво… Ще си тръгваш ли към къщи? Или ще се помотаеш с мен? Трябва да посрещна и куриера.

Замислих се.

— А имаш ли нужда от помощ?

— Не.

— Тогава се прибирам. Спи ми се.

— Пожелавам ти късмет — каза Денис след кратка пауза.

— Аха. Може ли да намина утре? Ще ми разкажеш ли какво е станало?

— Стига да не е държавна тайна първа степен — усмихна се Денис. — Хайде, всичко хубаво!

* * *

Лесно е да се каже „отивам да спя“. Значително по-трудно е да си отидеш и да заспиш, при положение, че до разсъмване почти не е останало време, изминалият ден е побрал повече събития, отколкото цяла година, а в празната къща е тихо, мъртвешки тихо.

Къщата ми е най-обикновена: дървена, двуетажна — в такива е добре да живее голямо семейство, а на сам човек му е тежко. Целият горен етаж пустее, а аз живея на първия, в старата си детска стая. Само дето си вкарах легло с нормални размери — и това са всичките промени.

Когато осъзнах, че напразно си държа очите затворени, вече беше съмнало дотолкова, че всичко се виждаше: окаченият на лампата — отдавна, отдавна изгоряла; между другото, хич не обичам лампи на тавана — модел на имперски миноносец. Сам го бях сглобил, когато бях на десет — по чертеж от детското списание „Имперско соколче“. А картината на стената я е рисувала мама. Тя изобщо не можеше да рисува — дори и да имам някакви способности на художник, въобще не съм ги наследил от нея. Всичките картини са някъде горе, на тавана. Само тази не свалих, макар веднъж от любопитство да изброих на нея седем фактически неточности, без да смятам всичко останало. Например император Грей не би могъл да носи боен екип „Викинг“ в разгара на Смутната война — тогава още не са го били измислили. И е смешно да бъде изобразяван на фона на пламтящо гнездо на алкарисианите — той никога не е бил там. И изобщо не би могъл да притиска към гърдите си току-що излюпено алкарисианче, спасено от огъня. Алкарисианите не са кокошки, те имат генетична памет и дори най-малкото пиленце разбира кой е приятел, и кой — враг. Достатъчен би бил един удар с клюна в отворения шлем — и край, хората остават без предводител. Имаше още доста подобни грешки.

Всичко наоколо беше познато, обичайно, и аз бих могъл да открия всяка дреболия със затворени очи — и да отида през нощта до тоалетната, без да се будя, и да хвърля книга на масата, без да гледам, знаейки, че ще падне точно на единственото свободно място. В нашата общност се смята, че трябва да се живее точно по този начин — като се запазват приемствеността между поколенията, духът, народността и моралните ценности. Някога тази стая е била на баща ми. Върху рафта на шкафа има пластмасов модел на боен робот — той го е сглобявал. А преди него тук е живял дядо ми. Первазът на прозореца е направен от дъска, на която дядо ми сам е издялал изображението на огромния град, който щял да се появи на мястото на нашето селище в бъдещето.

 

 

Верига. Приемственост. Помни делата на своите прадеди и ги предавай на потомците си. Основният ни завет.

И аз мисля така, естествено. По принцип, но не и когато е свързано с мен. Не искам! Не искам, и това е! Не мога дори да си представя, че когато имам деца, най-големият ми син ще живее в тази стая и ще знае: дърворезбата върху перваза е от прадядо му, роботът — от дядо му, моделът на миноносеца — от баща му. И когато сътвори нещо, достойно за духа на семейството ни, веднага ще се намери място за него — на рафтовете или на някой гвоздей.

След като се убедих, че няма да мога да заспя, седнах на леглото и без да гледам, щракнах клавиша на кафеварката. Поседях малко със затворени очи, слушайки тихото бълбукане на кафето. Интересно, отлетяло ли е вече от планетата семейство Ейко?

Искаше ми се, естествено. Искаше ми се да сграбча този шанс. Независимо дали щяха да спечелят регатата или не — можех да не се връщам у дома. Щях да се установя някъде, да си намеря работа — нали съм завършил задължителния имперски образователен курс с отличен, мога да отида в армията като редовен войник или да работя като техник на някой космодрум. При всички случаи — чудесно. Но нали Денис, който вечно ми се кара за нерешителността ми, ненапразно одобри избора ми? Тръпки ме побиваха при спомена за очите на момичето — страшни бяха тези очи. И не защото в тях имаше злоба или жажда за убийства. Просто те се променяха прекалено лесно — ту внимателни, сериозни, ту наивни и молещи. Не вярвай на хората, чиито очи се променят толкова бързо. Никога не вярвай.

Кафеварката иззвъня, аз протегнах ръка и взех чашата с кафе. Вдишах аромата. Не беше нещо особено. Някъде имах торбичка истинско, теранско кафе, което не може да се сравнява с нашето. Леля Лиза и чичо Павел доста се стараят, занимават се със селекция, правят специални подобрения, но все едно, кафето не се получава.

Но откъде да знам, че именно нашето кафе не е истинското? Ако се замисли човек, ще излезе, че е обратното — теранското не е истинско, опитвал съм го най-много десет пъти в живота си, а нашето го пия постоянно. Само че, така или иначе, усещам — нещо не е наред. Сякаш някъде в дълбините на тялото ми, в клетките, като при алкарисианите, има памет, която ми нашепва: „не е наред“, „не е както трябва“, „менте“. Отец Виталий твърди, че това са анахронизми, че макар и Тера да е люлката на човечеството, бебето не живее вечно в своята люлка. Следователно и небето трябва да ни е родно, и земята, и безмозъчните аборита, и джунглите, и това кафе.

Изпих две чаши, взех душ и облякох чисти дрехи. После внезапно се захванах да чистя, въпреки че обикновено почиствам в петъците, а беше едва четвъртък. Навярно исках да правя нещо. Старият робот-костенурка мина пода в режим прахосмукачка и после го изми — той засича, но ако се пусне два пъти в режим основно почистване, резултатът е напълно приличен. А аз избърсах прахта, като обърнах особено внимание на перваза на дядо ми — в издълбаните линии винаги се събира прах и градът става прашен и нереален, като макетите в музея ни; после избърсах прозорците — за тях също си има малък робот, но той трябва да се пренася от прозорец на прозорец, по-лесно става с парцал и аерозол.

Добре би било, ако състезателите вече са заредили, починали са си и са отлетели.

А още по-добре щеше да бъде, ако военният куриер пътьом е взел Огарин. Не исках да се сбогувам с него. По-добре да отида в бункера и да взема пакета със записката, която непременно ще ми е оставил. Ще я прочета и ще отида при свещеника да го помоля да благослови брака ми с Нонова.

До обяд изчистих и лъснах целия първи етаж. Направих всичко, което бе възможно, дори почистих с пяна килима в гостната и измих и изсуших семейния кристален сервиз в бюфета. И едва тогава осъзнах, че специално съм си измислял работа, за да не излизам от къщи.

Какво става, да не ме е страх, че ще размисля и ще помоля побърканото момиче да ме вземе в екипажа?

Твърдо не!

 

 

По улиците беше много тихо и у мен се появи подозрението, че наистина всичко е свършило — състезателите са потеглили и никой освен мен не е узнал за неочакваното посещение.

Но когато се приближих към кръчмата, осъзнах, че далеч не всичко е свършило.

До входа стояха двама непознати — високи, стройни и прекалено крехки, по всички личеше — от планета с ниска гравитация. Лицата и на двамата бяха тънки, прозрачни, нечовешки, приличаха на елфите от детските приказки. Когато се приближих, разбрах, че единият е от женски пол — под екипа едва-едва се забелязваха гърдите, а и бедрата бяха по-широки.

— Добър ви ден — в синхрон ме поздравиха двамата. Усмихнаха се. Но не предприеха никакви други опити за общуване — или чакаха още някой, или възнамеряваха да се поздравят с цялото селище.

— Добър ден — прошепнах, промъквайки се покрай тях.

Ох, какво само ставаше вътре!

Тук имаше още шестима чуждоземци. Не беше трудно да ги разделя на две тройки — членовете на единия екипаж изглеждаха съвсем като нашите хора, само че бяха облечени изцяло в тъмни дрехи и прическите им бяха странни — дълги къдрици над ушите и малки кръгли шапчици, сякаш залепени за главите им. Тримата седяха на високите столове на бара и пиеха вино, при това от своя бутилка — не бях виждал такава. Дали метаболизмът им беше различен, или обичаите им не позволяваха да се пият чужди напитки?

Втората тройка беше значително по-забавна. В първия момент ми се стори, че това е екипаж от деца, но после разбрах, че са възрастни хора, само че страшно ниски и крехки, с кожа със синкав оттенък и светли, почти бели коси. Опитах се да предположа какво ги е направило такива, но не успях да измисля нищо разумно. Планета с висока гравитация — щяха да са яки и набити. Планета с ниска гравитация — щяха да са високи и слаби. А те бяха като тийнейджъри, само че очите им не бяха детски, а напрегнато-сериозни. Седяха и пиеха водка направо от шишето.

А нашите хора около тях сякаш бяха полудели.

Всички бяха облечени с най-хубавите си дрехи. И празничното си облекло бяха наизвадили, и раклите на своите баби и дядовци бяха преровили. Лицата на всички бяха важни и равнодушни, сякаш при нас всеки ден имаше подобно поклонение на чуждоземци, при това не туристи, и сякаш всеки ден се веселяха в присъствието на корабни пушки, и ходеха из града само с охрана, и винаги бяха такива общителни момчета. Всички говореха умни приказки — за вътрешната политика, за отношенията с чуждите раси, за постиженията на науката, за перспективите на вътрешното развитие, за премиерата на филма „Атлантида“, в който има избор от цели десет сюжетни линии: „Атлантида“ загива; „Атлантида“ долита благополучно на Ендория; обвиняват Макуилям в кражбата на съкровищата на императорския двор; оправдават го; загива от недостиг на кислород; взима резервен балон от любовницата си и остава жив…

Какъв ужас!

Всъщност ги разбирам — и на мен самия ми се иска да блесна с нещо пред отбиващите се при нас знаменитости, за които говорят всеки ден по новините. И ако бях дошъл по-рано, може би сега щях да стоя до приличащите на деца астронавти и да споря на висок глас с Ромка Цой кое е по-добре: два разгънати реаджекс двигатели или един интерфазов с кваркова приставка.

Колко ли им е смешно на чуждоземците като ни слушат!

А може и да не им е смешно. Може и да им е все едно. Което е още по-обидно.

Здрависахме се с Ромка и смутено се спогледахме.

— Не се сърди — прошепна Цой.

— Няма проблем, ела с мен — също толкова тихо отговорих аз.

Усмихнахме се един на друг и аз тръгнах към бара. Григорий ме погледна въпросително. Беше объркан и затрупан с работа. Дори и той — човекът, видял толкова много — се усмихваше неестествено.

— Какво ще пиеш? Бира? — попита той.

— Все едно. Дай водка.

Чичо ми ме погледна с неодобрение, но ми наля водка и ми даде полагащото се мезе. Дръпнах се встрани и нарочно застанах така, че да не ми се налага да общувам с никого. Въртях в ръка чашата и гледах неестествено шумния бар. Интересно, а къде ли е семейство Ейко?

И в същия миг ги видях. Естествено, те не бяха дошли да пият. Веселяха се в басейна. Момчето, Артем, тъкмо бе застанало на трамплина, готово да скочи. Край него бяха застинали нашите дечурлига. Долу, сложила бански в ярки цветове, стоеше Ан Ейко, наобиколена от момичетата по същия начин, по който Артем — от момчетата. Изглеждаха съвсем безобидни и аз с леко смущение си спомних за нощния си страх.

— Алексей!

Обърнах се. Зад гърба ми стоеше отец Виталий. Също с чаша и с краставички.

— Чу ли нещо за тези нещастни дечица?

— Да, капитан Огарин ми разказа това-онова.

— Аха, той на всички разказа — отец Виталий въздъхна. — Те вече обявиха, че им е нужен трети член на екипажа. Затова и дойдох при теб, Алексей.

— Знам всичко. Това момиче е убийца.

Свещеникът се прекръсти.

— Не в това е грехът й, на много хора в нашия несъвършен свят им се налага да държат оръжие в ръцете си. Кой би обвинил човек, който си изкарва честно хляба като телохранител или килър? Тревожи ме друго, Алексей. Поговорих с малката, тя няма никаква представа какво е това грях.

Кимнах за всеки случай.

— Знам, ти си изпълнен с мечти да напуснеш нашата общност — с лек упрек каза отец Виталий. Аз сведох поглед и кимнах. — Това не е грях — строго каза свещеникът. — Сам ще те благословя като тръгнеш, когато съдбата реши това да се случи. Но недей с тези деца. Става ли?

— Става — отговорих. И все пак не можах да се удържа да го попитам: — А защо не с тях? Опасно ли ще е за мен?

— Естествено — отец Виталий с упрек поклати глава. — Нима не разбираш? Не си запознат с бурните човешки светове в Империята. И да започнеш пътя си в такава компания…

Той въздъхна и изпи на екс чашата си. Изпръхтя и си хапна от краставичките.

— Дори не си го помисляй! — наставнически добави той. — Нали?

И си отиде, оставяйки ме извънредно смутен. Цялата общност се грижеше за мен. Погледнах още веднъж към басейна — момичето го нямаше там. Само брат й разправяше нещо на дечурлигата.

Къде ли бе отишла?

В този момент вратата на кръчмата се отвори и се появи самата Ан Ейко. Беше навлякла халат върху банския. Поздрави с кимване чуждоземците в тъмни дрехи, а другия екипаж дори не удостои с поглед. Отиде на бара и каза на чичо Григорий:

— Квас с водка, двоен.

Чичо се намръщи:

— Тук не е прието да даваме алкохол на децата.

— Аз към гражданка на Култхос и имам всички граждански права.

С голямо неодобрение чичо смеси във висока чаша сто грама от най-хубавата водка с пенлив тъмен квас, сложи вътре кубче лед и резенче солена краставичка, както е по рецепта, и мушна вътре тънка сламка.

Ан загреба от джоба на халата си купчина монети и плати. Седна на въртящия се стол, огледа кръчмата. Забелязах как хората извръщаха погледи.

— Да, имам правата на възрастен човек — тихо каза Ан. Отпи от напитката през сламката. — Да, учила съм се в специално учебно заведение. Умея да убивам. Но не го ли умеят мнозина? Дори и сред вас, нали?

Никой не й отговори.

— И защо не искате да летите с нас? — възкликна момичето. — Напълно безопасно е, честна дума! И аз, и Артем можем да управляваме яхтата. И имаме всички шансове да спечелим, всички шансове!

Състезателите в тъмни дрехи оставаха невъзмутими. А подобните на деца се заусмихваха. Очевидно те също оценяваха шансовете си доста високо.

— Дори и да не победим — момичето отпи още една глътка, — все едно, нима никой от вас не иска да пътешества? Да види други светове? После ще го върнем, ако никъде не му хареса. Честна дума, ще върнем обратно онзи, който полети с нас!

Отец Виталий погледна притихналото си паство, въздъхна и с твърда крачка тръгна към момичето.

— Искате да предложите своята кандидатура? — с най-невинен вид се осведоми Ан. Но внезапно ми се стори, че в тона й се крие дълбока тъга.

— Мило момиче — с добре школуван глас изрече свещеникът, — искам само да ти обясня защо никой няма да може да ви помогне.

— И защо?

— Планетата ни е тиха и мирна — каза отец Виталий. — Ние сме християни, православни. И дори в рамките на църквата на Единната воля ние сме малко особени, разбираш ли?

— Не съвсем — отсече момичето.

— Трябва да се погледне далеч назад в историята, миличка — свещеникът поклати глава. — Нашият народ е преживял страшно много. Дълго време се е самоизтребвал. Преди триста години дори се лишихме от собствената си страна, и то по такъв начин, че дори не забелязахме това. Забравихме корените си, изгубихме вярата си. И цялото ни възраждане беше свързано с вярата. Не просто с някаква вяра — с вярата на нашите бащи и деди, с верността към традициите, с отказа от насилието.

— Знам историята — Ан тръсна мокрите си коси. Извади сламката от чашата и отпи голяма глътка. — По-накратко, свещенико.

— Момиче, сред нас няма страхливци — тихо каза отец Виталий. — И никой не се бои да лети с вас, дори и наистина да си толкова съвършена убийца, както казва капитан Огарин. А да помогнем на ближния, да помогнем на слабия — това е наш дълг.

— Тогава какво?

Или беше замаяна от сериозната за нейните възраст и телосложение доза, или просто се бе нервирала.

— Мило дете — продължи със същия мек глас отец Виталий. — Твоето съществуване е пряко предизвикателство срещу нашите обичаи и традиции. При нас не е прието малко момиче да умее да убива. И затова ако някой от нас е край теб, той няма да ти помогне, а ще навреди на себе си. Разбираш ли?

— Отвращавате ли се от мен? — рязко попита момичето.

— Мъчно ни е за теб — отец Виталий наведе глава. — Прости ни, но тук няма да намериш спътник.

— Вашите деца са значително по-разумни от вас — момичето присви очи.

— Дори ако някое от тях заради младостта си или наивността си пожелае да лети с вас — в гласа на Виталий се появиха метални нотки, — няма да го пуснат. Тук не е Култхос. Пълнолетието настъпва на шестнайсетгодишна възраст. А никой от възрастните няма да тръгне с вас.

Момичето размишлява секунда. После погледна Григорий.

— Вие сте единственият тук, който е служил в имперските сили, воювал е, видял е Вселената — каза тя. Бързичко беше събрала информация. — Вече не сте млад, но не искате ли още веднъж да видите чуждите светове? А и да заработите за подмладяване, за аТан, в края на краищата!

Може би отец Виталий се уплаши от евентуалния отговор на Кононов. Но не и аз. Познавах чичо добре.

— Виждал съм свят, воювал съм — Григорий се наведе над бара и погледна Ан в очите. — Затова се и върнах. Затова и няма да полетя с вас. За подмладяване, ако даде Бог, все още мога да заработя. Но аТан не ми трябва. Нашият свят е спокоен.

Ан веднага някак посърна. Навярно до момента все още се бе надявала, че ще си намери спътник. Допи коктейла, намръщи се и остави чашата с резенчето краставичка на дъното. Погледна ме и промърмори:

— Каква гадост е този ваш квас с водка!

— Естествено — каза Кононов. — Не забеляза ли, че никой около теб не го пие?

— Гадост — с въздишка потвърди отец Виталий. — Само заради туристите се предлага.

Все пак те бяха славни момчета! Кръчмарят и свещеникът — ето кои всъщност бяха душата на нашата общност, а не съветът на старейшините или кметът. Преди малко пред гражданите седеше странно, опасно момиче, което отчасти молеше, отчасти изискваше нещо непонятно. А сега то се бе превърнало в глупава туристка, при това малолетна и надменна. Всички веднага се заусмихваха, снизходително, добронамерено. Ромка Цой, който бе отишъл при Григорий, за да си вземе допълнително питие, дори я потупа по мократа глава. Ан рязко се дръпна, но това вече изглеждаше съвсем жалко и смешно. Дете, правещо се на възрастен.

Приличащите на деца синьокожи чуждоземци със звън чукнаха чашите си. Другият екипаж заговори оживено за нещо на непознат диалект.

Очевидно обсъждаха променилите се шансове за победа.

Ан скочи от стола си и тръгна към входа на спортния комплекс. Или за да се облече, или за да разкаже на брат си за неуспеха. Всички се отдръпваха от пътя й, сякаш се бояха да не ги докосне случайно.

И в този миг входната врата се отвори и в кръчмата влезе Огарин. Лицето му беше измъчено — явно не беше спал цялата нощ — и много, много напрегнато.

— Капитане, вие сте виновен! — звънко и злобно се развика момичето. — Вие разгласихте информацията за мен и прекъснахте полета ми! Ще отговаряте за това!

Денис й хвърли абсолютно бегъл поглед:

— Успокой се. Това няма никакво значение.

— Няма значение? — момичето се втурна към него и аз изведнъж си спомних, че тя може да убива с голи ръце. — Няма значение?

Огарин не помръдна. За миг погледите им се срещнаха в кратък двубой и момичето се спря.

— Няма значение — повтори капитанът. — Упълномощен съм да съобщя на всички участници в регатата, че състезанието се прекратява.

Синьокожите наскачаха. Не забелязах как се случи, но в тънките им детски ръчички блеснаха къси кинжали. Хората в тъмни дрехи се оказаха по-сдържани. Спогледаха се и единият от тримата попита:

— Какви са основанията, капитане?

— Лейтенант Тораки ще ви обясни всичко — Денис се отдръпна от вратата. И в кръчмата влезе военен, когото по-рано не бях виждал.