Уилям Дийл
Първичен страх (33)

33.

— Ваша светлост, нека извикат д-р Уилям Даниелсън.

Вейл безцелно драскаше върху бележника си, докато Венъбъл задаваше рутинните си въпроси, за да констатира, че Даниелсън е градският главен медицински следовател, къде е учил и къде е придобил опит.

— Като медицински следовател по това дело, какви бяха вашите задължения? — попита Венъбъл.

— Да изуча подробно и да анализирам трупа, раните и съпровождащите обстоятелства, които са причинили смъртта и да ги предам в един-единствен доклад.

Вейл и Даниелсън бяха разменили доста рундове преди и Вейл го харесваше. Вейл слушаше, докато Венъбъл водеше доктора през описанието на мястото на убийството към представянето на снимките.

— Възразявам, Ваша светлост — каза Вейл. — Представянето на всичките трийсет и няколко снимки е скандално предубедително. Ние твърдим, че доводът на прокурора може да се подкрепи с половин дузина от тези снимки.

— Да, да, адвокате, чувал съм това и преди. Отхвърля се.

— Извинете, сър, аз ще приема изключение по вашето решение — каза Вейл вежливо.

Бузите на Шоут почервеняха.

— Изключението е отбелязано, сър — изсумтя той намръщено. — Можете да продължите, мис Венъбъл.

Венъбъл представяше снимките една по една, давайки възможност на Даниелсън да опише всяка с кървави подробности — количеството кръв от всяка рана, типа (Даниелсън, изглежда, изпитваше особено удоволствие да опише разликата между порязванията, намушкванията, накълцването и разрезите). Целта беше да се създаде безпокойство у по-гнусливата част от съдебните заседатели, преди да им се раздадат снимките. Съдебните заседатели гледаха всяка от кървавите фотографии изпаднали в ужас, както тя очакваше.

— И така, д-р Даниелсън, наистина ли заключихте, че смъртта може да се дължи на няколко различни фактора?

— Да. Телесна травма, аероемболизъм, мъртвешки спазми, няколко от раните чрез намушкване, кръвотечение — това е загуба на кръв. Всичките са могли да причинят смъртта.

— Може ли да определите първостепенната причина?

— Мисля, че е била раната на шията.

— Защо?

— Понеже тя е причинила аероемболизъм, което е внезапен излаз на въздуха от белите дробове. Този вид рани са винаги фатални; всъщност смъртта обикновено е мигновена. А тази рана е била дълбока. Кръвотечението също.

— Загуба на кръв?

— Да. Количеството на раните е причинило обилно кръвотечение. Когато органите спират да функционират, кръвотечението намалява. Но в този случай раните са толкова многобройни и опустошителни, че той е загубил почти цялата си кръв. Човешкото тяло съдържа шест четвърти галона кръв; по време на аутопсията в тялото му имаше по-малко от една пинта. Както виждате от тези снимки, тя е била пръсната по стените, абажурите на лампите, прозорците, но голяма част се е събрала около тялото.

— Добре, Ваша светлост, всяко нещо си има граници-извика Вейл. — Ние признаваме, че е имало много кръв на мястото на убийството. Необходимо ли е да излагаме на журито всички тези гадни подробности.

— Мистър Вейл, аз имам грижата за журито.

— А аз имам грижата за моя клиент — каза Вейл. — Както напомних и по-рано на съда, концентрирането на прокурора върху гадните подробности по това дело е страшно предубе-дително. Какво ще направи прокурорът след това, ще донесе кръвта на епископа в съда с кофи, така че журито да я види с очите си?

— Добре, това е достатъчно, адвокате — извика му Шоут. — Правите ли някакво предложение тук?

— Да, Ваша светлост. Ние признаваме, че е имало пет и половина четвърти галона кръв в стаята. Признаваме, че тя е от жертвата, че е червена, лепкава, по-гъста от водата…

— Добре, сър, това е достатъчно — изрева Шоут.

— И ние възразяваме, Ваша светлост — каза Вейл, като заби показалеца си към Венъбъл. — Ние възразяваме на всякакво по-нататъшно разискване върху телесните течности на епископ Рашмън.

Размяната на реплики наруши напрежението в залата. Няколко от съдебните заседатели се изкискаха. Вейл беше превърнал най-опустошителните визуални доказателства в шега, и Венъбъл го знаеше. Да продължи сега рискуваше да загуби точки.

— Ще продължим нататък — доброволно се съгласи Венъбъл.

— Благодаря ви, мадам прокурор — каза Шоут.

Той махна с ръка на Вейл да се приближи до съдийската скамейка и каза със сценичен шепот: „Сложете намордник на чувствата си, сър.“

— Това да не е като да сложиш намордник на кучето си? — промърмори Вейл полугласно, докато се връщаше на масата си.

— Какво беше това? — поиска да разбере Шоут.

— Просто си прочиствах гърлото, Ваша светлост.

— Нямам повече въпроси засега — каза Венъбъл. — Свидетелят е ваш.

Вейл стана и се приближи към скамейката на свидетеля.

— Доктор Даниелсън, аз ви питам: Вие сто процента сигурен ли сте, че един и същи човек е направил всичките различни порязвания, разрези, пробождания, прорези и графично обяснените рани по тялото на жертвата?

— Искате да кажете, че има вероятност някой друг да е направил някои от раните?

— Точно това искам да кажа.

— Травматичните рани — раната на шията и раните в гърдите, мога определено да кажа, че са направени от този нож и от човек левак. Мога да го кажа заради…

— Да, да, д-р Даниелсън, не спорим по тази точка. Ние ще приемем, че тези дванайсет рани са направени от левак. Но какво ще кажете за другите… шейсет и пет рани? Направени ли са всичките тези рани от левак?

— Трудно е да се каже. Не можеш винаги да кажеш дали човекът, боравещ с оръжието, е бил левак, или десняк.

— Зависи от раната, нали?

— Ъ, да.

— Едно пробождане например е много трудно различимо-искам да кажа, дали е направено от левак, или десняк, нали?

— Да, вярно е.

— И не са ли две от дванайсетте рани, които вие определихте като фатални или потенциално фатални, прободни рани?

— … Да.

— Право навътре са, нали?

— Да.

— Значи това, което казвате, е, че някой друг може да си е служил с ножа, когато поне две от фаталните рани са били нанесени, така ли е?

— Така предполагам.

— Повтарям, д-р Даниелсън: може ли поне две от фаталните рани да са нанесени от някой друг, да или не?

— Да.

— Благодаря, сър. Сега нека поговорим за минутка за шийната рана. По ваше мнение това е първата нанесена рана, така ли е?

— Доколкото мога да предположа.

— Вие казвате, че се е появил аероемболизъм, така ли е? Тук във вашия доклад пише: „Признаци на аероемболизъм в сърцето и белите дробове.“

— Това са признаците, сър.

— И вие свидетелствате, че аероемболизмът е почти фатален за момента. Всъщност вашите точни думи са: „В повечето от случаите се появяват мъртвешки спазми — което е трупно вкочанясване.“ Така ли е?

— Да, така е.

— И все пак вие също свидетелствате, че епископът се е борил. Че прободните рани в дланите и ръцете му са резултат от това, че ги е използвал да се защити. Правилно ли е?

— Да.

— И така, колкото е възможно раната на врата му да е първата, толкова е възможно и да не е, вярно ли е?

— Вероятно е той да се е опитал да оживее, дори рефлективно да е оказал съпротива за около минута. Сигурно достатъчно продължително, за да се направят раните по дланите и ръцете му.

— Ножът е влязъл оттук — Вейл показа една точка под дясното ухо на Даниелсън и бавно прокара пръст до лявата му страна, докато говореше, — точно под дясното ухо и го е прерязъл до лявото, прерязал е гръбначния му стълб, отрязъл е гръкляна, всички артерии и вени във врата му, дихателната тръба и всички мускули и тъкани. Това пише в доклада ви, така ли е?

— Да.

— Значи там също е имало някоя мускулна и тъканна травма, нали?

— Да.

— И се е появил аероемболизъм, който почти винаги е фатален, така ли е?

— Да.

— И вие все пак твърдите, че епископът се е борил още минута, минута и половина?

Даниелсън погледна Вейл право в очите и потисна една усмивка. Беше добър, браво, този Вейл беше акула.

— Аз отсъдих… понеже количеството кръв и пробите от тъканта… вероятно…

— Вероятно? Какво има д-р Даниелсън? Вероятно, възможно е, един шанс, една щастлива случайност…?

— Определено е възможно това да е бил втори или трети удар — съгласи се Даниелсън.

— Значи… ако два от фаталните удара в гърдите са били нанесени от един човек, а останалите от раните от друг, също е възможно този човек всъщност да е нанесъл смъртоносната рана, а някой друг след това да е намушкал и разрязал епископа след като е бил мъртъв, така ли е?

— Предполагам… да, вярно е, но не е вероятно.

— Защо?

— Защо? — като ехо повтори Даниелсън.

— Да, защо не е вероятно?

— Е, като си помисля за това… искам да кажа това е напълно нелогично.

— Значи, докторе, вие може да докажете, че Аарон Стемплър е направил всички или повечето от действителните прорезни рани, но не можете да докажете дали един или двама души са намушкали епископа, или дори коя рана е била фатална, така ли е?

Даниелсън помисли върху въпроса няколко секунди и после бавно кимна.

— Това е вярно.

— И фактът, че Аарон е левак е единственото доказателство, което имате, че всъщност той е използвал оръжието, вярно ли е, или не?

— Да, мистър Вейл, вярно е.

— Благодаря ви, д-р Даниелсън — каза Вейл. — Може да си вървите.

— Една минута — обади се Венъбъл. — Д-р Даниелсън, във вашата практика от двайсет и шест години като съдебен лекар и следовател виждали ли сте случай, в който двама души да са използвали един нож да намушкат един и същи човек до смърт?

— Не, не съм.

— Да сте чули или чели за такъв случай?

— Не, не съм.

— Благодаря ви.

— Извинете, д-р Даниелсън — каза Вейл. — С колко случая сте запознат, при които пениса и ташаците да са отрязани и напъхани в устата на жертвата?

— Ъ… всъщност с нито един.

— Значи този случай може да е станал точно както го описват, вярно ли е, или не?

Даниелсън въздъхна:

— Вярно е.

— Благодаря ви, сър.

Харви Уудсайд замени Даниелсън на свидетелската скамейка. Неговата работа беше да свърже медицинските и съдебните доказателства в едно твърдо заключение: че Аарон Стемплър е извършил предумишлено, хладнокръвно убийство.

Той надменно отиде до свидетелската скамейка, като дишаше тежко през носа си, докато се настаняваше в стола си, и положи клетва. Вейл тихо слушаше, докато Венъбъл удостоверяваше неговите препоръки. Уудсайд също беше експерт в своята сфера. Вейл не го предизвика.

— Значи накрая, мистър Уудсайд, вие свързвате различните елементи на престъплението заедно, така ли е?

— Да.

— Това включва медицински доклади, мостри от влакна, отпечатъци от пръсти и т.н.

— Да, всичко. Аз свързвам всичко в едно.

В последвалия кръстосан разпит Уудсайд използваше комбинация от снимки, материални доказателства, мостри от влакна, петна от кръв и отпечатъци от пръсти, за да обрисува една картина на ужас.

— Мистър Уудсайд — продължи Венъбъл, — на базата на материалните доказателства, събрани от мястото на престъплението, каква е вашата оценка за това престъпление?

— Стемплър е влязъл през кухнята, свалил си е обувките, взел е месарския нож от подноса, като е оставил власинки от ръкавиците си, тръгнал е надолу по коридора към спалнята и нападнал епископа. Епископ Рашмън се е борил за живота си както свидетелстват раните по дланите и ръцете му. Той е бил намушкан, нарязан и разрязан седемдесет и седем пъти. Имал е по-малко от една пинта кръв в тялото си след нападението, което е 1/12 от нормалното количество кръв в тялото. Последният акт е бил отстраняването на сексуалният му апарат, който Стемплър напъхал в устата на епископа. После Стемплър се върнал в кухнята, сложил си е обувките и побягнал навън. Една полицейска кола се случило да минава, така че побягнал обратно вътре и се скрил в стаичката за изповед, където бил открит от полицията и арестуван.

Вейл си закопча сакото и стана. Отиде пред бюрото си и се облегна върху него със скръстени ръце. Шоут погледна надолу към Вейл с наполовина отворена уста.

— Има ли нещо, мистър Вейл?

— Това е много интересна история, Ваша светлост — каза Вейл с усмивка. — Разбира се, ние възразяваме срещу цялото й представяне. Това са чисти предположения.

— Ваша светлост — изстреля обратно Венъбъл, — мистър Уудсайд е един от най-уважаваните патолози в страната. Неговата работа е да оцени едно престъпление на базата на съдебно-медицински доказателства, и той точно това е направил.

— Няма доказателство, че Стемплър е отстранил, цитирам: „сексуалния му апарат“ — каза Вейл. — Единствената база, на която лежи предположението на мистър Уудсайд и мистър Даниелсън е, че трябва да се е случило по този начин, иначе цялата им теория е въздух под налягане.

— Мистър Вейл — каза Шоут, като се наведе над скамейката и погледна надолу към него, — това определено е в специалността на мистър Уудсайд — логически да свърже нишките в едно. Той прави точно това. Той изясни, че това е предположение и аз съм сигурен, че журито ще го вземе под внимание при преценката на доказателствата. Възражението ви се отхвърля.

— Нямам повече въпроси засега — каза Венъбъл. — Свидетелят е на ваше разположение, мистър Вейл.

Вейл прелисти бележника си и бавно се приближи към свидетелската скамейка, докато четеше бележките си.

— Мистър Уудсайд — каза той, като все още четеше от бележките си, — вие сте проверили килима за власинки, правилно ли е?

— Правилно. Аз работих с д-р Даниелсън при анализа на всички доказателства.

— За какво друго проверихте по килима?

— Петна от кръв, косми, други външни неща.

— Вдлъбнатини?

— Не разбирам въпроса.

— Проверихте ли за останали отпечатъци от стъпки, вдлъбнатини от обувки по килима, за да сте сигурен, че не е имало някой друг в стаята освен епископ Рашмън и Аарон Стемплър?

— Това съвсем не е практично, мистър Вейл. Чистачката е почистила стаята по-рано същия ден. Други хора са минали през спалнята.

— Значи това, което казвате, е, че ако има други стъпки по килима те може да са от по-рано същия ден?

— Да.

— И същото може да е вярно за остатъците от косми и влакна, правилно ли е?

— Е, да…

— Така че единственото материално доказателство, което положително може да кажете, че не е било в стаята преди убийството, са петната от кръв?

— Е, това е…

— Да или не, мистър Уудсайд?

— Предполагам, че може да се каже и така. Има и кървави отпечатъци от стъпки, разбира се.

— Моят клиент не отрича, че отпечатъците са от краката му — каза Вейл все още преглеждайки бележките си. — Разбира се, той е бил там. Но след като е бил в състояние на пориомания и не си спомня нищо, ние повдигаме въпроса: Имало ли е още някой там? И това е въпросът, който искаме вие да разрешите, мистър Уудсайд, без да оставите никакво съмнение. Сега, сър, на базата на тези находки, можете ли честно да кажете, че Аарон Стемплър и епископ Рашмън са били единствените хора в стаята по време на нападението?

— Аз съм деветдесет процента…

— Деветдесет процента не са достатъчни, мистър Уудсайд. Ще кажете ли на съда, че сте сто процента сигурен, че никой друг не е имало в стаята по време на убийството?

— Предполагам, че не.

— Да или не?

— Не.

— Мистър Уудсайд, ще ви припомня делото Райт. Помните ли делото Райт?

— Разбира се.

— Вие бяхте съдебно-медицински експерт по делото, нали?

— Да.

— Разкажете на журито подробностите.

— Протестирам, Ваша светлост. Неуместно. Какъв е смисълът тук?

— Смисълът е логиката, Ваша светлост.

— Логиката?

— Мистър Уудсайд базира голяма част от предположенията си върху логиката. Бих желал да изследвам възприятието му за логика.

— Ох, добре, мистър Вейл, казах ви, че ще ви дам свобода при това дело, така че продължавайте.

— Делото Райт, мистър Уудсайд.

— Теодор Райт бил продавач. Намерили го застрелян в хотелската му стая. Оръжието, с което било извършено убийството, по-късно намерили зад радиатора в ъгъла.

— Така, логичното заключение е, че той е бил убит, правилно ли е?

— Правилно. Първоначалната ни оценка беше, че той е бил убит.

— И всъщност такъв ли беше случаят?

— Не, по-късно установихме чрез тестове, че Райт се е застрелял сам. Откатът от пистолета е отхвърлил ръката му назад и пистолетът излетял от ръката му и паднал зад радиатора.

— Значи логичното заключение — че е бил убит — е било погрешно?

— Да.

— Мистър Уудсайд, съдейки от доказателствата, щеше ли да бъде логично да се заключи, че той е извършил самоубийство?

— Не наистина.

— Искате да кажете не?

— Не.

— Работата е там, че голяма част от криминалните дела не се подчиняват на логиката, нали, сър?

— Е, може да се каже и така, но в повечето случаи…

— Повечето от случаите. Но не всички, правилно ли е? Уудсайд въздъхна.

— Правилно.

— Сега, мистър Уудсайд, преди вие дадохте показания, че отпечатъците от пръстите на мистър Стемплър са били-както казвате вие — по целия нож и по цялото тяло?

— Да.

— И вие също свидетелствахте, че власинки от ръкавиците на Стемплър са открити върху подноса с ножовете?

— Правилно.

— И вие приемате от това доказателство, че Стемплър е взел ножа от подноса, така ли?

— Това определено изглежда логично.

— Също ли е логично, че той си е свалил ръкавиците, преди да извърши убийството?

— Ъ… не разбирам…

— Със сигурност разбирате, но ще го кажа по друг начин — уточни Вейл. — Вие сте много добър в логиката, мистър Уудсайд. Логично ли е мистър Стемплър да е влязъл с ръкавици, да е взел ножа, после да си е свалил ръкавиците, така че да остави отпечатъци върху цялото място — както вие казвате? Това логично ли е?

— Ъ-ъ… аз бих казал…

— Просто кажете отговора, сър. Мислите ли, че е логично един човек да замисли престъпление, да го планира, после да си свали ръкавиците, преди да се заеме за работа?

— Е, не знам защо го е направил това.

— Логично ли е? Виждате ли някакъв смисъл във всичко това?

— Не наистина.

— Мисля, че можем да приемем това като не — каза Вейл. — А колкото до другите власинки, които сте намерили, ако мистър Стемплър е бил там по-рано вечерта, те може да са останали оттогава, вярно ли е, или не?

— Вярно е.

— Значи самите власинки наистина не доказват, че обвиняемият е бил в стаята по време на нападението, това вярно съждение ли е?

— Да, вярно е.

— Така че, за да сумираме всичко, мистър Уудсайд, вие не можете да докажете, че Аарон е бил сам в стаята с епископа, нали?

— Ъ-ъ… е, аз…

— Да или не?

Уудсайд въздъхна.

— Не.

— И не може да кажете без никакво съмнение, че Аарон е взел ножа от кухнята, така ли е?

— Не наистина.

— Ще приемем това като друго не. Сега искам да поговорим за бягството на Аарон, както вие казахте през вратата на кухнята. Това е вашето мнение, че той е дошъл през кухненската врата, оставил си е обувките там, взел ножа и влязъл в спалнята на епископа, намушкал го, после се върнал по същия път, обул си е отново обувките и излязъл през кухненската врата.

— Да.

— И на какво базирате мнението си?

— Логиката. Логиката казва, че той си е свалил обувките, когато е влязъл, защото кървавите отпечатъци от чорапите му водят право там. И след като не е обичайно месарският нож да е в спалнята, можем също така да приемем, че той е взел ножа, когато е влязъл.

Вейл закрачи из залата.

— Да предположим, че наистина е дошъл през предната врата, както казва той. Какво е първото нещо, което правите, когато влезете от студено? Сваляте си ръкавиците, нали така? Разтривате си ръцете и духате върху тях. Така че Аарон идва в дома на епископа, сваля си ръкавиците, после чува нещо на горния етаж и се качва. Някой друг е в стаята, така че-Вейл се наведе напред, свали си мокасините и ги сложи в отделни джобове — той си сваля обувките, за да не го чуе никой, слага ги в джобовете на палтото си. Отива в спалнята, поглежда вътре и вижда някой да мушка с нож епископа-някой, който е влязъл през задната врата, взел е ножа и е отишъл в спалнята на епископа. Епископът се опитва да се предпази. Той държи ръцете пред себе си. Накрая отпуска ръце и убиецът го намушква — според вашия доклад, рана номер четири, директен сърдечносъдов удар, достатъчен да причини смърт почти моментално — и епископът пада на пода. Убиецът побягва от стаята и Стемплър, шокиран, в състояние на пориомания, сграбчва ножа и полудява. После напуска стаята и чува някого на долния етаж и побягва в кухнята, слага си обувките обратно, преди да излезе на студа, и излиза през вратата на кухнята. Можете ли да докажете, че не е станало така, мистър Уудсайд?

— Не — каза Уудсайд с примирение. — Също така не мога да докажа, че някоя патица не е прехвърчала през прозореца и не го е убила.

Арената избухна. Шоут удари няколко пъти с чукчето си.

— Ако хората не млъкнат, ще изгоня всички от залата — изрева той и погледна към Уудсайд.

— Мистър Уудсайд, тази забележка изобщо не беше предизвикана. Вие не сте чужд човек за съдебната зала и процесите. Знаете да се държите по-достойно.

Уудсайд наведе глава.

— Да, сър. Съжалявам.

— Би трябвало. Журито няма да вземе под внимание тази забележка. Тя няма нищо общо с този протокол.

— Нямам повече въпроси към свидетеля — каза Вейл.

 

 

Портиерът достави първия вестник, който дойде на улицата тази вечер, на вратата й. Венъбъл го прочете на бюрото си, докато вечеряше пилешка супа и бисквити.

ЮРИДИЧЕСКИТЕ ОРЛИ КАТО ЗНАМЕНИТОСТИ

ВЕНЪБЪЛ СРЕЩУ ВЕЙЛ Е НАЙ-ДОБРОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ В ГРАДА

от Джек Конърмън

Най-голямото представление в града тези дни е в Кралския окръжен върховен съд, където вчера започна съдебната битка на века.

Това е процес-мечта; едно дело за страховито убийство, което включва две съдебни суперзвезди и един от най-видните граждани на града като жертва. Залогът: животът на едно деветнайсетгодишно планинско момче на име Аарон Стемплър, който има хималайски висок тест за интелигентност, акцент като на сержант Йорк и е обвинен, че е направил с архиепископ Ричард Рашмън, „светеца от Лейквю Драйв“, анатомичен лабораторен експеримент една вечер миналия февруари. Подробностите на убийството са толкова брутални, че са били държани скрити от полицията до началото на процеса вчера.

Това може да се нарече знаменит процес — този мач реванш между помощник областния прокурор Джейн Венъбъл, една лейди с повече скалпове на колана си от всеки друг прокурор в историята и вербалния вундеркинд на областта Мартин Вейл, който е натоварен с това, което се мислеше за лесно дело, като наказание, че е осъдил града, окръга и щата за седем милиона наскоро в делото Джо Пинеро.

За последен път тези двама гладиатори са заставали лице в лице в съда на знаменитото дело за наркотрафиканта Родригес преди няколко години. Вейл си тръгна с валсова стъпка, като обра розите, така че във въздуха витае мъст и тя се носи от офиса на областния прокурор.

Първият ден донесе всичко, което обеща: вербални сблъсъци между Венъбъл и Вейл, няколко изпитателни предупреждения от съдията Хари Шоут „Палача“ и снимки, които биха дали началото на бясно плюскане по време на вампирско събрание и няколко трудни сражения отблизо за Вейл.

Венъбъл обещава бързо правораздаване в библейски стил. „Да благодарим на Господа, че върна навреме електрическия стол на Върховния съд за Аарон Стемплър“ — е най-добрият й цитат.

Вейл, както е обичаят му, има да каже само две думи: „Без коментар.“ Той пази всичко за съдебната зала и в понеделник изглеждаше доста добре. Лесното дело на Венъбъл започна да изглежда малко по-трудно, отколкото бяхме накарани да очакваме.

Венъбъл, издокарана в сив спортен костюм с двойно закопчаване, с огненочервена коса, стегната назад в кок, и дизайнерски очила на върха на носа, даде да се разбере още с встъпителното си слово, че кървавочервеното ще бъде цветът на деня и охарактеризира обвиняемия като коравосърдечно, ревниво, отмъстително момче убиец, който буквално е заклал своя ангел пазител и наставник.

„Седемдесет и седем пъти го е ударил той, докато «светеца от Лейквю Драйв» се е опитвал да се защити — пледира тя. — Ръцете на архиепископа са били надупчени и пронизани, докато се е опитвал да отблъсне смъртоносния месарски нож. Дванайсет фатални рани са му били нанесени. Епископът е бил почти обезглавен.“

Аарон Стемплър, който се е научил да борави с нож като чирак в погребално бюро, не е показал никаква милост, докато погубвал и осакатявал благодетеля си…

Силна тирада. Една пряма, максимално извисена реч, последвана по-късно от шокиращи цветни снимки, които подкрепиха ужасната й словесна история.

Вейл, облечен както винаги небрежно, обеща изненади. Неговото твърдение е, че Аарон Стемплър е изпаднал в психично умопомрачение, клинично известно като състояние на пориомания и не си спомня нищо. Полицията го намерила свит от страх в стаичката за изповед, покрит с кръв, със смъртоносното оръжие в ръка. Направиха се намеци, че е имало и трети човек в спалнята на епископа по време на убийството.

 

Имаше няколко снимки, регистрирали момент от даването на показания от Бескът и Даниелсън и няколко саркастични реда за убийствената мощ на снимковия доказателствен материал. Заключителният параграф на статията я накара да стисне зъби.

Вейл безстрашно подложи на съмнение правдоподобност-та на оценката на щатската психиатрия и повдигна един въпрос: дали анализът на екипа е недовършен, или има вероятност да е погрешен? Историята на Стемплър, че му е причерняло, засега една шега в медиите, стана не само правдоподобна, но според собствените признания на Бескът е доста разпространен случай. Възможно ли е Стемплър действително да е получил припадък? Вейл предизвика и промени възприятието, че това е слаба защита.

Кръстосаният разпит, на който Вейл подложи д-р Даниелсън, също повдигна много въпроси. Прокуратурата не може да докаже, че Стемплър е бил сам в стаята и дали в действителност е направил няколко или всичките рани от намушкване, или коя рана всъщност е била фатална, или дали повече от един човек са участвали в нападението.

Няма съмнение, че материалните и обстойни доказателства все още тежат силно в полза на Венъбъл. Но ако първият ден на Вейл в съда е показателен, то този процес е все още далеч от края си. Втори рунд, утре в девет часа сутринта.

Венъбъл хвърли долу вестника, след като прочете статията два пъти. Конърмън, крайният мъжки шовинист, както обикновено, държи за Вейл. Тя можеше да чете между редовете. Почна да обикаля стаята, като слушаше магнетофонен запис от даването на показания. Спря на едно място и върна записа обратно.

Това бяха сериите от въпроси, отнасящи се до символите. Вейл беше започнал и после внезапно беше спрял тази посока. Защо? Дали се опитваше да разбере какво означават цифрите? Дали беше попаднал на нестабилна почва и беше променил насоката? Нещо го беше предупредило. Беше ли това някой от отговорите на Бескът?

Изведнъж й стана ясно, че Вейл отбягваше символите по задната част на главата на жертвата. Той се опитваше да вкара информация в протокола, без директно да се занимае с нея. След като беше открехнал вратата с Бескът, той сякаш се въртеше около въпроса какво означават посланията? И ако знаеше, защо избягваше директно да се занимае с тях? Струваше й се, че Вейл може би се опитваше косвено да повдигне показания, свързани с подобни символи върху главите на Били Джордан и Питър Холоуей.

Точно така! Това копеле се опитваше да свърже Рашмън с двете момчета от олтара, без определено да повдигне въпрос какво означават символите. По този начин после той можеше да посочи възможността Рашмън и момчетата от олтара да са убити от един и същи човек и после да покаже, че има голяма вероятност двете момчета да са били убити след убийството на Рашмън, когато Стемплър е бил в ареста. Също така, ако отвореше достатъчно широко тази врата, щеше да я накара да предостави видеокасетата с момчетата от олтара-което определено щеше да бъде в неин ущърб. В същото време това можеше после да му позволи да даде на журито това, което може да се сметне за подходящ мотив за убийството.

„В никакъв случай, помисли си тя. По никакъв начин.“

От друга страна, ако тя можеше да докаже, че Аарон е знаел какво означават посланията, това щеше да бъде друго доказателство за вината му и може би щеше да го накара сам да признае в съдебната зала, че е убил и трите жертви.

„Какъв обрат“, помисли си тя. Щеше да хвърли масите по Вейл, да притисне малкото копеле, че е убил Рашмън, и в същото време да повдигне въпрос в умовете на журито за многобройните убийства. Съдебните заседатели със сигурност щяха да гласуват да го убият и — щеше да се хареса на Шоут.

Но това беше опасна маневра. Ще трябва да помисли повече.

Иначе трябваше да признае, че Вейл се беше справил добре днес. Той беше успял да понижи достоверността на Бескът. Беше повдигнал въпроса в главите на журито: Можеше ли да има нещо, което Бескът и неговият екип не са догледали?

Ако имаше нещо, Вейл щеше да отговори с показанията на Ерингтън. Венъбъл щеше да бъде готова за нея.