Майкъл Муркок
Перла в черепа (4)

Четвърта глава
Боят в Медния замък

Барон Мелиадус остана в Медния замък една седмица. Още през първата нощ той успя да възстанови изгубеното си самообладание и нито веднъж след това не издаде с каквото и да било раздразнението си от неизменните откази на графа на предложенията и примамките да служи на Гранбретан.

Ала не след дълго стана ясно, че баронът удължаваше визитата си не само заради поставената му задача, тъй като напоследък той отделяше почти толкова внимание на Изелда, колкото и на графа. В компанията й той се оживяваше, стараеше се всячески да се хареса и за никого нямаше съмнение, че не е безразличен към хубостта й.

Може би с изключение на граф Медни. Една сутрин, когато се разхождаха в градината на замъка, Боуджентъл се реши да заговори за това със своя приятел.

— Изглежда не само теб барон Мелиадус иска да спечели за каузата на Гранбретан — поде той. — Ако не се лъжа има още един човек, който би желал да съблазни.

— Така ли? — граф Медни откъсна поглед от лозята, които доскоро разглеждаше съсредоточено. — И на кого е хвърлил око?

— На дъщеря ти — отвърне меко Боуджентъл.

— О, стига вече, Боуджентъл — изсмя се графът. — Виждаш потайни мисли и прокоба във всяко действие на барона. Той е благородник, джентълмен. Освен това иска нещо от мен. Не би позволил някакъв си флирт да попречи на амбициите му. Мисля, че си несправедлив към барона. Да ти призная, лично аз доста го харесвам.

— В такъв случай, милорд, дошло е време отново да се захванете с политиката — отвърна с известен плам Боуджентъл, ала гласът му беше все така тих. — Защото наблюдателността ви е изгубила предишната си острота!

Граф Медни сви рамене.

— Може и така да е, но и ти приятелю, си станал прекалено нервен. От пристигането си, барон Мелиадус с нищо не е проявил неуважение. Да ти призная, според мен направо си губи времето тук и бих желал час по-скоро да си тръгне. Но и да е проявил малко повече внимание към дъщеря ми, не съм го забелязал. Не е изключено да пожелае да се ожени за нея, за да ме обвърже кръвно с Гранбретан, но Изелда едва ли би одобрила подобна идея, а и аз също.

— Ами ако Изелда е влюбена в барон Мелиадус, а той я желае?

— Как би могла да се влюби в барон Мелиадус?

— В Камарг не се срещат често толкова красиви и изтънчени кавалери.

— Хъммм — изсумтя графът. — Ако е влюбена в барона щеше да ми го каже, нали? Ще повярвам на приказките ти чак след като чуя потвърждение от самата нея!

Боуджентъл се зачуди дали отказа на графа да открие истината се дължеше на някакво тайно подсъзнателно нежелание да научи нещо повече за характера на управниците от Гранбретан, или пък идеше от естествената бащина неспособност да види детето си такова, каквото го виждаха останалите. Все пак, Боуджентъл си даде дума да не изпуска за в бъдеще от погледа си Изелда и барон Мелиадус. Не можеше да се примири с преценката на графа за човека, който бе организирал Лиежкото клане, беше наредил собственолично да съсекат Шахбрук и за чийто перверзни апетити слугите от Норт Кейп^[1] та чак до до Тунис си шепнеха ужасено. Както вече бе казал, графът бе живял твърде дълго в тази спокойна провинциална страна и твърде дълго се бе наслаждавал на мирния селски въздух. И ето че сега не беше в състояние да различи миризмата на разложено, дори когато всички наоколо я долавяха.

Ала въпреки опитите на графа да избягва срещите с барон Мелиадус, изтъкнатият гранбретанец гореше от желание да разговаря с него. Ако можеше да се вярва на думите му, дори в онези страни, където Гранбретан все още не беше установила господството си, имаше немалко отритнати велможи, които жадуваха да сключат таен съюз с шпионите на Тъмната империя и да предложат помощта си в битката срещу противниците на краля-император, в замяна на обещанията за високи постове. Освен това, амбициите на Гранбретан изглежда се простираха далеч отвъд границите на Европа и Азия. Дори отвъд бреговете на Средиземно море съществуваха доста могъщи групировки, готови да подкрепят Тъмната империя, когато настъпеше времето за решителния удар. Възхищението на графа пред тактическите умения на империята растеше с всеки изминат ден.

— Само след двадесет години, — повтаряше нерядко барон Мелиадус — цяла Европа ще е наша. След тридесет — Арабия и страните около нея. След петдесет ще сме насъбрали достатъчно сили, за да нападнем тайнствената страна, обозначена на картите ни като Азиакомуниста…

— Едно древно и романтично име — усмихна се граф Медни, — страна на велики магьосници, както казват. Не се ли намираше някъде там и Руническия жезъл?

— Да, такава е легендата — че бил скрит на върха на най-високата планина, където непрестанно духали бурни ветрове, охраняван от космати мъже, надарени с неописуема мъдрост и сила, които имали лица на маймуни, а на височина достигали десет фута. — Барон Мелиадус се усмихна. — Но има още много места, за които се твърди, че са убежище на Руническия жезъл. Амарек, например…

Граф Медни кимна.

— Ах, Амарек — и тази земя ли включвате в мечтите си за световно господство? — Амарек наричаха просторния континент, за който се твърдеше, че е разположен отвъд морето на запад, управляван от същества с почти божествено могъщество. За тях се казваше, че водели странен, отвлечен и отдаден на размисъл живот. Според същите тези предания, цивилизацията им била пощадена от влиянието на Трагичното хилядолетие, когато останалия свят потънал в разруха. Граф Медни се беше пошегувал, когато спомена Амарек, но в отговор Мелиадус го бе погледнал с блеснал поглед.

— И защо не? — попита той. — Готов съм да щурмувам дори стените на рая, стига да ги открия.

Малко по-късно, граф Медни се извини и си тръгна. За първи път беше разколебан в намеренията си да устоява своята независимост.

Макар и надарена с интелигентността на баща си, Изелда не можеше да се похвали с неговия богат опит и умението да преценява хората, с които общува. За нея баронът бе великолепен събеседник и блестящ кавалер и тя просто не можеше да повярва на всички разкази, които бе чувала. Той винаги й говореше с мек, възпитан глас, хвалеше красотата и грациозността й и тя реши, че събеседникът й всъщност е човек с благ характер, принуден да се преструва на мрачен и безкомпромисен от ролята, която му бе отредила историята.

И ето че за трети път, откакто баронът бе пристигнал, тя се измъкна безшумно през нощта от спалнята си за да се срещне с барона по предварителна уговорка в западната кула, необитаема от времето, когато си бе отишъл предишният Господар и Пазител.

Срещата имаше съвсем невинен характер — докосвания на ръце, няколко нежни и леки целувки, прошепнати думи за любов и женитба. Макар все още да не беше сигурна за последното (Изелда обичаше баща си и знаеше, че ще го нарани, ако се омъжи за барон Мелиадус), тя нямаше сили да се съпротивлява на ухажването на Мелиадус. Все още дори не беше напълно сигурна, дали го обича, но посрещаше с радост вълненията, които й носеха тези срещи.

В същата тази вечер, докато тичаше безшумно по опустелия коридор, Изелда нямаше ни най-малка представа, че я следят. Зад гърба й се прокрадваше прегърбена фигура, облечена с черно наметало и скрила закривен кинжал в ръкава на дясната си ръка.

Изелда изтича нагоре по извитите стълби към кулата, с разтуптяно сърце и устни, разцъфнали в усмивка и излезе на малката оръдейна площадка, където баронът вече я очакваше.

Той се поклони ниско, след това я прегърна нежно и плъзна ръце по тялото й, обгърнато в тънка, мека коприна. Целувката му беше по-страстна от обикновено, почти груба и дъхът на девойката секна, докато отвръщаше на барона, обгърнала с ръце широките му, облечени в кожа рамене. Ето че ръката на барона се плъзна надолу, обгърна снагата й и я привлече плътно към себе си. В първия миг момичето се поддаде, но веднага след това направи опит да се освободи, завладяна от непозната паника.

Ала баронът продължаваше да я притиска, задъхан. Тъничък лъч лунна светлина озари лицето му през близкия прозорец и Изелда видя, че веждите му бяха сбърчени, а очите горяха в огъня на страстта.

— Изелда, ти трябва да се омъжиш за мен. Ще напуснем замъка още тази нощ, а призори ще бъдем отвъд граничните кули. Баща ти няма да посмее да ни преследва до Гранбретан.

— Баща ми ще посмее всичко — отвърна тя със спокойна увереност, — но аз, милорд, не бих желала да му създавам неприятности.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма да се омъжа за вас без неговото съгласие.

— А той ще го даде ли?

— Опасявам се, че не.

— Тогава…

Тя отново опита да се отскубне от прегръдката му, но здравите му ръце сграбчиха китките й. Изелда се изплаши и се зачуди как доскорошният й копнеж се бе превърнал толкова бързо в уплаха.

— Трябва да си вървя.

— Не! Изелда, не обичам да ми се съпротивляват. Първо твоят твърдоглав баща ми отказа, а сега и ти! По-скоро бих те убил, отколкото да те оставя, ако незабавно не ми обещаеш, че ще дойдеш с мен в Гранбретан! — Той я дръпна грубо към себе си и впи устни в нейните. Момичето изстена болезнено и направи отчаян опит да се освободи.

В този миг мрачната, облечена в черно наметало фигура влезе в помещението, стиснала в ръка оголения закривен кинжал. Стоманеното острие блесна на лунната светлина и баронът забеляза натрапника, но въпреки това продължи да стиска Изелда в обятията си.

— Пусни я — каза тъмната фигура, — иначе ще забравя за законите на гостоприемството и ще те убия.

— Боуджентъл! — изхлипа Изелда. — Бягай да повикаш татко — нямаш достатъчно сили да се биеш с него!

Барон Мелиадус се изсмя и захвърли Изелда в ъгъла на оръдейната площадка.

— Да се бие ли? Това няма да е бой, философе — това ще е клане. Отдръпни се и ми стори път — ще взема и момичето.

— Върви си сам — отвърна Боуджентъл. — Приканвам те да го сториш, защото не желая смъртта ти да тежи на моята съвест. Ала Изелда ще остане тук.

— Тя ще тръгне с мен тази нощ — независимо дали го желае, или не! — Мелиадус отметна пелерината от раменете си и разкри затъкнатата в пояса му къса сабя. — Стори път, Боуджентъл, защото в противен случай, кълна се, не ще имаш възможност да напишеш сонет за тази случка!

Боуджентъл стоеше неподвижно, насочил острието на кинжала към гърдите на Мелиадус.

За по-малко от миг ръката на гранбретанеца сграбчи дръжката на сабята и я измъкна от ножницата.

— Последна възможност, философе!

Боуджентъл не отговори. Гледаше вторачено пред себе си, без да мигне. Само ръката, стиснала дръжката на кинжала, потрепваше едва видимо.

Изелда изпищя. Пронизителният й вик отекна надалеч по коридорите на замъка.

Барон Мелиадус се обърна ядно и вдигна меча за удар.

Боуджентъл избра този миг за да се хвърли в атака. Кинжалът удари неумело здравата кожена ризница на барона и се плъзна встрани. Мелиадус се обърна към нападателя си с презрителен смях и сабята му му се стовари двукратно върху учения — веднъж удари главата, а втория път прониза тялото. Боуджентъл се свлече на каменните плочи и кръвта му заля пода. Изелда изпищя отново, този път от ужас и състрадание за приятеля на баща й. Барон Мелиадус се наведе, сграбчи дърпащото се момиче за ръката, изви я така, че тя изстена от болка и я метна на рамо. След това напусна кулата и заслиза забързано надолу по стълбите.

Тъкмо бе пресякъл гостната и се канеше да влезе в отредената му стая, когато пред него се разнесе страшен рев. Осветен от пламъците на загасващия огън, на прага на вратата, през която баронът възнамеряваше да премине стоеше граф Медни, облечен само в широка роба, стиснал в ръка огромния си меч.

— Татко! — изплака Изелда, а гранбретанецът я пусна и извади на свой ред сабята.

— Значи Боуджентъл е бил прав — произнесе граф Медни. — Ти злоупотреби с гостоприемството ми, Мелиадус.

— Искам дъщеря ти. Тя ме обича.

— Може и така да е — граф Медни премести погледа си върху хлипащото момиче. — Защитавай се, бароне.

Барон Мелиадус сбърчи вежди.

— В сравнения с твоя меч, сабята ми е като карфица. Освен това, нямам никакво желание да се бия с човек в напреднала възраст. Сигурно ще можем да се споразумеем…

— Татко — той уби Боуджентъл!

Като чу това, графът потрепери от гняв. Той изтича до стената, на която бяха приковани цял набор от мечове, взе най-дългия и най-добре балансирания и го хвърли на барон Мелиадус. Мечът изтрака върху каменните плочи. Мелиадус пусна непотребната сабя на пода и вдигна меча. Сега вече той имаше определено предимство, защото бе облечен в ризница, докато графът носеше само тънката си роба.

Граф Медни пристъпи напред, вдигнал меча пред себе си, баронът замахна ловко и отби първия удар. Двамата мъже се развъртяха, сякаш сечеха някакво огромно дърво, но остриетата им неизменно се срещаха със звън. Шумът от битката ехтеше из залата и на него първо се отзоваха слугите, а след това и придворните на барона, които се озъртаха колебливо, без да знаят какво да предприемат. Докато на сцената се появят фон Вилач и хората му, гранбретанците вече бяха решили, че са твърде малобройни за да влизат в схватка.

Искри хвърчаха из сумрачната гостна, докато двамата исполини се дуелираха, вдигаха мечове и ги стоварваха с неимоверна сила, ала всеки удар бе париран с майсторство и сръчност. Лицата на двамата лъщяха от пот, гърдите им се повдигаха мъчително, докато танцуваха напред-назад по каменния под на гостната.

Баронът нанесе остър удар в гърдите на графа, но острието само одраска рамото му. Граф Медни използва възможността и заби отблизо своя меч в корема на барона, но и неговото острие се плъзна по здравата кожена ризница. Последва серия от бързи удари, всеки един от които бе в състояние да съсече противника, но когато отстъпиха назад, единствените поражения бяха кървавата резка на челото на графа и разпорената черна пелерина на барон Мелиадус.

Шумът от задъханото им дишане отново потъна под пронизителния метален звън на блъскащите се остриета.

Изведнъж граф Медни се препъна в една малка масичка, стовари се назад, разтворил крака и мечът изхвърча от ръката му. Барон Мелиадус се засмя и вдигна своя меч, ала графът се претърколи пъргаво, подкоси го с бърз удар и го притисна под себе си.

Забравили оръжията двамата се затъркаляха по каменния под, като се налагаха с огромните си юмруци, за чийто китки все още бяха привързани с къси шнурове дръжките на мечовете.

Внезапно баронът отскочи встрани и се изправи чевръсто на крака. Граф Медни последва примера му. Той замахна с меча си, изби оръжието на противника с рязък удар и то издрънча на пода, плъзна се по гладките плочи и се заби в една дървена греда, където затрептя като струна на орган.

В очите на граф Медни не се четеше милост. В тях пламтеше само желанието да довърши час по-скоро барон Мелиадус.

— Ти уби моя най-добър приятел — изръмжа той и вдигна меча. Баронът скръсти спокойно ръце и зачака удара, притворил очи, а на лицето му се четеше изражение на досада. — Ти уби Боуджентъл и затова ще умреш!

— Граф Медни!

Графът се поколеба, вдигнал меча над главата си.

Това беше гласът на Боуджентъл.

— Графе, този човек не успя да ме погуби. Вярно, че изгубих съзнание от удара по главата, а раната в гърдите ми кърви ужасно, но все още не съм се преселил в отвъдното. — Боуджентъл излезе от тълпата, притиснал с ръка раната на гърдите си, а на челото му имаше масивна синина.

Граф Медни въздъхна.

— Слава на съдбата, че си жив, Боуджентъл. Но въпреки това… — той се извърна и вторачи поглед в барон Мелиадус. — Този негодник злоупотреби с гостоприемството ми, поруга дъщеря ми, нарани моя скъп приятел…

Барон Мелиадус вдигна глава и срещна погледа на графа.

— Простете ми, граф Медни. Бях заслепен от страстта си, хубостта на Изелда замъгли разума ми и ме облада като демон. Не ви молих за милост, докато заплашваше живота ми, но сега ви призовавам да разберете, че съм бил движен от най-обикновени, човешки чувства.

Граф Медни поклати глава.

— Не мога да ви простя, бароне. И не желая повече да слушам оскърбителните ви слова. Искам до един час да напуснете замъка ми, а до сутринта и земите, над които се разпореждам, инак ще загинете.

— Нима дръзвате да оскърбявате Гранбретан?

Граф Медни сви рамене.

— Не оскърбявам Тъмната империя. Ако научат за онова, което е станало в замъка ми тази нощ, вашите хора ще ви накажат за грешките ми, а не ще дирят обяснения от мен. Вие сам провалихте мисията си. Вие обидихте мен, а не аз — Гранбретан.

Без да каже нищо повече, но кипнал от гняв, барон Мелиадус се оттегли, за да се приготви за пътуването. Не след дълго, унизен и разярен, той се качи на чудноватата си карета, която го откара през отворените врати на замъка. Баронът не се сбогува с никого.

Граф Медни, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач проследиха с поглед отдалечаващата се карета през широкия прозорец на гостната.

— Ти беше прав, Боуджентъл — промърмори графът. — И двамата с Изелда бяхме измамени от този човек. Няма да приемам повече емисари на Тъмната империя в Медния замък.

— Разбираш ли сега, че трябва да воюваме с Тъмната империя и да я унищожим? — попита го обнадежден Боуджентъл.

— Не съм казал това. Нека империята постъпва както намери за добре. Но ние повече няма да се забъркваме нито с делата й, нито с барон Мелиадус.

— Грешиш — отвърна убедено Боуджентъл.

А докато се поклащаше в черната си карета, обгърнат от покривалото на нощта, на път за северната граница на Камарг, барон Мелиадус разговаряше гневно със себе си и накрая произнесе страшна клетва, като се закле в най-тайнствения и свят предмет, който познаваше. Той се закле в името на Руническия жезъл (тази изгубена светиня, за която се твърдеше, че съхранявала тайната на съдбата), че ще сложи ръка върху граф Медни, каквото и да му струва това, Изелда ще бъде негова, а Камарг ще се превърне в гигантска пещ, в която ще загине всичко, що я обитава.

Ето това бе клетвата му пред Руническия жезъл и така съдбите на барон Мелиадус, граф Медни, Изелда и Тъмната империя, както и всички останали, които участваха в тази история, или щяха да се появят тепърва, бяха предрешени невъзвратимо.

Пиесата беше поставена, сцената подредена и завесата вдигната.

Оставаше артистите да изиграят своите роли.