Майкъл Крайтън
Жертвата (24)

Шести ден, 23:22

Подхлъзнах се върху купчина камъни и залитнах към стената на пещерата. Хеликоптерът оглушително ревеше над нас. Мей беше точно зад мен, но не я виждах в гъстите облаци прах. Наоколо не се мяркаха фигури на Рики. Стигнахме до входа и спряхме. Мей извади взривните капсули и ми подаде магнезиевите фитили. Подхвърли ми пластмасова запалка. Това ли щяхме да използваме? Лицето й отчасти бе скрито под противогаза, очите й — под очилата за нощно виждане.

Мей посочи към вътрешността на пещерата. Кимнах.

Тя ме потупа по рамото и докосна очилата ми. Не я разбрах, затова Мей се наведе към бузата ми и натисна някакъв ключ.

— …ли ме сега?

— Да, чувам те.

— Добре тогава, да вървим.

Влязохме в пещерата. Зеленото сияние се губеше в гъстия прахоляк. Инфрачервените лъчи на очилата пронизваха облаците. Не виждахме фигури. Не чувахме нищо освен грохота на вертолета. Ала когато навлязохме навътре, той започна да заглъхва.

И със заглъхването на звука започна да утихва вятърът.

Мей съсредоточено се взираше напред.

— Боби? — обади се тя по радиостанцията. — Чуваш ли ме?

— Да.

— Довлечи си задника тук.

— Опитвам се…

— Не се опитвай. Влизай вътре, Боби.

Поклатих глава. Доколкото го познавах, Боби Лембек нямаше да влезе в тая дупка. Завихме зад ъгъла и не видяхме нищо освен висящия във въздуха прах и неясните очертания на стените. Те бяха гладки, нямаше място за криене. После от сумрака пред нас изплува фигура на Рики. Последваха я втора и трета. Образуваха редица. Вървяха решително, лицата им бяха еднакви и безизразни.

— Първи урок — каза Мей и протегна взривната капсула.

— Да се надяваме, че няма да го усвоят — отвърнах аз и запалих фитила. Захвърчаха нажежени до бяло искри. Мей хвърли капсулата и тя падна на няколко крачки пред приближаващата се група. Фигурите не й обърнаха внимание. Продължаваха да ни гледат.

— Броиш до три — каза Мей. — Две… едно… и се обръщаш.

Завъртях се кръгом и стиснах очи в мига, в който тунелът се изпълни с ослепително бяло кълбо. Въпреки това блясъкът бе толкова силен, че когато отново отворих очи, пред тях плуваха петна. Обърнах се.

Мей вече вървеше напред. Прахът във въздуха беше придобил малко по-тъмен оттенък. Не забелязах следи от трите фигури.

— Избягаха ли?

— Не. Изпариха се — доволно отвърна тя.

— Нови ситуации — казах доволно. Ако условията на програмата все още бяха в сила, рояците трябваше да са слаби, когато реагират на съвсем нови ситуации. След време щяха да се научат, след време щяха да разработят стратегии, за да се справят с новите условия. Но отначало реакцията им щеше да е хаотична. Това е недостатъкът на разпределения интелект. Той е мощен и гъвкав, ала бавно реагира на безпрецедентни събития.

— Да се надяваме — рече Мей.

Стигнахме до зейналата дупка, която тя бе описала. С очилата за нощно виждане различих нещо като полегата рампа. По нея се приближаваха четири-пет фигури, след тях като че ли идваха още. Всички приличаха на Рики, но повечето не бяха много добре оформени. А последните бяха просто вихрещи се облаци. Носеше се високо барабанене.

— Втори урок. — Мей ми протегна фитила. Запалих го и той запращя. Тя внимателно го търколи по рампата. Когато го забелязаха, фигурите се поколебаха.

— По дяволите! — изругах аз, но беше време да се извърна и да заслоня очи от експлозивния блясък. В тясното пространство изтътна грохот на разширяващ се газ. Гореща вълна обля гърба ми. Когато отново погледнах, повечето рояци под нас бяха изчезнали. Ала няколко бяха останали, очевидно невредими.

Учеха се. И то бързо.

— Следващ урок — каза Мей. Този път държеше две капсули. Запалих ги и тя пусна едната, после подхвърли другата по-навътре. Експлозиите отекнаха едновременно и пред нас блъвнаха огромни стълбове горещ въздух. Ризата ми се подпали. Мей я угаси с ръка.

Когато се обърнахме към отвора, долу не се виждаха фигури и тъмни рояци.

Спуснахме се по рампата и влязохме навътре в пещерата.

Бяхме тръгнали с двайсет взривни капсули. Оставаха ни шестнайсет, а бяхме извървели съвсем малко растояние към голямата зала на дъното на рампата. Мей вървеше бързо — трябваше да ускоря ход, за да я настигна — но инстинктите й бяха невероятни. Няколкото рояка, които се появиха пред нас, бързо се отдръпнаха при приближаването ни.

Насочвахме ги към долната зала.

— Къде си, Боби? — попита Мей.

Радиостанцията изпращя.

— Опитвам се… да…

— По дяволите, Боби! Хайде!

Продължавахме да навлизаме в пещерата и скоро чувахме само смущения. Увисналият във въздуха прах разсейваше инфрачервените лъчи. Ясно виждахме стените и земята пред нас, но иначе цареше пълен мрак. Усещането за тъмнина и самота ме изпълваше със страх. Не знаех какво има пред и зад мен. Пак започнах да усещам трупната смрад и ми се пригади.

Теренът се изравняваше. Мей проявяваше изключително самообладание. Когато пред нас изплуваха пет-шест рояка, тя ми подаде поредната капсула. Преди да успея да запаля фитила рояците отстъпиха. Мей незабавно закрачи напред.

— Нещо като дресура на лъвове — рече тя.

— Досега.

Не знаех още колко време ще продължаваме така. Пещерата беше огромна, много по-голяма, отколкото бях предполагал. Шестнайсет капсули не ми се струваха достатъчни. Зачудих се дали и Мей се безпокои от това. Изглеждаше спокойна. Но сигурно просто не показваше страха си.

Нещо захрущя под краката ми. Погледнах надолу и видях, че подът е покрит с хиляди малки жълти кости. Като от птица. Само че бяха от прилепи. Мей имаше право: бяха ги изяли.

В горния ъгъл на очилата ми запремигва червена светлина. Някакво предупреждение, навярно батерията.

— Мей… — започнах аз. После светлината угасна също толкова внезапно, колкото се бе появила.

— Какво?

— Нищо.

Най-после стигнахме до голямата подземна зала. Огромното пространство беше пълно от пода до тавана с тъмни сфери с диаметър шейсетина сантиметра, от които стърчаха остри израстъци. Приличаха на гигантски морски таралежи и бяха организирани на големи групи.

— Дали е това, което си мисля? — попита Мей. Гласът й звучеше спокойно, безпристрастно. Почти научно.

— Да, струва ми се — отвърнах аз. Ако не грешах, тия бодливи гроздове бяха органичен вариант на фабриката, която „Займос“ бяха построили в пустинята. — Значи така се възпроизвеждат. — Приближих се.

— Не знам дали трябва да влизаме.

— Трябва, Мей. Погледни: всичко е идеално подредено.

— Смяташ ли, че има център?

— Възможно е. — И ако имаше, исках да го взривя. Продължих напред.

Докато се движех между гроздовете, ме обзе зловещо усещане. От върховете на шиповете капеше гъста слузеста течност. И кълбата като че ли бяха покрити с дебел пихтиест слой, който трепереше и придаваше на целия грозд вид на нещо живо. Спрях и внимателно го разгледах. Тогава видях, че повърхността на кълбата наистина е жива — в пихтията пълзяха безброй черни червеи.

— Господи!

— И преди бяха тук — спокойно каза Мей.

— Кое?

— Червеите. Живееха в пласта гуано на земята. Хранят се с органична материя и отделят съединения с високо съдържание на фосфор.

— А сега участват в синтеза на рояците — казах аз. — Не им е трябвало много време, само няколко дни. Коеволюция в действие. Кълбата сигурно осигуряват храна и по някакъв начин събират изпражненията им.

— Или самите тях — сухо прибави Мей.

— Да. Може би. — Не беше невъзможно. Мравките отглеждат листни въшки така, както ние отглеждаме крави. Други насекоми имат истински градини от гъби, с които се хранят.

Влязохме още по-навътре. Рояците се вихреха от всичките ни страни, ала стояха на разстояние. "Сигурно пак безпрецедентно събитие — помислих си. — Натрапници в гнездото. Не бяха решили как да постъпят. По земята имаше нещо като гъста тор, тук-там осеяна с нишки зеленикаво сияние. Те като че ли водеха навътре, към центъра. Имах чувството, че подът е слабо наклонен.

— Още колко? — попита Мей. Все още изглеждаше спокойна, но бях сигурен, че вътрешно не е. И аз не бях. Когато поглеждах назад, не виждах входа.

После ненадейно стигнахме в средата на залата, където рояците свършваха. Точно пред нас имаше миниатюрно копие на могилата, високо около метър и двайсет, идеално кръгло, с плоски ивици от всички страни. То също беше осеяно със зелени нишки. От ивиците се вдигаше светъл дим.

Приближихме се.

— Горещо е — каза Мей. Имаше право. Малката могила излъчваше силна топлина и затова пушеше. — Според теб какво има вътре?

Сведох поглед към земята. Зелените нишки водеха от гроздовете до тази централна могила.

— Асемблери — отвърнах.

Бодливите таралежи образуваха органична суровина. Тя се стичаше към центъра, където асемблерите сглобяваха готовите молекули.

— Значи това е сърцето — рече тя.

— Да. Може да се каже и така.

Рояците ни заобикаляха отвсякъде, но стояха край гроздовете. Очевидно не смееха да влязат в центъра. Но ни очакваха.

— Колко искаш? — тихо попита Мей и започна да вади капсули от раницата си.

Огледах се и казах:

— Пет. Останалите ще ни трябват, за да се измъкнем.

— Не можем да запалим пет едновременно.

— Няма проблем. — Протегнах ръка. — Дай ми ги.

— Но, Джак…

— Дай ги, Мей.

Тя ми подаде пет капсули. Приближих се и ги хвърлих незапалени в могилата. Рояците забръмчаха, но останаха по местата си.

— Добре — каза Мей. Веднага разбра какво правя. Вече вадеше още капсули.

— Сега четири. — Погледнах назад към рояците. Те се движеха неспокойно. Не знаех още колко време ще останат по местата си. — Три за теб, една за мен. Ти поемаш рояците.

— Ясно. — Тя ми подаде една капсула. Запалих нейните. Мей ги хвърли натам, откъдето бяхме дошли. Рояците се отдръпнаха. — Три, две, едно — клякай!

Приклекнахме и заслонихме очи. Чух странен звук и когато отново погледнах, видях, че някои гроздове се разпукват и се разпадат. Шиповете им се търкаляха по земята. Без колебание запалих следващата капсула и когато започна да пръска бели искри, я хвърлих в централната могила.

— Бягай!

Хукнахме към входа. Гроздовете се рушаха пред очите ни. Мей с лекота прескачаше падащите шипове. Следвах я и броях наум: три, две, едно…

Сега.

Разнесе се остър писък, после се чу ужасяващ взрив на горещ газ, мощна експлозия, която прониза ушите ми. Ударната вълна ме повали. Търколих се в слузта, шиповете се забиха в кожата ми. Очилата се изхлузиха от главата ми. Обгърна ме чернота. Чернота. Не виждах абсолютно нищо. Избърсах слузта от лицето си. Опитах се да се изправя, ала се подхлъзнах и паднах.

— Мей — викнах. — Мей! Не виждам нищо.

Всичко тънеше в мрак. Намирах се дълбоко в недрата на някаква проклета пещера, пълна с бодливи неща, и не виждах нищо. Обзе ме паника.

— Спокойно — чух гласа й и усетих, че ме хваща за ръка. Явно ме виждаше. — Лампата е на колана ти. — Тя насочи пръстите ми.

Заопипвах за закопчалката. Открих я, но не успях да я отворя. Тя бе с пружина и постоянно ми се изплъзваше. Започнах да чувам вибриращ звук — все още слаб, ала постепенно се усилваше. Дланите ми се потяха. Накрая закопчалката се отвори и аз с облекчена въздишка включих лампата. Студеният халогенен лъч освети Мей и тя се извърна настрани. Насочих го към пещерата. Експлозията я беше преобразила. Много от гроздовете се бяха разпаднали и шиповете се бяха пръснали навсякъде. Някакво вещество по земята започваше да гори. Вдигаше се остър зловонен дим. Въздухът бе потъмнял. Заотстъпвах назад и усетих нещо пихтиесто.

Погледнах надолу и видях ризата на Дейвид Брукс. Разбрах, че съм стъпил върху останките от тялото на Дейвид, което се беше превърнало в белезникаво желе. Бях стъпил върху корема му. Ребрата му ме одраскаха по пищяла и оставиха бяла следа по крачола ми. Видях лицето му — призрачно бяло и разложено, безизразно като лицата на рояците. Догади ми се.

— Хайде. — Мей силно стисна ръката ми. — Хайде, Джак!

Ходилото ми с плясък се освободи от трупа. Опитах се да избърша обувката си в пода, да я изчистя от бялата слуз. Не можех да разсъждавам, просто се борех с гаденето и с непреодолимия ужас. Искаше ми се да побягна. Мей ми говореше, ала не я чувах. Виждах само отделни детайли от пещерата и смътно съзнавах, че рояците ни обграждат, рояк след рояк, рояк след рояк. Навсякъде се носеше бръмчене.

— Стегни се, Джак! — Мей ми подаде четири капсули. С треперещи пръсти някак си успях да ги запаля. Тя ги хвърли във всички посоки. Вдигнах ръце пред очите си. Около нас избухнаха горещи кълба. Когато отново погледнах, рояците ги нямаше. Ала само след няколко секунди започнаха да се появяват. Първо един, после три, шест, десет — прекалено много, за да ги преброя. Приближаваха се към нас със сърдито бръмчене.

— Колко капсули ни останаха? — попитах аз.

— Осем.

Тогава разбрах, че няма да успеем. Бяхме прекалено навътре в пещерата. Нямаше да се измъкнем. Нямах представа колко са рояците — халогенният ми лъч осветяваше цяла армия.

— Джак. — Мей, изглежда никога не губеше увереността си.

Запалих още три капсули и тя ги хвърли, като в същото време продължи към входа. Последвах я, макар да знаех, че положението ни е безнадеждно. Взривовете пръскаха рояците само за миг. После те бързо се прегрупираха. Бяха прекалено много.

— Джак.

— Още капсули.

Вече виждах изхода само на няколко метра пред нас. Очите ми сълзяха от лютивия дим. Беше ми все по-трудно да дишам.

Последна експлозия и стигнахме. Видях рампата, която водеше нагоре към повърхността. Не бях предполагал, че ще стигнем дотук. Ала вече не разсъждавах, имах само отделни впечатления.

— Колко останаха? — попитах аз.

Мей не ми отговори. Някъде над нас чух тътен на двигател. Вдигнах поглед и видях нестабилна бяла светлина. Грохотът стана много силен — и тогава зърнах всъдехода. И чух как Боби вика:

— Излизайте!

Мей се обърна и се затича нагоре по рампата. Последвах я. Боби запали нещо, което избухна в оранжев пламък, после Мей ме блъсна към стената и останалият без водач всъдеход с рев профуча надолу към залата. От резервоара му висеше пламтяща ивица плат. Нещо като моторизиран коктейл „Молотов“.

Веднага щом всъдеходът ни подмина, тя силно ме плесна по гърба.

— Тичай!

Изминахме последните няколко метра от рампата и Боби ни изтегли навън. Паднах и си ожулих коляното, но не усетих болка. Той ми подаде ръка и ми помогна да се изправя. С всички сили се затичах към входа на пещерата и почти бях стигнал, когато отекна мощна експлозия. Полетях във въздуха и се блъснах в стената. Скочих. Ушите ми пищяха. Лампата ми я нямаше. Чувах странен писък някъде зад себе си — или поне така ми се струваше.

Погледнах Мей и Боби. Те също се изправяха. Хеликоптерът все още висеше във въздуха над нас. Изкатерихме се нагоре, после се претърколихме по склона в студената черна пустинна нощ.

Последното, което видях, беше Мей — правеше знаци на вертолета да се махне, да се махне…

И тогава пещерата избухна.

Земята подскочи под краката ми и ме събори. Паднах и в следващия миг ударната вълна прониза ушите ми. Чух мощния грохот на взрива. От входа на пещерата блъвна огромно яростно огнено кълбо, оранжево с черно по краищата. Обля ме топлина, но след миг изчезна. Внезапно се възцари тишина и светът стана черен.

Не съм сигурен колко време съм лежал под звездите. Сигурно бях изгубил съзнание, защото първото, което си спомням, беше как Боби ме настанява на задната седалка на хеликоптера. Мей вече бе там и се бе навела, за да закопчае предпазния ми колан. Гледаха ме загрижено. Смътно се зачудих дали съм ранен. Не усещах болка. Люкът се затвори и Боби седна отпред до пилота.

Бяхме успели.

Не можех да повярвам, че всичко е свършило.

Хеликоптерът се издигна във въздуха и в далечината видях светлините на фабриката.