Артър Конан Дойл
Етюд в червено (8)

ГЛАВА 1
БЕЗБРЕЖНАТА СОЛНА РАВНИНА

В централната част на големия северноамерикански континент се намира безводна и негостоприемна пустош, която от дълги години служи като бариера срещу проникването на цивилизацията. От планината Сиера Невада на запад до Небраска на изток и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг областта е безлюдна и тиха. В този мрачен край и Природата не винаги е в едно и също настроение. Има величествени планини със снежни върхове и тъмни и мрачни долини. Има буйни реки, спускащи се през изрязаните каньони, и огромни равнини, зиме побелели от сняг, а лете посивели от кристалчета сол. Навсякъде обаче цари една и съща атмосфера: навсякъде е пусто, неприветливо и безрадостно.

В тази земя на отчаянието няма обитатели. Случва се да я прекосят индианци от племето поони — Чернокраките, — за да стигнат до други ловни полета, но и най-суровите сред храбреците са щастливи, когато тези страховити равнини се изгубят от погледа им и те отново се озоват сред родната прерия. Из оскъдните храсталаци дебнат койоти, лешояди тежко размахват криле, тромави гризли се тътрят през тъмните проломи и търсят сред скалите нещо за ядене. Това са единствените живи същества на тази пустош.

На света няма гледка, вдъхваща по-голямо униние, отколкото северните склонове на Сиера Бланко. Докъдето ти виждат очите се простира обширна равнинна местност, цялата покрита с петна от солен прах, сред която изникват скупчени нискорастящи храсти. В самия край на хоризонта се е разположила дълга верига планински върхове, чиито стръмни зъбери са изпъстрени със сняг. В тази необятна безбрежност няма признаци на живот, няма и нищо, свързано с живота. В стоманеносините небеса не летят птички, никакво движение не нарушава еднообразието на сивата земя, но преди всичко там цари абсолютна тишина. Колкото и да напряга слуха си човек, във внушителната пустош няма и помен от звук, има само тишина — пълна и угнетителна тишина.

Стана дума, че в обширната равнина няма нищо, свързано с живота, но това не е съвсем вярно. Като се вгледа откъм Сиера Бланко, човек вижда пресичащ пустошта път, който криволичи и се изгубва в далечината. Личат си изровените коловози, утъпкано е от нозете на много търсачи на приключения. Тук-таме нещо се белее и проблясва на слънцето, изпъква върху тъмния фон на солните пластове. Приближете се и погледнете внимателно! Белеят се кости — ту големи и груби, ту по-дребни и крехки. Първите — от волове, вторите — от хора. В продължение на хиляда и петстотин мили може да се проследи мъртвешкият път на керваните по разпилените останки на загиналите.

Точно тази картина беше пред очите на един самотен пътник на 4 май 1847 година. Мъжът изглеждаше така, сякаш е самият зъл гений или демон на тази местност. Случайният наблюдател би се затруднил да определи дали е към четиридесет, или към шестдесетгодишен. Имаше изпито и съсухрено лице, опалената от слънцето, наподобяваща пергамент кожа бе плътно опъната върху изпъкналите кости, в кестенявата му коса и брадата гъсто се виеха бели нишки, очите му, хлътнали в орбитите, излъчваха неестествен блясък, а плътта на ръката, стиснала оръжието, беше колкото на скелет. Както стоеше, човекът се облегна на пушката, за да не падне, но въпреки това високият му ръст и масивната му костна система говореха за жилав и жизнеспособен организъм. Ала измършавялото лице, както и дрехите, увиснали като парцали по отслабналото му тяло, издаваха защо изглеждаше грохнал и немощен. Човекът умираше. Умираше от глад и жажда.

Премина пролома мъчително бавно и се изкачи на малкото възвишение с напразната надежда да зърне някакви признаци, че наблизо има вода. Сега пред очите му се простираше обширната солна равнина и редицата сурови планини в далечината, без стрък трева или дръвче, които да говорят за наличие на влага. Сред безбрежния пейзаж нямаше капчица надежда. Човекът се взря на север, на изток и на запад с обезумели, питащи очи, и чак тогава осъзна, че странствуванията му са стигнали своя край, че тъкмо тук, на тази гола канара, той ще срещне смъртта. „Все едно дали тук, или в пухена постеля след двайсет години!“ — измърмори той и седна на завет до една скала.

Преди да се разположи, човекът остави безполезната пушка, както и голям вързоп, стегнат в сив шал, който носеше на дясното си рамо. Тази тежест явно му е била пряко сили, защото при свалянето вързопът тупна на земята. Тутакси отвътре се чу слаб стон, подаде се едно изплашено личице с ясни кафяви очи и две покрити с лунички свити юмручета.

— Заболя ме! — укори го детският глас.

— Така ли се получи? — замислено каза мъжът. — Стана без да искам.

Както говореше, той развърза сивия шал и измъкна от него красиво момиченце на около пет години, с изящни пантофки и спретната розова рокличка с ленена престилка, свидетелствуващи за грижлива майчина ръка. Детето беше бледо и изнурено, но със загладени ръце и крачета, което говореше, че е страдало от лишенията по-малко от спътника си.

— Как се чувстваш сеги? — попита я той. понеже момиченцето продължаваше да разтърква тила си. покрит със сплъстени руси къдрици.

— Целуни мястото и ще мине — отвърна му то напълно сериозно и наведе към него ударената си главица. — Така прави мама. А къде е мама?

— Няма я. Надявам се, че скоро ще я видиш.

— Няма ли я? — възкликна детето. — Чудно, та тя не си взе довиждане, иначе винаги си взема, дори когато ходи на чай при леля, а сега я няма вече от три дни. Виж ти, тук всичко е изсъхнало. Няма ли вода и нещо за ядене?

— Не, няма, миличка. Още малко потърпи, после нещата ще се оправят. Хайде, облегни се на мен, ето така си опри главата, ще ти е по-удобно. Устните ми са се напукали и ми е трудно да говоря, но май ще е най-добре да ти обясня положението. Какво е това в ръцете ти?

— Красиви парченца! Скъпоценни парченца! — извика възторжено момиченцето, вдигнало две лъщящи люспи слюда. — Като се върнем у дома, ще ги дам на брат ми Боб.

— Скоро ще видиш по-красиви неща от тях — каза й доверително мъжът. — Само имай търпение. Канех се обаче да ти обясня… Помниш ли кога се отклонихме от реката?

— О, да.

— Тогава смятахме, че скоро ще излезем на друга река, но работата се обърка. Компасът ли не е наред, картата ли, но до река не стигнахме. Останахме без вода. Е, имаше някоя и друга капка за момиченце като тебе и…

— И ти не можеше да се измиеш — прекъсна го важно спътничката му, вгледана в изпоцапаното му лице.

— Нямаше вода нито за миене, нито за пиене. Пръв не издържа господин Бендър, после индианецът Пийт, после госпожа Макгрегър, след нея Джони Хоунс, а накрая, мило дете, и майка ти.

— Значи и мама е умряла! — извика момиченцето, зарови лице в престилката си и горчиво заплака.

— Да, само ние с тебе останахме живи. После ми хрумна, че в тази посока можем да попаднем на вода, затова реших да те нося, и потеглихме двамата. Изглежда, нямаме късмет. Вече само господ може да ни помогне!

— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем? — спря да хлипа детето и вдигна обляното си в сълзи лице.

— В общи линии така е.

— Защо чак сега ми го казваш? — рече момиченцето и весело се засмя. — Толкова ме уплаши! Нали, щом умрем, пак ще бъдем заедно с мама

— Имаш право, милинка.

— И ти ще бъдеш при нас. Ще разправя на мама как си се грижил за мен. Ловя се на бас, че тя ще ни посрещне на райските порти с голяма кана вода и купчина топли елдени сладки, препечени и отгоре, и отдолу, както ги обичахме с брат ми Боб. След колко време ще стане това?

— Не зная. Не след дълго.

Човекът бе вперил поглед в хоризонта на север. В синия небесен свод се появиха три петънца, които нарастваха с всеки изминал миг, така бързо се приближаваха. Скоро те се превърнаха в огромни кафяви птици, които описаха кръг над двамата странници и после кацнаха на едни скали, откъдето ги наблюдаваха. Това бяха лешояди, хищниците на Запада, чиято поява предхожда смъртта.

— Пилета! — извика весело момиченцето, сочейки зловещите фигури, и плесна с ръце, за да ги накара да отлетят. — Я ми кажи и този край ли е създаден от господ?

— Разбира се — отвърна спътникът й, доста стреснат от неочаквания въпрос.

— Той е създал земите в Илиной, той е създал и река Мисури — продължи детето. — А този край според мене е създаден от някой друг, защото съвсем не е хубав. Забравили са вода и дървета.

— Какво ще кажеш да се помолим? — предложи нерешително мъжът.

— Още не е тъмно — отвърна детето.

— Няма значение. Е, не е съвсем по правилата, но съм сигурен, че бог ще ни го прости. Повтори ония молитви, дето ги казваше всяка вечер във волската кола, докато пътувахме през равнината.

— Защо сам не кажеш някоя молитва? — погледна го учудено детето.

— Всичко съм забравил. Не съм изричал молитва, откакто бях висок на половината на тая пушка. Е, никога не е късно да се науча. Ти ще казваш, а аз ще стоя редом и ще повтарям заедно с тебе.

— Тогава трябва да коленичим. И двамата — каза момиченцето и за тази цел постла шала. — А ръцете си вдигни ей така. Изведнъж ти става много приятно от това.

Беше странна сцена, но нямаше кой да я види освен лешоядите. Двамата пътници бяха коленичили редом на тесния шал — бъбривото момиченце и безразсъдният, закоравял авантюрист. И пухкавото детско личице, и изпитият ъгловат лик бяха вдигнати към безконечните небеса в прочувствена и настойчива молба към великия Създател, с когото се гледаха лице в лице, и гласовете им — единият тънък и звънлив, другият силен и дрезгав — се сливаха в тази молба за милост и прошка. Казаха молитвата, върнаха се и седнаха в сянката на канарата. След малко детето заспа, сгушило се върху широката гръд на своя закрилник. Известно време той остана да бди над съня му, но накрая природата си поиска своето — цели три дни и три нощи мъжът не си беше позволил нито да полегне, нито да отдъхне. Клепачите бавно се спуснаха над уморените очи, главата клюмаше все повече и повече върху гърдите, докато прошарената брада на мъжа не се смеси със златните кичури на неговото другарче и двамата не потънаха в един и същ дълбок унес, в който няма сънища.

Само половин час още да беше постоял буден странникът, щеше да съзре необикновена гледка. Много далече, в самия край на солната равнина, се вдигна малък облак прах — в началото едва забележимо, почти сливащ се със замъгления хоризонт. Постепенно облакът нарасна на ширина и височина, докато не придоби плътна, добре очертана форма. Размерите му се увеличаваха и стана ясно, че такъв облак може да се вдигне само от голямо, движещо се множество. Ако местността бе по-плодородна, наблюдателят би стигнал до заключението, че към него се носи едно от онези огромни стада бизони, които пасат из прерията. В тази безводна пустош обаче това бе невъзможно. Когато кълбата прахоляк се приближиха до самотната скала, където си почиваха двамата клетници, от облака започнаха да изникват покритите с платнища волски коли и фигурите на въоръжени конници. Видението се оказа дълъг керван, поел на Запад. И то какъв керван! Когато началото му стигна до подножието на планината, краят му все още не се бе появил на хоризонта. През безбрежната равнина се нижеха плъпналите редове от коли и каруци, ездачи и пешаци. Безброй жени превиваха гръб под товарите, а децата щапукаха наоколо или надничаха изпод белите покривала. Това явно не беше обичайна група преселници, а някакъв народ от номади, заставен от силата на обстоятелствата да си търси нова родина. Във въздуха ясно се чуваше нестройно дрънчене и трополене, идещо от огромната човешка маса, смесено със скърцане на колела и цвилене на коне. Но и този шум не се оказа достатъчно голям, за да събуди двамата заспали на склона пътници.

Начело на обоза яздеха към двайсетина мрачни мъже с каменно изражение върху лицата, облечени в прости селски дрехи и въоръжени с пушки. Като стигнаха до подножието на канарата, те спряха и набързо обсъдиха положението.

— Кладенците са на изток, братя — каза рязко един гладко обръснат мъж с посивели коси.

— Надясно от Сиера Бланко, значи ще стигнем до Рио Гранде — намеси се друг.

— Не мислете за вода — извика трети. — Оня, който прави и камъкът да пуска вода, няма да изостави избрания от него народ.

— Амин! Амин! — обадиха се в отговор всички. Тъкмо групата се канеше да продължи пътя си, когато един от най-младите мъже с извънредно остър поглед възкликна и посочи стръмния зъбер над тях. На върха му вятърът развяваше нещо розово и яркият цвят се открояваше на фона на сивите скали. Щом го забелязаха, мъжете дръпнаха юздите на конете и свалиха от рамо пушките, а нови ездачи пристигнаха в галоп, за да подсилят авангарда. На устата на всички бе само една дума — червенокожите!

— Тук изобщо не може да има индианци — каза един по-възрастен мъж, който явно бе водачът. — Минахме през земите на поените, а други племена има чак отвъд високите планини.

— Да ида ли да проверя, братко Стангърсън? — попита един от групата.

— И аз да ида! И аз! — чуха се десетина гласа.

— Оставете конете си в подножието, тук ще ви изчакаме — каза старейшината.

Младите мъже тутакси скочиха от конете, вързаха поводите и започнаха да се катерят по стръмния склон, който водеше до обекта, събудил любопитството им. Напредваха бързо и безшумно, уверени и ловки като опитни съгледвачи. Наблюдаващите отдолу, от долината, ги следяха как скачат от скала на скала, докато силуетите им не се очертаха на небето. Водеше ги младежът, който пръв вдигна тревога. Изведнъж следващите подире му видяха как той протегна нагоре ръце, сякаш обзет от изумление, и когато го настигнаха, изпитаха същите чувства пред гледката, която съзряха очите им.

На малкото плато, с което завършваше голият хълм, имаше една-единствена огромна канара, на която се бе облегнал висок дългобрад мъж със сурови черти на лицето, но необикновено мършав. Спокойното му изражение и равномерното дишане говореха, че дълбоко спи. До него лежеше дете, чиито пухкави бели ръце обгръщаха почернелия жилест врат на мъжа, а златокосата му главица бе отпусната върху гърдите на облечения с кадифена риза странник. Розовите устни на момиченцето бяха полуотворени и се виждаха равните му, бели като сняг зъби, а върху лицето му бе изписана дяволита усмивка. Пълните му бели крачета, обути в бели чорапи и красиви обувки с лъскави катарами, представляваха странен контраст с дългите, съсухрени крайници на неговия спътник. На площадка върху една скала над тази необикновена двойка бяха кацнали три злокобни лешояда, които при вида на новодошлите с дрезгави крясъци изразиха разочарованието си, начумериха се и отлетяха.

Шумът, вдигнат от гладните птици, събуди спящите и те се озърнаха с недоумение. Мъжът с мъка се изправи на крака и се взря в долината, която изглеждаше така необитаема, когато го обори сънят, а сега на шир и длъж по нея бродеха безброй хора и добитък. Изражението му се промени и личеше, че не вярва на очите си, защото прокара костелива ръка по лицето си и тихо рече: — Значи това било да изпаднеш в делириум! — Детето се изправи до него, уловило се за пеша на палтото му, и не каза нищо, но гледаше учудено и въпросително, както правят децата.

Групата на спасителите скоро успя да убеди двамата клетници, че видяното не е плод на болно съзнание. Един от тях хвана момиченцето и го качи на раменете си. а други двама подкрепиха измършавелия спътник и му помогнаха да стигне до колите.

— Казвам се Джон Фериър — обясни странникът. — Бяхме двайсет и един души, но само ние с малката останахме живи. Другите умряха от жажда и глад още докато бяхме на юг.

— Ваше ли е момиченцето? — попита го някой.

— Смятам, че сега е мое! — извика човекът предизвикателно. — Мое е, понеже го спасих. Никой не може да ми го отнеме! От днес нататък тя ще се казва Луси Фериър. А мога ли да знам кои сте вие? — попита той, като гледаше с любопитство яките, помургавели от слънцето хора, които го избавиха. — Виждате ми се доста на брой.

— Близо десет хиляди сме — отвърна му един от по-младите. — Ние сме преследваните божи чеда, избраниците на ангела Морени^[1].

— За пръв път го чувам — каза странникът. — Май доста голяма тълпа е избрал.

— Не се подигравай със свети неща — строго го смъмри другият. — Ние сме от хората, дето вярват в светото слово, записано с египетски букви върху листите от ковано злато, които са били предадени на преподобния Джоузеф Смит в Палмайра. Идем от Нову, от щата Илиной, където си построихме храм. Тръгнали сме да търсим убежище от насилниците и безбожниците, та дори и да е насред пустинята.

Името „ову“ явно накара Джон Фериър да си спомни нещо.

— Ясно — каза той. — Значи вие сте мормоните^[2].

— Ние сме мормоните — в един глас го увериха те.

— А за къде пътувате?

— Не знаем. Божията ръка ни води в лицето на нашия Пророк. Трябва да се явиш пред него. Той ще каже какво да те правим.

Слязоха до подножието на хълма и веднага бяха наобиколени от поклонници — бледи, хрисими жени, здрави, засмени деца и неспокойни, угрижени мъже. Много изненадани и състрадателни гласове се чуха, когато хората видяха двамата странници: детето — невръстно, а мъжът — в окаяно състояние. Придружителите им обаче не спряха, а си пробиха път и последвани от голяма тълпа, стигнаха до една каруца, забележителна с големите си размери и с празничния си, красив вид. Шест коня бяха запрегнати в нея, докато другаде използуваха по два или най-много по четири. Седналият до коларя мъж едва ли имаше повече от тридесет години, но правеха впечатление голямата му глава и решителното изражение, по което си личеше, че той е водачът. Мъжът четеше томче с кафяви корици, но когато хората наближиха, той остави настрани книгата и внимателно изслуша какво се е случило. После се обърна към двамата клетници и каза, като тежко отмерваше думите си:

— Можем да ви вземем с нас само ако приемете нашата вяра. Не искаме вълци в овчи кожи сред паството. По-добре костите ви да се белеят в тази пустош, отколкото да се окажете лъжицата катран, която разваля кацата с мед.

— Ще се присъедините ли при тези условия?

— Май съм готов на всякакви условия — рече Фериър така натъртено, че мрачните старейшини не можаха да сдържат усмивката си. Само водачът им запази суровото си, внушително изражение.

— Отведи го, братко Стангърсън — каза той. — Дай и на него, и на детето храна и вода. Твоя ще бъде задачата да го въведеш в светата ни вяра. А сега да потегляме, твърде дълго се задържахме. Напред към Цион!

— Напред към Цион! — поде тълпата мормони, викът им се разнесе по целия керван от уста на уста и заглъхна едва някъде в далечината. Изплющяха камшици, изскърцаха колела, огромните каруци потеглиха и скоро керванът отново се виеше по пътя. Старейшината, на чиято грижа бяха оставени двамата клетници, ги отведе до каруцата си, където вече имаше приготвено ядене.

— Ще останете тука — рече им той. — След няколко дни ще се оправите от изтощението. Помнете само, че от днес нататък вие изповядвате нашата вяра. Така каза Бригам Янг, а той говори с гласа на Джоузеф Смит, значи с божия глас.