Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (25)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hollow [=Murder after Hours], 1946 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Найденова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- ira999 (2008)
- Сканиране
- Дарко
Издание:
Агата Кристи. Имението Холоу
Първо издание
Превод: Маргарита Найденова, 1992
Редактор: Васил Антонов
Книжно тяло и подвързия: ДФ „БАГАР“ — Ямбол
Корица: ДФ „Понтика принт“ — Бургас
Бургас, 1992
История
- — Добавяне
ГЛАВА XXIII
Следствието приключи. То си беше чиста формалност и независимо, че хората бяха предупредени предварително, всички имаха неприятното усещане за един неудовлетворителен завършек на цялата драма.
По настояване на полицията следствието беше удължено с още две седмици.
Герда беше пристигнала от Лондон заедно с мисис Патерсьн с нает за целта Даймлер. Със своята черна рокля и съвсем неподходяща шапка, тя изглеждаше нервна и объркана. Тъкмо се готвеше да влезе в колата, когато видя, че лейди Ангкател се приближава към нея и спря.
— Как си, скъпа Герда? Надявам се, че спиш добре. Мисля, че следствието мина добре, нали? Толкова съжаляваме, че не отседна при нас в имението, но разбирам колко много би се разстроила от спомените.
Мисис Патерсън погледна укоризнено сестра си затова, че не я беше представила както е редът и каза с ясния си глас:
— Това беше идея на мис Колинс — да пристигнем направо с колата и да се върнем веднага. Скъпичко е, разбира се, но решихме, че така ще е най-добре.
— Да да, напълно съм съгласна с вас.
Мисис Патерсън понижи глас.
— Ще взема Герда и децата в Бексхил. Тя има нужда от спокойствие и почивка. Тези журналисти! Не можете да си представите! Харли Стрийт просто гъмжи от тях.
Някакъв младеж щракна с фотоапарат. Елси Патерсън набута сестра си в колата и двете потеглиха. Лицето на Герда под смешната шапка се мярна само за секунда — празно и блуждаещо, в този миг то наподобяваше израза на слабоумно дете.
Мидж Хардкасъл тихо промърмори:
— Горката!
Едуард раздразнено рече:
— Какво толкова намират всички в този Кристоу? Горката жена изглежда съвсем сломена.
— Тя живееше само за него — каза Мидж.
— Но защо? Той беше себичен човек. Не беше лош за компания в известен смисъл, но все пак… — Той замълча и след малко попита: — Ти какво мислиш за него, Мидж?
— Аз ли? — Мидж сбръчи чело. Накрая отговори, като самата тя се изненадана от думите си: — Мисля, че го уважавах.
— Уважаваше го? За какво?
— Беше добър специалист.
— Значи мислиш за него като за лекар?
— Да.
Нямаше време за повече разговори.
Хенриета щеше да откара Мидж до Лондон с колата си. Едуард щеше да обядва в имението и двамата с Дейвид щяха да тръгнат със следобедния влак. Едуард подхвърли на Мидж:
— Трябва да излезеш от работа някой ден и да обядваме заедно.
Мидж му отговори, че би било много хубаво, но почивката й е едва половин час. Едуард се усмихна и каза:
— Е, това е по-специален случай. Сигурен съм, че ще проявят разбиране.
След това се отправи към Хенриета.
— Ще ти се обадя, Хенриета.
— Добре, Едуард, но може би ще бъда извън къщи доста време.
— Извън къщи ли?
Тя му се усмихна малко подигравателно.
— Да удавя скръбта си. Не си очаквал от мен да се затворя вкъщи и да се заливам в сълзи, нали?
Той бавно каза:
— Вече не те разбирам, Хенриета. Твърде много си се променила.
Лицето й загуби острия си израз и тя съвсем неочаквано рече:
— Милият ми Едуард — и бързо стисна ръката му.
След това се обърна към Луси Ангкател.
— Луси, нали мога да идвам тук, ако искам?
Лейди Ангкател рече:
— Разбира се, скъпа. И без това след две седмици ще има ново следствие.
Хенриета тръгна към площада, където беше паркирала колата си. Нейните куфари и тези на Мидж вече бяха натоварени. Двете влязоха в колата и веднага потеглиха.
Колата се изкачи по склона и излезе на пътя над хълма. Под тях златистокафявите листа потрепваха в мразовития сив есенен ден.
Внезапно Мидж каза:
— Радвам се, че се махам оттук, дори от Луси. Много е мила, но понякога ме полазват тръпки от нея.
Хенриета съсредоточено се взираше в огледалото за обратно виждане. Тя каза почти без да мисли:
— Луси придава колорит на всичко, дори на едно убийство.
— Знаеш ли, никога досега не бях мислила за убийство.
— Че защо ще мислиш? Убийството не е нещо, за което човек сяда и започва да мисли. В кръстословиците го дават като дума с осем букви, а може да бъде и приятно развлечение, когато се случва между кориците на книга, но истинското убийство…
Тя замълча. Мидж довърши:
— …си е истинско. Точно това ме плаши.
Хенриета каза:
— Няма какво да се плашиш. Специално ти си извън това. Може би единствено ти.
Мидж отговори:
— Сега всички сме извън това. Махнахме се оттам.
Хенриета прошепна:
— Дали?
Тя отново погледна в огледалото за обратно виждане. Натисна силно газта и колата незабавно се подчини. Погледна скоростомера. В момента караше с осемдесет километра в час и стрелката бързо се придвижваше към деветдесетте.
Мидж погледна крадешком напрегнатия профил на Хенриета. Не беше в стила на Хенриета да кара безразсъдно. Тя обичаше високите скорости, но криволичещият път надали оправдаваше скоростта, с която се движеха в момента. По лицето й пробягваше сурова усмивка.
Хенриета каза:
— Погледни назад, Мидж. Виждаш ли оная кола?
— Да?
— Това е Вентор 10.
— Така ли? — Мидж не прояви особен интерес.
— Много удобни колички, горят малко, стабилни са, но не са бързи.
— Така ли?
Мидж се учудваше на пристрастието у Хенриета към колите.
— Както ти казах, Мидж, това не са бързи коли, но тази зад нас изобщо не изостава, въпреки, че ние караме с над деветдесет километра в час.
Мидж сепнато я погледна.
— Да не искаш да кажеш, че…
Хенриета кимна.
— Допускам, че в полицията използуват специални двигатели в съвсем обикновени на вид коли.
— Смяташ, че те продължават да ни следят?
— Съвсем очевидно.
Мидж потрепери.
— Хенриета, ти разбираш ли нещо от тази работа с втория револвер?
— Не, но това сваля подозренията от Герда. И само толкова.
— Да, но при положение, че е от колекцията на Хенри…
— Това не се знае. Не забравяй, че револверът все още не е намерен.
— Да наистина. Може да е и някой външен човек. Хенриета знаеш ли кой, според мен, е убил Джон? Онази жена.
— Вероника Крей ли?
— Да.
Хенриета не отговори. Очите й се взираха в пътя.
— Не мислиш ли, че е възможно? — настояваше Мидж.
— Възможно — да — бавно рече Хенриета.
— Значи не мислиш, че…
— Няма смисъл да мислиш това, което ти се иска да мислиш. Би било най-доброто разрешение — всички ние оставаме невинни.
— Ние? Но…
— Всички сме замесени в това всички. Дори и ти, скъпа Мидж, макар, че доста ще се озорят, докато ти намерят мотив. Разбира се, много ми се ще да е Вероника. Нищо не би ме зарадвало повече, отколкото да наблюдавам прекрасното й представление, както се изрази Луси, на обвиняемата скамейка.
Мидж я погледна.
— Хенриета кажи, това наистина ли те прави толкова отмъстителна?
— Имаш предвид… — Хенриета замълча за секунда — Защото бях влюбена в Джон ли?
— Да.
Докато говореше, Мидж с почуда констатира, че този факт за пръв път се произнасяше на глас. Луси, Хенри, Мидж, дори Едуард, всички те знаеха, че Хенриета е влюбена в Джон, но никой не беше правил даже и намек за това.
Настъпи мълчание. Хенриета изглеждаше потънала в мислите си. Накрая тя рече замислено:
— Не мога да ти обясня какво чувствувам. Може би и аз самата не зная.
В момента минаваха по Албърт Бридж. Хенриета каза:
— Защо не дойдеш в ателието ми? Ще пием чай и след това ще те откарам до квартирата ти.
Краткотрайната светлина на лондонския следобед избледняваше. Хенриета отключи вратата на ателието, запали лампите и двете влязоха.
— Студено е — каза Хенриета — Няма да е зле да запалим газта. Ама че досада, трябваше да купя кибрит по пътя.
— Запалката няма ли да свърши работа?
— Моята не работи, а и без това е трудно да се запали газовата печка със запалка. Чувствувай се като у дома си. На ъгъла има един сляп старец. Обикновено си купувам кибрит от него. Връщам се веднага.
Останала сама в ателието, Мидж започна да разглежда творбите на Хенриета. Като че ли я обзе някакво злокобно чувство, когато остана насаме с тези същества от дърво и бронз.
Имаше една бронзова глава с високи скули и каска, по всяка вероятност войник от Червената армия, една ефирна конструкция от извити алуминиеви ленти, която доста я заинтригува. Също и една огромна неподвижна жаба от розовеещ гранит, а в самия край на ателието тя се натъкна на дървена фигура в човешки ръст.
Все още се взираше в нея, когато Хенриета отключи вратата и се появи леко задъхана.
Мидж се обърна.
— Какво е това, Хенриета? Малко ме плаши.
— Това ли? Това е „Богомолката“. Ще я изпращам в Международната група.
Мидж повтори, все още втренчена в дървената фигура:
— Плаши ме.
Хенриета приклекна, за да запали газовата печка и подхвърли през рамо:
— Интересно е, че ти го казваш. Защо те плаши?
— Може би… защото няма лице.
— Абсолютно права си, Мидж.
— Много добра скулптура, Хенриета.
Хенриета каза безгрижно:
— Просто едно чудесно парче крушово дърво.
Хенриета се изправи. Метна голямата си чанта и кожите на дивана, след което хвърли няколко кутийки кибрит на масата.
Мидж беше поразена от изражението на лицето й — то беше озарено от някакво необяснимо тържество.
— А сега чая — каза Хенриета. Гласът й беше не по-малко ликуващ.
Имаше нещо-шокиращо в него, но Мидж го забрави, погълната от мислите, които събудиха у нея кутийките кибрит на масата.
— Спомняш ли си онези кибрити, които Вероника Крей взе оная вечер?
— Когато Луси настоя да й даде половин дузина ли?
— Да.
— Някой разбра ли дали е имала кибрит във вилата си тогава?
— Предполагам, че полицаите са проверили. Те са много акуратни.
И отново устните на Хенриета се извиха в тази ликуваща усмивка. Мидж се почувствува объркана дори изпита леко неприятно чувство.
Тя си помисли: „Дали наистина Хенриета е обичала Джон? Изобщо би ли могла? Май че не.“
През нея премина смразяваща студена тръпка докато мислеше: „Едуард няма да чака много дълго…“
Никак не беше великодушно от нейна страна, че не се радва. Нали искаше Едуард да е щастлив? Тя не можеше да го има. За Едуард тя винаги щеше да си остане „малката Мидж“ и никога жена, която да бъде обичана.
За нещастие Едуард беше от мъжете, които остават верни за цял живот. Е, в края на краищата те получават това към което се стремят.
Едуард и Хенриета в Ейнсуик… точно така трябваше да свърши цялата история. Едуард и Хенриета щастливи завинаги.
Тя изобщо не се съмняваше в това.
— Горе главата, Мидж — каза Хенриета. — Не трябва да се разстройваш толкова от това убийство. Искаш ли да излезем и да вечеряме някъде?
Мидж забързано рече, че трябва да се прибира в квартирата си. Трябвало да свърши някои неща, да пише писма. Всъшност трябвало да си тръгва веднага щом си изпие чая.
— Добре. Ще те закарам.
— Мога да взема такси.
— Глупости. Нали имаме кола на разположение.
Те излязоха във влажната есенна вечер. Докато минаваха край Мюз, Хенриета посочи една кола, спряна малко встрани.
— Вентор 10. Нашата сянка. Ще видиш, че сега ще тръгне след нас.
— Но това е ужасно!
— Така ли мислиш? Аз не им обръщам внимание. Хенриета откара Мидж до квартирата й, върна се в Мюз и прибра колата в гаража.
След това отново влезе в ателието си, но този път сама. Тя постоя няколко минути права до камината, като потрепваше разсеяно с пръсти върху полицата. След това въздъхна и си рече: „Сега на работа. Няма време за губене.“
Тя хвърли костюма си от туид и бързо навлече работния си гащиризон.
Измина час и половина преди тя да се отдръпне назад и да види какво е направила. По лицето й беше полепнала глина, косата й беше разчорлена, но тя кимна с одобрение на току-що завършения модел върху поставката.
Това беше някакво грубо подобие на кон. Глината беше наплескана неравномерно на големи буци. Ако го зърнеше някой кавалерист, би получил апоплектичен удар — дотолкова нейният глинен кон нямаше нищо общо с който и да е друг кон от плът и кръв. Ирландските предци на Хенриета също биха се разстроили дълбоко, ако можеха да го видят. И все пак това беше кон, макар и съвсем абстрактен кон.
Хенриета се сети за инспектор Грейндж. Какво ли би си помислил инспекторът за този кон, ако го видеше? Устата й леко се разтвори в усмивка при мисълта за физиономията, която щеше да направи.