Марио Кроненберг
Истинска история (3)

Част трета
Краят на илюзиите

След няколко дни се поокопитих и баба ми ме заведе първо в една организация, която уж приемала емигранти за Америка. Записах се там и след това отидохме в полицията. Там заявих, че съм влязъл през Чехословакия с югославски паспорт, който след това съм унищожил. Баба ми потвърди, че ме познава и получих някакъв смешен документ, че търся политическо убежище. Баба ми не пожела да ме вземе при себе си (живееше сама в четиристаен апартамент). Изпратиха ме в един транзитен пансион, където не бе толкова лошо. Вярно, че бяхме 6 човека в стая, но ни даваха топла храна. Имаше и две българчета — 18-годишни футболистчета, избягали, за да не служат войници. Малката Гретел ме покани в нейното жилище — в блокове на американските военни. Запознах се с мъжа и единия и син (другия в момента отбиваше военната си служба в Щатите) — те ми се падаха някакви далечни братовчеди. Подариха ми някакви дрехи.

Но след две седмици ни изпратиха в един друг пансион — там беше много зле. Бяхме на седмия етаж в стая за четирима. Страхотна мръсотия, хлебарки. Асансьора явно никога не е работел. Около нас навсякъде негри, които продаваха наркотици. Всяка нощ идваше полиция с кучета и правеха обиски. Но нас — белите, не ни закачаха. Един наркоман застреля на стълбите кажи-речи пред мен един негър, буквално му пръсна главата от упор. Едно е да го гледаш на кино, съвсем друго — да го преживееш…

При нас идваха наркоманки и бяха готови на всичко за няколко марки. Пред мен си правеха адската смес и си я слагаха във вените. Гадост! Започнах редовно да повръщам, пък и храната която ни даваха, беше продукти, за да готвим, а аз по това време не умеех да готвя, да не говорим за това, че трябваше да използваме общи съдове с негрите, които не бяха много чистоплътни и ги оставяха мръсни след като готвят в тях. За четири месеца отслабнах с осем килограма. Даваха ни само по 84 марки на месец за дребни нужди. Но аз си купих един мултиметър и поялник и започнах да поправям изхвърлени телевизори и да ги продавам на негрите. Баба ми ми намери и друга работа — за двеста марки прокарах в къщата на един лекар домашна телефонна централа. За това нормално щяха да му вземат десет пъти повече! Така изкарах малко пари и си купих нов телевизор и Hi-Fi уредба — техниката там за стандарта е ужасно евтина. Като си помисля, че за това в България човек трябва да пести две — три години…

В Германия законите са ужасни — една година нямаш право да работиш. А за интервю за Америка се чака горе-долу толкова. Как ще я преживееш тази година никой не го интересува. Възмутен съм и от отношението им към чужденците. Какво ми се случи — вървя си в центъра на Мюнхен, влизам в първото ниво на Метрото. Изведнъж отнякъде изкочиха двама цивилни, хванаха ме под мишниците, легитимираха се като полицаи и ми поискаха документите. В Австрия или Швейцария това едва ли може да се случи. В Швейцария даже има къщи за бездомни, където полицията няма право да влиза! Вярно, че в Германия престъпността е голяма, но за мен тя е полицейска държава.

През октомври 1988 неочаквано ми дойдоха гости — братовчедка ми и Дани. Те бяха вече почти една година в Австрия, но климата там за Дани вече не бе здравословен. Доколкото разбрах, той се беше забъркал с полската цигарена мафия. Измамили го с някакви пари, и той, нали е глупав — предал на полицията цял апартамент, пълен с цигари. За това има даже награда, но не може да си я вземе, защото има присъда за някакви обири. Освен това поляците вероятно са щели да му отмъстят — затова те с Вера си купили оригинални югославски паспорти (които по това време бяха безвизови за цяла Европа без Франция) и дойдоха при мен в Мюнхен. Постояха при баба ми около един месец, Дани и скъса нервите и тя накрая ги изгони. Тъй-като нямаше къде да спят, дойдоха при мен в пансиона. Аз отидох да спя при една българка, която отдавна ми се натискаше, бивша учителка от Пловдив. Тя беше сама в стая — нейната съквартирантка, една сръбкиня, ходеше да проституира и почти не се прибираше. Жените и семействата бяха в другото крило на пансиона — доста по-чисто от нашето и само по две в стая.

Дани естествено измисли веднага как да направим пари — мъжът на баба ми (той бе починал) е бил филателист и имаше албуми с ценни марки. Решихме, че вместо да събират прах, могат да послужат за нещо полезно. Запознахме се с българи — филателисти и за една-две седмици ги разпродадохме. С парите купихме една спортна „Ланчия“, пооправихме я и когато в Мюнхен стана минус 15 градуса, решихме, че е време да идем на юг — в Испания. Междувременно и те бяха поискали политическо убежище с истинските си имена и бяха в транзитния лагер. Това се наложи, защото мен ме преместиха в друга стая и там вече не можеше да спят, а на този студ нямаше как да спят в колата. И така през един студен ноемврийски ден (15-ти) заминахме за Испания.

През Щутгарт и Карлсруе стигнахме до швейцарската граница. Там те спират не за да ти проверят паспорта, а за да си купиш винета за швейцарските аутобани. Те имаха редовни паспорти, аз се помотах из пункта, отидох до тоалетната и след като минаха, се качих в колата и заминахме. Никой не ми обърна внимание. По същия начин минах и френската граница в Женева — там за пешеходците въобще няма граница — магазин, ресторант — не можеш да разбереш къде свършва Швейцария и къде започва Франция, само колите се проверяват. За щастие французинът само погледна мюнхенския номер и им махна да минават (те бяха визови за Франция). И така на другия ден — бе петък, в ранния следобед стигнахме до испанската граница. И тук направихме грешка — вместо по аутобана (откъдето по принцип се влиза най-лесно) забихме по едно малко пътче и стигнахме до едно селце, казва се ле Пертус. Тук нямаше минаване — пункт и оттатък започва аутобан. Те естествено минаха, с разправии, защото нямаха виза за Франция, но аз… останах. Бях излязъл по пуловер, опитах номера с тоалетната, но митничарят ми посочи ресторанта отсреща. Ами сега! Дани се опита да се върне, но не го пуснаха обратно — нямаше виза. Стана 6 часът, стъмни се и стана студено. Повече нямаше смисъл да се мотая там — правех впечатление, затова се качих на следващия автобус за Перпиньон, най-близкия град до границата (добре че имах у себе си около двеста марки).

Пристигнах там благополучно, помотах се и реших, че може би Бог (в който не вярвам много, само отвреме — навреме) е решил да остана във Франция. Отидох в полицията и се опитах да обясня на английски, че съм българин и търся политическо убежище. Оказа се, че всички филми за тъпотата на френската полиция, които съм гледал, не са преувеличени — от две смени полицаи, които се засякоха, никой не разбра какво искам. Само един, който знаеше две думи английски, ми каза да дойда утре, тогава шефа щял да е там — той знаел малко английски. Теглих им една майна, пък и като размислих, че е петък и в събота и неделя няма кой да се занимава с мен и както съм без документи, сигурно ще ме затворят в някой студен арест (а аз бях по пуловер), реших, че така е по-добре.

Плана ми беше готов — качих се на следващия международен влак за Париж. Веднага намерих кондуктора и му вдигнах страхотен скандал — „Как може такова нещо, докато бях в тоалетната, някой ми е задигнал сака, парите, паспорта, билета, тревълчековете и даже якето!“ Човекът се сащиса — аз добре си играех ролята на нервиран австралиец. На следващата гара — Нарбон се събраха трима кондуктори и се чудиха какво да ме правят. Накрая ме изпратиха при гаровия полицай, а той — в управлението. Междувременно беше вече девет вечерта. Дежурният полицай ме попита имам ли пари, отговорих утвърдително и ме изпрати в отсрещния хотел, като се обади по телефона, че нямам документи. Изкъпах се, погледах френска телевизия и легнах да спя.

На другия ден с хиляди извинения ми направиха документ, че съм Майкъл Грейтс от Сидней. Първата ми работа бе да си купя яке. Опитах се на стоп да стигна до Перпиньон, но стопа не вървеше, затова взех влака. Вече знаех как ще мина испанската граница. Обадих се на чичо ми в България и му казах, ако се обади Вера, да и каже да ме чакат в Барцелона. Междувременно, те успели някак си да влязат пак във Франция, стигнали до Перпиньон и ме търсили там цяла вечер. Вера естествено изяла душата на Дани — как ще оставиме братчето (тя ме обича повече от брат си). Надвечер пристигнах в ле Пертус. Като се стъмни се качих в един надземен гараж — предния ден разучих обстановката и видях, че на сто метра над него е автомагистралата, която вече е в испанска територия. С прибежки и припълзявания (вече имах тренинг) стигнах до там. Но на автомагистрала е забранено да стопираш. Трябваше да вървя до следващия пункт, където се плаща за магистрала. Не щеш ли, след около пет км, точно преди пункта, отнякъде изскочиха двама войници с автомати и започнаха да викат нещо. Претърсиха ме, видяха, че съм безопасен, даже не обърнаха внимание на документа, който им дадох и ме оставиха. Явно този ден стопът нещо не вървеше. След около два часа отнякъде се домъкнаха шест джипа с полиция и жандармерия и блокираха пункта. Аз реших, че е най-добре да си обера крушите, защото някой по-умен може да ме върне във Франция. Тръгнах надолу към мотела, който бе наблизо. Полицаите започнаха да викат нещо след мен, но аз не им обърнах внимание. В мотела си обмених последните пари за испански пезети и хванах един немец на стоп. Някъде преди Барцелона ме поеха млади и доста пияни испанци — бяха с две спортни коли и се надбягваха — караха с над двеста км в час! Все пак пристигнах невредим, даже ме закараха до центъра и ми намериха евтин хотел.

На другия ден — неделя — си купих един сандвич, обадих се по телефона и… парите свършиха. Тук започва най-смешната част на историята (макар, че на мен не ми беше до смях). Не успях да се свържа с майката на Вера, а само с майка ми. Имах време само да и кажа следното: „Кажи им, че ги чакам до галерата (не знам откъде ми дойде наум тази дума «галера») на Христофор Колумб на спирката на метрото Кампса!“ и парите свършиха. Тъй като хотела ми бе на триста метра от пристанището, а там по онова време бе закотвена каравелата на Колумб (през лятото на 1996 бях на почивка в Барцелона, но каравелата я нямаше, на нейното място имаше подвижен мост и голям ресторант в залива), реших да ги чакам там. Забелязах също, че там има спирка на метрото и точно до изхода и голяма табела с надпис „Кампса“, и естествено реших, че това е името на спирката. За жалост това е била табелата на съседната бензиностанция! Сега започва игра на телефонче — не зная какво е казала майка ми на майка и, но тя казала на Вера: „Той ви чака при картинната галерия «Христофор Колумб» на спирка «Кампса»!“ А всички бензиностанции в Испания са „Кампса“! Цял ден обикалях около каравелата, не беше студено, около 15 градуса, само дето стомаха ми куркаше. Най-лошото бе, че към пет часа следобед ги видях: бяха спрели на около стотина метра от мен и Вера говореше от колата с един човек. Затичах се към тях, крещях, но без успех — никой не ме забеляза. Дани тръгна рязко, ускори и изчезна пред очите ми в един тунел. Чак към девет часа вечерта, когато загубих всякаква надежда, се намерихме.

След няколко дни ни стана ясно, че Испания изобщо не е за емиграция — няма пансиони, само някакви църковни приюти, никой не ти дава храна, да не говорим за пари, хранехме се веднъж на ден в църквата, имаш право на работа, но като не знаеш испански, какво ще работиш? На всичко отгоре няма и супермаркети — само малки магазинчета и във всяко по един полицай с автомат. Не можеш да откраднеш една игла! Опитахме се да си продадем радиото на колата — чисто нов „Блаупункт“, който Дани открадна в Мюнхен и… стана страшно! За една бройка щяха да ни арестуват. Едва ги убедихме, че радиото е наше. Но това още не бе върхът — един ден спряхме за пет минути в центъра и отидохме да търсим някаква организация за помощи. Когато се върнахме — колата я няма. Един човек ни обясни, че полицията я вдигнала. Това беше върхът. Останахме трима идиоти с куче — пропуснах, да спомена, че Вера и Дани донесоха от Виена една кучка — пудел. Всеки друг би се отчаял — но не и българин! Два часа чаках пред полицейския гараж с Джуди (кучето) и какво да видя — Вера и Дани излизат с колата. Не зная какво са лъгали и мазали, но този нахален човек Дани не стига, че не плати никаква глоба, но взе и документ от испанската полиция, че са му откраднали югославската шофьорска книжка. Разбрахме, че трябва да се върнем обратно в Германия — тук щяхме да умрем от глад. Това, че нямаше какво да ядем не бе толкова страшно, лошото бе, че и колата нямаше „какво да яде“. Отново ни дойде на помощ изобретателността на българина в неволя — развивахме пробки на резервоари на паркирани коли и източвахме бензина в един леген — да умреш от смях! Но на нас не ни беше до смях. Така осигурихме бензина. Но… остана проблема граница. Опита да влезем през ле Пертус се провали — и тримата ни върнаха. Оставаше един панорамен път край морето, който влизаше във Франция през един пункт с красноречивото име „Цербер“! Решихме, че ако спрем, ше ни върнат — значи няма да спираме. Речено — сторено. Пътят се виеше красиво на около триста метра над морето, завой след завой. Далече долу под нас прибоят се разбиваше с грохот и навяваше асоциации с жестоката мисъл на Уудсуърт — „Младост — надигаща се вълна. Отзад е вятърът, отпред — скалите…“

Изведнъж зад един завой се появи границата. Митничарят въобще не можа да реагира, когато с 50 км в час профучахме край него ухилени до уши! Такива нахални хора сигурно не беше виждал.

С влизането в Швейцария нямаше проблеми, но немската граница беше катастрофа. Отново допуснахме грешка и вместо по аутобана за Щутгарт, забихме по някакъв малък път и попаднахме на истински цербери. Съблякоха ни чисто голи и ни направиха пълен тараш. Накрая мен ме върнаха да си вадя паспорт в Берн, а Вера и Дани имаха проблеми — пак защото не ме послушаха. Един испанец беше дал на Дани малко парченце хашиш — аз му казах: „Хвърли го! За това ще имаме проблеми по границите“ — а той: „Айде бе — за това парченце“. Но за това „парченце“ вдигнаха колата на стенд и им намериха българските шофьорски книжки и документите от Германия. Аз си оставих всичко в Мюнхен и ги посъветвах да направят същото, но кой да ме послуша? Намерили и мои снимки и разбрали, че и аз съм българин и ме обявили за издирване. А аз междувременно повече от два часа седях в швейцарския пункт и се чудех какво ще ме правят. А то каква била работата — швейцарците се чудели къде да ме настанят, нали нямам пари. Накрая ми спряха един немец с Порше последен модел и го помолиха да ме закара до Шафхаузен. Оказа се, че немецът — богат бизнесмен, следващия месец щял да лети по работа до Австралия и се наложи да му дам „адреса“ си, ха-ха!

Там ме пое човек и ме заведе в една къща за бездомни швейцарци. Честно, съжалих, че не съм бездомен швейцарец! Вътре беше суперлукс, стаи с по едно или две легла, баня, каквато съм виждал само на кино, да не говорим за телевизора и уредбата в хола (В Швейцария още по онова време — 1988 година и в най-малкото селце имаше кабелна телевизия с 30 програми!). Този път се поизпотих в ролята си на австралиец — шефът на пансиона говореше перфектен английски. Но на мен много не ми пука, взех китарата и почнах да пея и да пиша текстове на Пинк Флойд. На другия ден след обилна закуска ми купиха билет до Берн, дадоха ми десет франка и ме качиха на влака. Аз естествено слязох в Цюрих и се обадих на леля ми — знаех, че тя има приятелско семейство в Базел. Но… ударих на камък — тя не пожела да ми даде адреса — „да не съм ги притеснявал“. Все пак аз си презаверих билета за Базел и с последния влак пристигнах към 11 часа вечерта там. Нощем гарите в Швейцария се заключват, затова имах неприятната възможност да прекарам нощта в една телефонна будка в един подлез — навън валеше сняг и беше доста студено.

На другата сутрин след интервенция от страна на майка ми получих адреса. Хората се оказаха много разбрани — жената ми каза: „Не се притеснявай — аз ще те вкарам в Германия“. Взехме трамвая до Риен-Гренце (немската граница). Там бе горе-долу като в Женева — проверяваха колите, а пешеходците си минаваха като си държаха паспорта. Тя ме хвана за ръка и минахме — никой не ни спря. Оттам отидохме на гарата в Льорах. Жената ми купи билет до Мюнхен и специално попита дали ще има паспортен контрол. „Не“ — беше отговорът. С едно локално влакче се върнахме в Базел, но то спря на тъй-наречената „Немска“ гара, където все-едно си в немска територия — при влизане и излизане има паспортен контрол. Тя ми пожела приятен път и си отиде, а аз останах да чакам международния влак от Милано за Хамбург. Качих се и спокойно се изтегнах в купето. Влакът тръгна и… какво чух по уредбата: „Моля пригответе си паспортите — паспортен контрол“. Ами то е логично — влака идва от Италия и влиза в Германия! Както и да е — дойдоха две млади полицайчета с едно компютърче, но почти не ми обърнаха внимание — аз им обясних, че са ме обрали във Франция и трябва да отида при баба ми в Мюнхен, за да взема пари. Вместо мен, провериха другия човек в купето — млад германец от Франкфурт, който прекарваше коли за Италия и пътуваше само с лична карта.

Без повече премеждия пристигнах в Мюнхен. А през това време каква смехория се случила: След като им намерили българските книжки, моите хора едва успели да убедят полицаите, че са българи и че паспортите са фалшиви — толкова добре били направени. Прибрали им ги, преспали в кауша и на другия ден ги пуснали, като им казали изрично веднага да се върнат в Мюнхен. Но нашите, естествено обърнали към Швейцария — как ще ме оставят! Опитали се да влязат през някаква нива, но колата затънала в калта. Минал немски патрул, но не им обърнал внимание — те били вече в швейцарска територия. Добре че, Дани успял да обърне колата към Германия. Като дошли швейцарците, ги излъгал, че е убъркал пътя и те му повярвали (от аутобана в малкия път, от него в черния и оттам в нивата — каква смехория!). Вместо да ги глобят, им измили безплатно колата (в Швейцария не може да караш мръсна кола)!

Но след завръщането ни облаците се сгъстиха — това, че сме се разходили, щеше да има съдебни последствия, мен също ме издирваха, затова решихме да отидем в Швейцария. Аз вече знаех как да влезем в Базел — на сто метра от пункта имаше поставен един варел, през който можеше да се прескочи стената. Така и направихме. Отидохме при тази жена, която ми помогна и я помолихме да вкара колата в Базел. Тя обаче нямаше книжка, а мъжа и се оказа страхливец. Тогава тя взе картата на Базел и ни обясни откъде да влезем — през горичката до телевизионната кула. Там имаше пункт, който работи само през лятото. Имаше бариера и тя беше заключена. Но малко по-надолу между дърветата можеше да се мине. Само че си направихме сметката без кръчмаря — под навалелия сняг имаше шума — идеални условия за боксуване, особено по нанагорно. Това бяха едни от най-тежките два часа в живота ми — бутахме като луди, докато най-накрая успяхме да излезем. За наш късмет, въпреки, че беше посред бял ден нямаше пукнат човек. Ако ни бяха хванали — не ми се мисли — нямахме никакви документи и застраховката на колата естествено не бе платена!

Решихме да отидем първо в Цюрих — най големия град в Швейцария. Отидохме в първата полиция и попитахме къде можем да се предадем за политическо убежище. Отговориха ни, че това е възможно само на четири места: Базел, Женева, Шафхаузен и Киасо. Отседнахме в един хотел на църквата, като заявихме, че сме емигранти и нямаме пари. На другия ден дойдоха двама цивилни полицаи, взеха ни данните и ни казаха същото. Но ние българите, сме недоверчив народ, затова отидохме до Берн и проверихме директно във Министерството на вътрешните работи. Оттам отидохме в Базел. Никога няма да познаете къде се намираше приемния пункт — на един кораб, закотвен на пристанището на Базел! Там стояхме три дни, след което ни изпратиха в транзитен лагер в Берн. Там никак не беше лошо — повечето бяха индийци и готвеха много вкусна храна.

Точно след един месец (швейцарска точност) ни направиха доста подробно интервю. Веднага след него ни разделиха — Вера и Дани отидоха „на курорт“ в Лангентал (в разкошна къща в подножието на Алпите, на 60 км североизточно от Берн) защото Вера беше бременна, а аз — в едно селце — Мюнсинген, на 15 км южно от Берн. Бяхме по шест човека в стая с анадолски турци. Аз не съм расист и уважавам всички нации, но тези хора бяха изключително прости и по цяла нощ надуваха до дупка турски маанета. Тъй като през нощта не можех да спя, спях през деня, когато глупаците бяха на работа, а по цяла нощ слушах музика или гледах телевизия и видео в една барака отстрани, която си обзаведохме с един албанец, много свестен човек. При Вера и Дани изкарах Коледа и Нова Година. И знаете ли какво ме впечатли — в това смешно селце с 5000 души население имаше фирмен магазин на „Infinity“ и „Harman Kardon“ — две от най-скъпите фирми за Hi-Fi техника в света!

След няколко месеца те получиха малък апартамент в Биел/Биен (на 30 км северозападно от Берн) и благодарение на един англичанин, който работеше в моя пансион и пишеше перфектни бизнесписма, аз също успях да си намеря работа там — в „Sacom AG“ — генерален представител на „Pioneer“, „TDK“ и „Akai“ в Швейцария. След като ми направиха доста сериозен тест, явно съм ги впечатлил, защото ми предложиха работа в най-високоплатения отдел — ремонт и настройка на CD & VCD плейъри. Трябваше да чакам около два месеца, майка ми да ми изпрати дубликат на моята диплома от Полувисшия Институт по Съобщенията (оригиналът остана в сака на автогарата в Нова Горица), да я преведат, и две министерства да си дадат съгласието да започна тази висококвалифицирана и добре платена работа. Но в началото на юли започнах работа. Ако знаете с каква апаратура работех във фирмата в Швейцария — студийни монитори и Hi-Fi боксове по 25 000 долара единия! Две седмици по-късно получих разкошно фирмено жилище (70 кв.м с 15 кв.м тераса с изглед към езерото) само на стотина метра от службата!

Междувременно през юни Вера роди син, те взеха едно голямо и слънчево жилище (над сто кв.м.) и майката на Дани дойде да и помага. Вече споменах, че Дани е суперкъсметлия — загубиха им договора и те живяха близо една година там безплатно! Вера се сприятели с една сестра в болницата и ме запозна с нея. Излязохме няколко пъти, тя си падна по мен, но аз не. През август се запознах с една жена — тя бе от тези които ходят по къщите и продават религиозни книги и видеокасети. Там е прието да ги почерпиш едно кафе и да поговорите малко, и аз го направих, въпреки че не съм религиозен. Но когато тя започна да идва всеки ден, работата ми стана ясна и я заведох в спалнята. Ферена (или Лили както искаше да я наричам) беше десет години по-голяма от мен, на 39, разведена с един син на десет години (невероятно красиво момче, приличаше на Ален Делон). Тя също ме покани на гости и след като им оправих видеото, за сина и станах Бог. Тя живееше на около 20 км от Биел — в Брюг. Имаше две коли и всяка събота и неделя пътувахме из цяла Швейцария — Женева, Лозана, Цюрих, Базел, Люцерн. Тя имаше много приятели, така, че рядко сме спали в хотел. Във Фрибург бяхме на гости на един американски кънтрипевец, който имаше пет дъщери (пет пъти опитал човека, но явно няма късмет). Той бе роден в Чикаго, Илинойс, а израснал в най-южната точка на Щатите — Кий Уест, Флорида. Говорихме за много неща, но накрая той ми каза: „Знаеш ли, в Америка ще изкарвам много повече пари, но това спокойствие, което имам тук не може да се купи с пари. В Маями не смеех да изляза след 20 часа. И съм мъж, представи си какво ще се случи с жена ми!“ Така е — Швейцария наистина е най-спокойното място на което съм бил — там престъпност практически няма.

Лили работеше за една американска църква и за жалост бе религиозен фанатик. Иначе беше доста интелигентна, говореше седем езика и бе обиколила света. Сина и бе роден в Германия. На 17 години избягала от къщи и оттогава не говореше с родителите си. А те бяха мултимилионери — имаха два хотела около Цюрих. Сина и ми разказа как всяка година го водели някъде — в Рио, в „Дисниленд“, в „Холивуд“, в Париж, в Япония. Явно той ще ги наследи, сестра и няма деца.

Но както казва Мърфи — „много хубаво не е на хубаво“. Първо Дани започна да пие и да бие Вера и тя няколко пъти идваше да спи при мен, но той успя да влезе през прозореца (жилището ми бе на първия етаж над гаражите), тя избяга и се скри при един съсед и се наложи да викаме полиция, за да го озапти (български простотии). Един гранулом ме измъчи — направиха ми сериозна операция на челюста и една седмица бях в болнични. Дойде десети ноември (за нас, емигрантите, това не бе хубаво — край на политическото убежище) — по цяла нощ слушах какво става в България — когато запалиха Партийния Дом (хващах програма Хоризонт с помощта на една антена и антенен усилвател, който сам си направих). Дойде януари, Лили изпрати покана на моите родители и на 17 януари, точно преди да им се обадя, за да ги зарадвам, получих писмо…, че съм получил втори Отказ за Политическо Убежище, който не може да се обжалва и в двуседмичен срок трябва да напусна Швейцария…

Следващите две седмици са ми като в мъгла. Исках да замина за Канада, но нямаше време — бях подал документите в Канадското посолство през декември, а се чака минимум 3 месеца (и те ми обещаха че ще замина, защото там има много филиали на „Pioneer“)… Можех да отида във Франция или в Австрия. Тъй-като вече разбирах добре немски, реших да отида в Австрия. Извадих си пасаван от българското посолство в Берн и на 5 февруари напуснах Швейцария…