Серия
Преспанска тетралогия (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 296 гласа)

По-долу е показана статията за Железният светилник от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
„Железният светилник“
Автор Димитър Талев
Първо издание 1952 г.
България
Издателство „Български писател“
Оригинален език български
Жанр исторически роман
Вид роман
Следваща Преспанските камбани

„Железният светилник“ е исторически роман и първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев („Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“).

Романът е публикуван през 1952 г. В него са отразени българските борби за политическа и църковна независимост. Талев пише романа по време, когато семейството му и той самият са изселени в Луковит.

Композиция

„Железният светилник“ се състои от 4 части:

  • „Хаджи Серафимовата внука“
  • „В тъмни времена“
  • „Народ се пробужда“
  • „Корени и гранки“

Сюжет

Романът е базиран в измисления град Преспа (кръстен на областта Преспа, но всъщност родния град на Талев Прилеп[1]) и проследява съдбата на едно типично възрожденско семейство. Концентрира се най-вече върху фигурата на Лазар Глаушев (за негов прототип е използван видният български духовник Методий Кусев[2][3]) и ролята му в борбата против фанариотите и задружните усилия на повечето жители на Преспа за установяване на българска църква.

В романа Талев описва реална случка на църковен бунт на Кусев срещу гръцки свещеници още в младежките си години в Прилеп.[2]

Всичките образи в романа са вплетени в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинското първоначално се съпротивляват срещу суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама трябва да отведе детето си към гибел. Затова и романът е една излята монолитна цялост – една от най-завършените и композиционно съвършени романистични структури в нашата белетристика.

Външни препратки

Бележки

  1. "Железният светилник" – класиката е жива, www.vesti.bg, 25.11.2011 г.
  2. а б Митрополит Методий Кусев и националният въпрос
  3. Пантев, Андрей, Борислав Гаврилов. Стоте най-влиятелни българи в нашата история, Репортер, 2003, стр. 314.
     Портал „Литература“         Портал „Литература          Портал „Македония“         Портал „Македония    

IV

Турчинът мина през чаршията и навлезе в турската махала. Стоян вървеше на няколко стъпки след него. Нова тревога се промъкна в сърцето на Стояна. Тесните криви улички тук бяха глухи и пусти, между високи стени и здраво затворени порти; къщите бяха обърнати гърбом и редките прозорци, високо горе, под широки надвесени стрехи, бяха обковани с гъсти дървени решетки. Стоян въртеше изпод вежди уплашени очи и на всяка стъпка очакваше да го сполети нова беда. Глухият шум на опинците му по неравния калдъръм стана още по-тих; по едно време той забеляза, че връвта на левия му опинък бе се развързала, но не се реши да се наведе и да я завърже, само се пазеше да не се спъне — и пак от страх да не би да привлече върху себе си нечие внимание с каквото и да е. Минувачите бяха редки, мълчаливи; само на един малък триъгълен площад Стоян видя купчина турчета, улисани в игрите си. Като минаваха край турчетата, едно от тях, около петгодишно, с протъркани шалварки, впи зли очи в Стояна. Сетне бързо се наведе, взе камък и го хвърли по него:

— Гяур!

Камъкът се търкулна наблизо, Стоян наведе очи, а старият турчин не се и обърна да погледне кой хвърляше камък по гяурина. „Ами ако изскочи сега тук отнякъде бегът или някой от кехаите!“ — трепна Стоян и още повече се приведе и присви — съвсем да изчезне. Малко по-нататък турчинът му направи знак с чибука си да спре, а той почука на една порта.

— Кой е? — чу се иззад портата женски глас на турски.

— Аз съм — отговори турчинът. — Махни се веднага. Не съм сам.

Дошла бе да отвори някоя от кадъните му. Той почака, докато тя се прибере отново вкъщи, надзърна в открехнатата порта и едва след това направи знак на Стояна да го последва. Влязоха в двора, след тях се промъкна и кучето на Стояна. Това беше малко глухо дворче, близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две стаи, дето агата посрещаше гостите си — неговият „селямлък“; навътре, отвъд една кирпична стена, сред доста голяма градина, беше „харемлъкът“, т.е. истинското жилище на турчина, дето живееше семейството му — жените (по две, три, понякога и повече), децата му, — дето чужд мъж не можеше да проникне дори и с поглед. До външната порта бяха струпани голям куп камъни — по-дребни и доста едри, тежки. Турчинът посочи с чибука си, без да погледне Стояна:

— Оттук… хе, там! Хайде, хващай! Не разбираш ли?

Стоян бавно се освободи от вцепенението и страха си (как попадна в тая турска къща, между тия стени и затворени порти!), огледа се де да остави брадвата, която все си висеше на лявата му ръка. Той трябваше да пренесе камъните в един ъгъл на другия край на двора. Започна бавно, тромаво и турчинът нетърпеливо размаха чибука си. Стоян духна в ръцете си — студените камъни пареха като огън голите му пръсти. Най-сетне той смело се нахвърли, и то първо върху по-едрите камъни. Турчинът опули очи и се чудеше на голямата сила на младия селянин, който дигаше някак с леснина по петдесет, по осемдесет оки, пренасяше камъните с ръце, колена и гърди, цървулите му потъваха в лепкавата кал по двора. После агата остави селянина сам — доволен, че бе попаднал на такъв добър работник. Като остана сам, Стоян подири с очи кучето си, което бе се свило на кравай на едно сухо местенце, и подигна глава, щом улови погледа на господаря си.

— Лесно ти е тебе, Шаро — опита се да му се усмихне Стоян с неясна тъга и додаде като на себе си: — Дали ще изкараме барем некой залък хлеб…

Поработи Стоян около два часа време, колената му се присвиха, рамената му се отпуснаха, яките му жили се опънаха до болка, най-сетне той се изправи, поотърси с премръзналите си ръце полите на кожухчето и вълнената си ресачка[1]. Камъните бяха преместени и сега той не знаеше какво да прави, прибра си брадвата, поогледа се в пустия двор. Застанал тъй, унил, уморен и нерешителен, загледа се в Шаро, като че ли от него очакваше отговор. Животното се приближи и чучна на опашката си. Те и двамата чакаха, и двамата бяха огладнели — минало бе толкова време от ранната им закуска. Вътрешната порта скръцна.

— Свърши ли бре? — чу Стоян гласа на турчина.

— Свърших, ага. Ето, виж — посочи той с глава новия куп камъни и гледаше турчина с покорни очи.

— Ха сега върви си — каза турчинът от прага на вътрешната порта, но в това време кучето пристъпи към него, проточило муцуна, подуши го отдалеко. Мустаците на турчина потрепнаха в усмивка: — Гладно ли е кучето ти бре?

— Гладно е, ага?

— Бре, завалията. Почакай малко.

Турчинът се дръпна назад и притвори портата, да не би нечистият поглед на гяурина да проникне в харемлъка му. Стоян се усмихна на хитростта на Шаро и на една своя надежда. Турчинът пак се показа на портата с парче хляб в ръка. Отчупи от хляба и хвърли един залък на кучето, почака минутка, две, с видимо доволство отчупи и хвърли втор залък. Кучето гълташе залъците със завидна охота и леко поклащаше опашка. Турчинът му подхвърли и последния залък, извади от широкия си пояс шарена кърпа и внимателно обърса ръцете си.

— Хайде сега, излизай! — прекрачи той прага на вътрешната порта и стъпи в предния двор.

Стоян се отправи със сподавена въздишка към външната порта, кучето се облиза и тръгна след него. Като излязоха на улицата, турчинът блъсна портата след тях и я заключи. „Ами сега?“ — оживя с още по-голяма сила страхът в сърцето на Стояна. Улицата беше пуста и той не знаеше как да се върне в чаршията, да излезе от тоя лабиринт от тесни, криви улички със затворени порти, дето се мяркаха само турци с презрителни и враждебни погледи. Чуваха се недалеко гласовете на турчетата, край които бяха минали. Стоян се боеше и от тях — ще го замерват с камъни. Той не познаваше турската махала, макар да бе идвал тук няколко пъти със свои съселяни, когато превозваха от село любеници, пъпеши, жито, царевка, сено за бега в градския му сарай. По-далеко от бега и от сарая му — тъкмо от него се боеше Стоян най-много! И тръгна той напосоки, бързо, със заслепени от страх очи, като се насочваше по всяка отворена срещу него улица и кой знай колко време се лута като насън. И сякаш се събуди от тежък, мъчителен сън, когато изведнаж се намери пак в чаршията, сред познатия му вече шум, след като се губи в тайнствената и враждебна тишина на глухите улички в турската махала. Пак тъй, неочаквано, Стоян видя точно насреща добре позната сграда — голямата, винаги отворена порта, механата до нея и двора навътре, — това беше ханът, в който винаги спираха в пазарни дни дядо му, баща му и всичките му съселяни, в който и той бе идвал с тях няколко пъти. Той обърса с опакото на ръката си потеклите по челото му едри капки пот и се отправи засмян, с широки стъпки към хана.

Ханджията се зарадва на тоя нечакан в такива дни на седмицата гост и се мъчеше да го познае:

— Чий беше ти, приятелю?

— Внук съм на дедо Йоана, на дедо Йоана Глаушев от Гранче.

— Аха… на дедо Йоана. Добре дошъл! Как е дедо ти?

— Сполай богу.

— Ами ти, какво… по работа ли? Ще се връщаш ли довечера на село?

— По работа — излъга Стоян, без да знае как. — Ще нощувам тука, пък утре…

— Добре, добре.

Стоян се нахрани в механата с градски хляб и с фасул, останал от миналия пазарен ден, полян с оцет, та да не се познава, че е вкиснал, пренощува на рогозка в една от стаите на хана. Като видя ханджията, че той и на другия ден не бързаше да се върне в селото си, а и не изглеждаше да е зает с някаква работа, усъмни се и започна да го разпитва, докато Стоян не му призна неволята си. Ханджията му каза с променен глас:

— Я ти, приятелю, стегни си опинците и веднага се връщай на село при дедо си и баща си. Какво си мислиш? Кой ще те храни тука? Аз ли? Кой ще ми плаща? Дедо Йоан и баща ти ще ми се карат, че съм те прибрал. Тръгвай и веке да не се връщаш тука. Абе, глупчо, кой ще те прибере тука, в града, каква работа можеш да захванеш — тъй ще пукнеш от глад. И куче си повлекъл! Пусто дърво…

Стоян излезе на улицата и Шаро — все тъй, до петите му. През нощта се изви буря над града, зимата се върна след хубавия слънчев ден. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско, облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светеше тясна, сребристобяла ивица. Слънцето бе изгряло, но оставаше скрито зад ниските снежни облаци, през които се процеждаше мека светлина. Гаснеше всеки блясък и всяка рязка черта се разливаше и чезнеше. Натам, дето светлееше ниското облачно небе, беше родното село на Стояна и тая далечна светлина примамваше погледа му. Той се запъти нататък, макар още да не бе решил да се връща при своите. Не усети как се намери на края на града, на пътя, който водеше към полето и към родното му село. Тук той се спря, като на раздяла, и още по-тежка, по-тъмна мъка бе се набрала в душата му. Пред него криволичеше широкият път и нататък беше родната къща, близките му люде, майка му, сестра му Благуна; родното му място беше натам и той сега не можеше да си спомни всичко онова, с което го притегляше то; спомни си само за алестото жребче, което се готвеше се да учи на езда тая пролет — спомни си за хубавото младо конче със същата севда както за майка си и за Благуна. Но не беше само това, с което го привличаше родното село, и той тръгна нагоре по пътя с колебливи стъпки. Бавно оставаше назад зад гърба му градът, който го пъдеше, негостоприемен и враждебен, заплашваше го с глад и с всякакви други мъки. Но Стоян усещаше как натежаваха нозете му, колкото повече се отдалечаваше. Отново го завладяваше душата му.

Но неясното чудо на града му даваше още повече сила, след като е стоял два дни в него, и с всичко, що бе видял там, най-вече тъкмо с туй, което го бе карало да се вълнува дълбоко ту от страх, ту от неочаквана радост, ту от болезнена мъка, ту от смели надежди. В простите си цели Стоян не виждаше ясно с какво точно го привлича, градът, той само чувствуваше с цялото си сърце притегателната му сила и все по-остро, колкото повече се отдалечаваше от него. В същото време картината на родното му село, образите на близките му люде започнаха да бледнеят, да се помрачават от сянката на отново овладелия го страх от турците в селото, които сигурно го чакаха да се върне, за да го убият заради хрътката на бея. И само това ли, само това ли… „Живот ли е това на село…“ — все повече се размътваше в душата му набраната там горчилка. Той пак се спря. И тъй, в мъчителното си колебание, извърна глава назад към града. Изведнаж втренчи поглед. По пътя откъм града идваха двама конници. Турци. Стоян се заозърта в уплаха. Полето наоколо беше пусто, само няколко врани прелетяха на черни разкривени ивици по ниското мрачно небе. Стоян пак се обърна: да, турци. Но това сигурно са Махмуд бей и Осман! Той скочи в плиткия дол край пътя и се спусна нагоре, приведен надве, с глава, скрита между рамената. И би тичал така до последни сили, за да изпревари двамата конници — нямаше де да се скрие от очите им, от куршумите на пушките им в това широко и равно поле. За негово щастие долът скоро кривна и се провря под едно дървено мостче на пътя. Там, под мостчето, се спотаи Стоян, свит на кълбо и като стискаше зъби, за да държи душата си, която сякаш напираше да изхвръкне от устата му като птиче. Шаро бе го последвал, но не се решаваше да влезе под мостчето и го гледаше отстрани учуден ту с едното, ту с другото си око. Стоян тихо го примами и го стисна между колената си. Кучето се укроти, сгушено на топло. Сега, господ да помага! Дано не са го видели турците и дано не го усетят под мостчето! Ето вече се чуваше тропотът на конските копита — те сякаш чукаха по мозъка на младия селянин. Изтрополиха и по дървеното мостче. Отминаха. Заглъхна отново всякакъв шум над смълчаното запустяло поле. Мина доста време, докато се реши Стоян да излезе от скривалището си. И нито помисли да продължи пътя си към селото — там бяха Махмуд бей и Осман кехаята, там нямаше живот за него. Той се запъти назад към града. След него припна и кучето му.

Светлата ивица по хоризонта на югозапад бе угаснала. Снежните облаци бяха се надвесили още по-ниско и в затихналия простор наоколо вече се премятаха снежинки.

Бележки

[1] Ресачка — дреха без ръкави.