Елин Пелин
Гераците (4)

Четвърта глава

Едно лято, скоро по Петровден, в село пристигна Павел.

Беше ясно и хубаво утро, прохладено от току-що изчезналата нощ. Селото се бе пробудило и селяните бързаха из улиците към полето.

Дядо Йордан седеше гологлав пред вратата на кръчмата, поправяше някакъв скъсан оглавник и говореше с дядо Матей Маргалака, който стоеше пред него с вила на рамо.

Павел ги приближи, спря се и ги поздрави. Едър, снажен войник с бяла ленена риза, със сабя през кръста. Баща му изправи глава, вгледа се в него и не можа изпърво да го познае. Лицето на Павел беше бледно, слабо и болничаво. Около очите му имаше тъмни, големи кръгове. Той се наведе да целуне ръка на баща си, който още го гледаше някак странно и не знаеше какво да продума.

— Как си, татко, добре ли си — проговори Павел, като триеше с кърпа потта от лицето си.

— Я!… Павелчо, добре дошъл, сине! — изправи се старецът и почна да целува сина си по челото. — Как така, сине Аз мислех, че си ни забравил…Не се обаждаш. Нещо слабичък си…Седни де, седни си почини тук. Е, синко, дойде си, а… Сети се за бащиното си огнище!

— То птичката, Йордане, дето се е мътила, тамо ще си отиде — заговори дядо Маргалак с тънкия си прегракнал глас и немощно заклати бялата си като сняг глава — Ще зарадваш баща си, Павелчо, и булката ще се утеши, и Захаринчо, и… Той току те вика вечери от ореха. Татко, татко, каже, ела да видиш колко пораснах!

Павел седна на прага, а баща му застана пред него със скъсания оглавник в ръка и не знаеше какво да каже от радост и от милост. Само повтаряше:

— Я гледай, а гледай! Дойде си, а!

Очите му се бяха налели и гласът му трепереше, но лице, с брада на светец, сплъстена и бяла като косата му, свали вилата от рамо и почна да трие очите си. Той на старини беше останал без жена, без деца, без род, без нищо и без никого. Една дъщеря имаше, но тя още малка беше дадена слугиня в града. Там порасна тя и потъна някъде. Никой не знаеше какво стана с нея. Разправяха, че тръгнала по лош път. Тя имаше очи сини, сини като мъниста, които връзват на конските оглавници. Дядо Йордан беше купил двора му, който беше до неговия, и една-две нивици, що имаше, па беше го прибрал у дома, да му помага, колко може, и да не мре от глад на старини. Той беше душа, пораснала в покорност на съдбата — мека, блага, изпълнена с вяра и надежда, че всяко зло има край, че тоя свят не ще се тъй да дърви, а един ден ще се оправи.

— Често съм думал на баща ти — проговори през сълзи дядо Матей, — и на булката съм думал Павел ще си дойде, той има сърце. А тя, Елка, светица е станала, синко от скърби. И пак устата и не проронва хулна дума. Чисто сърце е тя.

Павел наведе глава и не каза нищо. Тоя разговор не беше му приятен. Той простря краката си и като опъна набърчените чизми към коленете си, рече с дебел дрезгав глас:

— Много прашуляк, брей! На станцията нямаше кола и аз блъсках пеши. Е, ти как си, дядо Матей, как живееш?

— Слава на бога, синко. Живеем като всички хора. Ето, тръгнах да обърна сенцето горе у валога, па се заприказвах с баща ти и закъснях. Прощавай, синко. Да вървя, че докато стигна… Остарях, много паднах…

И дядо Матей, като се заклатушка на слабите си крака, скриви в уличката с вила на рамо и се изгуби.

Зад гористите върхове на изток се показа слънцето. Големите сенки, които постилаха баирите, и малките, които пълнеха долините, се вдигаха. Потоци светлина рукнаха над полето, изпълниха доловете и преляха над земята. Голямата дворска порта край кръчмата се отвори полека. Из нея с припрян говор излязоха снахите на дядо Герак. Боси, заденати с бели пребрадки на главите и със сърпове в ръце, те бързаха за нивата. Елка излезе последна и тихо притвори портата.

Като видяха Павел, те и трети се спряха изненадани и учудени.

— Я! Това е братец Павел ма! — рече Петровица, като бутна Божаница с лакът.

— Гледай, гледай, гост сме имали, а не знаем — пристъпиха да го здрависат те, като говореха весело.

А Елка застана настрана смутена, изненадана и бледа от вълнение. Малкото и личице бе мило и хубаво под бялата забрадка, чиито краища бяха пуснати свободно. Тъжните и големи очи овлажняха и пригледаха плахо. Тя, като неопитно момиче, не знаеше какво да прави пред тоя човек, когото пазеше в душата и мислите си като мъртвец, в чието възкресение не вярваше. Тя приличаше на гугутка, която, скрита в гора, гледа през гъстата шума как под небето бавно се вие сокол.

— Елке, Елке ма…, я каква си се възправила! Ела му речи добре дошъл де! — викна и шеговито Петровица, която в добри часове ставаше наистина добра.

Елка, чиито боси крака се препънаха от срам, пирде като сянка и подаде ръка на Павел, без да може да продума. Павел и пое ръката тежко, сухо и я погледна със студено лъбопитство. Елка отстъпи настрана, смутена още повече, иобърна лицето си да скрие сълзите си.

— Много сте подранили — рече Павел на снахите си, които стояха пред него и го запитваха това-онова.

Елка гледаше мъжа си отстрани се с тоя поглед на подплашена гугутка, учудено, изпод вежди и не върваше. Струваше и се, че това е сън, който я е лъгал толкова често.

Дядо Йордан държеше оглавника в отпуснатите си ръце и не можеше да се нагледа на своя син. И добрината на снахите му, и тяхната радост, която в тая минута той не намираше престорена, топяха сърцето му и той забравяше в душата си обидното минало, прощаваше всичко и мислеше:

„Ще се оправят работите. Злото не е трайно, доброто е господар на човешкото сърце.“

— Е, ти прощавай, братче Павле, ние да вървим, че денят напредва — рече Петровица, — пратили сме жътварки на нивата, трябва да се бърза. Петър и Божан отидоха на горната нива да връзват ръкойки. Вие с тате се гощавайте тук, каквото бог дал, ние довечера ще се върнем по-раничко.

— Гледайте си работата, како! — рече Павел.

— Невесто, добре е Елка да остане в къщи — обърна се старецът към Божаница.

— Е, нека остане, ако иска. Каквото с нея, така и без нея, не и е много спорна работата — рече със злост Божаница и като се засмя престорено, настави сопнато — Хайде, хайде, че закъсняхме!

И двете етърви, като се успоредиха, обърнаха се назад, метнаха към Елка поглед, пълен с подигравка и завист, и тръгнаха.

Елка остана смутена, повайка поглед към Павел и към баща си, но те и не казаха нищо и тя тръгна след етървите си мълчешком, с наведена глава, и забърза. Краищата на бялата и пребрадка се развяха назад като крилата на гълъб.

Старецът изненадан от внезапната злост на двете си снахи, седна на прага наскърбен и мълчаливо почна да поправя скъсания оглавник.

Павел проследи с поглед Елка, която се затули в уличката зад реката, стана и като разкърши плещите си, метна очи към полето.

Оттук се виждаше голяма част от селото, тая част, дето течеше селската рекичка, дето Павел толкова обичаше да играе, когато бе малък, и дето посрещаше Елка, когато бе ерген.

Сега селото бе безлюдно и тихо. Само сънни детски гласове и тропот от кола идеха отнякъде. Широкият песъчлив път, който дели селото, разгадените и боклукчиви дворища, червените керемидени покриви, високите върби и орешаци край реката, всичко току-що събудено от новия ден, изглеждаше прясно, радостно, спокойно и доволно от хубавото утро.

Зад селото се ширеше надалече узрялото поле, позлатено от слънцето, украсено с тъмни кичести круши и сливаци, зелени храсталаци, тревисти синури, пълно с работници и жътварки. През полето се виеше път. Павел видя снахите си и жена си кака излязоха от селото и тръгнаха по тоя път. Петровица и Божаница вървяха напред заедно. Далечно след тях вървеше Елка самичка, с наведена глава. Сърпът блестеше в ръцете й и краищата на пребрадката и още трептяха като крилца.

Павел я гледа дълго, дълго, докато тя изчезна зад нивите. Гледаше я той и не чувствуваше нищо, ни жалост, ни мъка, ни любов, ни радост, гледаше я като нещо чуждо, далечно, неинтересно и си мислеше равнодушноКак ли живее тая жена.

Зад полето спокойно се синееха далечно разхвърлени планински върхове и заграждаха хоризонта. Над тях се пушеше малко памучно облаче и блестеше на слънцето като сребърно.

Павел гледаше тая широка картина. Пред нея душата му се разтваряше лист по лист, като книга, и той неволно четеше далечни, неясни и мили спомени, които го натъжиха.

Стария Герак видя как снахите му обидно погледнаха Елка и как тя, усамотена и разплакана, тръгна след тях. Неи навярно се искаше да остане, но тя, хулена и тъпкана толкова години, не можеше да надделее над себе си. Очите и сърцето на Павел не я повекаха, не я задържаха. Думите на стария останаха нечути. Той заплака. И наведен над работата си, той не смееше да погледне сина си, за да не издаде сълзите си, не смееше да проговори, за да не проридае.

Така е тръгнало и така ще върви — нареждаше в ума си той, — няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя.

Бащата и синът дълго мълчаха. Бащата не можеше да говори, задавен от плач, синът, паднал в скука, отегчен, не знаеше какво да запита.

Най-после измъчената душа на стареца не удържа, избухна в еднодълбоко ридание. Той захвърли оглавника и като вдигна треперящи ръце към сина си, който стоеше пред него, заговори, задавен от сълзи:

— Синко, видиш ли как я уриват И няма кой да се застъпи за нея. Ти се пропъде, мене не слушат вече, а тя все мълчи и мълчи. Грях берем с нея, синко, и тя е човек. Нашата къща и почерни младостта.

Тия думи на стареца не трогнаха Павел. Напротив от тях той почувствува в душата си нещо пепеливо блудкаво, като че някой плю в нея. И обхвана го едно лугаво и тъпо разкаяние, че се върнал тук.

— Е, мразят я… Какво им пречи да я мразят — отговори сухо той, без желание за продължи тоя разговор.

— Не пречи им нищо, синко, какво ще им пречи — заговори уталожен старецът. — И тя работи като всички… Ама я гонят, нямат бога, нямат смирение в душата си. Всякой него си гледа, а за другите не иска и да знае. Всеки зинал като ламя и прибира, мъкни, крие, като че ще векува на земята. Имот, колкото искаш. Има за всички и още за толкова, и пак за врабчите трохици се карат. Захаринчо — дете-шикалка, незлобно, мило, обича ги, а с капка вода биха го удавили. Не може вече да се живее в къщи. И братята ти и снахите ти, всички са викнали да се разделим, та да се разделим. Всеки своето да си поеме, всеки своето да си знае. А що им пречи да да си живеят братски, да си помагат, да се обичат. Пречи им завистта, своещината, лошото сърце, пречи им дяволът. Той ги държи в ръцете си. Отворил е в душите им бакалница и търгува с доброто и злото.

Думите на стареца се задушиха от вълнение. Той подпря глава на ръце и млъкна.

— Гледай си работата тате. Всяка болест си има цера — рече сухо и безчуствено Павел, комуто дотегнаха бащините думи, и почна да се разхожда нервно назад-напред, като теглеше дългите си сърповидни мустаци и гледаше разсеяно по четирите страни на селото.

Душата на стареца не намери ни съчувствие, ни утеха от сина си, пред когото изля набраните с години мъки, и отново се усети самотна, обидена изоставена. Дядо Йордан втренчи поглед надолу към селото, дето между четири високи стройни тополи се издигаше синята селска черква с червен керемиден покрив, високо над който блестеше като звезда кръстът, и дълго и неподвижно гледа нататък. После отново наведе глава над скъсания оглавник и не можеше да се види плаче ли, мисли ли.