Чета Стайнбек от години, но на тази книга някак все не ѝ идваше времето. Започвах я, прочитах една-две глави и я оставях. И така няколко пъти. Постепенно си изградих философия: явно не е назрял моментът.
В крайна сметка тази вечер я прочетох докрая. Какво да ви кажа… По всичко личи, че отлагането е имало смисъл, защото подозирам, че в по-младежките ми години нямаше да я оценя толкова, колкото сега. За тези, които познават творчеството на Стайнбек, той и тук не изневерява на себе си — четеш и оставаш с впечатлението, че всичко си разбрал, съпреживял си донякъде (или в голяма степен) с героите, разпознал си се тук или там, уловил си това почти невероятно умение на този автор да докосва точните струни от човешката душевност (то просто няма как да не ти въздейства), но някъде на заден план все пак продължава да те гложди едно странно и трудно за обяснение чувство — че нещо ти е убягнало, нещо важно. Той именно е авторът, който владее това майсторство до съвършенство, затова и го препрочитаме често, за да открием какво сме пропуснали първия път. Мисля, че в това се крие красотата на литературата, да не откриваш богатството й наведнъж, а постепенно. Мога още много да пиша, но няма смисъл, всеки сам за себе си решава дали му е скъпа тази книга или си е загубил времето. За себе си знам, че вече съм нетърпелива да я прочета отново след около година (за да ѝ дам време да „отлежи“) и да се потопя отново в онзи свят на Стайнбек, който обичам.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.