Серия
Алиса (1)
Оригинално заглавие
Alice in Wonderland, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

ТРЕТА ГЛАВА
СВОБОДНО НАДБЯГВАНЕ И ЕДНА ДЪЛГА ИСТОРИЯ

Наистина, чудновата дружина представляваха те, събрани така на брега — птици с окаляни пера, животни с прилепнали косми, всички измокрени до кости, навъсени, раздразнени.

Първата им грижа, разбира се, беше как да се изсушат. Свикаха съвет.

Само след няколко минути на Алиса се видя много естествено, че говори така дружелюбно с тях, като да ги е познавала цял живот. И наистина тя се впусна в дълга препирня с Райския Папагал, който най-сетне се намръщи и само каза:

— Аз съм по-стар, ще рече, зная по-добре.

Алиса не искаше да допусне такова нещо, докато не узнае неговата възраст, и тъй като Райския Папагал отказа най-упорито да каже годините си, нямаше вече смисъл да се говори по тоя въпрос. Най-сетне Мишката, която изглежда имаше голямо въздействие над другите, извика:

— Седнете всички и чуйте какво ще ви кажа. Аз скоро ще ви изсуша!

Незабавно всички насядаха в кръг, Мишката в средата. Алиса впери очи в нея, защото предчувствуваше, че лошо ще се простуди, ако не се изсуши веднага.

— А… хм! — рече Мишката важно. — Готови ли сте всички? Туй, което ще ви кажа, е най-сухото и най-досадно нещо на света. То бездруго ще ви изсуши. Мълчание, моля!

„Уилям Завоевателя, чиято кауза се защищавала от Папата, скоро подчинил англичаните, които се нуждаели от водачи и които в последно време били свикнали на преврати и поражения. Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия…“

— Ух! — рече Райския Папагал, като изтръпна.

— Извинете! — каза Мишката намръщено, но много учтиво. — Казахте ли нещо?

— Аз не! — отговори бърже Райския Папагал.

— Стори ми се, че казахте нещо — отвърна Мишката. — Продължавам:

„Едуин и Моркър, графове на Мършия и Нортъмбрия, се обявили в негова полза. И дори Стигънд, родолюбивият архиепископ на Кентърбъри, намерил това за добре…“

— Намерил какво? — запита Патицата.

— Намерил това! — отвърна Мишката доста раздразнено. — Мисля, че знаете какво ще рече думата това!

— Зная много добре какво ще рече това — каза Патицата. — Когато аз намирам нещо, това е обикновено жаба или червей. Въпросът е архиепископът какво е намерил?

Мишката не обърна внимание на този въпрос и бърже продължи:

„… намерил за добре да иде с Едгър Етилинг да посрещне Уилям и му предложи короната. Поведението на Уилям отначало било умерено. Но дързостта на неговите нормандци…“

— Как се чувствуваш, мила? — каза Мишката, като прекъсна речта си и се обърна към Алиса.

— Все така мокра — отговори Алиса тъжно. — Изглежда това никак не ме изсушава.

— В такъв случай — заяви Додо тържествено, като стана на крака — предлагам събранието да се прекрати, за да се вземат незабавно по-енергични мерки…

— Говорете на разбран език! — прекъсна го Орлето. — Не разбирам смисъла на половината от тия дълги приказки — и да ви кажа право, мисля, и вие сами не ги разбирате.

И Орлето наведе глава, за да прикрие усмивката си. Някои от другите птици се изкискаха гласно.

— Исках да кажа — рече обидено Додо, — че едно свободно надбягване най-лесно би ни изсушило.

— Какво е това свободно надбягване? — запита Алиса не защото любопитствуваше да узнае; но Додо беше спрял да говори, като очакваше някой да го запита, а никой изглежда нямаше желание да се обади.

— Ами… — каза той — най-добре се обяснява… като се прави. (И тъй някой дъждовен ден може да се случи и на вас такава неприятност, не ще бъде зле да ви разправя, за да опитате, ако искате, какво направи Додо.)

Най-напред той отбеляза мястото на надбягването — нещо като кръг. („Не е толкоз важно да е равен кръгът“ — каза той.) После цялата дружина се нареди в тоя кръг, на различни места. Нямаше никакво: „Едно, две, три — тръгвай!“ Почнаха да бягат и да се спират кой когато ще, тъй че мъчно можеше да се разбере дали надбягването е свършило. Но след като търчаха така около половин час и се изсушиха добре, Додо изведнъж извика:

— Надбягването свърши!

Всички се насъбраха край него; пъшкаха и питаха: „Кой е спечелил?“

На тоя въпрос Додо не можа да отговори току-тъй, без дълбоко да размисли. Той дълго стоя, натиснал с пръст челото си, а другите чакаха мълчаливо. Най-после Додо каза:

— Всеки печели, всички трябва да получат награда.

— Но кой ще раздаде наградите? — запита хор от гласове.

— Разбира се, тя — каза птицата Додо, като посочи Алиса.

Начаса цялата дружина я заобиколи и завика объркано: „Награди! Награди!“

Алиса не знаеше какво да стори и отчаяно сложи ръка в джоба си. Извади кутийка с бисквити (за щастие солената вода не беше проникнала в нея) и ги раздаде като награди.

— Но тя самата трябва да получи награда! — каза Мишката.

— То се знае — отвърна много важно Додо.

— Какво друго имате в джоба? — обърна се той към Алиса.

— Само един напръстник — отвърна Алиса тъжно.

— Дайте го насам — каза Додо. Тогаз всички пак я обкръжиха; Додо тържествено й поднесе напръстника и каза:

— Ние ви молим най-учтиво да приемете този изящен напръстник.

Когато завърши своята къса реч, всички извикаха три пъти: ура!…

На Алиса това се видя много глупаво и смешно, но те всички изглеждаха толкова сериозни, че тя не посмя да се засмее. И тъй като не знаеше какво да каже, просто се поклони и взе напръстника, като си придаде колкото можеше по-тържествен вид.

Сега трябваше да изядат бисквитите, което причини не малко шум и смущение поради това, че големите птици се оплакваха — не можели да усетят дали имат нещо в устата си — а малките се задавяха тъй силно, че трябваше да ги тупат по гърба. Ала най-после и това свърши.

Всички пак насядаха в кръг и замолиха Мишката да им разправи още нещо.

— Нали обеща да ми разправиш своята история? — запита Алиса. — И защо мразиш… К. и К… — добави тя шепнешком защото се боеше да не я обиди пак…

— Моята история е тъжна и дълга като опашката ми — рече Мишката, извърната към Алиса, и въздъхна.

„Че е дълга опашката й — вярно е — си помисли Алиса, — но защо пък казва, че е тъжна?“

Мишката започна да разправя, а Алиса продължи да гледа опашката и да се чуди как може да е тъжна! Тъй че нейната представа за историята на Мишката бе нещо като това:

Челюсти веднъж затрака към едно мишле котака: — Хайде с мене към съда, тъжба дето съм подал. Няма да ми възразяваш и да ми се оправдаваш. Тръгвай с мене без слова. Мишката отвърна плаха: — Де вината ми съзряха? Що за съд ще е това: Без защита, без присъда? — Стига вече тоя плач, аз ще бъда твой палач, твой защитник аз ще бъда — аз, котакът милосърд! И осъждам те на смърт.

— Ти не слушаш! — строго извика Мишката на Алиса. — Какво мислиш?

— Извинявай — каза много виновно Алиса. — Ти беше усукала историята си за пети път, нали?

— Не, не бях! — извика Мишката яростно. — Заклевам се в опашката си, че…

— Заплела си се в опашката си? — каза Алиса готова да услужи, като гледаше наоколо разтревожено. — А, моля ти се, позволи ми да я разплета!

— Няма да ти позволя нищо подобно! — каза Мишката, като стана и тръгна да си върви. — Ти ме обиждаш, като бърбориш такива глупости.

— Не исках това да кажа! — замоли се бедната Алиса. — Но ти, знаеш, тъй лесно се обиждаш!

В отговор Мишката само изръмжа.

— Моля ти се, върни се и завърши историята си! — извика Алиса подире й.

И всички други се присъединиха в хор: „Да, върни се!“

Но Мишката поклати глава нетърпеливо и тръгна още по-бързо.

— Колко жалко, че не ще да остане! — въздъхна Райския Папагал, когато Мишката изчезна от погледа им.

Един стар Рак използва случая да каже на дъщеря си:

— А! Мила… Нека това ти послужи за урок, никога да не губиш търпение и да не излизаш от кожата си.

— Дръж си езика! — отсече някак сприхаво младата дъщеря. — Можеш да изкараш от търпение дори една стрида!

— Да беше Дайна тука — каза Алиса гласно, но без да се обърне към някого, — скоро щеше да я върне назад!

— А коя е Дайна, ако смея да задам тоя въпрос? — попита Райския Папагал.

Алиса отговори живо, тъй като тя винаги бе готова да говори за своята мила котка.

— Дайна е наша котка. Такава славна мишеловка, не можете си представи! А да я видите само как гони птичките! Зърнала не зърнала врабче — и вече го изяла!

Тия думи произведоха необикновено впечатление. Някои от птиците веднага избягаха. Една стара Сврака започна грижливо да се увива с крилата си, като забеляза:

— Аз наистина трябва да си ходя вече. Гърлото ми не може да понася нощния въздух.

Едно Канарче викна с разтреперан глас на малките си:

— Хайде да си вървим, милички! Време е вече да спите.

Под различен предлог всички се отдалечиха и скоро Алиса остана сама.

„Да не бях споменавала Дайна — рече си тя тъжно. — Изглежда тук долу никой не я обича. А пък аз съм сигурна, че тя е най-добрата котка на света! О, мила Дайна! Надали някога пак ще те видя!“

И горката Алиса започна да плаче, защото се чувствуваше много самотна и нещастна.

Но ето — след малко пак чу ситни стъпки в далечината и вдигна поглед с надежда, че Мишката е премислила е се връща да привърши историята си.